Барбара Делински
Загадки и обещания (9)

Осма глава

Лорън чу как ключалката прещрака и, затаила дъх, впери поглед в старата масивна дъбова врата, която бавно се отвори. Мъжът, изпълнил рамката, беше висок и едър. Въпреки че би могъл да бъде онзи същият, който през нощта в петък срещу събота вървеше по петите й в Бостън, този път нямаше съмнение, че това е Мат.

— Ти не изсвири с клаксона! — обвини го тя с треперещ глас.

— Лорън! — Мат изви рязко глава, остави куфара на пода и включи лампата в предверието. Проникналата светлина във всекидневната, макар и дрезгава, му бе достатъчна, за да я забележи свита на дивана. — Какво правиш тук? Бях сигурен, че отдавна си заспала.

— Не изсвири с клаксона.

— Помислих си, че няма да е много подходящо в този късен час. Освен това, нали ти казах — бях сигурен, че спиш — Мат бе застанал под сводестия портал на всекидневната. Светлината падаше в гръб и лицето му оставаше в сянка. — Но както виждам, не си си лягала, нали? — прекоси стаята, приклекна до дивана и хвана леко китките й. Кожата й бе студена. — Защо не си в леглото, миличкото ми?

— Трябва да поговорим.

— Днес си някак особена… Какво има?

— Не знам със сигурност — Лорън продължаваше да седи неподвижна на дивана. — Това е едно от нещата, за които трябва да поговорим.

Смръщил вежди, Мат отпусна ръце върху дивана, после потърси погледа й.

— Какво има, Лорън?

— Седя тук от часове и мисля. Това правих и почти целия ден. И през миналата нощ…

Мат приседна пред дивана, отпускайки ръце на пода.

— За какво?

— За теб. Искам да узная истината, Мат! — Лорън полагаше неимоверни усилия да говори със спокоен глас, ала резултатът бе посредствен. — Искам да знам всичко! Никакви увъртания, никакви уклончиви отговори. Искам да ти задавам въпроси и да получавам точни отговори.

— Не те разбирам… Винаги съм ти отговарял…

— Винаги съм получавала непълни отговори, но може би вината за това е моя. Не ти задавах достатъчно настойчиво въпросите.

— Не разбирам накъде биеш…

— Преди три седмици бях щастлива — Лорън се размърда леко, напъхвайки крака още по-плътно под себе си. — Животът ми се уреждаше така добре, че понякога трябваше да се ощипя, за да повярвам, че не сънувам. И изведнъж с мен започват да се случват разни странни работи, които превърнаха живота ми в кошмар. Някой ме преследва, но аз не знам кой е той и защо го прави?

— Какво общо имам аз това?

— Мат, ти се появи малко след като започна целият този ад. Може би е чисто съвпадение, но изведнъж отникъде изникваш ти. Твърдиш, че си приятел на брат ми, но от една година той вече не е между живите, тъй че не бих могла да го попитам. Знаеш факти от биографията на Брад, които човек може да почерпи от всяко стандартно служебно досие. Вярно е, познаваш някои подробности от характера му, но не е толкова трудно да се добере човек до тях след една пиянска вечер, дори ако преди това изобщо да не си го познавал.

— Не мога да повярвам на ушите си! — промърмори Мат, ала Лорън едва сега започваше.

— Спомням си, че първата вечер, когато ми се представи, спомена, че си пристигнал в Бостън преди седмица. Точно през тази седмица една кола за малко не ме блъсна, ей тъй, както си бях на тротоара и зяпах витрините. Колата отпраши, без да спре и беше абсолютно незапомняща се — какво пречи това да е била една от многото безлични коли под наем, същата като тази, която караш в момента?

— Лорън…

— После ме нападна куче. Ти предположи, че може би е обучавано да реагира на специална свирка. На мен изобщо не ми мина през ума, а ти се сети. Защо?

— За тези неща човек е чел и слушал…

— После вратата на гаража едва не ме премаза. — Лорън напъха ръце в гънките на ризата си. Бяха ледени, въпреки топлата нощ. — Ти се занимаваш със строителство. Останах с впечатлението, че знаеш доста добре как да се откачи временно механизмът на този тип врати и после пак да се оправи.

— Това е пълен абсурд, Лорън! Ти чуваш ли се какво говориш?

— Не ме прекъсвай! Още не съм свършила! — викна тя.

— Горя от нетърпение да чуя и останалото! — подхвърли саркастично той. Беше се изправил и крачеше из стаята.

Сарказмът му не направи никакво впечатление на Лорън. Времето на недомлъвките бе минало.

— После споделих с теб съмненията си, че в мое отсъствие, някой е влизал в дома ми. Ти моментално откри откъде може да е влязъл. Била развалена ключалката на един от прозорците, впрочем същият, през който ти се вмъкна в къщата ми, с оправданието, че си искал да поогледаш наоколо. Откъде да знам, че не ти си влизал и ровил из моите вещи преди това? — Мат понечи да се защити, но Лорън не го остави. — Онази кола, която ме преследваше през целия път от Бостън дотук, много напомняше по цвят и по размери колата, която си наел. Какво би ти попречило да го направиш? Изпрати ме до гаража, сбогувахме се, после си се качил в колата си, която може би дори си паркирал в същия гараж, и си се лепнал за моята кола до Линкълн. След две-три вечери — онези странни шумове. Ти каза, че заминаваш в Лиоминстър. Удобно алиби, но нямам доказателства, нали?

