Христо Калчев
Вътрешна светлина (2)

2

Събуди се в единадесет часа. Детето беше изведено на разходка, Лилда спеше. Старата Раева беше идвала, познаваше се по подредените играчки в детския гардероб. Васил остави ваната да се пълни и отиде да закуси. Направи чай, намаза филия, но не беше отпил първата глътка, когато долетя гласът на Лилда:

— Водата прелива.

Каров заряза всичко и се върна в спалнята. Подпряна на възглавници, Лилда разглеждаше лицето си в тоалетно огледало.

— Събуди ли се? — попита Васил.

— Не виждаш ли?

— Кога се прибра?

— Преди тебе.

— Къде бяхте?

— На Щастливеца.

— Кои?

— Това прилича на разпит.

Каров отиде в банята. Зле започваше тази сутрин. Отпуши ваната и насапуниса лицето. „Ще се върна в спалнята, ще я вдигна от леглото и ще я пребия! Ще го направя наказателно, по-скоро унизително, отколкото болезнено! Няма да обръщам внимание нито на ругатни, нито на сълзи!“

Лилда беше в спалнята. Каров се облече. Когато тръгна към хола, чу, че заключва банята.

— Чаят изстина! — извика Лилда. После шурна душът.

Васил допи чая, но филията не му се услади и я хвърли на гълъбите. Преседя в кухнята доста дълго и би седял още, ако отново не чу гласа й:

— Би ли направил кафе?

Докато чакаше експресо-машината, Каров потърси средства за разбирателство. „Добре, ще се извиня на мадам Розева, ще се старая да не я дразня! Или: влизам, свалям я на леглото и т.н. Няма по-добър умиротворител от леглото. Или: Лилда, тази вечер ще преспим детето и ще отидем някъде, където искаш, само двамата…“

„Може би трябва да говоря с Раев? Все пак той е неин баща. Ще му кажа: — Един тип ме нарече рогоносец! — Или: — може би ще постъпя с жена си така, както ти на времето с майка й! — Или: — Говори с Лилда… — Какво би могъл да й каже — Лилда, не изневерявай на мъжа си, не закъснявай вечер, не го дразни, бъди мила с него…“

Докато наливаше кафето, Каров отново премисляше думи. „Влизам и казвам — Лилда искам да говоря с тебе…“ Но когато наистина влезе в спалнята, Лилда го посрещна с въпрос насочи мислите му в друга посока.

— Канени сме у нашите. Помниш, нали?

— Нямам настроение за семейни обеди.

— Ще ида сама.

Каров спра на средата на стаята с подноса в ръце. Почувства се глупаво, разбра, че е загубил аванс и като че ли ще му се наложи да го удари на молба.

— Прекалено самостоятелна стана! — кръвта отново плъпна към очите му. — Ти си моя жена и това те задължава, например да ми обясниш как си прекарала нощта. Или с кого? За твое сведение, Стив Дяков ме нарече рогоносец!

Лилда взе кафето и се върна пред тоалетката.

— Стив искаше да спи с мен. Тук, пред детето. Било вълнуващо.

— Кога?

— След Руския клуб. Знаеше, че си на съвет и че ще закъснееш.

— Защо ми казваш чак сега?

— Защо ли въобще ти казвам!

Каров я сграбчи за яката, но пеньоарът се разтвори и голотата й въздържа ръката му.

— Лилда!

— Кажи? — усмихваше се в лицето му, предизвикваше го.

„Дали не търси разрив?“ — Каров я пусна, взе кафето и отиде в хола.

Раева върна сина им от разходка. Безразборното бърборене на детето разведри атмосферата, принуди ги към скъсяване на дистанцията, дори към известна приветливост. Когато седнаха в колата на път за дома на старите, Раева сложи ръце на раменете на зет си:

— Пазете отношенията си, деца! Като ви гледам как спите до обяд, сърцето ми се къса. В нашия дом никога не е имало толкова спокойствие!

Каров изпусна волана. „Какво ли ще отговори?“ — мислеше той.

„Какво би могла да отговори?“ — но когато чу: „Ние имаме семейство, мамо!“ — думите му подействаха като шамар и спря колата.

— Случи ли се нещо? — попита Раева.

— Обърках педалите — отговори Каров.

— Как върви работата? — попита Иван Раев. — Срещнах, секретаря на пети район. Ако побързаш с проекта, ще ти предложат декорирането на ЦКС.

— Това фреско ще виси там петдесет години. Ако „побързам“ петдесет години, ще ме псуват!

