Христо Калчев
Вътрешна светлина (13)

4

Васил Каров замина за Плевен. Получи телеграма от Велин, беше му запазил стая в хотел „Кайлъка“. Щяха да се срещнат пред стената. Излизаше, когато телефонира Мария.

— Заминаваш ли? — попита тя.

— Всеки момент.

— Размисли ли?

— Не! — каза Каров. — Няма да те взема.

— Багажът ми е готов.

— Не!

— Защо? — гласът и трепереше. Ако нещо го радваше, беше, че не вижда лицето й.

— Страх ме е, Мария! Страх ме е от мен.

— Аз поемам риска!

— Не!

— Добре, ще взема влака, ще те намеря в мавзолея.

— Все едно, че те няма.

— За мен е по-важно друго…

— Какво?

— Ти знаеш!

— Не очаквай да те върна обратно!

— Ще се върна с влака… Свикнала съм. От София до Прага винаги пътувах с влак… Четиринадесет часа!

— Мария, моля те!

— Нямаш право да ме молиш! Аз не те ли моля напразно?

Каров държа слушалката няколко секунди в колебание да я удари във вилката или не, после я поднесе към устата си.

— Чакай ме пред вас. След десет минути ще мина да те взема!

* * *

Прав, с ръце в джобовете, загледан в паркинга на хотела колебаещ се да кресне или не на децата, които се въртяха около колата му, Каров мислеше какво да прави. В съседната стая го чакаше Мария. Трябваше или да се махне веднага, или да прави любов с това момиче. От смъртта на Александър не беше спал с жена и въздържанието започваше да му къса нервите. Ако в съседната стая беше не Мария, а коя да е друга, не би се колебал и миг, но това прекосяване на коридора щеше да го ангажира повече, отколкото би понесъл. Мария се влюбваше в него, преследваше го с упоритостта на дете, но и с настървението на проститутка. Замислен за предстоящата си крачка, Каров все още не си даваше сметка привлича ли го това момиче, вълнува ли го секса й. Беше далеч от мисълта да създава нови връзки, да увлича жени в живота си, да ангажира съзнанието си с емоции, след като беше убеден в преходността им, граничеща с нетрайността на сапунения мехур.

Каров изсвири с пръсти и размаха юмрук към момчетата, катерещи се по торпедото на колата, но когато видя уплахата им и проследи бързия им бяг зад хотела, мисълта, че е бил жесток, наля очите му със сълзи. Застана пред огледалото, готов да надникне в истинския си образ, зад генетичното слъзно заболяване, започващо да се развива и у него. Отсреща го гледаше словоохотливата плачливост на баща му и дълбокото, граничещо с пълно отсъствие мълчание на майка му. Кой беше Васил Каров? Химическа смес от две нищожества. Самоубива ли се такъв човек? Та той е мъртво роден, продукт на хаоса. Какво има зад гърба си? Откъде да вземе сили за живот? — тези въпроси не заставаха за първи път пред него, но за първи път щеше да му се наложи да си отговори. Сега знаеше защо не посмя да посегне на живота си. Липсваше му величие на нравите, опора в миналото, перфидния, извратен и сложен ген на Асен Москов. Кръв, кръв му липсваше! Тогава откъде се появяваше тази памет? Откъде изравяше продукти на по-висша интелигентност, чужда както на него, така и на родителите му. Каров знаеше нещо за теорията на паметта. Покрай ушите му, без да прониква в съзнанието му, беше минавала някаква химическо-молекулярна хипотеза за историческата памет на човека, но човекът Каров беше артист, а артистът беше прекалено зает с амбалажа си и рядко намираше за нужно да прониква под него. Прав пред кривото хотелско огледало, загледан в слъзните си водопади, Каров се мъчеше да разкъса изображението си, да прекара зрителния си нерв като рентгенов лъч през черепната кутия. Напразни усилия! Единственият ефект от взирането беше разширяването на слъзните канали и засилване на пороите, стичащи се по скулите.

Влезе в банята, подложи лице под студената вода и затвори очи. „Аз съм мъртъв!“ — с нарастването на това съзнание зареждаше се и неговото опровержение. Жизнените сокове се стичаха в слабините му, еректираха съществото му, изостряха желанието му да се движи, да действа. Каров продължаваше да смесва движението с действието, но въпреки това не посмя да отиде в стаята на Мария.

