Христо Калчев
Вътрешна светлина (7)

7

На двадесет и осми декември инвестиционната комисия прие стената на Борис Попов. Това, което се хвърляше в очи, беше несъмненото влияние на Акела. Борис беше импровизирал професора, беше удължил фигурите, използвайки като похват вратовете — колони на Моделиани, но оттам нататък цялостното третиране на темата, детайлите, които съставляваха почерка, помпозността на героиката, бяха изцяло цитати от Акела и не издаваха автор. Каров не сподели впечатлението си дори с Дяков, с когото се срещна по-късно същата вечер. Поздрави Борис, взе Велин и го остави да се радва на триумфа си.

— Жена ти заминала за Бразилия? — започна полусведение полувъпрос Велин.

— Да.

— Детето при теб ли е?

— При родителите й. Наели са жена да го гледа.

— Сега, като свърших с Борис, имаш ли предвид нещо ново? Няма да ме изоставиш, нали?

— Как работихте?

— Не се оплаквам. Рано е да се оплаквам. Има ли някакъв шанс да взема самостоятелен проект? Не веднага, след година, две?

— Отсега никой не може да отговори.

— Борис ме „удари“ с хиляда кинта. Мислех да изпискам. Ади ме посъветва да ги прежаля.

— Права е.

— Очаквал си изложбата на Асен да има успех.

— По-вероятно е да има. Мъртвите не пречат никому.

— Какво кара Вера да мисли, че катастрофата не е нещастен случай?

Каров почувства нервния реотан в крака си. „Това нагло копеле си позволява много!“

— А какъв е случаят според нея?

— Знаеш, че тя не говори с мен.

— Тогава какво те кара да мислиш… — Васил използва началото на неговата фраза и влезе още по-навътре в лошото си настроение. Велин почувства това и побърза да смени темата. — Вера се е сближила с Ивайло Денев. Ивайло е подхвърлил нещо на Адриана.

Това са сведения от трета ръка.

— Намеква за самоубийство, нали?

Васил паркира зад централните хали.

— Ще изпия нещо в Клуба на кинодейците — каза той. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Нямам пари.

— Аз те каня. — Каров все по-трудно потискаше досадата си. — И да приключим със смъртта на Асен. Хора като Москов не се самоубиват. Самоубиват се хора, които не знаят как да живеят.

Каров позна Антон. Това лице му беше направило впечатление и по-рано, но не го свърза с разказа на Лилда, сега си припомни всичко. Седяха със Стив подпрени на бара, на ъгловия стол пиеше това момче. Нахалната му красота се натрапваше веднага, когато откри, че малкият го разглежда. Реши, че е педераст, и престана да му обръща внимание. Велин избра маса в досадна близост, погледа на Антон вече шареше по тях. Каров спря на бара, купи цигари, а когато се упъти към масата, позна и Зоя. Беше пепеляворуса, изглеждаше отслабнала, като че ли пораснала. Пиеше кампари, отпиваше, когато срещна погледа му, задави се и кашля престорено и излишно дълго.

— Уплаши ме! — извика тя. — Не очаквах да те срещна тук.

— Пораснала си — отговори Васил. Тази среща го развесели. — Бялата коса ти отива.

— Това е Антон Гаев — каза Зоя.

— Чувал съм за вас.

— Заповядайте на нашата маса — в гласа на момчето имаше нещо от онази интонация, присъща на мъжете, несвикнали да им отказват.

— Аз съм човек на възраст. Ако ви е интересно, елате вие.

Антон скочи веднага, но Зоя се поколеба и това не убягна на Каров. Когато все пак стана и смени стола, лицето й не беше победило смущението. Васил намести стола й, почака да седне…

— Това е Велин Велинов, а това са Антон и… — в този момент името й изчезна от главата му. По всяко друго време на деня, по всеки друг повод би се сетил, по-точно, никога не беше го забравял, но в мига то беше на огромни разстояния от паметта му. От опит знаеше, че е излишно да се насилва. — Антон и неговата приятелка! — завърши представянето й по-троснато, отколкото би искал.

Настъпи глупаво мълчание. Каров виждаше, че лицето й пламти, че оскърблението тежи, че Антон, гледал нащрек сцената, не крие иронията си.

— Казвам се Зоя!

