Христо Калчев
Вътрешна светлина (6)

6

— Коя дата е днес? — попита Зоя.

— Пети декември.

— А ден?

— Петък — отговори Каров.

— Излиза, че пети ден сме тук.

— Така излиза.

— И все вали?

— Вали.

— Поне да валеше сняг. Щяхме да се разхождаме, когато…

— Не сме в леглото?

— Да — каза Зоя.

— Да слезем в ресторанта.

— Ако слезем ще ям. Не искам! Ти гладен ли си?

— Не.

— Мислиш ли, че отслабнах?

— Може би. Не искам да отслабваш.

— За да бъда пухкаво ангорско коте?

— Да.

— Говори ми мили глупости. Кажи, че съм пухкаво коте-моте!

— Стар съм за толкова мили глупости.

— Не си стар. Може би в лицето, но в тялото си като момче.

— Стар съм. Само аз знам колко съм стар, като те гледам какво пухкаво коте си.

— Ето ти милите глупости. Дай една цигара! Тази вечер ще се напия. Колко пари имаш?

— Пари ли искаш?

— Искам да знам дали ще ни стигнат.

— За какво да ни стигнат?

— Ами за всичко. За ядене, за пиене, за глупости. Нали ще останем още девет дена?

— Бъди спокойна.

— Значи мога да правя каквото си искам?

— Можеш.

— Обичам те! Не ми се пуши. Видя ли каква козметика докараха? Щом си толкова богат стар чичо, купи ми едно „Фиджи“. Струва четиридесет лева.

— Ще ти купя.

— Хайде да станем! Ще ми купиш едно „Фиджи“ и ще ядем. Нещо малко, кажи им да ни направят нещо, което го няма в листа. Готвят все отвратителни неща. Кога ще дойде Камен? Камен бармана.

— Довечера.

— Жалко, пие ми се нещо. А защо не идем някъде другаде? Например до Простор или до Щастливеца?

— Трябва да обикалям цяла Витоша. Не ми се кара в такъв дъжд.

— А до Копитото?

— До Копитото може.

— Добре тогава. Обличаме се, купуваш ми „Фиджи“ и Копитото. Решено?

Каров прокара ръката си по гърдите й, но Зоя го отстрани и изтича в банята.

— Обличай се!

— Рано е.

— Не е рано. Гладна съм. От любов се огладнява страшно, донеси ми една запалена цигара! „Тихият кът“ е толкова мрачен, когато вали дъжд.

Каров дръпна пердето. Есента и зимата се бяха слели в един сезон. Валеше дъжд, влагата проникваше навсякъде. Резедата на БМВ-то блестеше под капките като слюда. Каров се загърна в якето и притича до колата. Огледа гумите, картината му се стори задоволителна, но бензинът беше на края.

— Докато купиш одеколона, ще се върна. Слизам за бензин.

— Не се бави! — това можеше да бъде гола любезност, но Васил го схвана като страх от самота и подкара с максимална скорост за мокър планински път.

Велин прие предложението. Хонорарът му се стори толкова висок, че започна да заеква. Каров опита да му издейства заплата, но срещна съпротивата на Съюза. „Фреското е пробно. Ако се справи, ще му осигурим ритмична изпълнителска работа.“ Васил потърси Адриана. Срещнаха се в едно кафене около Семинарията. Адриана дойде с Жак. „Умореният тигър“ беше във фланелен костюм с цвят на циклама, капризна дреха, която би изглеждала добре на малко хора. Личеше, че помни конфликта от бара на кинодейците. Очите му, обикновено цинично премрежени, сега гледаха с открита неприязън.

— Трябва да положи усилия и добросъвестно да изпълни сроковете. Ще има сигурна и добре платена работа. Моите стени му стигат да надхвърли годишен хонорар от десет хиляди лева. Съюзът ще се погрижи да не стои със скръстени ръце и после.

Адриана, загрижена за непрокопсания си брат, се впусна в благодарности. Каров ги чуваше с половин ухо, не изпускаше от очи Биджерано. Чувстваше растящия градус на лошото му настроение. „Москов не е лъжица за устата ти“ — беше казал Каров и очакваше закъснялата реакция като отговор именно на тази реплика. Не се излъга.

— Странна игра! — каза Жак. — И ти, и Асен полагате извънредни усилия да изглеждате благодетели. Един ден ще разбера какво преследваш. Целта ти не е толкова благородна, отколкото мисли Ада.

Васил беше подготвен за провокацията.

— Прав си! Колкото повече хора ангажирам с благодарност, толкова по-добре се чувствам.