В осем и половина прекрачиха прага на ресторанта. Велинови ги чакаха. Бяха избрали маса далеч от оркестъра. Велин скочи, настани Мария, изчака Васил да седне. На масата имаше бутилка „Къти Сарк“, английски цигари, кашу.

— С кола ли си? — попита Велин.

— Не.

— Няма да се откажете от един аперитив. Вие, Мария?

— Бих взела едно уиски.

— Василе?

Каров се облегна на стола, хвърли едно око на заведението погледна остро Вера, като че ли искаше да й внуши настроението си, да й отнеме жилото, но видя меката й усмивка и се отпусна.

— И аз няма да откажа.

— Сутринта слязох в града — започна Мария. — Знаех от Васил, че в единадесет часа трябва да сте при инвеститора. Видях стената. Интересува ли ви мнение?

— Разбира се! — Велин беше взел най-важната благословия, Каровата, така че малко провокации можеха да повлияят на настроението му. Васил се готвеше да му прехвърли всичките си поръчки за монументална работа, Велин имаше и ръка, и вкус. Засега се проявяваше по-скоро като версификатор, но един ден, кой знае, може би щеше да демонстрира свой начин на рисуване.

— С какво се занимавате? — попита Вера.

Зад привидно учтивия тон и нехайно любопитство този въпрос беше атака.

— Мария е изкуствовед, завършила е в Прага.

— Да чуем мнението на Мария! — Велин се страхуваше от реакциите на Вера и побърза да я извади от разговора.

— Не съм доволна от стената! — Мария доби вид на оратор, събиращ с многозначително мълчание фокуса на аудиторията. — Работено е бързо, дълбането нервно, неравно, на места ръбовете са грапави, някъде пластът е наранен, долният слой се подава. В трактовката на цветовете и движенията се чувства силно влияние на Матис, а там, където е портретувано, на Васил.

— Кой Васил? — попита Каров.

— Имам предвид Васил Каров! — каза излишно сериозно, затова пък наивно Мария.

— Не дрънкай глупости, малката!

— Как смееш! — извика пламнала от възмущение Мария.

— Смея! — каза Каров. — Ако не млъкнеш, ще посмея да те набия, тук, пред всички!

— Ти ми отнемаш правото на мнение?

— Право на мнение има този, който има мислене. Почакай ме пред хотела, можеш да поръчаш такси!

Тишината затисна масата, обърна очите надолу, лиши ръцете от тяга. Мария стана и излезе.

— Стената не е по-лоша, от която да е друга! — Васил прибра цигарите си, допи чашата, остави я внимателно в средата, до бутилката. — Събирай кураж и работи. Ако срещнеш пречки, обади се!

Васил погледна Вера, Велин, бръкна в джобовете и напусна заведението. Мария беше изчезнала, и в хотела я нямаше. Беше събрала багажа си и заминала за София.

* * *

В ателието намери бележка от Климент Антонов или Дометиан, име, под което се беше подвизавал като игумен в манастира „Свети Илия Чудотворец“. Дометиан пишеше, че е отседнал в хотел „Люлин“ и че ще остане в София два дни. Каров намери номера на хотела и въпреки късния час помоли да го свържат с Климент Антонов.

— Вие ли сте, Каров? — чу гърлен бас. — Очаквах да се обадите. Бих искал да се видя с вас.

— Заповядайте при мен, ако не ви се вижда късно. Ресторантите са затворени, а аз, ако не друго, поне пиене имам.

— Мога ли да доведа жена си? — попита Антонов.

— Разбира се! Ще ви чакам.

Съдейки по портрета на Асен Москов, Каров очакваше дребно човече, изпито и съсухрено, с вид на отчаян дявол, но отвори вратата на пращящ от здраве атлет и една поразяваща жена. Трябваше да мине много време, да изпие много водка, за да си даде сметка, че това, което е определил като поразяващо, е пълната естественост, дори девственост на красотата й.

— Как да ви наричам? — попита Каров. — Ваше преосвещенство ми се струва надуто.

