Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alchemyst, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 105 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Корекция и форматиране
Проф. Цвети (2010 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Алхимикът

Серия Тайните на безсмъртния Никола Фламел, №1

Американска, първо издание

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Стилов редактор: Ангелин Минев

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Юлиана Василева

ИК „Хермес“ — Пловдив, 2009 г.

ISBN: 978–954–26–0740–3

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Трите голема влязоха сковано в коридора, забелязаха отворената врата в дъното и тръгнаха към нея. Металните стрелички засвистяха от стените, потъвайки дълбоко в кожата им от втвърдена кал, но не можаха дори да ги забавят.

Затова пък остриетата с форма на полумесец до пода свършиха добра работа. Те изскочиха с щракане от скритите си ножници и започнаха да кълцат глезените на глинените хора. Първият голем се строполи на пода с плясък на мокра кал. Вторият се олюля на един крак, преди да се катурне бавно напред, да се удари в стената и да се свлече надолу, оставяйки подир себе си кална диря. Остриета изщракаха отново, разсичайки създанията надве. Тогава големите се превърнаха отново в суровия материал, от който бяха създадени. Тлъсти капки кал се разлетяха навсякъде.

Третият голем, най-едрият от всички, спря. Черните камъчета на очите му зашариха тъпо по останките от двамата му другари. После той се обърна и заби огромния си юмрук право в стената отдясно, а после в тази отляво. Голяма част от лявата стена поддаде, разкривайки помещението отзад. Големът пристъпи в доджото и се огледа с неподвижни черни очи.

Междувременно плъховете се втурнаха към отворената врата в дъното на коридора. Повечето от тях се спасиха от смъртоносните остриета…

 

 

В бързо движещата се лимузина доктор Джон Дий освободи плъховете от своя контрол и съсредоточи вниманието си върху оцелелия голем. Да контролираш това изкуствено създание, беше далеч по-лесно. Големите бяха безмозъчни същества, сътворени от кал, замесена с камъни или чакъл, които да придадат на телата им плътност, и съживени от простичко заклинание, написано върху късче пергамент и пъхнато в устите им. От хиляди години магьосниците правеха големи с всякакви форми и размери: те бяха първоизточникът на всички разкази за зомбита и ходещи мъртъвци, създавани някога. Самият Дий беше разказал историята за най-великия от всички големи, Червения голем от Прага, на Мери Шели през една студена зимна вечер, когато тя, лорд Байрон, поетът Пърси Биш Шели и загадъчният доктор Полидори бяха на гости в швейцарския му замък през 1816 година. След по-малко от шест месеца Мери създаде историята за „Съвременният Прометей“ — книга, която стана по-известна като „Франкенщайн“. Чудовището в нейната книга приличаше досущ на голем, създадено от различни телесни части и съживено от магическа наука. Големите бяха неуязвими за повечето оръжия, макар че някое внезапно падане или удар можеше да разкъса калната им кожа, особено когато бе суха и втвърдена. При влажен климат кожите им рядко изсъхваха и те можеха да понасят неизброими удари, но това топло време ги правеше трошливи — затова бяха, толкова лесно поразени от скритите остриета. Някои магьосници им слагаха за очи стъкла или огледала, но Дий предпочиташе полирани черни камъчета. Те му позволяваха да вижда с почти кристална яснота, макар и в черно-бяло.

Дий накара голема да вдигне глава нагоре. Точно над него, на тесен балкон, издаден над доджото, се виждаха пребледнелите и ужасени лица на младежите. Дий се усмихна и устните на голема повториха гримасата. Първо — щеше да види сметката на Фламел, а после — да се погрижи за свидетелите.

Внезапно до тях се появи главата на Никола Фламел, миг по-късно последвана от щръкналата коса на Девата-воин Скатах.

Усмивката на Дий помръкна и той усети как сърцето му се свива. Защо трябваше да е точно Скатах? Той дори не подозираше, че червенокосата Дева-воин се намира в този град — или дори на този континент, ако трябваше да е честен. Последната му информация за нея бе, че тя пее в момичешка поп група в Берлин.

