Майкъл Скот
Алхимикът (25)

Глава 24

Джош стоеше в края на древната гора заедно със сестра си и гледаше как три мънички крилати създания, които поразително приличаха на дракони, се вият и танцуват в първите лъчи на утринното слънце.

— Не искам да го правиш — каза Джош.

Софи сложи длан върху ръката на брат си.

— Защо не? — попита тя.

Застана пред него, принуждавайки го да я погледне. Зад него се виждаха Фламел, Скати и Хеката на входа на невероятно големия Игдразил, които ги наблюдаваха. Навсякъде около тях шетаха хиляди Торк Алта както в човешка, така и в глиганска форма, и се готвеха за битка. Глиганите носеха кожена броня, покриваща бутовете и гърбовете им, а човекоподобните Торк Алта бяха въоръжени с бронзови копия и мечове. Огромни ята натаири се носеха в небето, а храстите и високите треви гъмжаха от невидими лазещи, плъзгащи се, щъкащи твари. Стражи бяха заели позиции по целия Игдразил, покатерени на големите клони и стоящи на пост с лъкове и копия на всеки прозорец.

Софи погледна в ясните сини очи на брат си. Виждаше собственото си отражение в тях и внезапно осъзна, че те са насълзени. Тя посегна към лицето му, но той улови ръката й и стисна нежно пръстите й.

— Не искам да ти се случи нещо — каза той простичко.

Софи кимна, без да се осмели да заговори. Тя изпитваше същото.

Три от огромните, подобни на птерозаври, натаири прелетяха над тях и вятърът от крилете им вдигна облаци прах от земята. Нито Софи, нито Джош погледнаха нагоре.

— Никола каза, че съществува риск — продължи Джош, — но Хеката каза, че е опасно, може би дори смъртоносно. Искам да прекъснеш това пробуждане, ако нещо се обърка — завърши той бързо.

— Трябва да го направим. Никола каза…

— Не съм съвсем сигурен, дали му вярвам — прекъсна я Джош. — Имам чувството, че нещо крие. Прекалено настоява, че Хеката трябва да пробуди силите ни въпреки опасностите.

— Той каза, че това е единственият ни шанс — упорстваше Софи.

— Вчера каза, че трябва да ни отведе от книжарницата, за да сме в безопасност… а сега изведнъж трябва да ни обучават, за да можем да се защитим от Дий и тези Тъмни древни. Повярвай ми, Софи, Никола Фламел играе своя собствена игра.

Погледът на Софи се премести към алхимика. Тя го познаваше от няколко месеца и си спомняше как беше написала в своя блог, че го мисли за готин. Разбира се, сега осъзнаваше, че всъщност изобщо не го познава. Човекът, когото мислеше за Ник Флеминг, бе самозванец. Една лъжа. Фламел я гледаше съсредоточено и за миг й се стори, че той знае за какво си говорят.

— Не е нужно и двамата да се подлагаме на това пробуждане — продължи Джош. — Нека само аз да го направя.

Софи отново го погледна в очите.

— А как си мислиш, че ще се чувствам аз, ако ти се случи нещо?

Този път Джош не намери думи. Доскоро изобщо не му бе хрумвала мисълта, че нещо лошо може да се случи със сестра му. Но сега именно тази мисъл го ужасяваше.

Софи хвана ръцете на брат си.

— От мига, в който сме родени, сме правили всичко заедно — каза тя с тих и спокоен глас. — И тъй като мама и татко толкова често отсъстват, всъщност винаги сме били само ти и аз. Ти винаги си се грижил за мен, аз винаги съм те пазила. Няма да ти позволя да минеш през този… процес сам. Ще го направим така, както сме правили всичко друго — заедно.

Джош изгледа дълго и настойчиво сестра си.

— Сигурна ли си? — попита той. Започваше да вижда една нова Софи.

— Никога не съм била по-сигурна.

И двамата знаеха онова, което остана неизречено: никой от тях не искаше да остане сам, ако нещо се случеше по време на пробуждането.

Накрая Джош кимна. После стисна ръката на сестра си и двамата се обърнаха към алхимика, Хеката и Скати.

— Готови сме — казаха близнаците.

 

 

— Мориган е тук — уведоми ги Скати, докато влизаха след Никола и Хеката през голямата порта, водеща към вътрешността на дървото. Тя се бе преоблякла в черни панталони, черна тениска с бие покрай врата без ръкави и военни обувки с дебели подметки. Носеше на гърба си два къси меча, чиито дръжки стърчаха над раменете й, и беше намазала очите и скулите си с черна боя, от което лицето й стряскащо приличаше на череп. — Довела е със себе си Бастет. Вече нахлуват в Царството на сенките.

— Хеката може да ги отблъсне, нали? — попита Софи.

Тя имаше съвсем бегла представа за силите на богинята, но мисълта, че може да има същество по-могъщо от нея, бе ужасяваща.

Скати сви рамене.

