Майкъл Скот
Алхимикът (22)

Глава 21

Скатах чакаше край огромната отворена порта, когато Софи и Джош се върнаха при дървото. Птерозавърът подскачаше зад тях, а другите два кръжаха в небето ниско над главите им и вятърът, предизвикван от крилете им, вдигаше малки вихрушки от прах, които се виеха и танцуваха около тях. Макар че никой не бе казал нищо, близнаците знаеха, че ги упътват внимателно, но твърдо към къщата.

В полумрака лицето на Скатах бе неестествено бледо, а късата й червена коса изглеждаше черна. Макар че устните й бяха стиснати в тънка линия, тонът й бе предпазливо неутрален, когато заговори.

— Наистина ли искате да ви кажа колко глупаво и опасно беше това?

Джош отвори уста да отговори, но Софи го улови за ръката и го накара да млъкне.

— Просто искахме да се приберем вкъщи — рече тя уморено. Вече знаеше какво ще каже Девата-воин.

— Не можете — рече Скатах и се обърна.

Близнаците се поколебаха на вратата, после се обърнаха да погледнат към птерозавъра. Той наклони змиевидната си глава и ги изгледа с едното си голямо око с вертикална зеница. Гласът му прозвуча монотонно в главите им.

— Не се тревожете особено за Скатах, тя повече лае, отколкото хапе. — Създанието отвори уста, за да покаже стотиците си триъгълни зъби в нещо като усмивка. — Но наистина мисля, че е била загрижена за вас — добави той, а после се извърна, засили се с няколко къси подскока и се издигна във въздуха, плющейки с криле.

— Не казвай нищо — предупреди Софи брат си.

Саркастичните забележки и коментарите на Джош винаги го вкарваха в беля. Докато Софи притежаваше способността да си държи устата затворена, когато види нещо, брат й винаги трябваше да подхвърли някой коментар.

— Ти не си ми шеф — сопна се Джош, но гласът му трепереше.

Джош имаше страх от змии още откакто веднъж бе отишъл на къмпинг с баща си и беше попаднал на леговище на гърмяща змия. За щастие смъртоносното влечуго току-що се бе нахранило и предпочете да не го закача, позволявайки му да издрапа на безопасно място. Седмици след това той сънуваше кошмари със змии, а и сега му се случваше понякога, когато беше стресиран — обикновено преди изпити. Големите змиеподобни птерозаври бяха създания от най-страшните му кошмари и когато се бяха появили с подскоци в нощта, той бе усетил сърцето си да блъска толкова силно, че чак гърдите му пулсираха. Когато онази зъбата муцуна се бе навела към него, беше сигурен, че ще припадне. Още усещаше ледената пот, стичаща се по гръбнака му.

Софи и Джош последваха Скатах през къщата на Хеката. Сега близнаците забелязваха движение в сенките, чуваха скърцането на дъските под краката си и пропукването на дървените стени, сякаш къщата мърдаше, движеше се, растеше. Също така осъзнаха, че одевешните гласове, писъци и викове са утихнали.

Скатах ги заведе в празна кръгла стая, където чакаше Никола Фламел. Той стоеше с гръб към тях, с ръце зад гърба си, и се взираше в изпълнената със сенки нощ. Единствената светлина в стаята идваше от огромната луна, която вече бе започнала да клони към хоризонта. Едната половина на стаята бе окъпана в ярка сребристобяла светлина, а другата тънеше в мрак. Скати прекоси помещението и застана до алхимика. Скръсти ръце на гърдите си и се обърна към близнаците с безизразна физиономия.

— Можеше да ви убият — каза Фламел много тихо, без да се обръща. — Или да ви сторят нещо още по-лошо.

— Не можете да ни задържите тук — рече бързо Джош и гласът му прозвуча силно в тишината. — Не сме ви пленници.

Алхимикът хвърли поглед през рамо. Беше сложил малките си кръгли очила и в полумрака очите му бяха скрити зад сребърните стъкла.