Дий гледаше през очите на голема, докато Фламел и Скатах прескочиха перилата и бавно се спуснаха надолу, за да се изправят точно пред калния човек. Скатах заговори направо на Дий, но точно този голем нямаше уши и докторът не можеше да я чуе, така че нямаше никаква представа какво е казала току-що. Вероятно заплаха и със сигурност обещание.

Фламел се запъти към вратата, която сега беше тъмна и гъмжеше от плъхове, като остави Скати сама срещу него и голема.

Може би вече не е толкова умела както някога, помисли си той отчаяно, може времето да е отнело от силата й.

 

 

— Би трябвало да им помогнем — каза Джош.

— И какво предлагаш да направим? — попита Софи без следа от сарказъм.

Двамата стояха на балкона и се взираха надолу към доджото. Бяха изгледали със зяпнали усти как Фламел и Скати прескочиха парапета и се спуснаха бавно на земята. Червенокосото момиче застана срещу огромния голем, докато Фламел забърза към вратата, където се събираха плъховете. Гризачите явно проявяваха неохота да влязат в стаята.

Без предупреждение големът замахна с огромния си юмрук, а после нанесе и силен ритник.

Джош отвори уста да нададе предупредителен вик, но не успя дори да гъкне, защото Скати моментално реагира. В един миг тя стоеше точно пред създанието, а после се хвърли напред, избягвайки ударите и скъсявайки дистанцията. Ръката й се стрелна толкова бързо, че се превърна в размазано петно, и тя нанесе удар с разтворена длан в брадичката на голема. Чу се влажно мляскане, челюстта му се откачи и устата му зейна. В черната паст близнаците видяха ясно жълт хартиен правоъгълник.

Създанието заразмахва диво ръце, но Скати се измъкна с танцова стъпка от обсега му. Големът замахна с крак, не улучи целта си и се стовари върху полираните дъски, които станаха на трески.

— Трябва да помогнем! — каза Софи.

— Как? — извика Джош, но близначката му вече се беше втурнала в кухнята, отчаяно търсейки някакво оръжие. Появи се миг по-късно, понесла малка микровълнова фурна.

— Софи — промълви Джош, — какво ще правиш с…?

Софи преметна микровълновата фурна през ръба на парапета. Тя улучи голема в гърдите и заседна там, пръскайки навсякъде едри капки кал. Големът спря, объркан и дезориентиран. Скати се възползва от това и отново го атакува с удари и ритници от всички възможни посоки, което още повече смути създанието. Един негов замах мина толкова близо, че разроши щръкналата червена коса на Скати, но тя улови ръката му и я използва като лост, за да тръшне съществото на пода. Дъските на пода се строшиха с трясък, когато големът падна. После ръката на Скати се стрелна… и с изящно движение измъкна хартиеното късче от устата му.

Големът моментално се превърна в суров материал, разплисквайки мръсна, смърдяща вода и кал върху някога здравия и чист под на доджото. Микровълновата фурна издрънча на земята.

— Предполагам, че никой вече няма да готви в това — промърмори Джош.

Скати размаха късчето хартия към близнаците.

— Всяко магическо създание се поддържа живо от магия, която се намира или в тялото му, или някъде по него. Единственото, което трябва да направите, е да отстраните магията. Запомнете това.

Джош хвърли бърз поглед към сестра си. Знаеше, че и тя си мисли същото като него: ако някога отново се изправеха срещу голем, за нищо на света нямаше да се приближат толкова, за да пъхнат ръка в устата му.

 

 

Никола Фламел пристъпи предпазливо към плъховете. Да ги подцени, би било наистина смъртоносно. И макар да унищожаваше без усилие магически създания, които поначало не бяха наистина живи, изпитваше неохота да убива живи същества. Дори и да бяха плъхове. Знаеше, че Пери не би изпитала подобни угризения, но той самият беше алхимик от твърде дълго време: беше се посветил на съхраняването на живота, а не на унищожаването му. Плъховете се намираха под контрола на Дий. Бедните създания вероятно бяха ужасени… макар че това не би им попречило да го изядат.

Фламел приклекна на пода, обърна дясната си ръка нагоре и сви пръсти. Духна леко в нея и там мигновено се образува малко клъбце зелена мъгла. После той внезапно замахна и удари в полираните подови дъски, така че пръстите му проникнаха в дървото. Клъбцето зелена енергия се пръсна из стаята като петно. После алхимикът затвори очи и аурата му запламтя около тялото му. Той се съсредоточи и насочи енергията на аурата през пръстите си към пода.

