Христо Калчев
Вътрешна светлина (4)

4

Когато се раздели с Борис, Каров мина през Съюза, оформи документите по възлагането, продиктува писмо до инвеститора, преседя в клуба на приказки до свечеряване и към седем часа се прибра в ателието. Имаше особена библиотека. Купуваше всичко, за морски пътешествия, за подводни експедиции, за самотни мореплаватели, беше събрал книги за финикийски и сарацински експедиции, за генуезки и венециански колонизации, за великите колонизатори на католическите корони. Беше събрал всичко за големите капитани от Марко Поло до Писаро и Нуньос, знаеше с подробности пиратската хронология, развитието на морските сили от средните векове до наши дни. Можеше доста точно да каже с колко съда са водени битките при Трафалгар, Цушима, Абукир и т.н. Минал през водолазна подготовка, служил в армията като фрогмен, събираше книгите на Кусто, Ханс Хаас, Ханес Келер и т.н. След Чичестер и Ален Бомбар мисълта за собствена яхта не излизаше от главата му. Не искаше да поставя рекорди или да прекосява океаните в сезона на бурите, но ако съществува идеална самота, тя може да се постигне само в лодка, когато очертанията на града потънат зад хоризонта. Лилда каза: „Не виждам смисъл в толкова скъпа смърт. Можеш да се удавиш безплатно, с камък на шията!“ Каров бавно се приближаваше към идеята си. Яхтата беше дълга девет метра, широка два и деветдесет, а по модела и газенето беше от типа „Балтийк“. В силистренската лодкостроителна работилница щяха да му построят този съд за около две хиляди лева. Но трябваше да намери лек и мощен мотор, а това струваше скъпо и се купуваше само от чужбина. Изкуши се да приеме поканата от Швейцария. Каров не говореше езици и предпочиташе да не мърда от България, вместо да скита от държава в държава, поставен в унизителна зависимост на преводачите. Никога не беше учил езици, не беше излизал зад граница, но при мисълта, че ще донесе мотор и екипировка, даде съгласието си. Другото му желание беше да купи леководолазен комплект „Еспадон“.

Имаше още една страст. Ателието беше пълно с модели и макети на морски съдове от всички епохи. Скитайки по антикварните книжарници, беше накупил стари корабни снимки. „Ако преснимам корабите върху високочувствително платно и дорисувам с масло или с пастел, би се получило нещо като апликация, колаж… по-скоро нещо, което засега няма име, но не е правено и дава много възможности.“ „Така се почва — каза Лилда. — После ще снимаш голи жени, а накрая откровена порнография“.

Каров започна подготовка за цикъл морски картини. Изписа платно, избра четиридесет фотографии, преснима ги рамкирани и ги складира в очакване на настроение.

Време беше да обмисли трезво бъдещата си работа. Каров взе стар капер и го прикрепи за статива. Намерението му беше да построи модерен град, пълен със светлинни реклами и капера, останал като „Острова на блажените“ в това море от бетон и желязо. Положи основния тон, размаза го с парче велур и се приготви да нанася контурите, когато дрезгавият глас на звънеца го извади от конструкторските фикции.

— Васил Каров, нали? — попита младо момиче. — Идвам при вас.

Каров я пропусна да мине. Момичето започна да броди из ателието. Каров се подпря на вратата и я разгледа с подробности, които някой би нарекъл мръсни. Беше облечено в черна копринена блуза, под която бюстът й танцуваше, изложил пълни подробности. След време това момиче щеше да напълнее, около ханша и талията щяха да се натрупат меса. Сега обаче склонността и към пълнеене можеше да мине за апетитна. Краката й, скрити под джинсите, изглеждаха достатъчно дълги, за да източат тази фигура, но и достатъчно плътни, за да завършат представата за бъдеща матрона. Момичето беше много младо, но поведението й имаше сигурност на жена, която се харесва. Знаейки, че я разглежда, чувствайки погледа му на гърдите си, тя улесняваше запаметяването на подробностите.

