Христо Калчев
Вътрешна светлина (12)

3

След погребението на Александър, Каров се прибра в ателието, решен да не излезе от там, докато не направи избора си между живота и самоубийството. Това, което преди два дена наричаше любопитство към смъртта, сега би могъл да назове смъртен ужас. Каров знаеше, че единственото му спасение е да не мисли за сина си, да потисне спомена за него под праха на ежедневието, да размие мъката в бездънната чаша с горчилка, която отпиваше от раждането си до днес… По-силно от мъката го дразнеше възпаления нерв на крака. Въпреки решението „Аз трябва да прекъсна това мъчително съществувание!“ в него се надигаше толкова мощен нагон за живот, че го принуди да се обади в Съюза и да пренасрочи за следващия понеделник отложената за неопределено време изложба.

Пощенската му кутия преливаше. Съболезнование изказваха познати и непознати, ведомства, посолства, творчески съюзи, правителството, дори Светия синод, Каров беше престанал да отваря писмата, но ги струпваше на нощната си масичка като единствена утеха.

Стив беше нарекъл книгата си „Признания от отвъдното“ и Каров се мъчеше да проникне в тъканта й. Слаба книга! Вяла, малокръвна, далеч от истината за Москов. Клюкарска като намерение, комплексна като мислене. Въпреки това продължаваше да чете. Очите му се движеха по редовете, но съзнанието оставаше неангажирано от невзрачната литературна провокация.

* * *

Остави ръкописа, облегна се на възглавницата, затвори очи. В леглото успяваше да се отпусне, да се почувства защитен, като че ли скатан на безопасно, недостъпно място. Децата и престарелите старци изпитваха този култ към леглото.

Каров скочи, отиде в кухнята, върна се с кафе в ръка и отново седна пред романа. Беше престанал да очаква разкриване на „истината за Москов“, достатъчно би било, ако тази книга го развличаше. Въпреки претенциозното мото, от Шопенхауер: „Животът сам по себе си е най-великото зрелище“, никаква зрелищност не се срещаше между редовете, дори клюките се размиваха в общата скука. „Животът е най-великото зрелище!“ — колкото повече време минаваше, колкото повече страници се натрупваха в лявата страна на ръкописа, толкова по-силно го занимаваше тази фраза. Да се самоубие или не, и животът схванат като зрелище, бяха в конфликт вече едно денонощие, Каров чувстваше, че няма да посегне на живота си, и това съзнание започваше да придобива сила. „Няма да напусна доброволно това зрелище!“ — беше зараждащия се мотив. Каров си припомняше жалките отломъци от личността си, положени на реанимационната маса, и потръпваше от отвращение. „Това трябва да се отложи колкото може повече!“ Или болката! Животът беше мъка, но смъртта непоносима болка, а излинелите му нерви изпитваха ужас и от най-слабото убождане, нито едно от популярните самоубийства не беше лишено от болка, а това обясняваше демографския бум и оправдаваше у най-жалкото съществувание. И все пак изкушението оставаше. Каров беше престанал да мисли за Александър, съблазънта от личната смърт изцяло владееше съзнанието му. „Единственият начин да се освободиш от едно изкушение е да му се поддадеш…“ Кой беше казал това или „вътрешните просветления“ отново му играеха старата си шега на „изострена интелигентност“. „Аз или имам чудовищна памет, или пълна липса на памет!“ — мислеше загледан в празните редове на Стив. Какво обяснение би дал на разни сентенции, зараждащи се в главата му в най-подходящия момент. Той ли ги измисляше, или приличаше на онзи, който беше преоткрил колелото. Убийството беше престъпление, най-вулгарното според наказателните кодекси. А самоубийството? Християнството го отричаше, отказваше причастие, изхвърляше го зад оградите на гробищата си и въпреки това не го наричаше престъпление. Какво тогава: бягство, акт на отрицание, лудост? Някога, някъде, преди много години, Каров беше прочел фразата: „Не съм чул за престъпление, което не се чувствам способен да извърша!“ Сега можеше и за себе си да потвърди тази мисъл, но изключваше самоубийството.

Каров дочете книгата и се опита да се подготви за разговор със Стив. Най-добре беше да напише писмо. Писането щеше да го отвлече от мисли. Каров си даде сметка, че пише студия за творчеството на Асен. Започна да го оглежда и да търси характера му в платната, припомняше си забравени черти, случки, търсеше ги в картините му и, общо взето ги намираше. Замислен за собственото си самоубийство по-лесно да се ориентира в последните дни на Асен. Бездънна бездна зееше под краката на Каров. Всяка крачка го мъкнеше към крах, но в катастрофата му нямаше срам. Именно срамът, този вирус на отчаянието, принуди Асен да направи онази крачка, от която сега Васил се отказваше. Асен беше работил в срам, срам го душеше дори когато показваше картините си. Каров не познаваше това чувство, не беше го изпитвал, не различаваше болката му и именно безсрамието му позволяваше да живее.

