Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
dodi_ah (2010)
Корекция
maskara (2011)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Издание:

Христо Калчев. При самозащита

ИК „Световит“, 2005

Редактор: Славея Иванова

Коректор: Славея Иванова

История

  1. — Добавяне (беше заедно с №24292 под името „При самозащита“)

8

Изложбата на Асен Москов беше насрочена за дванадесети януари събота, в осемнадесет часа, но залата започна да се пълни близо час по-рано. Каров беше завършил подреждането предишния ден, сега използваше времето, за да пререди някоя стена, да размести картини, които биха изпъкнали по-добре от друго място, в залата влезе Вера Манолова.

— В сила ли е предложението? Мога ли да избера картини?

Каров кимна. Преструваше се, че гледа каталозите, че разлиства монографията, но очите му следяха тази жена. Вера се разходи из залата, хвърли бегъл поглед, после започна да гледа картините поотделно. Каров чувстваше вълнението й, картините я бяха извадили от привидното безразличие.

— Ако разместим местата на „Равновесие“ и „Натюрморт с роял“, като че ли ще бъде по-добре? — Каров веднага схвана основанията на това предложение.

— Разместете ги — каза той.

— „Равновесие“ е тежка картина?

Каров свали платната, размести ги и се върна на масата. Вера продължи да гледа.

— Как мислите, Каров! — извика тя. — Публиката ще хареса ли картините?

— Надявам се.

— Как оценявате всичко тук?

„Какво да й отговоря?“ — Каров беше нащрек с тази жена. С удоволствие би я видял да си отива. Присъствието й създаваше смут, който не беше свикнал да чувства. „Какво ли обвинение ще ми хвърли в лицето?“ — мислеше, докато пресмяташе отговора.

— Не за първи път ви казвам, че ценя тези картини!

— Искам да го чувам непрекъснато — Вера седна до него. — Вие се сърдите. В кафенето бях груба, можете ли да ме извините?

— Няма за какво да се извинявате… Асен е странен художник, друг такъв не е имало.

— Каква реакция очаквате от критиката?

— Традиционната ще оцени изложбата като камерна.

— А авангардната?

— Не вярвам в такава критика. Няколко критици ще я изберат.

— Ивайло Денев?

— Да.

— Вие няма ли да пишете?

— Не подреждам мислите си писмено.

— Ще ви помогна.

— В смисъл?

— Вие ще ми обясните какво виждате, как са изпипани, в какво се състоят качествата, аз ще го напиша.

— Нищо няма да излезе!

— Защо? Четох монографията на Денев. Съдържа предимно общи приказки. От нея не може да се разбере през какви мъки е минал Асен или какво иска да каже. Можем да осветлим тази страна на творчеството му.

— Това значи, че виждаме едно и също в „Равновесие“ например!

— Важно е какво виждате вие. Статията ще носи вашия подпис.

— Не, няма смисъл!

— Има смисъл, Каров! Асен свършва тук, в тази зала. Картините ще потънат по домове и галерии, ще изчезнат завинаги, някои ще отидат у бившата му жена, при вас, при мен и той ще се окаже художник на тесен кръг любители, докато съвсем изчезне за професионалистите. След години дори по монографията няма да може да се възстанови това малко творчество. Предлагам да направим списък на движещите се картини, коя в кой дом отива, на какъв адрес, в коя държава. Да направим съвестен анализ, уверявам ви, дължим го на паметта му.

— Добре, „Луда вода“… Елате! — Каров я поведе. — Привидно весела картина, ярка цветова техника, широко движение на ръката, крупен щрих, това виждате, нали? — Вера кимна. — Оттук нататък започва проникването. Загубен фокус в перспективата. Усмивка — гърч, изливане на енергия, започнало с отприщена вода, превърнало се в изтичаща кръв. Виждате ли?

— След като го чуя.

Влезе журито.

— Предстои скандал — каза Васил. — Почакайте в кафенето.

Вера Манолова взе ръката му.

— Ще опитаме ли? Обещайте ми, че ще опитаме, Каров! Един ден ще бъдете щастлив, че не сте отказали.

— Добре. Ще опитаме. Нямам сили да ви откажа.

Вера понесе гъвкавото си тяло към вратата.

— Ще ви донеса кафе! — извика тя, заобиколи официалните представители на Съюза и напусна залата.