— Ще ти дам телефони, имена на хора…

— Акумулаторът на моята кола беше свършил. Ти последен я вкара в гаража. Някой ме преследваше по улицата в Бостън. Ти се появи няколко минути, след като аз пристигнах тук.

— Бях в Лиоминстър — вече ти казах и мисля, че ти го прие.

— Точно това искаше — да го приема.

— Исках да ми се довериш.

— Казвал си ми го много пъти. И аз ти повярвах, защото смятах, че си най-откровеният, най-честният и почтен човек, когото съм срещала. Но може би съм бъркала, Мат? Може би през цялото време съм била играчка в ръцете ти…

Свил ръце в юмруци до бедрата си, Мат се изправи пред нея. Сякаш бе надянал на лицето си желязна маска. Очите му обаче хвърляха гневни мълнии.

— Как така изведнъж се преобърна? Ето, какво искам да знам! Ти ми имаше доверие или поне аз си бях въобразил това. Къде, по дяволите, сбърках?

Хладнокръвието на Лорън започна да се стопява. Ако Мат наистина бе невинен — макар че реакцията му далеч не бе най-убедителното доказателство — щеше да се ненавижда ужасно, заради тежките обвинения, с които се бе нахвърлила отгоре му. От друга страна, ако само разиграваше театър, положението й в момента не беше много розово.

— Знаеш ли кога сбърка? Когато в събота сутринта замина за Калифорния…

— Ти ми се разсърди.

— Не, не се разсърдих. Признавам, че останах озадачена, може би и малко засегната, че не обели дума за тази толкова „спешна“ работа, която налагаше непременно да заминеш. Това ме накара да се замисля — въпросите сами изскачаха и се набиваха в съзнанието ми. Не мисля, че съм глупава. Можеше да ми обясниш нещо и щях да го разбера. Но да оставим това, в края на краищата нямам право да ти искам отчет какво става с работата ти. Размишлявайки обаче, стигнах до заключението, че ти доста внимателно подбираш нещата, които споделяш с мен. Защо говорим по някои въпроси, а по други не? Единственият отговор е, че ти криеш нещо, че има неща, които не желаеш да узная.

— Ясно, това е само Бет! — вдигна отривисто ръка Мат. — Тя те е навила. Все едно, че слушам една от нейните вятърничави измишльотини.

— Преди няколко дена исках да отида в полицията — каза Лорън, приковала поглед в Мат. — Всеки нормален човек в моето положение щеше да го направи. Но ти ме разубеди. Беше абсолютно против. Защо?

— Искаш да узнаеш защо? — неочаквано избухна той. Издал глава напред и присвил очи, Мат я пронизваше с поглед. — Ще ти кажа! През последните години от живота си твоят брат беше кривнал от правия път. Имах подозрения, че бившият му шеф стои зад „инцидентите“, и ако бяхме отишли в полицията, всичко щеше да излезе наяве. Ти щеше да го изживееш много тежко. Опитвах се да те предпазя!

Лорън седеше вцепенена. Тежестта на възцарилото се мълчание я смазваше. Първо почувства, че се задушава от горещина, после изведнъж изстина. После пак й стана горещо и започна да се поти. Притисна с показалец потната кожа над горната си устна и бавно вдигна очи към Мат.

— Какво каза за Брад? — прошепна нерешително. Застанал с разкрачени крака, Мат уморено масажираше тила си. Когато чу въпроса, наведе глава и промърмори:

— Брад имаше неприятности.

Покъртителните нотки на униние и примирение, ако не бяха искрени, можеха да бъдат изиграни само от един изключителен актьор — в това Лорън бе абсолютно убедена.

— Какви неприятности?

— Моля те, Лорън, не бих искал…

— Какви неприятности? — когато той не отговори, за трети път попита: — Какви неприятности?

— Добре — въздъхна примирено Мат. — Брад представяше на фирмата за осребряване раздути сметки и фактури и прибираше разликата в джоба си.

— Не ти вярвам!

— Може би така е най-добре. Брад е мъртъв и нищо не може да се докаже със сигурност. Остават слухове, само слухове.

— Но ти си им повярвал.

— Познавах Брад. Моля те, само не ме разбирай погрешно! — побърза да добави Мат. — Бяхме близки. Беше предан и почтен приятел. По много, много причини дълбоко го уважавах…

— Но?

— Но през цялото време усещах, че вътрешно е неспокоен, сякаш постоянно търсеше и очакваше удобен случай, своя шанс. Честър Хоукинс, неговият шеф, неволно му го даде. Хоукинс е мошеник. С Брад бяхме наясно — нееднократно сме говорили за това. Подкупи, мръсни номера — всичко това и още много други мерзавщини влизаха в арсенала му.

— Но какво толкова е можел да спечели Брад, като надува разходните документи? Кокошкарска работа…

— Не и когато го правиш системно.

— Колко време е продължило това?

— Две, може би и три години. Малко по малко се натрупва солидна сума.

— Но защо? Не проумявам защо му е било нужно да го прави?

— Може би е търсел някаква романтична справедливост, крадейки от крадеца. По-вероятно е обаче да е чувствал, че само като натрупа състояние, ще може да докаже, че не е неудачник.

Лорън изпъшка тихичко, затвори очи и отпусна уморено глава върху облегалката на дивана. Когато заговори, гласът й потреперваше.

— От самото начало съзнавах, че тази сума е твърде голяма! Просто не бе възможно… Но я приех. Взех я и я използвах!