— Не вярвам! — гласът на Адриана прозвуча наивно. Досмеша го.

* * *

Наля бензин и се върна. Завари жена на неговата възраст; облечена модно, с натрапчив грим и предизвикателно деколте, от вратата разбра, че това е майката на Зоя.

— Сетихте ли коя съм? — попита жената.

— Да.

— Нямам намерение да вдигам скандали.

— Ще бъда благодарен.

— Седнете. Зоя отиде да си купи парфюма. Ще ни чака в ресторанта.

Каров свали якето, извади цигарите си, седна срещу нея.

— Казвам се Каров.

— Весела Ризова. Някога бях манекен при вашия приятел — Москов. С вас ще бъда откровена… Случвало се е да бъдем и по-близки.

— Любовница?

— И така може да се каже. — Весела Ризова се усмихна.

„Тъжно“ — помисли Васил в първия момент и „мръсно“ — когато я разгледа внимателно.

— Асен е покойник. Разчитам на дискретност.

— Не се безпокойте.

— Вие сте известен мъж, Каров. Цяла София знае, че ходите с дъщеря ми.

— Преувеличавате!

— Зоя става красива жена… Не ме тревожи, че се люби с вас. Тревожи ме друго.

— И какво е то?

— Какво мисли да прави? Да работи, да следва? Тревожи баща си, макар че привидно е вдигнал ръце и не се занимава с нея.

— Очаквате аз да я ориентирам?

— Трудно ли ще бъде?

— Не знам. Нямам представа какво би могла? А Вие?

— Аз още по-малко. Бих могъл да съм й от полза единствено ако се опита да рисува. Да сте забелязали такива напрежения?

— Не.

— Аз също. Трябва да я питаме.

— Човек не може да я предизвика към сериозен разговор. Когато разбрах, че се е разделила с Тони и е дошла при вас, помислих: „Каров е сериозен човек. Жената около него би се срамувала да лентяйства!“

— Разочаровах ли ви?

— Откровено казано — да!

— Очаквахте аз да се свържа с вас?

— И да, и не. Не сте от типа хора, които се раздават. Асен може би, вие в никакъв случай!

Каров изпита симпатия към тази жена. „На нейно място аз бих се държал по-грубо!“ Весела Ризова имаше всички основания да го мрази, вместо това сядаше с него да обсъди бъдещето на дъщеря си. Говореше спокойно, декламираше ако не симпатия поне разбиране и Васил беше длъжен да се чувства благодарен, ако истинското чувство, което изпитваше, не беше най-обикновено отегчение.

— Аз съм зает. Невинаги работя, но почти винаги главата ми е заета с нещо. Професията е такава, че не дава миг отдих. Това е една от причините да не помисля за… бъдещето на Зоя. Другата, естествено, е егоизмът, за който току-що говорехте.

— Не бива да ме разбирате зле. В края на краищата аз съм майка.

Тогава нещо „подбъзна“ Каров да каже онази реплика, която събори всички прегради между тях.

— Ще ми позволите ли да ви викам „мамо“?

Зоя ги завари седнали един срещу друг, изпадащи в припадъци от смях колкото пъти срещнат очите си.

— Вие сте луди! — каза тя, — това е климактериум!

Вечерта Каров изпрати Весела Ризова. Зоя остана на „Тихия кът“. На връщане мина през кафенето на Съюза и научи за внезапната смърт на Акела. Беше починал същия ден, рано сутрин, докато насапунисвал лицето си за бръснене.

Погребаха го като държавен мъж. Изложиха тялото за поклонение, правителството мина да изкаже съболезнования, застана на „почест“ при ковчега, после се занизаха културни дейци от всички браншове. Когато ритуалът свърши, понесоха тялото към гроба. Васил Каров видя всички художници, които познаваше, но единствения човек, който разпозна в тълпата и който би желал да върви до него, беше Стив Дяков. Изравни се и Стив го хвана под ръка.

— Тази смърт не те разстройва, нали?

— Акела беше голям човек — каза Каров. — Не го обичах, но винаги съм знаел, че е епоха.

— Не очаквах да те срещна тук.

— И аз не вярвах, че ще дойда. Ти защо си тук?

— Изпращам в гроба един от главните врагове на Москов. Искам да видя кой ще присъства. Тук ли са Денев, Борис Попов?

— Да.

— Асен би ли присъствал?

— Не. Конфликтът им беше твърде дълбок.

— Адриана е била любовница на професор Андреев.

— И това ли успя да научиш?