— Не го слушай — каза Лилда. — Паникьор. И Комитета ще завърши в срок, и другата сграда ще декорира.

— Не поемай ангажименти от мое име!

— Заслужава да побързаш — обади се Раева, макар всячески да се старае да остави впечатление, че не се бърка в чужди работи. — Семейство сте, вила строите, утре детето ще порасне…

— Моля! — Васил беше по-рязък, отколкото би искал. — Професионалът трябва да пази името си. Ако се издъня веднъж, това ще е краят.

— Прав е — каза старият. — Алчността никога не ми е била симпатична… Въпреки това, ще се справиш ли?

Трябваше да даде някакъв отговор:

— Надявам се.

— За себе си нищо не искам — Раев продължи с удвоена жар. — По дяволите парите! Знаеш колко горд ще бъда, когато стари приятели разглеждат районният комитет и аз: „Зет ми направи тази украса!“ Лилда вървя трудно, не можах да кажа: „Дъщеря ми е отличничка!“ — макар много да ми се искаше. После и в живота… Не че имаше лоши прояви…

— Татко, моля те!

— Какво съм казал? Аз съм горд със зет си и искам всички да го знаят. Когато откривахме изложбата и видях колко стари другари са зачели Васил, едва сдържах вълнението си. „Ето, казвах си, създадохме поколение. Какво значение дали това са собствените ни деца, или техните връстници за комунистите всички деца са свои!“

— Майка-героиня! — подхвърли презрително Лилда.

— Ето този тон не обичам! Откъде събра толкова жлъч? Внимавай да не обучиш малкия на отрова!

— Прекаляваш! Жлъч, отрова, хвалиш Васил като бебе, оплакваш се от мен… По-добре кажи какво направи за Рио?

Раев мълча няколко секунди.

— Ще има покана за теб… За последен път!

Лилда беше чула най-важното:

— Поискай самостоятелен паспорт. Не искам да пътувам като придружител.

— Това е по-лесно.

— И срока… Поне шест месеца.

— Шест месеца ли? — Васил помисли, че не е чул. — Четири, максимум шест седмици, искаше да кажеш седмици, не месеци.

— Казах месеци! Ако ти нямаш работа в Бразилия, аз съм там, имам приятели, искам да се върна, когато ми скимне. Никаква нужда няма това да бъде по едно и също време с тебе. Какво ще правя на изложбата? Ще се държа като госпожа съпругата на господин гения? Мерси!

Мълчанието падна като преса. Каров отново почувства възпаления нерв на десния си крак, кръвта напираше към очите, склонни да набъбнат в приливи на гняв. Имаше ли някаква работа тук? Вдигна се тежко, изгаси фаса.

— Върви, където искаш, стой, колкото искаш! — тръгна към вратата, спря и се обърна към стария. — Кажи им да търсят човек за ЦКС!