Антонов побутна жена си напред и я последва в ателието.

— Не се налага да ме титулувате. Наричайте ме Антонов или Климент, както ви е удобно. Жена ми се казва Мюлвет.

— Как?

— Мюлвет. Тя е помакиня.

— Вие, монахът, се оженихте за мохамеданка?

— Ние не сме религиозни — каза Мюлвет. — Познавахме вашия приятел Москов.

Каров ги покани около масата, наля водка в чашите, предложи храната, която се намираше в хладилника. Имаше нещо красиво и успокояващо в тези хора, някаква хармония, пораждаща се от расата, от добрата раса, от свободата на поведението, с която общуваха или мълчаха, напълно задоволени от присъствието си.

— Вие ни подарихте моя портрет. Моля, не отричайте!

— Аз се занимавах с имуществото на Асен. Такъв акт би му бил приятен.

— Вие бяхте много близки? — попита Мюлвет.

— … Асен беше най-близкият ми приятел.

— Как загина? — На това мургаво лице нямаше следа от грим, сиво-зелените очи гледаха кротко, със сигурността на човек, свикнал да общува прямо, извън притворството, извън салонното лицемерие. Дълго време не знаеше какво да отговори, докато на помощ не му се притече бившият монах.

— Мюлвет пита самоуби ли се Москов?

Каров скочи и тръгна из ателието.

— Чувала ли сте да се говори за самоубийство?

— Не — отговори Мюлвет.

— Как ви хрумна тази мисъл?

Този път Антонови мълчаха дълго.

— На едно свиждане в затвора Мюлвет каза: „Художникът загина. Казват, че е нещастен случай, аз съм сигурна, че е посегнал на живота си!“ Питах я защо мисли така. Тогава не можа да ми отговори.

— Сега можете ли?

— Не! — каза Мюлвет.

— Трябва да има някакво обяснение. Никой не ви е говорил за самоубийство, най-малко Асен. Познавате ли Вера Манолова? Тя беше… близка с него в последните му дни.

— Не съм чувала това име.

— Тогава?

— Нищо не мога да ви кажа. Не, че не искам, не мога! Вие…

— Какво аз?

Мюлвет погледна мъжа си. Лицето й изразяваше мъка, напрежение, умора.

— Отговори му! — кимна Дометиан.

Мюлвет наведе глава и каза тихо:

— И вие мислите за самоубийство!

Каров почувства пулс в гърлото си.

— Тази мисъл не ме напуска. И за Асен Москов имате право. Шофьор с неговата практика не би загинал на онзи завой… освен ако не е искал да загине. Разбрахте ли ме?

— Разбираш ли, Мюлвет? — попита Дометиан.

— Да! — отговори Мюлвет. — Разбирам!

— Имах прозрение, вътрешна светлина. Това, което сега осени вас. Какво почувствахте? Мои мисли ли стигнаха до вас, или собственото ви съзнание направи заключението?

— Не, не! — каза Мюлвет. — Нищо не съм чувала. Никой нищо не ми е казвал!

— Ще ви задам въпроса другояче. Знаете ли причините, поради които Асен свърши със себе си? Или тези, които карат мен да се боря със страха от смъртта?

— Вие я мъчите! — каза Дометиан.

— Моля ви, нека ми отговори… Бъдете така любезна, Мюлвет! Отговорете ми, моля ви!

Мюлвет вдигна светлите си очи.

— Картините ви са пълни със смърт — каза тя.

Дометиан промени разговора, отидоха си на разсъмване. Каров опита да разбере това, което Мюлвет премълча, но заспа в стола с лице, осветено от новия ден. Събуди го телефонът. Бившият му тъст се обаждаше да му каже, че Лилда емигрирала в Бразилия. „Аз нямам минало!“ — мислеше Каров, докато очакваше горещата вода да избие от тялото му снощния алкохол.

* * *

По реакциите на Мария съдеше, че все пак на сцената става нещо. Мария се забавляваше от сърце. Колкото напрегната и фалшива изглеждаше в професионалните си усилия, толкова неподправена и простодушна беше в личните си отношения. „Тя е добро момиче!“ — мислеше Каров, докато чакаше на сцената да се появи Антон. Гледаше представлението само когато малкия се включваше в мизансцена. Изпълняваше ролята на Жак, като че откъсната от общия смислов поток роля, на която беше определено да обяснява, иронизира, коментира и дори апострофира сценичното действие с правата на публиката.