— Тя ми каза, че не бих могъл да напиша сериозна книга, ако не науча всичко. Ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Казвай!

— Правил ли си любов с Вера Манолова?

Стив се вреше навсякъде, като куче се завираше по дупките. Каква книга би могъл да напише? До каква степен Асен се поддаваше на анализ? Лекотата, с която живееше, чара, който притежаваше, парите, които печелеше като на шега, амбициите, които толкова дълго потискаше, всичко това беше Асен Москов и въпреки това не всичко. Любовта му към Адриана и наивната лековатост, с която я загуби, отвращението от майка му. Куражът в битката срещу Акела, всичко беше Асен Москов и въпреки това нещо се изплъзваше. Някакъв много важен детайл се губеше в тази характеристика. Почтеността? Може би Асен беше най-почтеният човек, който беше срещал. Дори механизмът, който изгради около конкурса на модната къща, начинът, по който парира Акела в съвета, имаха почтена и хуманна цел.

— Въпросът ли те затруднява?

— Какво? — Каров беше забравил Стив Дяков. Мисълта му беше направила лошата шега да го върне няколко години назад и сега отговорът му би бил повече от съмнителен. — Вера Манолова? Виждал съм я два пъти. Една нощ в дома на Асен и по-късно след смъртта му в кафенето на Съюза.

— Можеш ли да се закълнеш?

— Отдаваш ли значение на клетвите? Мога, разбира се! Кълна ти се, че никога нищо общо не съм имал с Вера Манолова!

— Защо те мрази?

— Смята, че съм се отнесъл зле с Асен.

— Има ли основание?

— И да, и не. Отговорът е дълъг.

— Аз не бързам.

— Отказах една услуга няколко дена преди смъртта му.

— Каква сума поиска?

— Пет хиляди лева.

— Мълвата твърди, че ти е помогнал да спечелиш над тридесет хиляди.

— Не разбрах в какъв момент ги иска. Имах други грижи, отнесох се повърхностно, бях свикнал да мисля, че може да се оправи с всякаква ситуация. Всъщност не знам, нищо не знам вече!

Началото на колоната спря, бяха стигнали гроба.

— Ще останеш ли? — попита Стив. — Отивам да чуя речите.

Каров остана сам. „Какво правя тук? Защо не вървя по дяволите?“

— Здравей, Василе! — вдигна глава и видя затлъстялото лице на Владо Матев. — Виждаме се от погребение на погребение.

Матев отмина. Проследи го, докато се смеси с хората и тръгна в обратна посока. „Акела умря. Умря както живя, със смърт, за която можеш да му завидиш. Да умреш в момента, когато се готвиш да станеш по-красив… прекрасна смърт! Беше живял пълнокръвен живот, пълен със слава, знаеше и върхове, и пропасти, беше участвал във войната и се беше върнал с орден за храброст, беше приел революцията и беше между първите, които я проведоха в художественото мислене на нацията. Каров помнеше с какво възхищение гледаше ранния Андреев. После животът му изигра прастарата си шега, позволи му да остарее. Противно нещо е старостта! Човек губи енергия, чувство за мярка, за съвременност. Акела не направи изключение и се превърна в ретроград. Започна да изключва студенти за модернизъм, написа статия, в която нарече абстракционизма идеологическа диверсия, взе да преследва всяка деформация на формата. Каров още не можеше да си обясни как завърши академията в най-мрачния й период, когато Акела беше ректор. «Каров е объркан и разложен тип — казваше Акела. — Но има талант, а талантът винаги намира път към истината.» това беше причината да не го изключат от академията. Човек с уважение към таланта би трябвало да страни от явни бездария, готови лакеи, като Владо Матев. Акела ги толерираше. Какво ги свързваше с Асен Москов? Властният сатир Андрей Андреев и деликатният Москов? Дали това, което ги свърза на времето, не ги превърна във врагове после? Вкусът! Докато вярваше във вкуса на Акела, Асен го поддържаше, даваше му кураж, опитваше да оправдава сатрапските му припадъци… До деня, в който загуби доверие. Тогава посегна на любовницата му, тогава проведе прословутата си битка, в която загина физически, осъждайки на смърт отживялата естетика на Акела. На пръв поглед плах човек, Москов не се страхуваше да воюва. Акела умря по-рано, умря в схватката си с него. Съдбата на Васил Каров, кариерата му, успехът, охолството, всичко това се разреши в двубоя между Асен Москов и Акела. Първият отдавна беше в гроба, вторият щеше да бъде спуснат днес. Стълкновение с ужасяващи жертви!“

Каров тръгна към гроба на Москов. „Какво ще му кажа — мислеше трескавият му мозък. — Асене, ще кажа, посрещни Акела, не те преживя старият сатир!“

* * *

Отдалече видя превития гръб на жена, подреждаща цветя върху гроба на Москов. Помисли, че е Адриана, но като се приближи, разпозна Лилда.