Остави студията в редакцията на „Литературен фронт“ и отиде в залата. Няколко минути по-късно влезе Иван Манев.

— Моите съболезнования! — каза той. — Искам лично да ти изкажа съчувствието си!

Запалиха цигари въпреки изричната забрана на пожарната.

— Какво мислиш да правиш? — попита Манев.

— Созопол. Утре вечер.

— Не би ли заминал за Берн? Или някъде другаде? Бил ли си в Париж?

— Не.

— Имаме ателиета! Ще ти подействат добре.

— Не знам езици.

— И други са заминавали, без да знаят.

— Заминавам за Созопол!

Каров не беше словоохотлив човек. Манев знаеше това от години, но сега с него беше непоносимо.

— Обади се, ако промениш решението.

— Ще се обадя след Созопол — каза Каров.

Манев тръгна, на излизане се сблъска с млада жена и двамата се върнаха при Васил.

— Да ти представя Мария Димова… в Прага сте завършили, нали?

— Да — каза Мария.

— Обещах да я представя — Манев се чувстваше неудобно и му личеше. — Би ли й отделил няколко минути?

Потупвайки канапето до себе си, Каров застави момичето да седне.

— Е? — каза Каров. — Питайте!

— Да питам, какво да питам?

— Не знам. От какво се интересувате?

— От живопис… Завърших…

— История на изкуствата в Прага. Чух! Интересува ви изложбата?

— Интересува ме, разбира се!

Васил знаеше, че го оглежда, и беше започнал да се дразни като я чу да казва:

— Лошо ли ви е?

— Не, нищо ми няма.

— Вълнувате ли се? Аз бих полудяла. След седем часа…

— Толкова много?

— Ще минат като един миг.

— За мен са страшно много. Не знам какво да правя дотогава.

— Идете някъде.

— Къде?

— Не знам… Например на Витоша.

Каров я погледна. „За първи път!“ — помисли Мария. Очите му изглеждаха съживени, дори сивото му лице доби някаква имитация на цвят.

— Ще дойдете ли с мен? Там ще поговорим. Елате, а? — каза Каров.

Мария не очакваше покана и не можа да скрие изненадата.

— Не съм подготвена, нито съм облечена, нито пари имам! С какво ще идем?

— Колата ми е отвън. Ще обядваме на „Щастливеца“, ще ви върна, където кажете.

— Но… — Мария се съпротивляваше вътрешно с неясни мотиви, но някакъв глас й нашепваше: „Не отивай!“ — Надявах се да минем от картина на картина?

— След официалната част ще ви обясня всичко, техническата страна, и нещо по-важно, скрития сюжет на платната. Обещавам…

— Добре… — едва-едва измънка Мария. — Но трябва да се обадя по телефона. Моят приятел ще чака.

— Обадете се и излезте отпред — каза Каров. — Ще отида да взема колата.

Юнският ден беше ведър и слънчев дори в града, а горе планината от небето течеше злато. Седнаха на терасата на хотела. Наоколо нямаше никой. Беше рано, все още не сервираха обяд, но донесоха кафета и ги оставиха сами. Мария не знаеше как да общува с този мъж, знаеше, че е загубил сина си, беше чувала какви ли не легенди. Не всеки стигаше до смъртно отравяне с алкохол! Свита в стола, загледана в очертанията на града, Мария не смееше да погледне това напрегнато лице, това чудовище с мътни очи, което беше забравило за нея.

— Кога се върнахте в България?

— Преди шест месеца, вече седем.

— Изглеждате ми уплашена. От мен ли се боите?

— От вас? Защо да се боя от вас?

— Като се напия, ставам свиня. Чувала сте, признайте си!

— Чувала съм! — кимна Мария.

— Няма да пия и ще изпълня обещанието си. Утре ще имате всичко, от което се нуждаете.

— Защо не сега?

Каров я погледна отново, лицето му се отпускаше. Сега не изглеждаш страшен.

— Какво ви интересува?

— Как се чувствате в навечерието на изложба? Това е голям празник.

Каров мълча дълго.

— На официалните празници улиците се изпълват с възбудени хора, облекли най-хубавите си дрехи? Стоят им зле! Жените с фризури като кошници, походките неестествено бодри, гласовете излишно високи. Витае дух на нещо празнично. Празникът никога не започва. Минават час, два, пет, фризурите се развалят, мъжките лица посивяват било от умора, било от набождащи бради, новите обувки са смазали краката, празникът още не е започнал. Тръгват да го търсят по заведенията. Влизат и откриват друг свят, светът на непрестанния празник. Мъже и жени с излети по телата дрехи, с меки гласове, с толкова изящност, че „празнуващите“ се чудят къде да дянат ръце и крака. Празникът пак не идва. Денят свършва, разотиват се и всичко започва отначало. Моят празник много прилича на техния.