— Нямам представа. Дошли са с големи сили: довели са своите армии със себе си.

— Армии ли? — повтори като ехо Джош. — Какви армии? Още кални хора ли?

— Този път няма големи. Довели са небесните птици и земните котки.

Софи се изсмя нервно.

— Птици и котки — какво могат да направят те?

Скати хвърли поглед към момичето. Бялото на очите й се открояваше на фона на черната бойна окраска.

— Видя какво направиха птиците с колата по пътя насам.

Софи кимна, внезапно усетила гадене в стомаха си. Образите на противните черни врани, кълвящи предното стъкло и пробиващи дупки в металния капак, щяха да я преследват, докато е жива.

— Е, представи си какво ще стане, ако се съберат десетки хиляди птици.

— Десетки хиляди… — прошепна Софи.

— По-скоро стотици хиляди — поправи се Скати, свивайки по един тесен коридор. — Натаирските разузнавачи определят броя им приблизително на половин милион.

— Не спомена ли и котки? — попита Джош.

— Да. Безброй.

Джош погледна към сестра си. Постепенно започваха да осъзнават пред каква ужасна опасност са изправени. Можеха да умрат в това странно Царство на сенките и никой никога нямаше да разбере. Усети как сълзи запариха очите му и премигна, за да ги прогони; родителите им щяха да се чудят до края на живота си какво е станало с тях.

Коридорът, по който вървяха, свърна в друг, още по-тесен проход. Таванът беше толкова нисък, че близнаците трябваше да вървят с приведени глави. Нямаше стълбища, но коридорът се виеше все по-надолу в дълга, полегата спирала. Близнаците осъзнаха, че се спускат в недрата на земята, дълбоко под дървото. Стените станаха по-тъмни, в гладката дървесина сега имаше прорасли корени, които стърчаха криви навън и дърпаха косите им като хищни пръсти. Въздухът стана по-влажен, изпълнен с мириса на глина и свежа пръст, гниещи листа и новопоникнали стръкове.

— Тази къща наистина е жива — каза Софи учудено, щом свърнаха в друг виещ се спираловиден коридор, който бе образуван изцяло от чепатите и възлести корени на голямото дърво, издигащо се над тях. — Въпреки че ние вървим през нея, въпреки стаите, прозорците и езерцата, това все пак е живо дърво! — Идеята й се стори едновременно поразителна и плашеща.

— Това дърво е било отгледано от семе на Игдразил, Световното дърво — рече тихо Скати и потърка с длан оголените корени. Поднесе я към лицето си и вдъхна дълбоко, поемайки аромата. — Преди хилядолетия, когато Дану Талис потъна под вълните, няколко от Древните успяха да спасят част от флората и фауната и да ги прехвърлят в други земи. Но само двама Древни — Хеката и Один — съумяха да отгледат своите семена от Игдразил. Один, също като Хеката, имаше власт над магията.

Джош се опита да си припомни малкото, което знаеше за Один. Това не беше ли едноокият норвежки бог? Но преди да успее да попита, Хеката изчезна в един отвор, ограден с плетеница от виещи се корени. Никола Фламел спря и изчака близнаците и Скати да го настигнат. Светлите му очи бяха мрачни, а между веждите му се виждаше дълбока отвесна бръчка. Когато заговори, подбираше внимателно думите си и от напрежението френският му акцент личеше още повече.

— Иска ми се да не се налагаше да правите това — каза той, — но трябва да ми повярвате, че няма друг начин. Той протегна ръце и сложи едната върху дясното рамо на Софи, а другата — върху лявото рамо на Джош. Аурите им — сребърна и златна — засияха за кратко и в тежкия въздух се разнесе слаба миризма на ванилов сладолед и портокали. — Боя се, че още когато помогнахте на Пернел и мен, се изложихте на ужасна опасност. Ако… когато Хеката пробуди вашия магически потенциал, ще ви обуча на някои защитни магии, а има и други специалисти в петте древни форми на магията, при които ще ви заведа. Надявам се те да довършат обучението ви.

— Ще ни обучават за магьосници ли? — оживи се Софи. Предполагаше, че трябва да е по-развълнувана, но си спомни думите на Скати, че след като Хеката пробуди силите им, ще бъдат в огромна опасност.

— За магьосници, заклинатели, некроманти, чернокнижници и даже чародеи. — Фламел се усмихна. Хвърли поглед през рамо, после се обърна пак към близнаците. — Сега влизайте вътре и правете каквото ви нареди тя. Знам, че ви е страх, но се опитайте да не се страхувате. Да ви кажа, не е срамно човек да се страхува. — Той се усмихна, но очите му останаха разтревожени. — Когато излезете от тази стая, ще сте различни хора.

— Аз не искам да съм различна — прошепна Софи.

Искаше нещата да са пак такива, каквито бяха преди няколко часа, когато всичко бе обикновено и скучно. Точно сега би дала какво ли не, за да се върне в скучния свят.