* * *

Изложбата мина без успех. Професионалистите бяха свикнали да гледат на Москов като на човек, занимаващ се с мода, схванаха посмъртното излагане като демонстрация на хоби, като жест пред една нелепа, ненавременна смърт. Това настроение се отрази на разпродажбата. Откупени бяха десет картини. Два портрета купи Каров, за Адриана и за монаха, „Луда вода“ за себе си. Картини взеха Денев и Станислав Манолов, пет платна получи Вера по предварително договаряне със Съюза. Това беше всичко. Пресата беше още по-хладна, задоволи се да информира за откриването на изложбата, но не допусна истинска рецензия между колоните си.

Откриването беше шумно и вяло. Ивайло Денев прочете объркано, задръстено от чуждици представяне. Каров пиеше кафе на масата с монографиите и разглеждаше тълпата. Освен официалните гости и представителите на съюзите, публиката приличаше много на тази, която присъстваше на Асеновото погребение.

— Как мислите? — Вера беше над главата му. — Триумф, нали?

Лицето й сияеше, беше облякла официална рокля, изглеждаше по-млада, отколкото беше, по-хубава от всякога. „Чака го пълно забвение!“ — Каров обмисляше отговора, когато искаха да издигнат и да разхвалят някого, ангажираха пресата, телевизията, Каров го знаеше по себе си. Тук интересът беше служебен, церемониалът задължителен, вниманието куртоазно. „Не, няма да й кажа това!“ — Каров остави чашата и се изправи.

— За това сме тук, за да подготвим триумфа.

Вера приближи, чувстваше парфюма й, виждаше възбудената руменина, заляла лицето й.

— Защо му отказахте пари? — попита смутено.

Желаеше да получи задоволителен отговор. Имаше нужда да вярва в дружбата на тези мъже.

— Не разбрах в какъв миг ги иска — каза Васил. — На другия ден, след два дни… бих му дал всичко, което имам… Току-що се беше родил синът ми, няколко часа преди това Лилда се върна от болницата. Не разбрах пред какво изпитание се намира. Няма по-нещастен ден в живота ми. Чувствам се мръсник, кълна ти се, не разбрах пред каква Голгота е застанал.

— Мисълта, че си го предал за пари, беше непоносима! — Вера мушна ръката си под лакътя му. — Знаеш ли кога се усъмних в представата си за тебе?

— Не.

— Когато разбрах, че при развода си оставил всичко на жена си. Сигурна съм, че Асен не е бил разменен за монети, поне не от теб.

— Кой ти каза толкова подробности?

— Каров? — Стив Дяков се промъкваше през тълпата.

— Не те видях досега — каза Васил.

— Церемонията ще става все по-безинтересна. Да пием по нещо?

Каров се готвеше да даде съгласието си, когато Вера каза:

— Каров е зает! Поканих го на вечеря.

* * *

Вечеряха в Клуба на архитектите. Разделиха се с уговорката да изчакат критиката и да се заемат с анализирането на картините.

— Какво те кара да мислиш, че Асен… чувала ли си го да говори за самоубийство? — Каров държеше вратата на пежото, приклекнал на тротоара, така че главите им бяха на едно ниво.

— Никога!

— Сигурна си, че смъртта му не е нещастен случай?

— Да.

— Странно! — Каров се изправи. — След погребението отидох на онова място… Асен е могъл да вземе онзи завой!

Вера запали колата, затвори вратата, свали стъклото.

— Аз бях на същото място преди погребението — каза тя.

