Никола Радев
Истина без давност (26)

Деветимата

Започват да ги довеждат в трети полицейски участък. Първо арестуват Янко Карагяуров. Последните двама са Гарабед Хачадурян и Хартюн Папазян — докарват ги на 29 май 1944 година.

Мъченията са катилски. И най-безсърдечният ще се стъписа пред онова, което може да извърши човек над човека… Има всякаква жестокост, но тази е животинска жестокост на хора, озверели от свирещата кръв на повалените.

Самият Иван Райнов ще изрече пред съда: „Да, бяха бити много. Жестоко бяха бити по краката и тялото.“

 

 

Хараламби Дончев е на шестдесет години. Станко Стайков — на петдесет и четири. Янко Костов — на петдесет. Мъчителите могат да им бъдат синове. И тримата са стари комунисти, участвали във въстанието 1923 година. Били са неведнъж в тюрмата. Към тях нареждат и Янко Карагяуров, Гарабед Хачадурян, Хартюн Папазян, Агоп Баронян, Георги Добрев и Димитър Добрев. Тези девет души и те са предадени от Недко Петров.

Няма съд, няма присъди. От претъпкания участък това ще бъдат жертвите. Генерал Христов повиква Райнов и му нарежда да пристъпи към действие.

 

 

Иван Райнов — показания пред Народния съд:

„… На другия ден аз наредих на Марин Николов да намери камион, уведомих и коменданта. В камиона поставиха освен арестуваните и трупа на Слави Дойчев. Аз пътувах не с камиона, а с мотоциклет. Отбих се в корабостроителницата «Нептун» и взех от инженер Дойчинов лопата и кирка. Разстрелът трябваше да бъде на брега на Карантината, до бункера, че е пясък и лесно се копае.

Старши стражарят Андрей Андреев и Филип Генчев отидоха да заровят трупа на Слави Дойчев. В това време аз останах при арестуваните. Като ги гледах, не можах да устоя и наредих да ги откарат обратно.“

Към показанията на Райнов ще се върнем по-късно.

 

 

Слави Дойчев е арестуван на 25 май, на другия ден след убийството на ятаците в Кипра. Той е от село Припек. През 1940 година отива да учи ветеринарна медицина в Букурещ. Съквартирантът му постоянно го дебне, доносничи на Сигуранцата. Арестуват го много пъти. В България се връща доктор в началото на 1944 година.

 

 

Следствен протокол на агента Павел Георгиев Касабов, тридесет и пет годишен:

„При разпита на Слави Дойчев аз и Атанас Колянчев му нанасяхме побой с тояги и гуми, като предварително за тая цел му бяха вързани ръцете и краката, който побой продължи около половин час. След това повторихме това и тъй като положението на Слави Дойчев беше тежко, по съвета на Атанас Христов същата вечер аз и Атанас Колянчев пренесохме Слави Дойчев в адресното бюро и го оставихме зад шкафовете.“

Атанас Колянчев е на тридесет и две години.

 

 

Спомен на Кина Добрева-Богданова, записан на 26 януари 1973 година:

„При нас влезе един агент, още несъблякъл жандармерийската униформа, с която е бил на акция. Не мога да си спомня името му, но мисля, че беше Колянчев. Доста пиян, почна да удря наред всички. Когато удари Слави, от носа му шурна кръв. Той запита: «Защо ме биеш, какво съм ти направил?» Оня изрева: «Защото си предател на родината!» Слави: «Предатели на родината сте вие!» Агентът се нахвърли върху него. Слави не охкаше, но не премълча: «Нищо няма да научите от мене!» Падна на пода. Нас ни изведоха. После научих, че там го убили.“

Разпит на полицая Филип Генчев пред Народния съд:

Председателят: Дойде ли бащата на Слави Дойчев и какво искаше?

Подсъдимият: Искаше дрехите. Райнов ми заповяда да не ги давам, защото по тях имаше кръв.

 

 

Адмирал Иван Добрев:

„Когато пренасяхме костите на Слави Дойчев, някой силно се разрида. Обърнах се — съквартирантът на Слави. Не издържах, пристъпих към него: «Мръсник, ти го предаде!».“

 

 

Да продължим с показанията на Иван Райнов:

„Върнах обратно камионетката с деветимата. На другия ден сутринта се явих при генерал Христов и му казах, че тази работа аз не мога да свърша. Той ми се кара и ме прати при капитан Вълчо Колев Тонков от флотата, той да свърши това с офицери.