— Точно така е трябвало да направиш! — разпалено извика Мат, като приседна на съседното кресло. — Брад бе спечелил с труда си всеки цент от тези пари. Постъпката му е подсъдна от гледна точка на закона и все пак в известен смисъл бе израз на справедливостта. Години наред се трепеше за Хоукинс, а той му се отплащаше с трохи. Повярвай, Лорън, Брад беше изработил тези пари. И пожела да ти ги остави.

Лорън преглътна, за да овлажни пресъхналото си гърло.

— Наистина ли е било така? Или ми го казваш, за да ми стане по-леко…

— Каза го, наистина! Повярвай ми… А, по дяволите! Вярвай каквото си щеш! — Мат се отпусна тежко върху облегалката на креслото. — В края на краищата важното е, че си вложила парите в нещо полезно и вече никой не може да ти ги отнеме.

Ето, че се връщаха в изходното положение.

— Изглежда, че някой се опитва — отбеляза нервно Лорън. — Дали не е самият онзи Хоукинс?

— Твърди, че не е.

— Ти си разговарял с него?!

Мат се надигна и закрачи отново из стаята.

— Защо мислиш, че ходих до Сан Франциско?

— Не знаех… Предположих, че е било по работа… Ти не ми каза абсолютно нищо!

— Отидох, за да се срещна с него.

— И?

— Той се кълне, че е невинен.

— А ти повярва ли му?

— Знам ли… — Мат спря да крачи и я погледна. — От една страна, струва ми, че той не би посмял да предприеме нищо такова. Брад имаше и други приятели, освен мен. Ако Хоукинс се опита да го обвини, дори сега, година след смъртта на Брад, ще се чуят немалко гласове, които ще изкарат много от кирливите ризи на бившия му шеф на бял свят. А той не би рискувал такова нещо.

— А от друга страна?

— От друга, не изключвам Хоукинс да се опита да действа подмолно — рече с въздишка Мат. — С Брад бяха стигнали, тъй да се каже, до патово положение — всеки знаеше какво върши другия и се шантажираха взаимно. Хоукинс не смееше да уволни Брад, защото се страхуваше, че може да го натопи. Но Брад сега е мъртъв. Възможно е Хоукинс да е решил, че може да успее да си върне част от парите…

— Като ме тероризира?!

— От такива типове можеш да очакваш всичко. Освен това, Хоукинс ще остане в сянка, като наеме някой да му свърши черната работа. Ако е разбрал, че си вложила парите в магазина и в тази къща, може би това е неговото отмъщение…

— Значи се върнахме там, откъдето почнахме.

— Не, не съвсем… — наблегна Мат с трудно сдържан гняв. Сърцето на Лорън подскочи и заби лудешки. — Както сама каза в началото на този разговор, трябва да доизясним някои въпроси — той наклони предизвикателно глава, като не откъсваше очи от нея. — Може аз да съм наемникът на Хоукинс и сега да те въртя на пръста си, както съм го правил през цялото време — режисирам инциденти, после цъфвам и ти обяснявам какво е станало…

— Но защо… Защо ще го правиш? — почти изкрещя Лорън.

— Ти си по отговорите — Мат се стовари тежко на креслото. — Кажи, чакам да го чуя.

— Напротив, нямам отговори, затова съм в това състояние! Струва ми се, че съм попаднала в омагьосан кръг, без никаква надежда да се измъкна някога от него.

— Може би са ми платили добре за „услугата“.

— Не, ти не си алчен за пари! — запротестира Лорън. — Имаш по-други амбиции — сам го каза още когато се запознахме.

— Възможно е да съм те лъгал, просто да съм разигравал театър, нали така? — процеди през зъби Мат. — И след като се нахвърляш с обвинения, нека и аз кажа едно-две неща. Ти си на двайсет и девет години и беше девствена, когато се запознахме. Само седмица по-късно станахме любовници. Малко преди това започнали да ти се случват странни инциденти. Ти си уплашена. Нужен ти е някой, който да те пази — Мат изсумтя с отвращение. — Доста висока цена си решила да платиш, бих казал.

На Лорън й се стори, че й зашлевиха оглушителна плесница.

— Не! Никога не съм…

— Всъщност може би в началото си била искрено увлечена. Срещаш як, мускулест мъжага — доста по-различен от хилавите мъжлета, с които си свикнала. Харесвам ти, получаваш своето, а сега се чудиш как по-деликатно да се отървеш от мен!

— Мат! Как можеш…

— Не отговарям на високите ти критерии, така ли е, Лорън? — Мат я пронизваше с очи. — Готова си да повярваш и на най-лошото, само защото не съм достатъчно издигнат за теб?

Лорън почувства, че щеше да се задуши, ако чуеше още една дума. Скочи от дивана и се нахвърли върху Мат.

— Не е вярно! — изкрещя, като го хвана за раменете и го разтърси — отчаян жест, понеже Мат беше много по-едър от нея, но в момента бе наистина обезумяла. — Не е истина, че съм била готова да повярвам и на най-лошото! — погледът й се замъгли от бликналите сълзи. — Но аз трябваше да знам, трябваше! Не съм била с мъж, защото мъжете, които съм срещала досега, не означаваха нищо за мен. Докато не се появи ти! — от очите й закапаха сълзи и опариха страните й. — Последните два дни бяха истински кошмар. Умирах бавно, търсех да се уловя за сламки, терзана от жестокия въпрос — възможно ли е да съм допуснала най-голямата си грешка, отдавайки ти всичко, а ти да си от другата страна на барикадата? — коленете й се подкосиха и тя се свлече на пода. — Бях толкова… отчаяна… разкъсвана от болка… — хлипаше тихо. — Не можех… да го крия повече в себе си… Трябваше да ти го кажа… Но и то бе толкова мъчително… И… и… — пръстите й започнаха да мачкат нежно коляното му сякаш безмълвно молеха за прошка.