— Казвам се Зоя. Толкова слушах за вас, че накрая си казах: „Иди да видиш, кака, що за птица е този Каров?“

— И какво видяхте?

— Още нищо. Поканете ме да седна де, дайте една цигара, нещо за пиене! Така ли посрещате гости?

Каров побутна цигарите към нея и отиде да донесе малко водка.

— Кой ви е говорил за мене? — попита той.

— Лилда, разбира се. Аз съм годеницата на Антон Гаев.

— Не познавам такъв човек.

— О-о, ще се запознаете! Тони е любовник на Лилда.

Васил седна срещу нея.

— Така ли? И какво ви води тук? Ревност?

— Исках да видя дали отговаряте на представите ми. Тони има комплекс от вас. Използвайте го, ако решите да се преборите за жена си.

— Какъв комплекс има? Страх от бой?

— Едва ли, макар че няма да е зле някой да му смачка красивия нос. Престанете да ме гледате в гърдите!

— Ако се дразните, трябваше да ги прикриете по-старателно.

— Не се дразня. Тони не може нищо и затова стана… артист. Знаете ли, че следва в театралната академия?

— Нищо не знам. Наздраве!

— Вие няма ли да пиете?

— Не.

— Когато работите, не пиете! Чувала съм от Лилда. Искате ли да ви заведа на едно място? Там ще се запознаете с Тони.

— Разбира се, че не искам.

Зоя преметна крак върху крак, отпусна се в стола и отново плъзна очи по картините.

— Майка ми е мечтала да стане художничка. Не е станала, разбира се, манекен е… И досега по стените висят нейни картини. Не разбирам от живопис, попитах я за вас каза: „Каров е най-интересния жив художник!“ Според нея, ще ви признаят в Европа. И като мъж ви харесва. С тяло на атлет и с глава… забравих каква глава беше.

Каров почувства приятен гъдел. Малката Зоя с полуголите гърди го беше поласкала без умисъл, но толкова дълбоко, че трябваше да положи усилия, за да го скрие. Васил си наля водка, напрегна очите (съзнаваше, че подсилва остротата им) и отново ги остави на бюста й.

— Искам да върна комплиментите на майка ви. От мое име можете да й кажете, че е създала красива дъщеря.

— Харесвате ли ме? — във въпроса имаше толкова простодушност, че изведнъж заприлича на бебе. — Някои намират, че съм малко пълна. Не ям нищо. Знаете ли какво е глад? Престанете да ме гледате в гърдите де!

Васил се усмихна за втори път. Присъствието на това момиче ставаше все по-приятно, но плътта й дразнеше и мисълта му беше как да заключи вратата.

— Ще гледам, където искам.

— Какво пък толкова, гледайте! — Зоя разкопча блузата си, откри розовата си плът, без да загуби нищо от сериозността си, остави го да гледа няколко секунди и закопчавайки се, попита: — Само кораби ли рисувате?

— Това са фотографии.

Зоя се разходи, пипна платната с върха на показалеца си, детски жест, който можеше да бъде трогателен, погледна от прозореца и попита:

— Наистина ли няма да дойдете с мен? Там, където ще би запозная с Тони.

— Наистина.

— Все един ден ще трябва да се срещнете.

— Не виждам нищо задължително.

Зоя помисли миг-два.

— Може би сте прав — преди Васил да реагира, отиде в антрето и се върна облечена. — Аз тръгвам.

Това младо тяло си отиваше. Връхлетя го смущение, пръстите му горяха от желание да го погали, мислено зъбите му се впиваха в устните й, пръстите — в натрупаното около кръста твърдо месо.

— Пак заповядайте — каза Каров на вратата.

— Скучно ви е с мен. Представях си, че сте по-възрастен. Тогава може би щяхте да ме задържите?

— Пак заповядайте — повтори той.