* * *

Иван Янев, културно аташе в Берн, откри изложбата на Каров. По-късно картините щяха да заминат в Цюрих, Никозия, Атина, преди да се върнат в София. Вместо в Берн Каров отиде в Созопол. Преснима четири корабни снимки върху платна, опъна ги на рамки, прибра ги в багажника и замина. Термометърът се движеше около нулата, но още по пътя застудя, а на морето слезе под десет градуса. Настани се у Христос Ливанди, майстора на лодки, разпъна статива, но малката чугунена печка разкъсваше студа само на метър в диаметър и вкочанен, усещащ началото на треска, отиде в старото кафене. Изпи две „Плиски“ с горещ чай, дойде на себе си и се отпусна. До него висеше декоративна рогозка, така че да крие от раменете нагоре хората, седящи на съседната маса. Загледа се в ръцете: ръце пипащи чаши, палещи цигари, ръкостискане на ръце, видя дълги изящни пръсти, възлести, загрубели от работа, спокойни ръце. Оставени да отпочиват, дейни и бързи като след ровене, нервни, плахи, всякакви. Прибра се в квартирата. Премести масата до печката, даде гръб на огъня и седна да рисува. През останалата част от деня и през цялата нощ търсеше смисъл на картината. Скъса стотина листа, докато стигне до решение. На разсъмване идеята доби окончателна форма. Корабът застана в средата на картината, превърнат в къща за мода, под ватерлинията разположи сграфитото, което с Манолов направиха за „Диана“, като постамент нарисува скулптурата на богиня Леда с главата на Асен Москов, крепящ с едната ръка кораба (подобно палячото на Пикасо от розовия период), самия кораб, обхванат от пламъци, разпадащ се, разбито пежо в краката на Асен Москов в пресен гроб, с чаша кафе в ръцете, цвилещи коне, оставени да търсят паша на паважа, хвърчаща козметика, рокли, обувки, модни журнали… когато свърши, натъпка печката с рисунките и легна с дрехите. Зави се, с каквото намери. Треската се засили. Когато на сутринта гъркът донесе термометър, Каров разбра, че е много болен. Температурата наближаваше четиридесетте градуса. Грип, нищо особено, но пет дена го закова за леглото. Когато се вдигна, краката не го държаха, ръцете му трепереха, чувстваше се слаб, безпомощен. Не се реши да запали колата и да се върне в София. Петте дни прекара във взиране в картината и реши да посвети цикъла на Асен Москов. Дълго мисли как да го нарече, докато в ръцете му не попадна разказ, на който се мъдреше латинското заглавие „Мемория етерна“, това беше най-подходящото заглавие. Студът намаля, но продължи да е под нулата, духаше мелтем и Каров избягваше да излиза. Майката на Христос, баба София, готвеше, купуваше коняк от бакалницата. Ходеше да пълни термоса с кафе, цъкаше с език, с изкуствените си зъби и цял ден бродеше като призрак из голямата къща на Ливандите. Братята на Христос плаваха из Атлантика, жените им работеха в консервната фабрика, децата ходеха на училище, така че баба София цял ден му правеше компания. Петимна за приказки, в началото непрекъснатото й ломотене го дразнеше, но като падна температурата започна да се забавлява. Рисуваше катастрофата на Асен, припомняйки си нощта след погребението. „Вътрешната светлина“ — все още наричаше така чувството, което го обзе на онова място на градевското шосе. Каров заби носа на колата в тинята, като бивол на водопой, изписа заспалото село, потънало в летаргия и Асен Москов по корем, в полупрофил, в локва кръв, изтекла от устата му, която се спускаше надолу по руслото на реката, за да я превърне от жалка бара в буен порой. Баба София се кръстеше, колкото пъти погледне картините и на силния си гръцки акцент питаше: „Къде си видял кораб на сухо? Къде си видял кръв да тече равно? Кръвта се спуска в земята, светлината на човека иде от душата, през косата топли, през очите свети. Кръвта е черна, черна като земята…“ Каров започна да се заслушва. „Несрета те мори, момче, вина те гази, всичко грозно рисуваш, само мъртвото красиво! Не сърди Господа, момче! Не търси съчката в окото на брат си, погледни гредата в своето око! Не е за съжаление мъртвият, той е при своя бог, на него му е въздадена правда, него го мерят така, както е мерил той на земята. Смири се, погледни света с окото на твореца! Само онзи горделивец, лукавият, опитва да промени нареденото, затова се пържи в собствената си лой! Виж реда, подчини му се! Смокинята не расте върху репей, това е казано отколе и отколе се знае, че кораби не вървят по камъни.“

Баба София не се задоволи с думи. Донесе Библията, отворена на Евангелието от Матея.

— Чети, безбожнико! — каза тя. — Тука е написано всичко за реда и законите.