— И какво, Лорън? — Мат докосна колебливо с ръка косите й.

— Аз… Аз те обичам… — прошепна глухо Лорън, като не преставаше да хлипа, — а те нараних жестоко… И развалих всичко!

— Господи! — Мат се изхлузи от креслото, коленичи до нея, обгръщайки тялото й с ръце. — Лорън, скъпата ми! Успокой се, бебчо! Не плачи, недей! — редеше той, като я полюшваше гальовно. — Нищо не си развалила. Напротив — ти изрече вълшебните думи и изведнъж всичко си дойде на мястото, всичко придоби кристална яснота.

Лорън бе сгушила глава в гърдите му и продължаваше да хлипа. Изглежда бе твърде разстроена, за да възприеме думите на Мат. Той зарови лице в косите й и я притисна още по-силно в обятията си.

— Всичко е наред, обич моя! — шепнеше Мат, обсипвайки косите и лицето й с нежни целувки. — Всичко ще е наред — сега и после, и завинаги…

Лорън даде воля на сълзите, които се лееха като порой. Не че виждаше нещата чак толкова розови, както изглежда Мат ги възприемаше, ала й се струваше, че така отпусната в обятията му попива силата и безпределната му нежност, и бавно изплува от кошмара, в който бе живяла в последните два дни. Мат милваше гърба й, мълвейки нежни думи, които я успокояваха и й вдъхваха кураж. С всяка дума сякаш мракът отстъпваше и тя правеше една малка крачка към светлината. Топлината на неговото тяло топеше леда, сковал душата й. Лорън усещаше как увереността, силите й се възвръщат, подхранвани от неговата сила.

Мат улови с върха на пръстите брадичката й, повдигна я и я целуна по устата. В този момент Лорън почувства как се разсейват и последните болезнени терзания и на душата й олеква. Беше свободна и много, много влюбена. Притисна между дланите си лицето на Мат и се отдаде на целувката. Когато най-сетне се откъснаха един от друг, и двамата дишаха възбудено, пламнали от желание.

Лорън бавно започна да очертава с устни линията на скулите и брадичката на Мат, докато пръстите й бързаха да разкопчеят първо нейната, после неговата риза. Мат, разбира се, не чакаше специална покана и плъзна ръце към гърдите й.

От вихрения преход между онова вцепенение, в което до преди минути бе изпаднала, и настоящата еуфория на сетивата, на Лорън й се зави свят. Всичко в Мат я възпламеняваше — гъстата изрусяла тук-там от слънцето коса, в която тя зарови пръсти, възбуждащият аромат на влажната му кожа, който вдъхваше с опиянение, възлестите мускули на едрото му тяло, притиснато в нейното.

— Обичам те, Мат! Обичам те! — прошепна, търсейки устата му. — Искам те! Люби ме!

— О, Господи! Да…

С трескави движения се освободиха от остатъка от дрехи, за да се устремят към рая. Понесени от огнения вихър, бушуващ в телата им, те се издигаха все по-високо, връх след връх на опияняваща наслада. Последният — самата райска порта — достигнаха едновременно, разцепвайки нагнетеното от страст пространство с продължителни победоносни стенания.

Дълго, много дълго Лорън възприемаше единствено усещането за неописуемо блаженство, в което плуваше цялото й същество. В един момент съзнанието й регистрира задъханото дишане на Мат. След около минута си даде сметка, че част от накъсаните звуци излизат от собствените й дробове.

Трябваше да мине още доста време, докато дишането им постепенно се успокои, ала телата им останаха преплетени и никой не помръдна, за да промени това.

— Обичам те, Лорън! — дрезгаво промълви Мат. — И те моля никога вече да не се съмняваш в мен. Това… — гласът му се пресече от вълнение. — Това ще ме погуби…

Заровила лице в топлата извивка на шията му, Лорън мълвеше отново и отново името му. Ръцете й се бяха вкопчили в него с такава сила сякаш смяташе вечно да го задържи така.

— Съжалявам! Ако знаеш само колко съжалявам! — прошепна тя задавено. — Не трябваше да изричам на глас онези ужасни подозрения!

— Не, ти беше съвсем права. Трябваше да излееш душата си, да се освободиш от всичко, което те измъчваше — Мат наклони главата й назад и се взря настойчиво в очите й. — Нужна ни е истината, обич моя! И на двамата. Има толкова въпроси, които ни тревожат, но нещата само се усложняват, ако не можем да бъдем честни със себе си и с нашите чувства — с безкрайна нежност приглади назад полепналите по бузата й влажни кичури коса. — Аз също изпитвам несигурност, съмнения. Нерядко, бих казал даже доста често. Когато се запознахме, тази несигурност буквално ме извади от равновесие и боя се, че и досега не съм стъпил здраво на краката си.

— Но защо, Мат? Ти няма за какво да се тревожиш!

