Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alchemyst, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 105 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Корекция и форматиране
Проф. Цвети (2010 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Алхимикът

Серия Тайните на безсмъртния Никола Фламел, №1

Американска, първо издание

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Стилов редактор: Ангелин Минев

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Юлиана Василева

ИК „Хермес“ — Пловдив, 2009 г.

ISBN: 978–954–26–0740–3

История

  1. — Добавяне

Глава 4

— Предполагам, че и дума не може да става за обаждане в полицията. — Софи Нюман се беше подпряла на един опасно килнат библиотечен шкаф и беше обгърнала тялото си с ръце, за да не трепери. Изненада се, че гласът й звучи толкова спокойно и трезво. — Ще трябва да им кажем, че Пери е била отвлечена…

— Пери засега не е в опасност. — Ник Флеминг седеше на едно от долните стъпала на малка подвижна стълба. Беше хванал главата си в ръце и дишаше дълбоко, като покашляше от време на време, опитвайки се да прочисти дробовете си от прахта. — Но си права, няма да ходим в полицията. — Той се насили да се усмихне. — Не съм сигурен дали можем да им кажем нещо, което да им прозвучи смислено.

— Не съм сигурен дали и на нас ни изглежда смислено — каза Джош.

Той седеше на единствения здрав стол в книжарницата. Макар да нямаше счупени кости, целият беше натъртен и знаеше, че през следващите няколко дни ще придобие някои интересни оттенъци на синьо-лилаво по тялото си. За последен път се беше чувствал така, когато на игрището за ръгби го прегазиха три момчета от противниковия отбор. Всъщност сега беше по-зле. Тогава поне знаеше защо му се случва.

— Може би в книжарницата е изтекъл газ — предложи предпазливо Ник, — и всичко, което сме преживели и видели, е само поредица от халюцинации. — Той млъкна и изгледа последователно Софи и Джош.

Близнаците вдигнаха глави, за да погледнат към него. И на двамата лицата изразяваха неверие, а яркосините им очи още бяха разширени от шока.

— Тъпо — каза Джош накрая.

— Много тъпо — съгласи се Софи.

Ник сви рамене.

— Всъщност на мен ми се стори, че звучи правдоподобно. Обяснява миризмите, експлозията в книжарницата и всички… всички странни неща, които си мислите, че може да сте видели — довърши той забързано.

Софи отдавна знаеше, че възрастните изобщо не ги бива да измислят добри извинения.

— Ние не сме си въобразили тези неща — каза тя твърдо. — Не сме си въобразили големите.

— Кое? — попита Джош.

— Онези едри мъже бяха големи; хора, направени от кал — обясни сестра му. — Пери ми каза.

— Казала ти е, а? — промърмори Флеминг. Огледа разрушената книжарница и поклати глава. За по-малко от четири минути тя беше напълно съсипана. — Изненадан съм, че доведе големи. Те обикновено са толкова ненадеждни в по-топли страни. Но му свършиха работа. Той взе онова, за което беше дошъл.

— Книгата ли? — попита Софи.

Беше я зърнала в ръката на Джош, преди дребният мъж да я издърпа. Макар че седеше насред книжарница, пълна с книги, а баща им притежаваше огромна библиотека с антикварни книги, тя никога не беше виждала такава. Изглеждаше като обкована в потъмнял метал.

Флеминг кимна.

— Той я търсеше от дълго време — каза тихо, а светлите му очи се рееха отчаяно в далечината. — Много дълго време.

Джош се изправи бавно на крака, гърбът и раменете го боляха. Подаде на Ник две смачкани страници.

— Е, не успя да я вземе цялата. Предполагам, че когато издърпа книгата от ръката ми, съм бил стиснал здраво тези.

Флеминг грабна страниците от ръката на Джош с нечленоразделен вик. Клекна на пода, разбута изпокъсаните книги и парчета от рафтове и постави листовете на земята един до друг. Дългопръстите му ръце трепереха, докато ги приглаждаше. Близнаците коленичиха на пода от двете му страни и се втренчиха напрегнато в страниците, опитвайки се да проумеят онова, което виждат.

— А със сигурност не си въобразяваме и това — прошепна Софи, като потупа по страниците с показалец.

Дебелите листове бяха широки петнадесет сантиметра и високи двадесетина, и бяха направени от нещо, което приличаше на пресована дървесна кора. По повърхността им ясно се виждаха криволичещи влакънца и листа. И двете бяха изписани с остър, ъгловат почерк. Първите букви в горния ляв ъгъл на всяка страница бяха майсторски изрисувани с червено и златно, докато останалите думи бяха изписани с червеникавочерно мастило.

И думите се движеха.