— Какво правиш тук? — попита Каров.

— Чакам те.

— Откъде знаеш, че ще дойда?

— Би било подло да не дойдеш! — Лилда го целуна по бузата бегло, дори служебно — помисли Васил. — Седни! Искам Асен да чуе това, което ще ти кажа. Започнах да ставам мистичка.

Васил седна на пейката. Лилда се отпусна до него, кръстоса крака, запали цигара.

— Беше ли на гроба на професора? — попита тя.

— Оттам идвам.

— Има ли хора?

— Съсловието.

— Обичах Асен, беше най-близкият ми приятел. Тази смърт е възмездие. Този тип беше косвената причина за смъртта му.

По своя път и без давление Лилда изказваше на глас една мисъл, която го защитаваше вече близо година. Акела, и никой друг беше виновен за смъртта на Москов. Това трябваше да знаят и Вера Манолова, и Адриана, всички! Васил забрави Лилда, за втори път позволи на мисълта си да остави сам партньора му. „Аз отказах пари на Асен, защото нямах време да ги тегля в деня, когато му трябваха. Не разбрах угрозата, която виси над него. Откъде-накъде се чувствам виновен за тази смърт? Никой от нас не разбра истинската роля на Акела може би освен Вера. Както аз, така и тя би трябвало да знаем колко горд човек беше Асен и колко трудно понасяше проникване «Вътре».“

— Разделих се с Антон — каза Лилда.

— Какво? А, Антон… Напусна ли те?

— Няма да те лъжа — отговори Лилда. — Антон е капризен като жена, но истинската причина си ти.

— Що за глупости, моля ти се! Чувал съм всякакви обвинения, но да ме държиш отговорен за разрива с любовника си!

— Не те държа отговорен. Антон ме напусна, защото не иска да ти причинява мъка. Казва: „Каров е голям художник, не искам да развалям семейството му!“

— Какво искаш от мен? Писмо до него? Да му пиша да те приеме?

— Намразил си ме, Василе!

— Остави високопарните приказки! Какво искаш?

— Антон ще ти отнеме Зоя. Познавам го. Само да й свирне и ще дотича.

— Така да е. Какво мога да направя?

— На твое място, ще взема Зоя и ще я замъкна на края на света. Да не мислиш, че „Тихия кът“ е много скришно място? — Васил се усмихна неволно. — Не се смей! Ако това момче не се върне при мен, ще умра! — Гласът й затрепери, Васил я погледна в очите. Лилда изглеждаше зле, предателските бръчки около очите й се бяха размножили, нямаше грим, занемаряваше се. — Знам, че ще върне Зоя. Няма да я намериш горе.

Васил Каров стана.

— Значи така е трябвало! — каза той. — Подаде ли молба за развод?

— Не съм, нямам време за нищо. Този идиот ме побърка. Александър е с нашите във Ветрен. От три дена седя до телефона и чакам да се обади… Не мога повече, Василе! Направи нещо!

Каров я поведе по пътеката. Заобиколиха централната алея, можеха да срещнат връщащите се от погребението на Акела. Качиха се в колата. Лилда не издържа, сълзите и потекоха, спазъм раздра гърдите й и предизвика истерично ридание. Васил потегли. „Къде отивам? Кога престанах да обичам тази нещастница?“

Каров се включи в движението, даде газ. Лилда седеше притихнала до него. Отмина центъра, излезе на булевард „Тотлебен“. Лилда го погледна, хвана погледа й и двамата знаеха къде отиват. До „Тихия кът“ не размениха дума. Васил въртеше радиото, търсеше музика и чувстваше увеличаващата й се тревога, Лилда отказа да слезе от колата. „Ще чакам тук“ — каза тя. Каров тръгна към бунгалото сигурен, че Зоя я няма, затова и отсъствието й не му направи впечатление. Беше събрала багажа му, оправила леглата и оставила бележка: „Връщам се при Антон. Зоя.“

Каров седна. Не почувства нито разочарование, нито мъка. Зоя беше дошла сама и сама си беше отишла, по-лошо беше, че нямаше нито настроение, нито нерви да съобщи това на Лилда.