Фламел се отдръпна от вратата и подкани с жест близнаците да влязат.

— От момента, в който зърнахте Дий, вие започнахте да се променяте. А след като промяната веднъж започне, няма връщане назад.

 

 

В помещението беше тъмно. Стените му се състояха изцяло от преплетени корени. Софи усещаше ръката на брат си в своята и стисна леко пръстите му. Той също я стисна в отговор.

Докато близнаците навлизаха все по-навътре в хралупата, която явно беше доста по-голяма, отколкото им се стори отначало, очите им постепенно се приспособиха към сумрака и стаята се изпълни със зеленикаво сияние. Дебел, рошав мъх покриваше сплетените корени и излъчваше бледа нефритенозелена светлина, създавайки впечатлението, че се намират под водата. Въздухът бе натежал от влага и по косата и кожата им се образуваха капчици, сякаш ги бе избила пот. Макар че не беше студено, и двамата трепереха.

— Трябва да се чувствате поласкани. — Гласът на Хеката се разнесе от зеления сумрак точно пред тях. — Не съм пробуждала човеци от много поколения насам.

— Кой… — започна Джош, но гласът му секна. Той се изкашля сухо и опита пак. — Кой беше последният човек, когото си пробудила? — Беше твърдо решен да не показва страха си.

— Беше преди доста време — през дванайсети век, според вашето човешко измерване на времето, — а човекът беше от земята на шотландците. Не помня името му.

И Софи, и Джош инстинктивно усетиха, че Хеката лъже.

— Какво стана с него? — попита Софи.

— Умря. — Разнесе се странен писклив кикот. — Беше убит от едно зърно град.

— Трябва да е било бая едричко зърно — прошепна Джош.

— О, беше — промърмори Хеката.

В този момент и двамата разбраха, че тя има нещо общо със смъртта на загадъчния мъж. На Джош богинята изведнъж му заприлича на отмъстително дете.

— Е, а сега какво? — попита Джош. — Прави ли да стоим, да седнем ли, или да легнем?

— Нищо няма да правите — сопна се Хеката, — а това не е никак лесно. От хиляди поколения вие, човеците, умишлено страните от онова, което с насмешка наричате магия. Но магията всъщност е просто оползотворяването на целия диапазон от възможностите на сетивата. Човеците са прекъснали връзката си със своите сетива. Сега те виждат само малка част от видимия спектър, чуват само най-силните звуци, обонянието им е потресаващо слабо и могат да различат единствено най-сладкия и най-киселия вкус.

Близнаците усещаха, че Хеката се движи около тях. Не можеха да чуят движението й, но я следяха по звука на гласа й. Когато заговори зад тях, и двамата подскочиха.

— Някога човечеството се нуждаеше от всички сетива, за да оцелява. — Настъпи дълга пауза, а когато Хеката заговори отново, беше толкова близо, че дъхът й разроши косата на Софи. — После светът се промени. Дану Талис потъна под океана и Епохата на гущерите отмина, дойде Времето на леда и човеците станаха… изтънчени. — Тя произнесе думата като обида. — Човеците станаха лениви и надменни. Решиха, че не се нуждаят от цялата сила на сетивата си, и постепенно я изгубиха.

— Казваш, че сме изгубили магическите си сили, защото сме станали мързеливи — рече Джош.

Софи въздъхна тихо; някой ден брат й щеше да ги вкара в сериозна беля.

Но когато Хеката отвърна, гласът й бе изненадващо мек, почти нежен.

— Това, което вие наричате магия, не е нищо повече от проява на въображението, предизвикана от сетивата и оформена от силата на вашата аура. Колкото по-силна е аурата, толкова по-мощна е магията. Вие двамата криете в себе си необикновен потенциал. Алхимикът е прав: можете да станете най-великите магьосници, които светът някога е познавал. Но има един проблем — продължи Хеката. В стаята просветля и двамата видяха фигурата на жената в средата, точно под една плетеница от корени, която приличаше досущ на хищна ръка, протегната от тавана. — Човеците са се научили да живеят без сетивата си. Мозъкът възпира толкова много информация да достигне до съзнанието ви, че вие живеете като в мъгла. Това, което мога да направя аз, е да пробудя дремещите ви сили, но съществува опасност — съвсем реална опасност — това да претовари сетивата ви. — Тя замълча, а после попита: — Готови ли сте да поемете този риск?

— Аз — да — отвърна незабавно Софи, преди брат й да успее да възрази. Боеше се, че ако той изтърси някоя саркастична забележка, богинята може да му направи нещо. Нещо гадно и смъртоносно.

Богинята се обърна да погледне към Джош.

Той се взря към сестра си в полумрака. Зелената светлина придаваше на лицето й болнав оттенък. Пробуждането щеше да е опасно, може би дори смъртоносно, но той не можеше да позволи Софи да изтърпи това сама.

— Готов съм — заяви Джош предизвикателно.

— Тогава да започваме.