Софи и Джош гледаха как щъкат по страницата като дребни буболечки, постоянно менейки формата си, като за кратко стават почти четливи на разпознаваеми езици като латински и староанглийски, но после моментално се разливат и превръщат в древни наглед символи, наподобяващи египетските йероглифи или келтския огам[1].

Флеминг въздъхна.

— Не, не си го въобразявате — каза той накрая. — Бръкна под тениската си през бието и извади едно пенсне, окачено на черна връв. Пенснето представляваше старомодни очила без дръжки, които се закрепват на носа. Използвайки очилата като лупа, Ник ги прокара над шаващите думи. — Ха!

— Добри новини ли? — попита Джош.

— Отлични новини. От книгата липсва Последното призоваване. — Ник стисна Джош за натъртеното рамо и той потръпна от болка. — Ако липсата на две страници може да направи книгата безполезна — няма по-подходящи от тези. — Широката усмивка на лицето му помръкна. — И когато Дий установи липсата, ще се върне и ви гарантирам, че следващия път няма да доведе само големи.

— Кой беше сивокосият мъж? — попита Софи. — Пери също го нарече Дий.

Ник взе страниците и се изправи. Софи се обърна да го погледне и осъзна, че той изглежда стар и уморен, невероятно уморен.

— Сивокосият мъж беше доктор Джон Дий, един от най-могъщите и опасни хора на света.

— Никога не съм чувал името му — каза Джош.

— Да останеш анонимен в съвременния свят е голяма сила. Дий е алхимик, магьосник, чародей и некромант, а всички тези неща не са едно и също.

— За магия ли говориш? — попита Софи.

— Мислех, че не съществува такова нещо като магия — рече Джош саркастично, а после веднага се почувства глупаво, че го казва след всичко, което току-що беше видял и преживял.

— И все пак ти току-що се сражава срещу магически създания: големите са хора, направени от кал и глина и съживени с властна дума. Обзалагам се, че в настоящия век по-малко от половин дузина хора изобщо са виждали голем, да не говорим пък да са оцелели след среща с такъв.

— Дий ли ги е съживил? — попита Софи.

— Да създадеш големи е лесно; тази магия е стара като човечеството. Да ги съживиш е малко по-трудно, а да ги контролираш — практически невъзможно. — Той въздъхна. — Но не и за доктор Джон Дий.

— Кой е той? — настоя Софи.

— Доктор Джон Дий беше придворен магьосник по време на царуването на кралица Елизабет I в Англия.

Софи се засмя неуверено, без да е съвсем сигурна дали да вярва на Ник Флеминг.

— Но това е било преди векове, а сивокосият мъж не може да е на повече от петдесет години.

Ник Флеминг запълзя по пода, ровейки сред книгите, докато намери онази, която търсеше. „Англия през епохата на Елизабет“. Разтвори я. На страницата срещу образа на кралица Елизабет I имаше старомодна гравюра на мъж с остри черти и триъгълна брадичка. Дрехите бяха различни, но нямаше съмнение, че това е мъжът, когото бяха срещнали.

Софи взе книгата от ръцете на Ник.

— Тук пише, че Дий е роден през 1527-а — каза тя много тихо. — Това ще рече, че е почти на петстотин години.

Джош се приближи и застана до сестра си. Взря се в илюстрацията, после огледа стаята. Ако вдишаше по-дълбоко, още можеше да усети характерния мирис на… магия. Това, което бе подушил, не беше мента и развалени яйца, а мирисът на магията.

— Дий те познаваше — каза той бавно. После добави: — Познаваше те много добре.

Флеминг тръгна из книжарницата, като вдигаше разни странни предмети от пода и отново ги пускаше.

— О, познава ме — каза той. — Познава и Пери. Познава ни отдавна… много отдавна. — Погледна към близнаците и почти безцветните му очи сега бяха потъмнели и изпълнени с тревога. — За съжаление, вие вече сте замесени, така че времето за лъжи и увъртания отмина. Ако искате да оцелеете, трябва да знаете истината.

Джош и Софи се спогледаха. И двамата бяха осъзнали фразата „Ако искате да оцелеете…“

— Истинското ми име е Никола Фламел. Роден съм във Франция през 1330 година. Истинското име на Пери е Пернел: тя е десет години по-възрастна от мен. Но никога не споменавайте пред нея, че съм ви го казал — добави той припряно.

Джош усещаше как стомахът му се обърна. Искаше му се да каже: „Не може да бъде!“, да се изсмее или да се почувства раздразнен, задето Ник му разправя такава глупава история. Но беше натъртен и го болеше, защото бе запратен през стаята с огромна сила от… от какво? Спомни си голема, който бе посегнал към Пери — Пернел, — и как се бе разпаднал на прах от докосването й.