Това беше първата среща на Каров със Светата книга. Библията стоя отворена на Евангелието, докато една вечер след безплодна работа, не взе да я прелиства. На четиридесет години Васил Каров с усилващ се срам проникваше в иносказателността на стария свят. Библията не го направи по-религиозен, нито го подтикна към преоценка, но откри пред очите му чара на притчата и го застави да мисли за възможното тълкуване на съвременния свят през очите на евангелистите. Вера Манолова го завари да довършва „Пробуждане“. Сюжетът беше прост. Корабокрушение, изписано традиционално, с небето на Жерико от „Сала на Медуза“, но с оранжева вода като при камшичестите амеби на Хуан Миро. На палубата на потъващия кораб Асен Москов в гръб на отминаваща буря, но оставащ в прегръдките й, и сал, отдалечаващ се към просветлението, върху който с китайска прецизност изписа Адриана, Жак Биджерано, Ивайло, Борис Попов, себе си.

— Корабът е символ на мечтата, на пътя, на промяната… Как действа? — попита Каров.

Вера пристигна сутринта. Чу шум на мощен мотор, помисли, че крадат колата му, погледна през прозореца и видя маневрата на Вера. Баба София я настани на втория етаж, над главата му, каза: „Ако ще мърсуваш, пази се от децата!“ и не криейки яда си, потъна из къщата.

— Болен си бил. — Вера слезе преоблечена, с картон „Ротманс“ и бутилка „Мартел“ в ръцете. — Дипломатическо заболяване?

— Не помня да ме е свалял грип.

— Очакваше ли такова посещение? — Вера седна на леглото, отпуши бутилката, разпечата картона.

— Не.

— В понеделник трябва да съм в София. Три дни. Казах си, иди виж горкия Каров, или е болен от препиване, или от липса на пиене. Нещо неудобно?

— Не намирам.

— Аз също, макар че ако някои познати… клюките ще тръгнат веднага.

— Много важно!

— Нали! Ще пиеш ли един коняк?

— Не сега! Ще ти покажа лодката.

* * *

Христос Ливанди работеше на сухия док. Корпусът беше изготвен в Силистра, той правеше надстройките. Помагаха му местни момчета. С вродената си фамилиарност Вера бързо стана близка с хазяина, поръча риба за вечеря, плати с мъжки ларж, хареса лодката, направи му комплименти, които изчервиха стария и го накараха да се усмихва благодарно. Каров, който си представяше лодката другояче и се готвеше да наложи мнението си, трябваше да подкрепи ласкателствата на Вера. Компромисът не развали настроението му.

Обядваха в казиното. Вера пи вино, умората се изписа на лицето й, отиде да спи. „Ще дремна половин час“ — каза тя и спа от един до шест, отдавна беше тъмно, когато открехна вратата.

— Лошо ми е! — изплака Вера. — Вие ми се свят, всичко ме боли…

Каров я настани на леглото, зави я с одеялото, поднесе й чаша „Мартел“.

— Сега ще дойдеш на себе си.

Пиха. Вера възвърна цвета на лицето си, запали цигара. Каров, отдавна, вече цял ден, очакваше отпускането й, за да й покаже картините. Нареди ги, подпрени на стената и седна на единствения стол с гръб към печката. Пиеше френски коняк, пушеше английски цигари и следеше реакциите й. Вера мълча дълго, от време на време срещаха погледите си, знаеше, че въпросите напират в нея. Лицето й изглеждаше напрегнато. Каров го взе за гневно. Очакваше да чуе, че се бърка в непозволени подробности от интимния живот на един покойник. За негова изненада Вера каза:

— Критиката остана студена пред платната на Асен. Сравнен с тебе, той е ученик. Казвам го с болка.

— Глупости! — Каров я прекъсна. — Асен беше това, което наричат слънчев тип. — Васил прибра картините, придърпа стола към леглото. — Трябва да минат години, много вкусове да отживеят, за да се разбере до каква степен Москов или Каров имат стойност.

— Не ме заблуждавай! — Вера отхвърли одеялото, изпъна крака, протегна празната си чаша. Каров наля коняк и седна до нея.

— Кажи ми, без екзалтация, ако трябва да пишеш за Асен, в какво виждаш достойнствата му… че да го сравняваш със себе си. Всеки критик, би нарекъл такова сравнение несериозно.

Облегнат на меките възглавници на баба София, с бутилка „Мартел“ между краката, Каров повтори от свое име библейските уроци на старата гъркиня.