Отиде в ателието, преоблече се, подготви статива и легна. „Какво разменям срещу унижението си?“ Дом, средства, жена… Само допреди година и половина нямаше нищо! Никога нищо не беше имал. Баща му беше болнав човек, изнежен от затоплени стаи, със слабо сърце и разрушена нервна система. Болестта му, поне тази, която се виждаше с просто око, се наричаше умиление. Александър Каров плачеше, когато срещне познат или се сети за детството си, когато го попитат как се чувства или му отстъпят място в трамвая, когато сядаха да обядват заедно или когато Васил проявяваше задължителното внимание, общо взето, най-тягостното му задължение. Каров можеше да каже: „Днес се чувствам зле!“ — и да ревне или, напротив. „Тази нощ спах добре“ — и от очите му да потекат порои. Плачеше тихо, без глас, без хлипане, но Васил не можеше да се отърве от мисълта, че баща му е „подгизнал“, понятие, в което не влагаше кой знай какъв смисъл, но което го държеше на разстояние като от предмет, който не бива да се пипа с ръка. Старият Каров (всъщност той не можа да остарее) работеше като касиер в антикварна книжарница, славеше се с педантизма си, гладеше сам тъмносините си лакетни ръкави, говореше непрекъснато за висока почтеност, употребяваше точно този израз, разбира се, придружен от обилни сълзи, носеше на майка му жалката си заплата, казваше тихо: „Отглеждай сина ни, майко!“ след което изпадаше в транс. Плачеше от всичко, от детски глас, от уличен скандал, от кашените супи на майка му, от добрите бележки, които Васил получаваше в училище, докато баща му беше жив, Васил не покани никого в къщи. Преди години Асен го беше попитал защо, Каров отговори: „Не бива!“ и с това разговорът приключи. Асен Москов първи влезе у тях, но след смъртта на родителите му. Една вечер в отсъствие на Васил майка му беше получила стомашна криза. Вместо да потърси лекар, старият беше плакал до леглото й. Когато започнала да посинява, повикал съседите. Късно, майка му получила перитонит на път за болницата. Тогава Васил разбра какъв стълб в къщата е била тази тиха жена. За майка си нямаше друго понятие. Не помнеше да е разменил повече от две изречения с нея, да я е чувал да пее, да се смее, да повишава глас. Майка му беше продавачка в същата книжарница, в която баща му беше касиер. И двамата не бяха работили друго в живота си, но докато тя беше жива, в къщата винаги имаше какво да се яде, както след смъртта й, никога нищо. Васил получаваше тридесет лева пенсия, даваше ги на баща си и системно седеше гладен. Това беше годината, когато баща му купи две картини, огромни, грозни платна, които нарече „мили“, задавен от сълзи, без за миг да помисли какво ще ядат вечерта. Васил не искаше да помни детинските прояви на баща си, никога не му отправи упрек, обаче се принуди да мине във вечерно училище и да работи на преса до края на гимназията. „Затворен характер!“ Беше чувал този упрек от кого ли не. От приятели, от жените, които минаха през живота му, от Лилда… „Трябва да се бориш със затворения си характер!“ — казваше тя и Васил изтръпваше. Под опиата на любовта се канеше да й разкаже всичко за себе си, но после, след изтрезняването… Задоволяваше се да скърца със зъби. През двете години казарма видя баща си един-единствен път, когато го пуснаха да кандидатства в Академията. Служеше в специални части и отпуските бяха сведени до минимум. В казармата, за първи и последен път сподели живота си с някого. Командирът му си даде сметка, че Васил е единствения войник, който не получава пари и никога не говори за дома си. Заведе го в града на вечеря и попита: „Какво става у вас?“ Под влияние на виното и на особеното уважение, което в казармата мъжете развиват един към друг, Васил му разказа всичко с подробности. Тогава капитанът разкри пред него една непозната страна на живота — надеждата.

— Ако не влезеш в Художествената академия, ще препоръчам на командването да те изпрати във Военната. Ще получиш инженерна диплома и ще се превърнеш в независим човек.

„Положението ми не е безнадеждно!“ Васил лежеше буден до войнишкото легло. Не вярваше, че ще го приемат. „Толкова щастие не е за мен“ — беше вътрешния му довод, но след разговора с капитана дишаше по-леко. „Все пак от мен може да излезе нещо“.

В Академията го приеха първи в списъка и първата стипендия получи той. Започна да рисува дипляни, илюстрации във второстепенните вестници, видя се с пари и откри алкохола. След усилените упражнения във войската — водолазно дело, парашутизъм, стрелба — след две години изпитание на тялото, започна и неговото разлагане. Докато следваше, из Европа шестваше екзистенциализма. Като всяко модно течение и то намери привърженици в България. В кафенетата се водеха безкрайни разговори за смисъла на живота, общо взето, такъв се отричаше, за смъртта, за бога и дявола. Каров, по природа склонен да приема трагичното, гледащ на себе си като на човек без бъдеще, повярва от сърце на „Жреците на мрака“. Започна с подражателски сюрреалистични картини, но здравото начало в него, приказките, които беше изчел покрай антикварната дейност на родителите си, го вкараха във фантастични „тилилейски“ гори, започна да „внася“ вили и самодиви, вещици и караконджули, преплете представите си за ад и рай (не беше чел нито Данте, нито Библията) с по-модерните атрибути на екзистенциализма и поради мрачния си характер, успя да внуши на колегите си „вътрешен ад“, термин, популярен през втората половина на петдесетте години. Още в първи курс, Каров се превърна в мълва, която прескочи рамките на Академията. Това остана тайна за баща му. Васил не говореше в къщи. Задоволяваше се да му дава половината от хонорарите си, които старият вземаше със сълзи на очи и разпиляваше с втрещяващо лекомислие. Така мина последната година от живота му. Чистейки със спирт костюма си, Александър Каров опожари до тухла кухнята и прележа с тежки обгаряния близо три месеца ту в болницата, ту в къщи. Когато се пооправи и реши да се изкъпе, падна в банята така, че наниза увисналото месо на дясната си ръка върху превключвача на водата, припадна и умря от загуба на кръв. Васил го погреба, замени двустайния държавен апартамент срещу държавно ателие, „отдели се“ от родителите си и започна да ги измисля. Забули с тайнственост смъртта на баща си. Колегите му знаеха в какъв род войски е служил и изтълкуваха погрешно мълчанието му. В нетърпящото посредственост въображение на младите художници стария Каров се превърна в разузнавач, загинал при акция. Васил не направи нищо против този мит. Напротив, до такава степен се вживя в него, че веднъж, това се случи един-единствен път, когато показваше някаква хватка от скайджуса, не се въздържа и каза: „Знам я от баща си!“