Отивах си към комендантството и до кино «Ранков» (сега кино «Република») случайно срещнах файтона на капитан Тонков. Седнах в него, отидохме във флотата и в канцеларията му предадох заповедта на генерала. Капитан Тонков реши с една лодка, пилотирана само от офицери, да се заведат в морето. Договорихме се това да стане на другия ден 1 юни след обед от мостчето на Карантината. В 16 часа да бъдат с лодката на моста. Лодката се казва «Добротич». Към 15 часа камионетката отново тръгна.“

 

 

Капитан Вълчо Колев Тонков, роден в село Александрово, Ловешко, е командир на Черноморския флот на Негово величество от 23 декември 1942 година. Живее на тихата уличка „Братя Георгиевич“ 24. Лично той подбира екипажа на лодката и заминава за Бургас — „на плаване“, като нарежда на временния си заместник капитан втори ранг Панайот Радев Миларов да уреди подробностите. А на лодката да бъдат мичман II ранг Александър Григоров Богданов, тридесет и три годишен, мичман II ранг Васил Анчев Петров, двадесет и шест годишен, мичман II ранг Илия Константинов, както и самият капитан Миларов. Към четиримата се прибавят и поручик Мишляков, полицаите Андрей Андреев, Филип Генчев, Атанас Христов и Марин Николов. Този път Иван Райнов е последвал примера на капитан Тонков. Такава работа най-добре да я свърши заместникът. Машата е затуй, да не си гориш пръстите…

 

 

И така — в лодката „Добротич“ са натоварени жертвите… Емоционалният обем на техния борбен живот е огромен, трудно би се побрал в стотици страници. Телеграфно може да се предаде така:

Станко Стайков (Правдата). Това прозвище му дават варненските хамали след една стачка. Роден е на 26 октомври 1890 година в лозенградското село Докузен. Остава сирак на три години. Беднотията го довежда до Варна, от дете аргатува по добруджанските чифлици.

Записва се доброволец в Балканската война. След нея изкарва и другите. Въпреки че е санитар, през всичките боеве е в окопите. Награждават го с кръст за храброст. Веднага след това става член на партията. Хваща се тухлар, бил много як човек. След погрома през 1923 година отново го прибират. Две години по-късно е член на Окръжния комитет, а през 1930 година е негов секретар. Постоянно е преследван и тормозен, премества се в Бургас. И тук за няколко месеца му влизат в дирите и пак го арестуват. През 1940 година отново се връща във Варна и след две години отново е в състава на Окръжния комитет.

 

 

Янко Костов Илиев е роден в село Бобище, Костурско. След Илинденското въстание турците подпалват селото и той с родителите си и съселяните тръгва за Българско. Стигат до Варна. Тогава Янко Костов е на девет години.

На осемнадесет години е доброволец в Македоно-Одринското опълчение. Изкарва войните в окопите. Пленяват го в Солун, но успява да избяга от плен и с гемия се завръща във Варна през 1920 година.

През 1937 година е секретар на Окръжния комитет. До смъртта си, с малки прекъсвания, когато е интерниран, е член на комитета. От 1942 година изгражда и ръководи отечественофронтовските комитети в града и окръга. Около тридесетгодишен става собственик на малка консервна фабрика.

 

 

Хараламби Дончев Кръстев — той е най-възрастен от деветимата, роден е в 1884 година във Варна. Поради бедност не завършва до края гимназия. Става машинист, после шлосер. Комунист е от 1910 година, участва в Транспортната стачка, след това в Септемврийското въстание. Работил и в София на Перловската гара, във Видинското пристанище. Има вече четири момчета, когато през 1924 година се завръща във Варна, струпва къщица в „памучния“ квартал. Под стряхата й са намирали подслон десетки комунисти. По време на въоръжената съпротива е секретар на партиен район и член на Окръжния комитет.