— Не, не сте — каза той много тихо с френски акцент. — Вие сте пленници на обстоятелствата, на съвпаденията и съдбата… ако вярвате в такива неща.

— Аз не вярвам — промърмори Скатах.

— Нито пък аз — каза Никола, като се обърна. Свали си очилата и разтърка с два пръста основата на носа си. Под светлите му очи имаше тъмни кръгове, а устните му бяха стиснати. — Ние всички сме нещо като пленници тук — пленници на обстоятелствата и събитията. Преди почти седемстотин години аз купих една оръфана стара книга, написана на неразбираем език. В онзи ден аз също станах пленник, сякаш бях затворен зад решетки. Преди два месеца ти, Джош, никога не би ме помолил за работа, а ти, Софи, никога не би се хванала да работиш в кафенето. Но го направихте и заради тези решения стоите сега тук с мен. — Той направи пауза и погледна към Скатах. — Разбира се, някои хора биха казали, че вие сте били предопределени да заемете тези работни места, да срещнете Пернел и мен и да преживеете това приключение.

Скатах кимна.

— Съдба — рече тя.

— Твърдиш, че не разполагаме със свободна воля и всичко това е било предопределено да се случи? — попита Софи. Поклати глава. — Дори и за миг не го вярвам.

Самата идея противоречеше на всичко, в което тя вярваше; идеята, че бъдещето може да бъде предсказано, беше просто абсурдна.

— Нито пък аз — каза предизвикателно Джош.

— И въпреки това — рече много меко Фламел, — как ще реагирате, ако ви кажа, че в Книгата на Мага — книга, написана преди повече от десет хиляди години, — се говори за вас?

— Невъзможно — изстреля Джош, ужасен.

— Ха! — Никола Фламел разпери ръце. — А това не е ли невъзможно? Тази нощ вие срещнахте натаирите, крилатите пазители на царството на Хеката. Чухте гласовете им в главите си. Те не са ли невъзможни? А Торк Алта — те не са ли също толкова невъзможни? Това са създания, които обикновено съществуват само в митовете.

— Ами ние? — попита Скатах. — Никола е почти на седемстотин години, а аз съм толкова стара, че съм виждала империи да се въздигат и да рухват. Ние не сме ли също толкова невъзможни?

Нито Джош, нито Софи можеха да отрекат това.

Никола пристъпи напред и сложи ръце върху раменете на близнаците. Не беше по-висок от тях и ги гледаше право в очите.

— Трябва да приемете, че сте пленници в този невъзможен свят. Ако си тръгнете, ще докарате гибел на семейството и приятелите си, а най-вероятно и на самите себе си.

— Освен това — добави горчиво Скатах, — щом сте споменати в Книгата, значи трябва да сте тук.

Близнаците преместиха поглед от Скати към Фламел. Той кимна.

— Вярно е. Книгата е пълна с пророчества, някои от които със сигурност са се сбъднали, а други все още могат да се осъществят. Но в нея изрично се споменава „двамата, които са един“.

— И ти смяташ…? — прошепна Софи.

— Да, смятам, че пророчеството може да се отнася за вас. Всъщност убеден съм в това.

Скатах пристъпи напред и застана до Фламел.

— Което означава, че вие изведнъж сте станали много важни не само за нас, но също така и за Дий, и Тъмните древни.

— Защо? — Джош облиза пресъхналите си устни. — Защо сме толкова важни?

Алхимикът се обърна към Скати за подкрепа. Тя кимна.

— Кажи им. Те трябва да знаят.

Близнаците погледнаха отново към алхимика. Чувстваха, че това, което ще им каже той, е от огромно значение. Софи потърси ръката на брат си.

— Сборника предрича, че двамата, които са един, или ще спасят света, или ще го унищожат.

— Как така или ще го спасят, или ще го унищожат? — попита Джош. — Трябва да е предсказано само едното, нали?