— Паметта ми изневерява. — Каров се усмихна, повика келнера.

— Какво ще пиете?

— Аз нищо. — Зоя се вдигна от стола. — Ще се върна.

— Обиди се — каза Велин. — Паметта невинаги подава информацията, която ни е необходима.

— Паметта игнорира само ненужната информация — отговори Антон.

— Невинаги. Забравял съм и много важни неща.

— Случаят не е такъв. — Антон говореше спокойно, като човек, свикнал да изказва мислите си, очакващ от другите да го изслушват. — Аз пия уиски.

— Ти, Велине?

— Все едно.

— Тогава да пием уиски! — каза Каров. — Една бутилка и всичко, което се полага с нея.

Когато келнерът отиде да изпълнява поръчката, Антон каза:

— Насилвате ли се да приемете компанията ми?

— Не — отговори Васил.

— Надявам се, че това не е гола любезност. Вашият приятел знае ли кой съм?

— Едва ли.

— И не мислите да му обяснявате?

— Не вярвам да го интересува… — Зоя се връщаше. Стори му се по-хубава, по-привлекателна от всякога. Отслабването беше изострило линиите на лицето й, беше я състарило по онзи вълнуващ начин, по който остаряват двадесетгодишните момичета. Алкохолът беше засилил блясъка на очите, неволната обида разширяваше ноздрите, вълнуваше деколтето.

— Как намираш Антон? — попита Зоя. — Красив е, нали?

— Да…

— Не занимавай хората с мен — каза Антон.

— Сигурна съм, че Лилда му е надула главата. Права ли съм?

— Случвало се е да чуя нещо…

— Нещо маловажно, нали? Нещо, което сте забравяли веднага! — гласът на Антон издаваше злобни интонации, очите му се насилваха в орбитите, но такива усилия предизвикват само сълзи. Каров едва се въздържаше да не му го каже.

— Името забравих случайно. Прекъсната връзка между мозъка и езика… колкото до вас… запомнил съм, че сте красив. Днес се уверявам лично.

Каров увлече Велин в разговор. Без да назовава имена, обясни защо смята стената на Борис Попов лоша, дори вредна.

— Питаш как умря Асен. В борба срещу този вкус. Изпълнителят няма вина, работи върху готови проекти, но ако има амбицията да бъде автор, трябва да се съпротивлява, да влияе, да променя вкус, да оспорва лекото съпротивление. Артистът избира от натурата само това, което го привлича истински. До такъв подбор се стига бавно, след къртовска работа. Тръгни по улицата, излез сред природата, прави го за спорт, мисли за жени, но дръж съзнанието си нащрек. Това, което подразни периферното зрение, това, което те наслади, без да го регистрираш, това именно е твоят вкус, това трябва да се превърне в твой стил. Ако застанеш пред статива с мисълта как да запълня тази дупка, по-добре зарежи картината. Човек става артист едва когато овладее умение и вкус и превърне в средство за борба с темата.

— Ненавиждам Борис — каза Велин.

— Ощетил те е.

— Видях го да израства в очите си, да се превръща в маниак. „Вяра в собствените сили!“ — много пъти съм я чувал тази фраза. Отнесена към Попов тя губи смисъл, изражда се в грубо незачитане на всичко извън него, в деклариране на творческа мощ, която липсва. Той притежава една от най-противните черти, които съм срещал у хората. Раболепен е с всички, от които зависи, и жесток с всички, които зависят от него.

— Толкова по-зле за Борис Попов. — Каров наля уиски на всички, вдигна чашата си за „наздраве“ и се върна към разговора. — Беше близък с Асен. Уредих да му възложат стената, но за миг не съм се лъгал, че го правя заради него. Закъснял акт на признателност към Асен, нещо като преклонение пред паметта му. Звучи надуто? Докато съм в секция „Монументална живопис“, Борис няма да цапа стените на София. Ще спра и теб, ако се окажеш негоден.

— Преди да ме спреш, ще трябва да ми помогнеш…

— За какво мислиш, че съм те довел тук?

— Василе!

— Не скачай като петел. Плевенския мавзолей. Ще те включа като съавтор, ще направиш проектите, ще избереш темата, разцветките, всичко. Ако успееш, ще ги принудя да признаят дебют. Ако мине без корекции, ще пиша името ти пред моето и ще остана консултант. Ако се наложи да преработвам проекта, ще те опитам трети път, на друга стена.