Когато стана да търси цигарите си, погледът му обходи ателието.

„Мога ли да зарежа всичко! Абсолютно всичко!“ Прав, трезвен, съсредоточен, такава раздяла не изглеждаше лесна. Напротив, всичко подсказваше, че промяната на бита ще нанесе тежък удар върху навиците му. Какво наричам промяна на бита? Една раздяла с Лилда би му причинила травми, би му отнела сина. „Обичам ли това дете, или по някакъв начин го свързвам с мисълта за майка му?“ Александър беше бебе, не знаеше нищо, ядеше, спеше, имаше безразборна отделителна система. Как се култивира бащинско чувство, съществува ли то, или е мит. Кръщавайки малкия на името на баща си, той беше разиграл стария номер „възкресяване на скъпия покойник“. Докато детето беше в болницата, едва изчака мига да го прибере в къщи. После настроението му рязко се промени. Това синьо-розово парче месо ли беше онзи бъдещ човек, които щеше да продължи рода му? Каров гледаше малкото старческо тяло едва завършило ембрионалния си период и не чувстваше нищо, освен сподавено отвращение. Отвращението поразмина с подрастването му, с изчистването на кожата, с избистрянето на очите, но не изчезна съвсем. Лилда намираше детето красиво, Васил мълчаливо си признаваше, че е много грозно. Лилда намираше плача му и някакъв шум, който наричаше „гугукане“ сладки, Васил — крайно противни. Лилда откриваше прилика ту с него, ту със себе си, Васил не възразяваше, но смяташе такава прилика пресилена и отбягваше да се взира в сина си. Жена му го обвини в безчувственост, в студеносърдечие и т.н. Принуди го да се самоанализира, преди да посмее да си признае: „Това дете ме изпълва с досада!“ След шестте месеца Александър видимо се очовечи. За Васил стана по-лека преструвката „бащинство“. Започна да пробива втвърдената си вътрешност, да пристъпва към сина си, но тогава се сблъска с недоверието на Лилда и с обвинението „Преструваш се!“ Наложи му се отново да се отдръпне. Александър растеше, ставаше забавен, весел, Васил би проседял при него цялото си време, но Лилда и Розева го изолираха, забраняваха му да носи сина си, да влиза в спалнята, когато иска, и Каров предпочете да не воюва за правата си. Лилда забелязала отстъплението му, каза: „Умори се от бащинство?“

Какво можеше да загуби и от какво имаше нужда? Каров лежа до седем вечерта, загледан в залязващите контури на Витоша. Лилда го завари не решил проблемите си, не започнал да рисува, негоден да мисли.

— Какво правиш? — попита тя.

— Почивам.

— Къде е проекта?

— На бюрото.

— Само това? — Лилда въртеше в ръцете си няколко надраскани листи.

— Само това.

Жена му приседна срещу леглото и дълго се взира в лицето му.

— Болен ли си?

— Не.

— Знаеш ли какви разходи престоят?

— Ордерите идват на мое име.

— Тогава?

— Не мога да работя.

Лилда тръгна гневно към ателието. Понечи да каже нещо, но в последния момент се отказа.

„Ще я набия — мислеше Каров, — тук нито ще чуят, ако вика, нито някой би посмял да се намеси! Ставам и я пребивам, после…“

— Бразилия е страната, в която ще ходя колкото пъти ми се отдаде възможност и ще стоя до края на парите си. Запомни това! Да не си посмял да правиш демонстрации… това значи да не видиш нито мен, нито Александър!

Каров стана бавно, приближи, замахна, шамарът му попадна върху бузата, изплющя като мокро знаме и я смъкна на пода. Известно време тишината тежеше, предизвика задух, студени тръпки. После Лилда се окопити и избухна, от устата и потекоха порои от заплахи, обиди, хули… Каров слуша известно време, после я хвана за лакътя, изведе я на стълбите и се прибра в ателието.