Зоя тръгна по стълбите.

— На колко години сте?

— Тридесет и седем.

— Ще дойда утре… към два часа! — зави по профила на стълбите и изчезна от погледа му. Преди да заглъхнат стъпките й Каров я чу да вика: — Разликата ни е осемнадесет години!

Работата го увлече. До вечерта решението за картината узря в главата му. Нарисува сграда с кораб, врязан в нея в горящ от светлини вечерен град, една река от плъхове, провиращи се между потоци автомобили и капитан, останал сам на мостика, очакващ сградата да се стовари върху главата му, с инфантилно достойнство, със смешно престаряло чувство за дълг.

На другия ден картината беше напълно завършена, но започна да му призлява от глад, заболя го глава, стомах. Изпи бутилка вино, докато му опекоха филето, но умората го връхлетя, зави му се свят, почувства се пълен, поиска да му завият месото за в къщи и се прибра в ателието. Беше един часът. Излезе на балкона и вдишвайки въздух, малко по малко дойде на себе си. Беше работил дванадесет часа, но беше поставил началото на новия цикъл, вътрешностите му ликуваха. „Ще спя. Дори Зоя да дойде ще чуя звънеца.“

Васил легна, заби се с одеялото, затвори очи. „Ще се отпусна. Първо краката, после трупа, след това и ръцете… Трябваше да оставя една бележка за Зоя. Ако заспя, няма да чуя звънеца…“ Връхлитащата дрямка го завари в борба със смазаното тяло. Последната мисъл беше: „Едва ли ще спя повече от половин час.“ Събуди се в осем. Чувстваше се преспал, главоболието се беше засилило, виното беше оставил кисел вкус в устата. Влезе под душа. Почувства се по-добре. Когато се обръсна и изми зъбите, енергията му се беше възвърнала и главата отново възприемаше нормално. „Зоя не дойде — всъщност можеше да признае, че не е вярвал в идването й. — По-добре. Та тя е бебе! Осемнадесет години разлика, това е цяло поколение. По-добре, че не дойде!“

Облечен в хавлия, Каров си направи чай и зареди тостера с филии. Вечеря. Едва сега можеше да погледне картината. Здрава работа! Беше работил внимателно, детайлите бяха изпипани и, най-важното, корабът беше заживял органично в картината. Балансът, между фотография и живопис, беше изчислен деликатно и не дразнеше. Все още в хавлия, Каров смъкна готовата картина от статива и сложи втора фотография. Корабът беше разположен в десния горен ъгъл, беше многомачтов и пътнически. Имаше предварителна идея за сюжета. Трябваше да я потвърди или да я отрече завинаги. Корабът щеше да се спуска към земята в ослепителна слънчева светлина като в комбинирана фикция между древност и космическа хипотеза за извънземен живот, „Къде, по дяволите ще кацне този кораб? — помисли Каров. — Пясъчна пустиня, тук-там застроена, с причудливи постройки, очакващи своите обитатели.“ Светът е пустиня, ако отсъстват хората или светът ще престане да бъде пустиня, когато хората донесат светлина. Философията не беше силата на Васил Каров, знаеше го достатъчно добре, за да търси много сложни словесни обяснения на картините си, но емоционалната му енергия разполагаше с логика и ако някъде се увличаше, то никъде не си позволяваше да бъде смешен. Летящият дребен кораб, но би носил повече смисъл и символи, отколкото самия той е в състояние да вложи. Добро и зло, светлина и мрак, бог и дявол, мир и война… С това ли се изчерпаха колизиите? Корабите щяха да носят една обща тема, ако успееше да я изведе от цялостното впечатление на цикъла. Трябваше да символизират път, движеща се човечество, старата жажда за непознати светове и заедно с това да представляват онова място, където хората живеят заедно. Отчуждението, ако е възможно на сушата, в морето, тогава, когато наоколо има само смърт, се превръща в лудост. Този цикъл трябваше да се опълчи срещу града, срещу инерцията на общуване, нравственият му императив може би щеше да звучи: „Върнете се към мечтите си!“, ако скромността не го принуждаваше да го прикрие зад картини, които илюстрират града и инерцията му, без да ти обсъждат. Колко добре би изглеждал един кораб на булевард „Руски“ или пред Парка на свободата!