— Думата, използвана в Сборника, е подобна на един древен вавилонски символ, който може да означава и двете — обясни Фламел. — Всъщност аз винаги съм подозирал, че означава, че единият от вас има потенциала да спаси света, а другият има силата да го унищожи.

Софи сръга брат си в ребрата.

— Това трябва да си ти.

Фламел се отдалечи от близнаците.

— След няколко часа, когато Хеката се надигне, ще я помоля да пробуди вашия магически потенциал. Смятам, че ще го направи; надявам се и се моля да го направи — добави той пламенно. — После ще си тръгнем.

— Но къде ще отидем? — попита Джош, докато Софи в същото време казваше:

— Хеката няма ли да ни позволи да останем тук?

— Надявам се, че някои от другите Древни или безсмъртни ще се съгласят да помогнат за обучението ви. И не, не можем да останем тук. Дий и Мориган са се свързали с една от най-страховитите Древни — Бастет.

— Египетската Богиня-котка ли? — попита Софи.

— Впечатлен съм — похвали я Фламел.

— Нашите родители са археолози, нали помниш? Докато на другите деца вечер са им чели приказки, на нас ни разказваха митове и легенди.

Алхимикът кимна.

— В същия този момент Бастет и Мориган събират войските си за всеобща атака срещу царството на Хеката. Подозирам, че ще се опитат да нападнат през нощта, когато Хеката спи. Засега няма и следа от тях, а скоро ще се съмне. Сигурен съм, те знаят, че разполагат само с един шанс и трябва да подготвят всичките си сили, преди да нападнат. За момента вярват, че ние все още не знаем за намеренията им, и което е по-важно, не подозират, че знаем за участието на Бастет. Но ние ще сме готови да ги посрещнем.

— А как всъщност разбрахме? — попита Софи.

— Пернел ми каза — отвърна Фламел и махна с ръка, за да спре въпроса, който очевидно щеше да последва. — Тя е изобретателна жена, натоварила е един обезплътен дух със задачата да ми предаде съобщение.

— Обезплътен дух ли? — каза Софи. — Искаш да кажеш, нещо като призрак? — Осъзна, че вече е готова да повярва и в призраци.

— Точно така — отговори Фламел.

— Какво ще стане, ако нападнат това място? И за какво точно нападение говорим? — попита Джош.

Фламел погледна към Скати.

— Аз не съм бил роден, когато за последен път същества от Древната раса са воювали помежду си.

— Аз съм била свидетел — каза мрачно Скати. — Болшинството от хората дори няма да усетят, че става нещо. — Тя сви рамене. — Но освобождаването на магически енергии от Царството на сенките със сигурност ще окаже влияние върху климата и местната геология: може да има земетресения, торнада, урагани и дъжд, много дъжд. А аз наистина мразя дъжда — добави тя. — Това беше една от причините да напусна Хиберния^[1].

— Трябва нещо да направим — каза Софи. — Трябва да предупредим хората.

— И под каква форма ще е това предупреждение? — попита Фламел. — Ще им кажем, че скоро ще се състои магическа битка, която може да предизвика земетресения и наводнения? Не можеш да съобщиш на местния новинарски или метеорологичен канал подобно нещо, нали?

— Ние трябва да…

— Не, не трябва — каза твърдо алхимикът. — Трябва да отведем вас двамата и страниците от Книгата далеч оттук.

— Ами Хеката? — попита Джош. — Тя ще може ли да се защити?

— Срещу Дий и Мориган, да. Но с Бастет като тяхна съюзница, не мога да предвидя — отвърна Скати. — Нямам представа колко могъща е богинята.

— По-могъща, отколкото можеш да си представиш.

Всички се обърнаха към вратата, където стоеше едно момиченце, наглед на не повече от единайсет години, премигваше и се прозяваше широко. То потърка с ръка яркожълтите си очи и ги погледна, после се усмихна. Зъбките му грейнаха ослепително бели на фона на абаносовочерната кожа. Момиченцето носеше къса, подобна на тога дреха от същия многоцветен материал, който бе носила старата Хеката, но този път тя бе нашарена в златисто и зелено. Бялата му като сняг коса се спускаше до раменете.