Дървото засия.

 

 

Близнаците, които още гледаха от балкона, не разбираха какво прави Фламел. Виждаха слабото зелено сияние, подобно на мъгла, около тялото му, но не можеха да предположат защо косматото множество от плъхове, събрало се на вратата, не нахлува в стаята.

— Може би има някаква магия, която им пречи да влязат — рече Софи, която инстинктивно знаеше, че и близнакът й си мисли за същото.

Скати я чу. Тя методично късаше на малки парченца жълтия хартиен правоъгълник, който бе извадила от устата на голема.

— Това е само проста предпазна магия — извика тя, — чиято цел е да не допуска буболечки и гризачи на пода. По-рано всяка сутрин, когато идвах тук, намирах всичко покрито с молци и буболечешки изпражнения; отнемаше ми часове да почистя. Предпазната магия възпира плъховете… но е достатъчно само един да проникне и магията ще се разпадне. Тогава всички ще нахлуят.

 

 

Никола Фламел беше съвсем наясно, че Джон Дий вероятно го вижда през очите на плъховете. Той избра най-едрия от тях, който беше с размерите на котка и стоеше неподвижен, докато останалите гризачи щъкаха около него. Все още с дясната си ръка в пода, Фламел насочи лявата към плъха. Създанието потръпна и само за миг очите му проблеснаха с противна жълта светлина.

— Доктор Джон Дий, ти допусна най-голямата грешка в своя дълъг живот. Скоро ще се заема с теб — закани се Фламел на висок глас.

 

 

Дий вдигна поглед от ясновидската си чиния, за да види, че Пернел Фламел е будна и го наблюдава съсредоточено.

— А, мадам, съвзехте се точно навреме, за да видите как моите създания ще надвият съпруга ви. Освен това най-после ще имам възможност да видя сметката на тази досадна Скатах и ще си върна страниците от Книгата. — Дий не забеляза, че очите на Пернел се разшириха при споменаването на името на Скатах. — Като цяло, добра работа свърших за един ден, струва ми се. — Той насочи цялото си внимание към най-големия плъх и даде две кратки команди: „Нападай. Убивай.“

Дий затвори очи, а плъхът се стрелна в стаята.

 

 

Зелената светлина струеше от пръстите на Фламел и се стелеше по дъските на пода. Внезапно от дървения под се надигнаха вейки, клони и листа, а после ствол… след него втори… и трети. За няколко мига от пода изникна гъста гора, която видимо растеше към тавана. Някои от стволовете бяха не по-дебели от пръст, други — колкото китка, а един, близо до вратата, беше толкова дебел, че почти я преграждаше.

Плъховете се разбягаха назад по коридора. Тичаха с цвъртене, като отчаяно се мъчеха да прескачат режещите остриета.

Фламел се изправи на крака и изтупа ръцете си.

— Една от най-старите         тайни на алхимията — заяви той пред ококорените близнаци и Скати — е, че всяка жива твар, от най-съвършеното създание та до най-простичкото листо, носи в себе си информация за своето сътворяване.

— ДНК — промърмори Джош, взирайки се в гората, която растеше зад Фламел.

Софи огледа безупречно чистото преди доджо. Сега то беше мръсно, опръскано с кална вода, полираните подови дъски бяха натрошени и напукани от дърветата, растящи през тях, а в коридора имаше още зловонна кал.

— Искаш да кажеш, че алхимиците са знаели за ДНК? — попита тя.

Алхимикът кимна доволно.

— Точно така. Когато през 1953-а Уотсън и Крик обявиха, че са открили онова, което нарекоха „тайната на живота“, те просто бяха преоткрили нещо, което алхимиците винаги са знаели.

— Твърдиш, че по някакъв начин си разбудил ДНК-то в тези дъски и си накарал дърветата да поникнат — рече Джош, подбирайки внимателно думите си. — Как?

Фламел се обърна да погледне към гората, която вече изпълваше цялото доджо.

— Това се нарича магия — каза той с наслада и допълни: — Не бях сигурен, че все още мога да я върша… преди Скати да ми напомни.