Каров отиде да се облича. След осем часа сън не можеше да остане в къщи, без риск да изпадне в депресия. Сложи тъмен костюм, риза, връзка, не знаеше къде отива, но искаше да изглежда добре, да се чувства добре, да прекара добре. Заслужаваше го. Беше на път да излезе от кризата, да изпита отново доверие в себе си. Онова доверие, което му позволи да работи като роб в лишения и анонимност, но запази куража и гордостта му, които годините на брака бяха подложили на унизителни изпитания. Обиколи заведенията, но не намери нито познати, нито места за сядане. Чувството, че си устройва празник, малко по малко заглъхна в ресторантската досада и не беше минал час, когато отново беше в къщи. Преоблече се, наля чаша водка, не му се услади и седна да пише писма. Първото, придружено от петстотин лева капаро, трябваше да замине за Силистра на адреса на лодкостроителната работилница, другото — в Созопол при Христос Ливанди, човекът, който щеше да поддържа лодката в негово отсъствие. Писмата му отнеха време. Сутринта щеше да ги изпрати, а сега можеше да бездейства.

Извади от библиотеката „Експедиция Ксарифа“ от Ханс Хаас.

Обичаше тази книга и я препрочиташе с удоволствие. Запали цигара, отпи водка, почувства сладостта на уюта, готвеше се да потъне в света на морското дъно, когато позвъни Зоя. Беше пияна, хълцаше, стари сълзи бяха превърнали грима и в сини вади, но беше в официална рокля и в ръцете си държеше бутилка шампанско.

— Лошо ми е — каза Зоя. — Не мога да се прибера в къщи. Нашите мислят, че съм у Тони, но там е Лилда, а аз съм тук. Ако ме изгониш, ще спя пред вратата.

Прикрепяйки я, Васил я заведе в банята, даде й пижама, отстъпи й леглото си и се пренесе на дивана. Когато шумът стихна и по всяка вероятност Зоя заспа, Каров отново взе книгата, но очите му механично вървяха по редовете. Опита се да спи. Когато загаси лампата, беше един часа, в четири и половина още беше буден.

Сутринта обиколи пазара, купи зеленчуци, месо, вино и се върна в ателието. Зоя беше в банята. Чуваше я да тананика под душа, да крещи в престорена уплаха от горещата вода.

— Ще пиете ли кафе? — попита през вратата.

— С удоволствие! — беше отговорът.

Зоя се появи като утрин, еластичната й кожа беше възвърнала цвета си, очите й, тъжни и пияни снощи, сега излъчваха светлина и разведряваха един очакващ пороен дъжд ден. Каров почувства изтръпване на десния крак, знак, че го връхлитат нервите. Зоя беше в неговата пижама, навила ръкави и крачоли, вдигнала до средата на торса ластика на панталоните. Представляваше и комична, и прекрасна гледка, а съзнаваща това, подсилваше го с лукава усмивка.

— Добре изглеждам, нали?

— Чудесно!

Зоя отпи глътка кафе, погледна го със сериозните си детски очи.

— Не биваше да ти се изтрисам в този вид. Бях страшно пияна… Бяхме на сватба, Антон дойде да ме вземе от къщи. Седя да чака докато се обличам, беше мил, а после… Дойде Лилда. Тя е дама, не мога да се състезавам с нея. Кажи й да остави Антон на мира!

— Не мога!

— Така си мислех. — Зоя се усмихна виновно. — Ако не се върна до обед, ще стане страшен скандал. Колко е часът?

— Десет и половина.