— Какви… какви сте вие? — Софи зададе въпроса, който се канеше да произнесе близнакът й. — Какви сте вие с Пернел?

Ник се усмихна, но лицето му бе студено и невесело, и за миг заприлича на Дий.

— Ние сме легенда — каза той простичко. — Някога, преди много време, бяхме обикновени хора, но после аз купих една книга — „Книгата на Авраам Мага“, която обикновено наричат Сборника. От този момент нататък нещата се промениха. Пернел се промени. Аз се промених. Станах алхимик.

Превърнах се в най-могъщия алхимик на своето време, търсен от крале, принцове, императори и дори от самия папа. Открих тайната на философския камък, скрита между страниците на тази книга по древна магия: научих се да превръщам обикновения метал в злато, а простите камъни — в скъпоценни. Но което е още по-важно, открих рецептата за отвара от билки и заклинания, които държат болестите и смъртта надалеч. Пернел и аз станахме безсмъртни. — Той вдигна откъснатите страници в ръка. — Това е всичко, което остана от Сборника. Дий и подобните нему от векове търсят „Книгата на Мага“. И сега тя е в ръцете им. А също и Пернел — добави горчиво той.

— Но ти каза, че Книгата е безполезна без тези страници — напомни му бързо Джош.

— Вярно е. В Книгата има достатъчно неща, за да държат Дий зает с векове, но тези страници са жизненоважни — съгласи се Ник. — Дий ще се върне за тях.

— Обаче има и нещо друго, нали? — попита бързо Софи. Знаеше, че той премълчава нещо; възрастните винаги правеха така. На техните родители им бе отнело месеци, за да се престрашат да кажат на Джош и на нея, че ще прекарат лятото в Сан Франциско.

Ник й хвърли остър поглед, който й напомни за погледа на Дий: в него имаше нещо студено и нечовешко.

— Да, има и още нещо — добави той с неохота. — Без Книгата ние с Пернел ще стареем. Отварата за безсмъртие трябва да се приготвя всеки месец. В рамките на един лунен цикъл ние ще повехнем и ще умрем. А ако умрем, то злото, срещу което сме се борили толкова дълго, ще победи. Древната раса ще завладее отново този свят.

— Древната раса ли? — попита Джош, а гласът му прозвуча изтънял и хриплив. Той преглътна с усилие, усещайки как сърцето блъска в гърдите му. Обикновеният четвъртъчен следобед се бе превърнал в нещо странно и ужасно. Той играеше компютърни игри и понякога четеше фентъзи романи, а в тях древен винаги означаваше стар и опасен. — В смисъл на стара?

— Много стара — потвърди Фламел.

— Искаш да кажеш, че има и други като Дий и като теб? — каза Джош, а после трепна от болка, тъй като Софи го срита в пищяла.

Фламел се обърна към него и сега безцветните му очи бяха потъмнели от гняв.

— Да, има други като Дий, а също и такива като мен, но ние с Дий не си приличаме. Никога не сме си приличали — добави горчиво Фламел. — Избрахме да следваме различни пътища и неговият го поведе по някои много мрачни разклонения. Той също е безсмъртен, макар да не съм сигурен как поддържа младостта си. Но и двамата сме хора. — Ник се беше обърнал към касата, която лежеше разбита на пода, и докато говореше, събираше парите с ръце. Щом се обърна да погледне към близнаците, те се стреснаха от мрачното му изражение. — Онези, на които служи Дий, не са от човешката раса и никога не са били. — Той натъпка парите в джобовете си и вдигна от пода едно протрито кожено яке. — Трябва да се махаме оттук.

— Къде ще отидеш? Какво ще правиш? — попита Софи.

— Ами ние? — довърши Джош мисълта вместо нея, както и тя често довършваше неговите.

— Първо — трябва да ви отведа на някое безопасно място, преди Дий да е усетил, че страниците липсват. После — ще тръгна да търся Пернел.

Близнаците се спогледаха.

— Защо трябва да ни водиш на безопасно място? — попита Софи.

— Ние не знаем нищо — каза Джош.

— След като Дий разбере, че Книгата не е цяла, ще се върне за липсващите страници. И ви гарантирам, че няма да остави свидетели.

Джош понечи да се изсмее, но смехът преседна в гърлото му, щом осъзна, че сестра му дори не се усмихва.

— Искаш… — Той облиза внезапно пресъхналите си устни. — Искаш да кажеш, че ще ни убие?

Никола Фламел леко наклони глава, размишлявайки.

— Не — каза той накрая. — Няма да ви убие.

Джош изпусна въздишка на облекчение.

— Повярвайте ми — продължи Фламел. — Дий може да ви стори нещо много по-лошо. Много.

Бележки

[1] Древна келтска азбука. — Б.пр.