— Харесва ли ти? — попита Мария.

— Да! — отговори Каров.

След представлението прекосиха улицата и влязоха в Унгарския ресторант. Антон се отнесе „умно“ към комплиментите на Мария и прие като достатъчно ръкостискането на Каров. Седнаха. Мъжете поръчаха вино. Мария отказа да пие, но листът с десертите я държеше в напрежение и опитваше ту някакъв крем, ту нещо друго с много дълго, непроизносимо унгарско име. Антон се направи, че не познава Мария, но му трябваше време да прикрие изненадата си и усилия да скрие лошото си настроение.

— Лилда е в Бразилия — каза Каров.

— Отзоваха Гузман, аташето по печата… Лилда замина с него.

— Говори се, че е невъзвращенка?

— Баща ми каза, че го е „вързала“. Той не говори глупости. Така е по-добре… По-добре за нея… Тук всичко би й припомняло Александър!

Нито Мария, нито Антон посмяха да добавят нещо. Разговорът тръгна в друга посока. Бащата на Антон Борис Гаев, беше купил картини от Васил… „Като че ли виждам резервацията му…“

— Старият ме попита какъв подарък искам — каза Антон. — Канара падна от гърба му, когато му показах дипломата…

— Можеше да се снабдиш с нещо полезно?

— Харесвам тази картина.

— Животът прекара покрай мене най-близките ми хора… Прекара ги като вода през пясъци… Родители, жена приятели, син, никой не остана! Досега рисувах вътрешностите си, на тъмно и загубих зрение… Сега ще се опитам да видя природата… Може би тогава ще имам око и за близките си… ако още имам такива!

— Отказвате се от този стил на рисуване? — попита Антон.

— Точно така. Отсега нататък ще рисувам цветя, деца, кучета… От вътрешната ми помия никой няма нужда! Най-малко аз!

Отново млъкнаха. Каров си даваше сметка, че ги потиска, че ту името му ги респектира, ту мисълта за болките му ги кара да онемяват, че сприхавият му характер ги плаши, че мекият добродушен тон ги подтиква към угодничество. Антон мразеше угодничеството. Съзнаваше, че е лице в лице с човек, който доминира, но си го обясняваше не с мощта на характера, а с разликата в годините. Това беше грешка…

— В кой театър ще работите? — попита Каров.

— Ако Ви кажа, ще ме презирате!

— Защо?

— В Националния…

— И защо трябва да те презирам?

— Използвах „втория начин“, за да остана в София, имам причини да го направя!

— Какви?

— Провинцията ще превърне в рутина всичко, на което съм способен! Имам сили да се справя с всяка роля!

— Дано! — каза неопределено Каров. — Виждал ли си Зоя?

— Обажда се от време на време…

— Работи ли?

— Манекен в модна къща „Диана“.

— Знам тази къща! — каза Каров.

— Друго не знаете… — Антон се усмихна хитро. — Не знаете, че ходи с вашия приятел Стив Дяков!

Каров се смя от сърце. Тази клюка го развесели така, че сълзите рукнаха отново. От смъртта на детето не беше изпивал опиата на веселието. Почувства вътрешно оздравяване изтичане на отрови, химическо разтоварване на буци мъка. Съзнателно задържа това състояние до пълното му изчерпване. Остави Антон и отиде да изпрати Мария. Пред входа я чакаше приятелят й. Видя ги и хлътна в сградата.

— Очакваш ли неприятности? — попита той.

— Не — каза Мария.

— Заминавам за Созопол.

— Кога?

— Трябва ми толкова време, колкото да стегна багажа.

— Не можеш ли да го отложиш?

— Не!

— Искаш ли да дойда?

— Не.

Каров отвори вратата.

— Това момче може да те нагруби, да те удари?

— Това е моя работа! — Мария слезе и тръшна вратата. — За последен път те питам! Искаш ли да дойда в Созопол?

— Не! — Каров запали мотора.