— Виждала съм такива празници — каза Мария. — Но каква връзка правите с изложбата?

— Никога вече няма да рисувам така.

— Не ви разбирам!

— Как се казвате?

— Мария Димова.

— На двадесет и пет години се почувствах художник. На четиридесет още не съм усвоил най-простите уроци. „Господи дай ми лек живот. Смъртта ще си избера сам!“ Каква глупост! „Дай ми лека смърт и ме разходи из живота!“ — такава би трябвало да бъде молитвата на художника. Това значи — „Прекарай ме през иглени уши, натовари ме с темперамент, всей слаб дух в мощно тяло, отвори ми очите за пороците, дай ми съвест“. Тогава художникът ще престане да се рови във вътрешния ад и ще обърне внимание на обикновените неща. На цветето, ей онова там, жълтото, на което дори името не знам. Ще се вгледаме в лицата си с намерение да се открием и може би да се обичаме, ще се задържаме по-дълго около децата си. — Каров мълча толкова дълго, че Мария започна да трепери от нерви. Предполагаше какво става в мозъка му. Реши, че го е връхлетяла мъката, че спомените за покойното дете отново, са го стиснали за гушата. Грешеше. Каров мислеше за баба София, чуваше гласа й: „Несрета те мори, момче, вина те гази! Всичко грозно рисуваш, само мъртвото красиво. Не сърди Господа, момче!“ — Не сърдя Господа, не го разбирам! — Каров се стресна от гласа си. — Почина синът ми.

Мария кимна.

— Не намерих време да му направя една рисунка. Едно куче не съм му нарисувал, една приказка не е чул от устата ми! Дали харесвам картините. Откъде да знам? Искам сина си, искам неговите рисунки! Затова не разбирам Бога! Не разбирам природата на нещата, не знам да прилагам метода на съществуванието. А като не знам това, като не разбирам основното, как да знам дали харесвам картините си. Разбирате ли ме?

Мария кимна отново, но не разбра нищо. Или почти нищо. Беше престанала да слуша думи. Гледаше. Единственото й сетиво, което действаше, беше зрението. До съзнанието й се докосваха думи, складираха се в паметта й и вечерта в леглото щяха да се подредят в мисли. Но сега, в този миг, запомняше чертите на този мъж, който я напускаше и се връщаше. Който с мъка задържаше духа си в спокойно облакътено тяло. Страшно беше това, което чувстваше Мария, и беше готова на всичко, за да не го допусне. Като гледаше този художник, този мрачен тип със слава на пияч и скандалджия, с ужас откриваше, че никога, по никакъв повод не иска да види приятеля си и с нарастваща досада откриваше, че до отложената среща с него има само два часа.

* * *

Каров заведе Мария на някакъв адрес, вероятно у любовника й. Прибра се и легна. Затвори очи, обзе го спокойствие, почувства отпускане на ръце и крака, лекота на мозъка… Спа безпаметно, без сънища. Събуди се с тежка глава и отвратително настроение. Накъса всички снимки с кораби и всички рисунки, които бяха легнали в основата на изложбата. Почисти рафтовете, изми палитрата, приготви и опакова боите си, четките, бидона с терпентин. Подреди куфара, който наричаше „арсеналът“ и който му служеше повече от двадесет години взе душ, удари контра до синьо, облече се и излезе. В пет и десет беше в Съюза. Мария в официална рокля, с бележник в ръка пишеше, вдигнала коляното си до брадата.

— Какво правите тук? — Каров я стресна така, че изпусна бележника.

Наведоха се едновременно, Мария пламнала, с розова пелена на лицето, Каров едва сдържащ смеха си.

— Къде е любимият?

— Уплашихте ме. — Мария се насилваше да се усмихне. — Мислех да си отида, преди да дойдете.

— Тази вечер ще бъдете мои гости. Поканете приятеля си.

— Не-е…

— Защо не? Ще се съберем в „София“. Хора от бранша. Ще откаже ли?

— Кой?

— Вашият приятел.

— Но аз няма да се срещам с него…

Каров се усмихна.

— Никога?

„Никога!“ — искаше да извика Мария. Вместо това отговори тихо:

— Тази вечер…

— Добре, ще бъдете моя дама… Ето го и журито. Елате да ви запозная с няколко мастити художници.

Мария мълчеше, тиха, податлива, и Каров бързо я забрави.