 

 

Янко Атанасов Карагяуров е от Малко Търново, син на фронтовака Атанас Карагяуров, участник във Войнишкото въстание. Връща се от Владая, но го дебнат и на 13 октомври 1918 година из засада го убиват край село Крушевец. Тогава Янко е първолак. На двадесет години облича моряшката галанка и налага баретата. На следващата година, след новобранството и морските школи, го изпращат в Царево командир на наблюдателния пост „14 — Урдовица“. Когато го арестуват там, намират в багажа му снимка. На нея е с другари, пред тях — огромна диня, на която са изрязани сърп и чук. По това време се скалъпва и Моряшкият процес, на него го и осъждат. По време на процеса, когато въвеждат лъжесвидетеля лейтенант Панчев, извиква: „Убиец! Ще отговаряш пред целия народ!“ Прекарва пет години в сливенския и варненския затвор — десет са му опростени от амнистии. През 1942 година е включен в състава на Окръжния комитет.

 

 

Гарабед Сисак Хачадурян, четиридесет и шест годишен, роден в бедното селце Агън — Турция. На единадесет години избягва с чичо си в България, за хляба си хваща шивашката игла, а за душата — комунистическите идеи, на които до края е предан. През 1942 година Окръжният комитет се сдобива с пишеща машина и циклостил, занасят ги в неговия дом. На циклостила работят Стойко Пеев и Кирил Ковачев. След арестуването им Жечка Карамфилова го прибира и отнася в дома на чичо си Добри Стоянов в село Кичево. На този циклостил ще продължат да работят Кина Добрева, Христо Добрев, че и други. Накрая ще стигне до дома на Вида Димитрова в Добрич.

 

 

Хартюн Бохос Папазян е роден на 20 юни 1898 година в град Бурса, Турция. Като офицер в турската армия участва в Първата световна война. След войната заедно с много други арменци е подложен на репресии. Съумява да емигрира в България, стига до Пловдив, става тютюноработник. На двадесет и осем години се премества във Варна, работи по фабриките. От 1927 година е комунист. Арестуват го много пъти, през 1935 година го държат десет месеца в затвора. Интернират го в Брезник, но нищо не може да го прекърши.

 

 

Агоп Магардич Баронян е от село Кипра, Варненско. Ражда се през есента на 1920 година. Още преди да отиде в казармата, е организиран ремсист. Арестуват го в родното му село в деня, когато убиват ятаците Георги Василев и Ламбо Манолов. Агоп е съумял да открадне от казармата си една картечница и много патрони, да ги предаде на партизаните.

 

 

Георги Добрев Стойчев е сирак, баща му е убит през Първата световна война. Роден е през 1910 година, от малък аргатува. Като пораства, става общински слуга, после полски пазач, обикаля къра и мерите край селото. Тази работа съчетава с друга — помагач и ятак е на партизаните. Блокират селото, усеща опасността, но не можал да се укрие.

 

 

Димитър Добрев Георгиев е с две години по-голям от него. И той е от село Изгрев. Чиракува в съседното село Баново, живее в немотия, но помага на нелегалните. Става им ятак. За да снабди партизаните с превързочни материали, сам си наранява ръката — времето е такова, че полицията следи в кого отива дори пакетчето бинт.

 

 

Людмил Мишляков, дознание, водено на 15 септември 1944 година:

„На 1 юни бях началник на караулите. След развод по заповед на генерал Христов отидох при Иван Райнов, който си даваше нарежданията на Атанас Христов и другите. След 15 и 30 часа арестуваните бяха качени в покрита кола, шофирана от Марин Николов. Аз бях с мотора, отзаде ми седна Атанас Христов, а в коша — Мурадов.

На Карантината лодката вече чакаше. Арестуваните бяха брадясали, пребити.

Лодката бавно се приближи към мачтите на потъналия румънски параход «Карол». Когато изминахме четири мили, Атанас Христов нареди на стражарите Андрей и Филип да снемат белезниците на тези, които имат, и да почнат да им събличат дрехите. След като това се свърши, той накара «осъдените» да легнат на дъното на лодката, която беше намалила хода си. Атанас Христов накара единия да стане и да отиде към кърмата на лодката, стреля в гърба му и трупът падна във водата. «Осъдените» се размърдаха, те виждаха, че неизбежното е дошло, и се изправиха.

Никой не е в състояние да си представи или почувства това, което изживях. Нервите не издържаха, започнах да стрелям и аз. Видях до себе си да стрелят също Бочев, старши стражарят Андрей, Мурадов. Видях пистолети в ръцете на Константинов и Богданов. Всички като че ли бързаха да се тури край на тази касапница.