— Имам време. Чака ли ме вчера?

— Знаех, че няма да дойдеш.

— През цялото време мислех да дойда. Харесва ми тук. И ти ми харесваш. Мислех да легна с теб. Понякога съм пълна глупачка. Мислех си, че ако разберат Антон и Лилда, ще побеснеят. Ти мислил ли си за това?

— Да — призна Васил.

— Ако бях дошла вчера, щеше ли да ме любиш?

— Сигурно.

— Защо не го направи снощи? Облякох пижамата едва тази сутрин. Бях сигурна, че ще влезеш, после съм заспала.

— Много лесно говориш за…

— Леглото? — Васил кимна. Зоя запали цигара, очите й посърнаха. — Антон казва, че в мене има нещо от курвата. Всеки можел да ме замъкне в леглото. — Помълча известно време. — Можеш ли да ми кажеш защо Лилда ходи с него?

— Не.

— Ти я обичаш, нали? Не ми казвай, че не ревнуваш. Достатъчно е да те погледна и знам всичко.

Каров се засмя от сърце. Тази сцена беше толкова глупава, така се доближаваше до абсурда, че не вярваше на участието си в нея. Срещу него седеше полугола жена, млада и достъпна, с крещяща от примамки плът, а той пиеше кафе, слушаше откровения й цинизъм, отговаряше на въпросите й. Предстоеше да обсъди с нея и семейното си положение. Абсурд, подобен на първия, но по-достъпен за въображението му, а по тази причина и по-лесен за преодоляване.

— Да не си хомосексуалист? — попита Зоя и побърза да си отговори. — Ако беше щях да чуя. Трябва да тръгвам. Мога ли да идвам понякога?

— Разбира се. — „Тя ще си отиде, а аз ще се побъркам от самотия. Достатъчно е да стана, да я хвана за лакътя и да я замъкна в спалнята. Няма да го направя и причината за това не е нито Лилда, нито тя самата, още по-малко някой си Антон. Причината е вътре в мен. Не мога да посегна на тази хетера при такава вътрешна комбинация с дете!“

Зоя отиде да се облича. През отворената врата чуваше подробностите на тоалета й, кракът му тръпнеше, нервите отново се събираха в очите му. „По-бързо да се маха!“ — беше единствената му мисъл. Щеше да дойде на себе си, да пусне писмата, да обядва, при подходящо настроение би могъл да рисува или да пие в някое от заведенията. Колкото по-бързо останеше сам, толкова по-лесно щеше да потуши нервите си. Зоя преседя в банята половин час, но излезе остаряла с десет години. Сега гримът, червилото, роклята криеха възрастта й и Каров си даде сметка, че ако в този вид беше излязла от спалнята, нямаше да намери сили за потискане на желанията си. Зоя подаде бузата си за целувка. Каров се върна на масата, доля кафе и се втренчи в статива с невиждащ поглед. Няколко секунди по-късно се обади звънецът. „Тя е!“ — Каров почувства пулс в гърлото. — „Връща се!“ — изведнъж денят блесна с ослепителна светлина. Скри вълнението си зад престорена кашлица. Беше Стефан Дяков.

— От тебе си слезе това прекрасно животно? — попита той, докато се провираше в ателието. — Не ме лъжи. Познах парфюма! — Лицето му беше сгърчено и злобно, изглеждаше унижен и не се опита да го скрие. — Мислех, че трудно понасяш авантюризма на жена си.

— Ще пиеш ли нещо? — попита Васил.

— Не тук. Пия по заведенията. Дай ми петдесет лева до понеделник… най-късно вторник.

— Ще ти дам.

Лицето на Дяков се отпусна. Уреждането на финансовите проблеми видимо го облагороди. Очите му минаха по платната, но не се задържаха никъде.

— Прекрасна жена! — каза той. — Сигурно страшно скъпа. На нашата страна липсват средства, за да задоволят нуждите на един артист от съвременен тип.