— Ти смяташ така, но не и аз. В началото се безпокоях, че може би ме свързваш единствено с Брад, пренасяйки върху мен отношението, което си имала към брат си. Тревожех се, че може да не възприемеш моята професия, да гледаш с пренебрежение на развлеченията, които ти предлагах. После, като си дадох сметка, че се влюбвам в теб, опасявах се, че ти не изпитваш същите чувства — Мат притисна буза в слепоочието й. — А през цялото време се тревожех заради нещата, които ти се случваха. Смятах, че Хоукинс стои зад това, но не ми се искаше да ти го казвам. Измъчваше ме мисълта, че няма да успея да те предпазя или да пипна този мръсник, преди да се опита наистина да посегне на живота ти.

— Ако продължаваш в този дух, мисля, че ще се споминеш много преди някой да се опита да посегне на живота ми — закачи го добродушно Лорън. — Аз какво ще правя тогава?

— Лорън, обичаш ли ме?

— Обичам те, Мат!

— И не те притеснява кой съм, откъде съм, с какво се занимавам?

— Притеснява ме единствено, че си роден на западното крайбрежие, което, уви, е ужасно далеч оттук.

— Господи, ти си истинско съкровище! — той я притисна в обятията си с такава сила, че костите й изпукаха. — Красива, умна, духовита, всеотдайна. Наистина, питам се дали те заслужавам?

Лорън, която мислено бе изрекла същите слова, прошепна:

— Обичам те, Мат! — никога нямаше да й омръзне да му го повтаря.

И без въобще да са се откъсвали един от друг, отново започнаха да се любят.

След час или след два, най-сетне решиха, че все пак трябва да поспят. Сгушена в прегръдката на Мат, Лорън се размърда.

— Мат? — прошепна тихичко.

Той лежеше със затворени очи и тя се чудеше дали не е заспал.

— Мм… — промърмори той, без да отваря очи.

— Даваш ли си сметка какво направихме?

— Ммм! — На устните му заигра дяволита усмивка.

— Но го направихме така, без нищо! — след онази първа нощ Мат бе поел ангажимента да я пази. — Не те ли притеснява?

— Нали ми каза да престана с притесненията?

— Ами ако сме направили бебе…

Мат отвори бавно очи, ала дяволитото му изражение не бе изчезнало.

— И какво от това? Ще си имаме бебе. Едно красиво, здраво, умно бебче.

— Но ти казваше, че такива сериозни стъпки се обмислят, планират се…

— Обичам те, Лорън! — в очите му сияеше особен топъл блясък. — И ако от тази обич се роди едно прекрасно бебе, мисля, че няма да има по-щастлив човек от мен на цялата земя.

— Само ако знаеш колкото те обичам! — прошушна Лорън с блажена въздишка и се сгуши съвсем плътно в Мат.

Малко след това заспа дълбок, спокоен, непробуден сън.

На заранта Мат и Лорън се събудиха по едно и също време, изкъпаха се заедно, заедно приготвиха закуската, заедно закусиха. Изглежда не им омръзваше да се усмихват един на друг, да се докосват с безмерна нежност, да шепнат онези две вълшебни, скъпоценни думи.

Чак когато се приготвиха и трябваше да потеглят за Бостън, Лорън си разреши да забрави за малко това невероятно непознато чувство на споделената любов. Мат седеше на дивана и подреждаше някакви документи в куфарчето си. Тя приближи до него, гушна го и приседна на коленете му.

— Сега разбирам, че беше прав — не можем да отидем в полицията — подхвана тихо. — Не бих искала паметта на брат ми да бъде омърсена, ако случайно в разследването изплуват някои негови далавери. Може би на нашите това да им е безразлично, но на мен — не. Така че, пак сме на изходна позиция. Какво, според теб, трябва да предприемем?

Мат довърши подреждането на купчина писма, прибра ги в куфарчето и го затвори.

— Струва ми се, че е време да потърсим помощ. В полицията не можем да отидем, но нищо не ни пречи да се обърнем към частен детектив — Мат я прегърна през кръста и продължи: — Така ще имаме човек, който ще следи нещата отстрани. Всичко това би могло да е замислено от Хоукинс, но не е изключено да е някой, който няма връзка с него.

— При което мотивите си остават една загадка…

— Нужен ни е нов необременен човек, който би задал въпроси, за които не сме се сетили, който би погледнал на нещата от по-различен ъгъл… — Мат направи пауза, после попита: — Искаш ли да се свържа с някой частен детектив?

— Да, непременно!

По препоръка на една от бостънските фирми, с които Мат работеше, още същия ден той се обади на някой си Филип Хюбър, известен частен детектив, и насрочи среща за следващата сутрин. През деня, доколкото личните му ангажименти позволяваха, бе плътно до Лорън. Между две делови срещи отскачаше до магазина, обядваха заедно, вечерта, след като затвориха, отидоха на ресторант. Беше доста късно, когато се прибраха в Линкълн. Бяха каталясали от умора.

Лорън взе пощата и разсеяно започна да прехвърля пликовете. Сметката за тока. Сметката за „Мастър кард“. Рекламни материали. Сив плик, някак натрапчиво познат, мигновено привлече вниманието й.

Сюзан Майлс. Адресът беше лориният в Линкълн.

С треперещи ръце Лорън разкъса плика, извади листа и го разгъна. Късче хартия полетя към пода, но самият лист бе празен. Лорън вдигна хартийката. Беше снимка на кожено палто от сребърна лисица, грубо изрязана от някакво списание. Манекенката, снимана с палтото, бе най-безцеремонно обезглавена.

