Христо Калчев
Вълчи капан I (8)

VIII

В началото на август, през далечната 1995 година, Козела за първи път се разколеба в избора си да поеме по пътя на коприната. Като офицер от милиция, беше намразил закона достатъчно, за да му тегли една майна. От друга страна като бъдещ престъпник от най-висока класа още не беше свикнал с мисълта за невинните души, които гинеха в тази необявена война. Козела не само познаваше Иво Карамански, но беше участвал лично във вербовката му. Карамански беше измислен отвсякъде. Мечтата му да стане певец, олимпийски шампион по гребане, най-големият ебач в България и кръстник на мафията допадна изключително много на тогавашния шеф на столично управление на милицията генерал Христо Величков.

— Вкарайте го в някаква беля — нареди той на най-кадърния си офицер и бъдещ наследник Ботьо Ботев. — Готов е отвсякъде.

Работата свърши една чешка девойка, акредитирана като журналистка на европейското първенство по гребане в Прага. Вмъкна се в спалнята му, без да й мигне окото, след което по същия начин заяви, че била изнасилена. Иво си глътна езика. И го изплю в една тайна квартира край „Орлов мост“ десет дни по-късно. Ботьо ултимативно му постави въпроса: „Или затвор, приятел, или… ти си избираш!“

Карамански минаваше за мъжко момче. Но само той си знаеше, че това нямаше нищо общо с истината. Беше здрав и не се страхуваше да излезе лице в лице срещу когото и да било. Развиваше се като отличен спортист, но носеше душа на мишка. Продаваше и предаваше приятелите си наред с някакво садистично задоволство. Честната дума за него не значеше нищо. Мегаломанията му беше повече от забележителна. Искаше да бъде всичко на този свят и вярваше, че това е възможно.

За умен офицер като Ботьо Ботев не беше проблем да му измисли неправдоподобния образ „Кръстник на мафията“. Идеята му хрумна, след като гледа едноименния американски филм. „Това копеле е достатъчно диво и себично, за да прави две неща едновременно — докладва той на прекия си началник генерал Величков. — Има всички данни да ни бъде агентурен помощник от най-чиста проба.“

По онова време комунизмът нямаше намерение да си отива и Иво бързо стана Герой на социалистическия труд. Предаваше колегите си по азбучен ред. От милицията му плащаха дребни пари, но пък за сметка на това никой не му пречеше да краде от хотелите.

След падането на Берлинската стена Иво Карамански се яви като шестица от тотото. Новоизлюпените демократи освободиха Христо Величков от служба, но през шестте месеца, през които беше на разпореждане той разработи стратегия за контрол върху организираната престъпност. Възложи я на бъдещия си заместник подполковник Ботьо Ботев. Срещата се състоя в бар вариетето на хотел „Севастопол“. Междувременно генерал Христо Величков беше освободил полковник Иванчо Иванов — човекът, който се занимаваше с оперативното издирване в СДВР и го беше направил собственик на този хотел. Иванчо Иванов пръв се сети за възпитаниците на спортните училища. Васил Илиев му изглеждаше най-интелигентен и по тази причина именно на него поръча да събере колегите си и да ги покани посред бял ден във вариетето на хотела. Изтърсиха се куп европейски и световни шампиони по борба. Всичките изгладнели. Не беше никакъв проблем да ги убедят колко са онеправдани и да им обяснят, че настъпващия капитализъм има нужда от охрана. Година по-късно вече дебели вратове, всеки от тях караше кола за не по-малко от сто хиляди долара и контролираше най-малко един квартал в София.

* * *

Иво Карамански пееше денонощно в буквален и преносен смисъл. В старанието си да бъде удобен стигна дотам, че издаде създаването на ВИС на полковника от полицията Григор Николов. Човекът, който сам го беше създал. Чак тогава милиционери, които междувременно бяха станали полицаи, се усетиха, че той е твърде опасен, за да му се вярва. По това време Козела вече беше напуснал системата и произнесе сакралната фраза: „Този лайнар трябва да бъде премахнат!“ Същото мислеха всички ръководещи полицаи, но никой не смееше да го произнесе на глас.

Жельо Желев продължаваше да президентства и подмазвачески отмени смъртното наказание. В действителност той наложи мораториум, но то си беше едно и също. Двама хърватски наемника ликвидираха Васил Илиев в движение и на власт дойде полицейската бандитска организация СИК. Иво Карамански продължаваше да доносничи на полицията за всичко, нямаше значение дали го питат или не. А в свободното от доноси време се правеше на медийна звезда.

Бойко Борисов гледаше отстрани. Охраняваше живия бивш комунистически лидер Тодор Живков и търпеливо изчакваше панаира да свърши. Търпението на Козела обаче се изчерпваше.

* * *

Козела реши веднага след новата 1995 година да отгърми Карамански. Гребецът все още не беше направил нищо, но пречеше на бизнеса му. Иво беше чувал за някакъв бивш генерал, но нямаше никаква представа как изглежда. Нави се веднага на среща и предложи това да стане в градинката около църквата „Св. Седмочисленици“ точно срещу сградата на МВР. „Еба ти тъпото копеле! — съгласи се тутакси Козела — Дори и аз нямаше да се сетя за по-подходящо място да го застрелям.“ Определиха датата 14 януари, между три и четири часа следобед.

— Как ще те разпозная? — попита Карамански.

— Приличам на бабичка — изсмя се Козела.

Зимата на 1995 година беше люта. Снегът валеше денонощно и духаше студен, пронизващ до костите вятър. Същия ден — 14 януари около църквата „Св. Седмочисленици“ клечаха неколцина окаяни бездомници и десетина руснаци. Козела се бе смесил с тях и Карамански по никакъв начин не можеше да се досети, че един от опърпаните просяци е бившият генерал Иван Милетиев. Козела нямаше никакъв проблем да го застреля, когато поиска. И точно тогава стана най-неочакваното. От централния вход на министерството на вътрешните работи излезе скромен сержант, хвана Иво Карамански под ръка и с подобаващото за ранга уважение го въведе вътре. Това му спаси живота. Временно. Карамански излезе от затвора точно след една година.