Каров виждаше, че Велин се задъхва от радост, че настроението му прави впечатление на Антон и че малкият е започнал да се вслушва. Велин не се владееше. Това суетно момче беше толкова развълнувано, че беше престанало да се интересува как го възприемат околните.

— Какво те кара да ми помагаш? — попита той, насилвайки дрезгавия глас.

„Наистина, какво ме кара да се заемам със съмнителни начинания?“ В ресторанта влезе Стив Дяков. „На никого не бих се зарадвал повече!“

— Дяков! — извика той. — Стив!

— Зает ли си? — попита Стив.

— Почакай ме, ще отидем да вечеряме.

Стив се подпря на бара и заразглежда компанията с присъщото си нагло любопитство.

— Ще отговориш ли? — Велин гледаше на бягството му като на заплаха.

— Ако Асен наднича отнякъде, би бил доволен. Уверявам те, че това е единствената причина. Плащам, моля!

— Няма да Ви позволя да платите бутилката — каза Антон.

— Кой ще я плати?

— Аз!

Сервитьорът дойде на масата.

— Работите ли, Гаев? — попита Васил, но гласът му издрънча метално и Стив наостри уши.

— Следвам.

— Тогава баща ви ще плати бутилката. Как мислите, мога ли да приема?

Антон отбори уста, но тежкият поглед на Каров го накара да се откаже.

— Не обичах Асен! — Велин продължаваше да не вижда нищо извън вътрешните си вълнения. — Длъжен съм да ти го кажа.

— Знам… — Васил плати, прибра рестото, цигарите си. — Това не би променило отношението му. Спомни си Жак. Ако е още жив и разнася из града маниашките си костюми, причината е пак Асен Москов!

— Преувеличаваш!

— Не мога да обсъждам Асен с тебе. Искам да знаеш, че ако си срещал значителен човек, това е бил Асен Москов!

Каров стана, кимна на Антон и Зоя и отиде при Стив.

* * *

Вечеряха, пиха бяло вино, говореха незначителни неща. Заведението започна да се пълни, стана шумно, върнаха се в бара. Велин си беше отишъл, но Зоя и Антон продължаваха да пият уиски на същата маса. Подпряха се на бара. Усмивката играеше по лицето на Стив, и знаеше точно какъв въпрос ще зададе.

— Не бой се — каза Стив. — Няма да те питам известни неща. Исках да се уверя, че това е момичето, което срещнах по стълбите у вас. — Каров кимна. — Има ли смисъл да ти казвам с кого съм срещал малкия?

— Не. — Каров се усмихна приветливо, но беше шокиран от реакцията на Дяков.

— Ти си с понижена чувствителност. Дълго мислих откъде идва спокойствието ти, къде намираш сили за работа при всичките камъни, които валят на главата ти… смърт на близък приятел, разрив с жената и т.н.

— Не се занимавай с мен! — Каров опита да го прекъсне, макар че беше започнал да мисли върху думите му и с тревога откриваше, че е чул истината.

— Не мога да напиша книга за Москов, без да те познавам добре. Колкото повече те разбирам, толкова се задълбочава страхът ми. Ако ти си бил най-близкият човек на Москов, тогава неговият образ е пълна измама. Думите ми нямат за цел да те наранят?

— Е, и? — каза Каров.

— Не съм срещал човек, който познава Москов и не му е лично задължен. На един е помогнал в кариерата, други е облагодетелствал с пари, борил се е срещу професор Андреев, срещу някой си Киряков, но и в двата случая мотивите му са повече от благородни. Знаеш ги, нали?

— Никой не ги знае по-добре от мене.

— И ти си между тези, които дължат ако не всичко, то поне значителна част от успеха си на Москов. Ще го признаеш ли?

— Никога не съм го отричал?

— Москов е говорел за тебе като за най-близкия си приятел. Чувал ли си го да те квалифицира така?

— Естествено.

— Ти също си употребявал този израз по негов адрес. Ще отречеш ли?

— Не.

— И какво излиза? Че ти и той, съученици, състуденти, колеги едва ли не сте се моделирали по един тертип. Така ли?

— Горе-долу.