— Мат — извика Лорън, отначало тихичко, след това обаче доста гласовито: — Мат!

Той се появи разгърден на горната площадка на стълбището. Разтревоженото лице на Лорън го накара веднага да се спусне долу. Без да се бави, тя му показа плика.

— Миналият петък, после и в събота в магазина се получиха писма, адресирани до някоя си Сюзан Майлс. Нито Бет, нито аз познаваме особа с такова име. Решихме, че е грешка. Сега получавам писмо за Сюзан Майлс, адресирано на домашния ми адрес — Лорън подаде листа от плика.

— Но той е празен.

— Както и останалите два. С тази разлика, че в този има и някаква изрезка от списание. Снимка на кожено палто. Нищо повече.

Мат заразглежда намръщено изрезката, после листа и взе плика от ръката й, погледна адреса, надраскан с неграмотен почерк, и накрая каза:

— Тук има някакво послание, което ние не можем да разберем — Значи казваш, че другите две писма са били идентични с това, само дето не е имало изрезка?

— Точно така. Абсолютно същите сиви пликове и хартия за писма.

— Почеркът един и същ ли е?

— Да. Както и пощенското клеймо от Бостън. Право да ти да кажа, не обърнах голямо внимание на първите две. Реших, че са изпратени по погрешка. Но след днешното писмо, вече не мисля така. Който и да е подателят, явно знае домашния ми адрес. Писал е погрешно име, но знае къде работя, къде живея… — Лорън усети онези неприятни тръпки, които плъзваха отвътре и се съсредоточаваха в стомаха, превръщайки го в стегната топка.

— Така е — Мат потърка челото си с пръст. — Възможно ли е да са те взели за тази Сюзан Майлс? — Лорън мълчеше, а Мат отново насочи вниманието си към листовете в ръката си. — Да, така вече има смисъл… Ти непрекъснато се питаше кой би могъл да има някакви мотиви да те заплашва и тероризира. Направихме предположението, че може да е Хоукинс, но ако не е той, трябва да поразнищим новата следа. Ако можехме да разберем коя е тази Сюзан и да я издирим… — Мат вдигна очи и едва тогава забеляза, че Лорън е пребледняла като платно и се олюлява. Прихвана я през кръста, за да не падне. — Лорън, скъпа, какво има? — попита разтревожен той.

— Така си и знаех! — прошепна тя. Широко отворените й очи бяха изпълнени с ужас — ужаса на осъдения. — Беше твърде хубаво, за да е истина.

Мат приклекна леко и лицето му се изравни с нейното. Гледаше я с безкрайна нежност и любов.

— Не трябва да се притесняваш, обич моя. Мисля, че нещата не са чак толкова страшни. Бих казал, по-добре е даже, че имаме тази нова следа преди утрешната среща с детектива.

— Нашите бяха прави! — Лорън скри лице в шепите си. — Не трябваше да го правя! Не трябваше да си играя със съдбата… Затова сега плащам.

— Лорън, не те разбирам…

— Лицето ми, Мат! — извика тя отчаяно. — Моето лице невинаги е изглеждало така. Още като пеленаче, челюстните ми кости са се развили неправилно. Бях грозна. Ти го знаеш — виждал си ме на онази снимка!

— О, Господи! — проумя най-сетне Мат. И последното късче от мозайката си дойде на мястото. — А аз си мислех, че снимката е лоша. И за секунда не ми мина през ум… — той улови ръцете й, свали ги от лицето й и ги притисна до гърдите си. — Подложила си се на пластична операция! — възкликна удивен, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Може да се каже, че почти нямах брадичка, а захапката ми беше толкова лоша, че ми създаваше трудности при хранене. Затова бях и толкова слаба.

— А сега си хубава… Какво говоря? Сега си истинска красавица! Невероятно! — Мат я хвана за брадичката и обърна лицето й — първо на едната страна, после от другата. — Няма никакви белези! — обяви въодушевен. — Кога си правила операцията, моя сладка хубавице?

— Тази пролет, точно преди да се преселя в Бостън. В една клиника на Бахамите. Останах там още десет седмици, докато се възстанових напълно.

— Невероятно! — за последен път Мат обходи с очи лицето й и потърси нейните. — Значи миналата пролет… Тоест, ако бях дошъл преди шест месеца, щях да те намеря в Бенингтън и щеше да изглеждаш точно както си те представях. Най-после започвам да проумявам разни неща, които досега не можех да си обясня — защо нямаш опит с мъжете, защо говореше за нов живот, за нова външност… Част от парите на Брад са отишли за операцията, нали? — попита той със светнали очи.

— Съвсем малка. Основната част от сумата, която ми бе необходима за операцията, бе покрита от здравната осигуровка, защото този физически недостатък бе започнал да застрашава здравето ми.

— Сега се чувстваш добре, нали?

— Определено да — и физически и психически. — Лорън замълча колебливо. — А ти, Мат? Ти как го възприемаш?

— Кое как възприемам? — повтори той озадачен.

— Това за пластичната операция и така нататък…

— Ами че просто съм роден с късмет! Отдавна да те е грабнал някой, ако и по-рано си изглеждала така.

— Не, говоря за самата операция. Не те ли… смущава?

— Естествено, че не! Защо би трябвало да ме смущава?

— Родителите ми бяха против нея.

— Но защо, дявол да го вземе? Не виждам да е много по-различно от шината, която слагат на хлапета, за да им оправят своевременно захапката, или онези леки корекции на носна преградка…

— Докторът направи корекция и на носа ми — изчерви се Лорън.