Алхимикът се поклони.

— Добро утро. Не очаквах да станеш преди зазоряване.

— Как мога да спя при цялата тази дейност, която кипи наоколо? — попита Хеката. — Къщата ме събуди.

— Къщата… — започна Джош.

— Къщата — каза безизразно Хеката — е жива.

Джош можеше да направи поне дузина коментари, но като си спомни за зелената слуз, която го грозеше снощи, мъдро реши да си държи устата затворена.

— Разбирам, че Мориган и моята сестра — Древната Бастет — замислят атака срещу моето Царство на сенките — рече мрачно момиченцето.

Никола хвърли бърз поглед към Скатах, която лекичко сви рамене. Нямаше представа как е узнала Хеката.

— Сигурна съм, разбирате, че аз чувам всичко, което става в тази къща, всяка изречена или прошепната дума… или дори мисъл — добави Хеката, поглеждайки многозначително към Джош. Момиченцето се усмихна и тогава всички видяха приликата с другите й две лица. Но очите й не се усмихваха. Тя влезе в стаята и Софи забеляза, че докато се движеше, къщата реагираше на присъствието й. На вратата, където бе стояла, бяха покарали зелени филизи, а по горната греда и прага бяха разцъфтели мънички зелени цветчета. Триликата богиня спря пред Никола Фламел и вдигна поглед към загрижените му очи. — По-добре щеше да е да не бяхте идвали тук. Докарахте неприятности в живота ми. Сега трябва да водя битка със сестра си и племенницата си. И определено щеше да е по-добре, ако не бях принудена да избирам страна.

Скатах скръсти ръце на гърдите си и изгледа мрачно богинята.

— На теб никога не ти е харесвало да избираш страна, Хеката. Нищо чудно, че имаш три лица.

Докато Скатах говореше, Софи наблюдаваше Хеката и за миг зърна нещо тъмно и неизмеримо древно в очите на момиченцето.

— Оцеляла съм през хилядолетията, защото съм вярвала на собствената си преценка — сопна се Хеката. — Но съм избирала страна, когато си е заслужавало да се боря за нещо.

— Сега — каза меко Никола Фламел — мисля, че е дошло време отново да избираш. Но само ти можеш да решиш, дали си заслужава да се бориш за това?

Хеката сякаш не чу въпроса и се обърна към Софи и Джош. Малката й ръчица направи движение във въздуха и аурите на близнаците моментално грейнаха в сребърна и златна светлина. Хеката наблюдаваше сребърните мехурчета, пълзящи по пашкула, обвил Софи, и проследяваше плетеницата от златни жилки, които се движеха нагоре-надолу по аурата на Джош.

— Може и да си прав — каза тя накрая. — Може това наистина да са онези, за които се говори в проклетия Сборник. От много векове не съм виждала толкова чисти аури. Те притежават огромен неовладян потенциал.

Фламел кимна.

— Ако имах време, щях да се заема и да ги обуча както трябва, постепенно да пробудя дремещите им сили… но събитията се стекоха против мен и времето е онази ценност, с която не разполагам. Ти си способна да отключиш техния потенциал. Можеш за миг да направиш нещо, което иначе би отнело години.

Хеката погледна през рамо към алхимика.

— Има си причина да отнема години — рече тя презрително. — Човеците почти не използват сетивата си. Но въпреки това ти предлагаш да пробудим у тези двамата пълния им потенциал. Няма да го сторя: претоварването на сетивата може да ги унищожи, да ги подлуди.

— Но… — понечи да възрази Фламел.

— Няма да го направя. — Тя се обърна отново към близнаците. — Това, което той иска от мен, може да ви убие… ако сте късметлии — рече Хеката, после се обърна и излезе стремително от стаята, оставяйки подир себе си малки, покрити с трева следи.