— Асен беше роб на красивото, на божественото начало в природата, на човека. Зрителят се респектира повече от дявола, затова деформацията, страшната, уродлива представа за света, гърчът на грозното привличат окото като магнит, създават илюзията за богат и изранен вътрешен мир. Асен знаеше, че кръвта е черна, че не се лее, че прониква в пласта на земята, откъдето произлиза и където се връща за гниене. Знаеше, че мъртвият не е в негова власт, подчиняваше се на установения ред, знаеше, че върху репей не расте смокиня, че кораби не вървят по камъни. Агонията не беше негово чувство. В най-мрачните си картини той не отиваше по-далече от тъгата, в съпротивата си — от иронията. Знаеше, че е излишно да вади треската от окото на ближния си, преди да е измъкнал кола от своето! — Каров направи дълга пауза. Знаеше, че цитира, но без да развие чувство на имитатор и без вина от неволната спекула. Не я разви дори когато Вера каза:

— Колко красиво говориш!

Мълчанието ги натисна. Пиеха, гледаха през прозореца. На улицата, група деца поливаха с вода наклона между къщите с надежда да направят пързалка.

— Не съм била с мъж близо година — каза Вера. — Не издържам вече.

Каров не разбра.

— Асен няма нужда от монашески актове.

— Налей ми коняк! — гласът й изфалцира нервно, накара го да я погледне, да види унижение на лицето й.

— Вера?

— Искам те! — каза прегракнало, дори злобно. — Като лекарство!

Васил взе ръката й.

— Ще бъде глупаво!

— Страшно глупаво ще бъде! — кимна Вера. — Особено събличането! — отново млъкна и мълча дълго, преди да повтори: — Искам те, Василе!

Каров стана, подаде й ръка. Сега седяха прави един срещу друг, беше достатъчно тъмно, за да виждат подробности, и въпреки това уличната светлина беше твърде силна, за да се скрият един от друг.

— Заключи вратата! — каза Вера.

Каров се подчини. Остана там, подпрян на касата. Мисълта му още не беше обхванала предложението й, очакваше гавра, груба шега, кой знае какво… Вера измъкна пуловера през главата си, хвърли го на земята, наведе се, вдигна го и го преметна върху облегалката на стола. Съблече се бързо. Каров виждаше как сгъва панталона върху пуловера, бельото.

— Не стой като глупак! — извика Вера.

Каров се бавеше. Видя я да отмята завивката, да скача на леглото, да се завива до брадата. Тогава се съблече. Направи го припряно и за разлика от нея не вдигна дрехите си от земята. Вера трепереше. Прехвърли крак върху нейните, с едната ръка обви раменете й, с другата заопипва гърдите и корема, слабините…

— Не се насилвай да ме целуваш — каза Вера.

* * *

Вечеряха с Ливанди. Баба София и децата се прибраха, жените почистиха масата, донесоха риба, доляха каната с вино, оставиха дамаджаната в краката на Христос и се оттеглиха по стаите. Вера се държа, като че ли нищо не се в случило, като че ли отношенията им не са претърпели никакви изменения. Вироглав строител на лодки, Ливанди беше приятен събеседник, духовит, словоохотлив, с възпитанието на моряка, свикнал да бъде почтителен, без да е раболепен към онзи, който му плаща. В дванадесет часа Вера стана, каза: „Доспа ми се!“ и се качи в стаята. Христос и Каров продължиха да пият. Каров по-скоро се наливаше и се налива дотогава, докато състоянието му не направи впечатление на Ливанди.

— Да лягаме, а?

— Да лягаме! — кимна Каров.

Беше два часа, когато влезе в стаята си и три, когато тръгна към горния етаж. Вера не спеше.

— Пиян съм! — каза Васил.

— Ела! — Вера се изтегли в края на леглото. — Отпусни се и спи.

Каров легна на гръб, затвори очи. Рядко пиеше вино ефектът беше винаги този. Виеше му се свят, гадеше му се.

— Аз съм пияна свиня! — изломоти той, криейки с ръка очите си от светлината.

Почувства, че Вера се надвесва над него. Усмихваше се, лицето й сияеше, устните й тръгнаха към неговите.

— Сега можеш да ме целунеш! — каза тя.

— Защо чак сега? — попита Каров.

— Ти дойде при мен — беше отговорът.

Целувката наруши дишането му, усили позива за повръщане, доразлюля го и в без това плуващото легло… Повече не помнеше. Сутринта откри Вера до себе си, останала без завивка, спеше свита на кълбо, вкочанена от студ. Зави я, запали цигара, изпуши я мълчаливо, загаси я, затвори очи и заспа отново.