— Така ли? И как изглеждаше преди? Онази снимка беше в анфас и много не се забелязваше.

— Беше изгърбен — призна тя. — И имах затруднения при дишане. Ако знаеш само как хърках!

— Кълна се, че сега не хъркаш — ухили се Мат. — Сега е съвършен! Влюбен съм в твоето носле! — той очерта с показалец красивата извивка на носа й. — И изглежда съвсем… естествен. Въобще всичко е толкова естествено. Когато те видях, кълна ти се, реших, че или снимката е лоша, или просто си се разхубавила с възрастта.

— Значи Брад не ти е казвал нищо?

— Не. Брад рядко говореше за близките си, но когато споменаваше за теб, винаги долавях нежност в гласа му. Мисля, че се тревожеше за теб. Ако можеше да те види как изглеждаш сега, щеше страшно да се радва!

— Да, сега имам нова физиономия и по всичко изглежда, че прилича много на физиономията на някаква особа, която си има враг, решил да лее кръв.

— Хей, не говори така!

— Е, може би не е чак кръв, но със сигурност преследва нещо! — Лорън вдигна отчаян поглед към тавана. — Господи, звучи невероятно! Като някоя от небивалиците на Бет, само че не е. Как мислиш, Мат, съгласен ли си, че тази хипотеза за „погрешно идентифицираната личност“ е най-сериозната, която имаме в момента?

— Хм… Не зачерквам напълно Хоукинс, но като се имат предвид писмата, другата хипотеза ми се струва по-приемлива.

— А какво би могла да означава онази изрезка от списанието?

— Знам ли? Ако имаше нещо написано в писмата, щеше да е по-различно, но така? Три празни листа… Много странно.

— Значи трябва да открием Сюзан Майлс — въздъхна Лорън.

— Май ще трябва. Мисля, че и нашият частен детектив ще се заеме най-напред с това.

 

 

Точно така и стана.

Рано на следващата сутрин Мат и Лорън се срещнаха с детектива в малко кафене в Бостън. Разказаха му всичко — подробности за всеки един от загадъчните инциденти, станали с Лорън, завършвайки с двете хипотези — за шефа на Брад и за новата външност на Лорън.

Филип Хюбър се зае с издирването на Сюзан Майлс. За съжаление, след целодневно ровене в градските регистри, не откри лице с такова има. На следващия ден преглежда досиета на местната и щатската полиция, а на по-следващия използва солидните си връзки, за да разшири издирването в останала част на Ню Ингланд и в Ню Йорк.

В четвъртък вечерта резултатът от издирването беше нулев, а в петък следобед временно изоставиха тази работа.

 

 

Беше малко преди четири следобед, когато Лорън излезе от магазина. Възнамеряваше да прескочи до банката и да се върне, преди да е дошъл Мат. Почти през цялото време той я следваше навсякъде като сянка, но в този ден имаше свои ангажименти, така че Лорън реши да тръгне сама.

Откакто Джейми мина на пълен работен ден, можеше да си позволи лукса да си тръгва по-раничко от магазина. С Мат бяха намислили да се приберат в Линкълн, да се преоблекат, после да се върнат в Бостън, да наемат лодка и да се разходят по река Конкорд.

Лорън крачеше с приповдигнато настроение при мисълта за предстоящата разходка. Беше се поуспокоила — след онова писмо до Сюзан Майлс в понеделник, не бе имало нови инциденти. Вярно, че през цялото време Мат неотклонно биваше край нея, а когато имаше работа, Филип Хюбър поемаше щафетата.

Лорън сви в пресечката, на която се намираше банката. Почти в същия момент към тротоара плавно приближи кола. Вратата на колата се отвори и някаква мускулеста мутра, която сякаш изникна изпод земята, я блъсна вътре. Преди да осъзнае напълно какво става, Лорън се озова на задната седалка, притисната между двама огромни бабаити. Опита някак да се извърти, но се оказа здраво приклещена.

— Какво… Какво… е това? — изкрещя, без да се отказва от безнадеждната борба.

— Мирувай, хубавице! Много добре знаеш какво е това — рече канарата, която седеше от лявата й страна.

— Не… Не знам… — опита да измъкне лакътя си от живото менгеме, ала ефектът бе още по-силно затягане. — Пуснете ме! — започна да сипе юмруци по бедрата, които я приклещваха от двете страни, но две месести лапи веднага обездвижиха ръцете й, като се вкопчиха в китките. — Нямате право! Не можете…

— Както виждаш, можем — заяви същият мъж с вбесяващо спокоен глас.

— Вижте… — опита се да рита. — Аз няма… — успя да се изхлузи малко от седалката, но една ръка обви като железен обръч шията й и я върна обратно. Лорън заби зъби в ръката и чу сподавено ръмжене. В следващия миг получи оглушителна плесница през лицето. Главата й се завъртя. Остра болка прониза черепа й и я зашемети. Отпусна се като парцал върху седалката, като се мъчеше да си поеме дъх.

— Така е по-добре — обади се отново мъжът отляво. — Стой мирно и кротувай!

Дори да искаше, едва ли би могла да продължи да се съпротивлява. Жестоката плесница изчерпа и незначителната силица, която й бе останала след безплодните опити да се измъкне. Челюстта я болеше ужасно и за малко да изпадне в истерия. Ако тия гадове й бяха счупили челюстта след всички мъки, през които мина, за да я оправи, след всичко, което й дойде до главата, именно защото я оправи…

— Не съм тази, за която ме вземате — изломоти през свитите си устни.