На връщане Атанас Христов нареди на старши стражаря Андрей и Филип да си разделят с другите дрехите на убитите.“

 

 

Същият Мишляков, но пред Народния съд:

„След като арестуваните насядаха в лодката, същата тръгна с посока навътре в морето. «Осъдените» стояха на дъното на лодката привидно спокойни и само огънят, който гореше в очите им, изразяваше ясното съзнание за безизходното положение. Те, пък и всичките ние, чувствахме как смъртта витае над лодката. Ръка, която не познаваше милост, им беше подписала смъртната присъда и те я чувстваха, но бяха се примирили с чувството на мъченици герои. Станах убиец, убих врагове, но не в бой, а като в касапница.“

В навечерието на Девети септември, със същата тази камионетка някои от участниците в разстрела ще бягат…

Дознание на Пею Цопалов, полицейски разузнавач, тридесет и две годишен, живеещ на улица „Неофит Бозвели“ 60:

„На 8 септември Атанас Христов ме караше да бягаме във вътрешността. Съгласих се. В двора чакаше покрит камион. Качиха се Георги Томов, Георги Мурадов, Димитър Станчев и Марин Николов — на кормилото. Качиха се и още двама с Атанас Христов.

Към 12 часа бяхме вече в Провадия. Обядвахме. Дойде и полицейският началник Георги Аврамов в униформа. Говориха настрани. След малко Аврамов се върна цивилен.

Отидохме в Айтос, оттам — в Бургас. Търсеха Борис Димитров. Беше към 18 и 30 часа. Дойде Димитров и областният началник на полицията Соларов. Решиха да тръгнем за Малко Търново, при полковник Канев, който е командир на граничния участък. В 20 часа поехме. Отидохме в Ямбол, Сливен, Стара Загора, стана сутринта. Там останаха Димитров и Аврамов, ние тръгнахме към Карнобат.“

 

 

Но това ще стане на 8 септември. На 1 юни в трети полицейски участък все още, макар и в агония, е жив Христо Гайдаров. Христо е куриер на Десета въстаническа оперативна зона — държи връзка между щаба на зоната и партизаните. През 1943 година се връща в Кипра, след като е бил огняр във фабриката на братя Теневи в Река Девня, а след туй — общ работник в кооперация „Черно море“ във Варна.

В началото на 1944 година пред провал минава в нелегалност, полага и партизанска клетва, но опасността отминава и идва решението да се легализира. Христо Гайдаров има конспиративно име Павлин. Той е на осемнадесет години, с момчешко лице. Поручик Никола Раев го обезобразява още в Кипра. Бие го и агентът Евстати Дражев. И фелдфебелът от Осми полк Георги Митев. В същия този ден Иван Багрянов съставя ново правителство и обявява „неутралитет“.

 

 

Никола Стефанов Петров (Илю):

„На 24 май ни арестуваха. Заварих Христо в училището, беше в безсъзнание. Откараха ни на 25 май в градското полицейско управление, където ни държаха четири-пет дена и ни пребиха. През това време Христо ни окуражаваше, въпреки че усещаше, че ще загине. След допълнителни инквизиции ни преместиха в трети полицейски участък на улица «Владислав». Там ни държаха до 16 юни. Там и умря от жесток побой Христо. Умря с гноясали крайници, имаше кръвоизливи, по облекчение бе носен от нас.“

 

 

Христо Гайдаров е погребан в пясъка на Карантината, близо до Слави Дойчев, на 2 юни вечерта. За изпълнението на заповедта отчет на генерал Христов дава лично Иван Райнов. Генералът му нарежда да обяви деветимата, че са избягали от ареста и че ги търсят… Дори било издадено „окръжно“ за издирването им.

 

 

Цвета Янко Костова е била арестувана с мъжа и сина си Богомил и е държана двадесет и пет дена в полицията, след което я интернират в Асеновградско. Не е знаела за смъртта на мъжа си.

 

 

Спомен на съпругата на Янко Карагяуров Величка, записан на 12 ноември 1968 година:

„… Вързаха го със собствения му колан и го отведоха. Агентите останаха вкъщи една седмица. Мама ги хранила, те тършували, удряли баща ми да не кашля, да не е сигнал това. Повече не видях Янко. Лъгаха ме, че е жив.

На Девети септември и аз излязох да посрещна партизаните. Отидох при Коста Георгиев Вълканов (Сериозния). Той тогава беше в комендантството. Като го видях, се спуснах към него: «Коста, кажи истината!» «Величке, какво да ти кажа, Янко е убит заедно с другите в лодката. Ето показанията на Райнов».“