— Москов е мъртъв, нямах случая да го видя, но теб познавам достатъчно, за да се усъмня в него. Ти си краен егоист, безогледен към всичко, което не се отнася до личната ти суета, дом, кариера, контакти, няма значение. Ти си чакал Лилда десет години, заради нея отказа помощ на Асен в най-тежкия момент от живота му, ти си бил луд за тази жена. Така ли е? Не очаквам отговор. Постави се на мое място. Когато тя реши да те напусне, ти не промени нито настроението си, нито темпа на работа, нито навиците. Как би обяснил връзката си с това момиче, лекотата, с която даваш бащински съвети на любовника на жена си… Има едно-единствено обяснение, ти си човек без сърце! Ти не си обект на моя интерес, но ако най-близкия приятел на Асен Москов е бил Васил Каров, тогава портретът, който си съставих за Москов, е инфантилен и лъжлив. Не мога да го изписвам като съвременен Христос, като безкористната кротост, като абсолютната доброта съпътствана от трезв ум и чувство за реалност, ако го съпоставям с теб. Разбираш ли в какво се състоят проблемите? — Каров кимна. — Обясни ми тези противоречия.

Каров мълча много дълго. Асен Москов, всичко се въртеше около него, целият му живот доби този знак. За добро или за зло, той легна като кръст върху гърба му и всякакви опити да се освободи доизграждаха и без това неласкавата представа за него. „По дяволите представата им за мен! По-лошо е, че не мога аз, Васил Каров, да се отърва от горчивия вкус на вината!“

— Асен знаеше много от пороците, които ти ми приписа, но те не го интересуваха. Дребното ровичкане не беше негова работа, той ни приемаше като владетел поданиците си, беше готов да ни прощава, предварително известен за нашата подлост, вътрешна мизерия. Ще бъде грешка да съдиш за Асен по мен. Той не приличаше на никого, той беше Асен Москов. Да напишеш книга за него, значи да се издигнеш над клюката. Той съществуваше в тази кал, без да се оваля в нея, той беше красотата, той беше красив мъж, живя красиво, общуваше с красиви жени, грижеше се за разкрасяването на хора и умря красиво. Не виждам причина, пишейки за него, да се ровиш в мен.

— Поставяш ме на място?

— Казвам ти истината. Имам много недостатъци, но не лъжа.

Този път Стив Дяков мълча дълго, а когато вдигна глава, очите му бяха загубили предизвикателния си блясък.

— Не знам как да ти го кажа, но модна къща „Диана“ се премести в сградата на леката промишленост. „Диана“ става френска гимназия. Министерството на просветата е решило, че разголена женска фигура не може да стои пред образователно заведение. Наредено е да бъде махната.

— А стената?

— Засега няма разпореждане, но очакват да последва… Знаеш в какъв смисъл, замазване и изписване на подходящ сюжет.

— Значи, Асен Москов е загинал напразно!

— Знаех, че това ще бъде първата ти реакция.

Васил Каров не очакваше такъв удар. Почувства треперене на тялото, гняв, зараждащ се като тайфун, бавно, като на шега, като че ли придружен от вътрешна музика.

— В този паметник е вложен смисълът на цялото ни съществуване! — Каров се вдигна от стола, остави десет лева за бармана и тръгна към вратата. Стив не опита да го спира, друг направи тази грешка. Антон Гаев скочи от масата си и препречи пътя му. Младото му тяло трепереше от нерви, напрегнатите му очи едва въздържаха сълзите.

— Бяхте груб с мене! — гласът му фалцираше, намирисваше на истерична сцена. — Трябва да ми се извините веднага!

— Остави ме на мира, момче!

— Не ме наричайте момче! Няма да позволя да се гаврите с мене!

— Не се гавря с тебе, остави ме на мира!

— Не ми говорете на ти! Чувате ли? Забранявам да ми говорите на ти!

Без външна проява на гняв Каров замахна, стовари тежък шамар върху възбуденото лице на момчето и го смъкна в краката на Зоя. Пил видимо повече, отколкото можеше да понася, уплашен и сразен от удара, Антон Гаев допълзя до стола, скри красивата си глава в длани и се разплака.

Каров поседя на вратата миг-два, кой знае защо, очакваше реплика или някаква намеса от Стив Дяков, когато такава не последва, сви рамене и излезе.