— Хм — изсумтя мъжът отляво. — Очаквахме, че ще го кажеш.

— Всъщност по-рано не изглеждах така… — продължи да настоява Лорън. Опипа челюстта си. Болеше я, но изглежда не беше счупена. — Направиха ми пластична операция, защото имах проблеми…

— Знаем ги проблемите ти.

Бабаитът отляво очевидно бе поел ролята на говорител. Лорън се осмели да го разгледа крадешком. Беше с тъмна коса, тъмни очи — с две думи, тъмен тип във всяко отношение. Гледаше право напред, следейки посоката, в която се движеше колата.

— Щом е така, значи сте наясно, че е станала грешка — позволи си да отбележи плахо Лорън.

— Проблемът ти е, че не искаше да те открием — тъмният тип се обърна и я изгледа със смразяващ поглед. — Трябва да призная, че промените не са драстични. Не си глупаво момиче! Сетила си се, че ще търсим някоя, която да изглежда съвсем различно. Или пък не ти се щеше да съсипваш красивото си личице, а? Винаги си си била една суетна кучка!

— Бъркате, не съм тази, за която ме вземате — рече Лорън с умоляващ, треперещ глас. — Бог ми е свидетел, че не ви лъжа! Направих пластична операция, за да коригирам лицев дефект, който имах по рождение. Свържете се с клиниката, поговорете с моя доктор.

— Вече бяхме там — мъжът отново погледна напред. На лицето му играеше ехидна усмивчица. — Не ще и дума, чудесна работа си свършила с фалшифицирането на медицинското досие и ако бяхме глупаци, сигурно щеше да се вържем. Но знаеш, миличка Сюзан, че не сме глупаци!

— Аз не съм Сюзан! Знам, че ме вземате за Сюзан Майлс, защото писмата бяха адресирани на това име, но аз съм Лорън Стивънсън, от Бенингтън, окръг Върмонт. Родителите ми са още там, имам и приятели — можете да проверите!

— Лорън Стивънсън — начинът, по който „говорителят“ оваля името й върху езика си, едва не я накара да повърне. — Защо не, става за фалшиво име като всяко друго.

— Не е фалшиво!

— Малката, ако обичаш, не повишавай глас, че ме боли глава! — стрелна я мъжът със смразяващ поглед.

— Ще говоря както си искам… — опита се да изкрещи Лорън, но една месеста лапа й запуши устата. Лапата дойде отдясно, но гласът, както винаги, отляво.

— К’во искаш, да ти натикам парцал в устата ли?

— Не — побърза да отвърне Лорън в момента, в който освободиха устата й. Трябваше да разговаря с тези типове, да се помъчи да ги убеди, че бъркат, ако не искаше да се прости с всякаква надежда за избавление.

— Тогава не повишавай глас. И говори с уважение! — второто изглежда мъжагата добави в последния момент, но той изрече думите с нескрито удоволствие.

Лорън не възнамеряваше да спори. Превъзходството на нейните похитители в чисто физически аспект не подлежеше на коментар — бяха трима с шофьора, и тримата огромни. Но в интелектуално отношение смееше да вярва, че, меко казано, е поне равна с тях. Наистина, изпитваше неописуем страх, а страхът често подвежда разума. Ако успееше обаче да се овладее, да не губи напълно присъствие на духа, имаше шансове за избавление.

В унисон с предишните разсъждения, реши да се съобрази със заповедта на похитителя. Щом иска да му се говори с уважение — щеше да остане удовлетворен.

— Вие кой сте? — Лорън реши да насочи усилията си към мутрата отляво.

— Господи, и ако това не е безочие! По-голяма обида отдавна не бяха ми нанасяли. Отлично знаеш кой съм.

— Не, не знам…

— Знаеш, миличка, знаеш и още как! — той наклони глава и лениво я заоглежда. — Не изглеждаш зле. Косата по-късичка. Личицето — хубавко, само че гримирано по-различно.

— Къде ме водите?

— Не съм много сигурен — мъжът сви безразлично рамене.

— Не може да нямате някакъв план!

— О, имаме, разбира се, че имаме!

Лорън го изчака да продължи, но той мълчеше. Тогава отново пое инициативата.

— Намислили сте да ме изнервите, както през двете предишни седмици.

Мъжът издаде устни, после ги отпусна с одобрително изражение.

— Добре. Много добре.

— Но аз не съм тази, за която ме вземате — възрази тя, като не забравяше уважителния тон. — В началото дори не постигнахте целта си, защото приех, че става дума за случайни инциденти. Нямаше причина да мисля, че са насочени срещу мен.

— Но както виждам, си поумняла.

— Всъщност едва когато получих писмата, адресирани до Сюзан Майлс, проумях, че има някаква заблуда. Преди това просто не можех да си представя, че някой може да има нещо против мен — беше напълно излишно да споменава Честър Хоукинс.

— Така де… — рече провлечено бабаитът отляво.

Лорън почувства натиск върху ръката си отдясно и изви рязко глава. Мъжът се смееше. Без глас, но въпреки това се смееше. Това я вбеси и същевременно я ужаси до смърт. Очевидно похитителите й бяха подготвени, че тя ще отрича, което по принцип обезсмисляше усилията й да ги убеждава. Ала не възнамеряваше да се предава. Трябваше да има изход от цялата тази каша!

Само ако можеше да го намери…