Журирането беше минало в негово отсъствие. Каров знаеше, че техните очи неговата изложба е компромис. Чуваше да се говори за идеологически възражения. Смъртта на сина му ги постави в шах. Ако при друга спекула със смъртта на Александър би се чувствал отвратен, в борбата с догматиката тя беше изиграла благородна роля.

Иван Манев откри изложбата. Докато слушаше с половин ухо речта на председателя, Каров си припомняше плановете, които кроеше след развода с Лилда. Александър пораства, става голямо слънчево момче, Васил не го е виждал години, Лилда го крие, живеят или в Бразилия, или някъде другаде в чужбина. Един ден Александър почуква на вратата му. Каров не се бърка в живота на сина си, не поставя забрани, не му досажда със съвети.

Започна да различава лица. С периферното зрение беше отчел появяването на Адриана и Жак, на Вера и Велин, на Антон Гаев. Беше стискал ръцете на Стив, на Владо Матев, на Ивайло. Срещаше искрени и фалшиви усмивки. Вежливи кимвания, приятелски намигвания, различаваше дори укора от признанието, но това, което го смути, беше лицето на Мария. Докато от устата на Манев се сипеха хвалебствия, докато пътят му на художник се трасираше от верни, приблизително верни и абсолютно неверни детайли, лицето на това момиче издаваше възбуда стигнала до премаляване, страст и още нещо… Обожание! Мария почувства погледа му и очите им се срещнаха. Каров се готвеше да й се усмихне, когато момичето отмести глава и обърна поруменелия си врат към него. „Тя се влюби в мен — помисли Каров с горчивото недоумение на човек, извършил неволно престъпление, — това трябва да прекъсне навреме!“

Каров се оттегли във фоайето и запали цигара. От залата излезе Антон и се запъти към него.

— Искам да Ви кажа нещо… Ще ме изслушате ли?

— Да.

— Бихте ли приели съболезнованията ми?

— Разбира се. Благодаря.

— Не искам да скачам от тема на тема… въпреки това… вие сте художник! Точно аз се заемам да ви правя комплименти.

Каров постави ръка на рамото му.

— Нямам нищо против вас.

Антон извади цигари, запали, мълча миг-два.

— Бих искал да ви поканя в учебния театър… „Напразните усилия на любовта“, все пак Шекспир.

Каров прие машинално и в следващия миг вече съжаляваше. Това означаваше да отложи заминаването си за Созопол.

— Кога? — попита той.

— В събота. Ще ви изпратя билети.

Антон хвърли фаса и пъргаво се заспуска по стълбите. От залата излязоха Велин и Вера. Готвеше се да се прикрие зад колоните, но женствения глас на Ивайло Денев го закова.

— Василе!

Към него вървяха семейство Велинови, Ивайло, Жак, Владо Матев.

— „Народна Култура“ дава сто и двадесет реда за изложбата ти. Близо два пъти повече от традиционната площ! — Ивайло стискаше ръката му, но вкоренения му страх от Каров го караше да бъде нащрек.

— Честито! — Матев залепи влажните си устни на бузата му.

— Считам се поканен на коктейла — каза Жак.

— Не видях Лилда — каза Адриана.

Каров се обърна към Велин.

— Кога ще видя мавзолея? Заминавам за Созопол.

— Когато искаш — каза Велин.

— Утре тръгваме — Каров се обърна към Вера. — Хареса ли ти стената?

— Важно е да хареса на теб! — Вера не очакваше такъв въпрос и отговорът й беше прекалено троснат.

— Вярвам на вкуса ти! — каза Каров. — Ти имаш опит!

Мария излезе от залата и нерешително тръгна към него. Каров знаеше, че с радост би побягнала по стълбите.

— Не мога да се владея…

— Мисля, че знам причината.

Мария вдигна очи.

— Наистина ли?

— Да! — Каров стисна лакътя й. — Аз съм стар, износен кон!

— Не — едва-едва каза Мария.

— Да! Утре ще се обадиш на приятеля си. Едно денонощия лудост е достатъчно.

— Не! — повтори Мария.

— Послушай ме — прошепна Каров. — Аз нося нещастие!

Късно през нощта в коктейл — залата на „София“ Вера се доближи до Васил.

— Поздравявам те — каза тя. — Малката прилича на Адриана, от преди десет години!

— Намираш ли — Каров положи усилия гласът му да звучи равно, дори апатично.

— Да! — горда, болезнено чувствителна Вера знаеше да гледа в очите. — Щастлив ли си?… Ако можеш да бъдеш щастлив човек с твоя характер!

— А ти? — попита той.

— О, аз! Моето щастие загина на Пиринския предел! — Вера се врътна на пети и се смеси с хората.