Барбара Делински
Загадки и обещания (8)

Седма глава

Отначало това усещане бе смътно и Лорън се питаше дали не е отново някой номер на въображението й, което явно не мирясваше. Погледна крадешком през рамо и продължи напред. Наоколо имаше хора — би предпочела дори да бяха повече — но никой не й се стори подозрителен. Или поне никой не побърза да се скрие в някой вход, когато тя забави крачки и погледна назад.

Продължи по улицата, но като зави в пряката, неприятното усещане се засили. Полазиха я тръпки. Инстинктивно ускори ход, представяйки си мислено пътя, по който трябваше да мине, за да стигне до паркинга — все оживени улици, с изключение на алеята към паркинга.

Отново стрелна поглед назад. Същите безвредни хора — две-три двойки, няколко самотни пешеходци, които от време на време се клатушкаха. Ако някой й посегнеше, щеше да се разкрещи. Все щяха й се притекат на помощ.

Лорън продължи напред. Минувачите оредяха, някои се отклониха към спирката на метрото. Вероятно същата картина беше и зад нея. Тази мисъл само подклаждаше тревогата й.

Лорън зави на следващия ъгъл. Пред нея не се виждаше жива душа. Изобщо не събра кураж да погледне назад. Най-ненадейно в главата й изплува един случай от детството. В махалата им имаше огромна немска овчарка и Лорън изпитваше панически ужас от нея. Майка й беше казала, че трябва да върви край кучето спокойно, без за бърза, защото животните подушвали миризмата на страха. Дали и хората го подушваха. Беше абсолютно сигурна, че в момента направо вонеше.

Въобразяваше си… Развинтено въображение и нищо повече. Онзи шум, който чуваше, съвсем не беше от човешки стъпки, а потракване на климатика от сградата, край която минаваше… Или припукване на някоя току-що паркирана кола… или…

Лорън стрелна уплашен поглед през рамо и едва не припадна. Зад нея вървеше мъж. Висок, едър, облечен в тъмни дрехи. На не повече от двайсет крачки. И бързо скъсяваше дистанцията.

Без изобщо да й пука дали не прибързва със заключенията, Лорън хукна през глава. Зави зад следващия ъгъл и ускори спринта. Подмина някаква ужасно дълга, отчайващо дълга сграда и стигна до алеята, в чиито край бе нейното спасение — будка на пазач.

— Слава Богу! — прошепне Лорън с треперещ глас и продължи стремглаво към заветната цел.

Почти се строполи върху стената на пластмасовото павилионче, но някак си със сетни сили се добра до отвора на будката. Пазачът — млад човек, с прическа „пънк“, абсолютно неподхождаща на униформените дрехи — се поклащаше на задните крака на стола в такт с оглушителния „хеви рок“, който гърмеше от касетофона. На коленете му лежеше оръфано списание, а устата му енергично дъвчеше дъвка, което само засилваше впечатлението от ленивия му поглед.

— Един мъж ме преследва! — промълви Лорън, останала без дъх, и погледна панически назад към алеята, по която беше тичала.

С огромно отегчение младият пазач проследи погледа й. Нямаше никой.

— Сигурно се е върнал, като ме е видял, че тичам към вас… — Лорън съзнаваше, че трябва някак да се успокои и да мисли трезво. — Вижте какво, искам да ви помоля за една голяма услуга!

— Зависи каква… — младежът направи балонче от дъвката, спука го и пак задъвка.

— Бихте ли ме придружили до моята кола?

— На пост съм — повдигна той небрежно едното рамо.

— Зная, но в този час не излизат много коли от гаража. Като спуснете бариерата, могат да почакат малко. Няма да ви отнеме повече от две-три минути. Само докато се заключа в колата.

Той се почеса по ухото, украсено с множество дрънкулки.

— Казали са ми да не напускам будката…

— Но аз съм в опасност!

Бавно, като поклащаше глава в такт с музиката, младежът огледа улицата.

— Не виждам никой.

— Може да се е качил по стълбите. Моля ви, помогнете ми!

— Значи апел към наш’то кавалерско чувство…

Предните крака на стола бавно започнаха да се снижават и след цяла вечност опряха в пода. Пазачът се прозя, изправи се и изпъчи гърди. Демонстрацията пред Лорън в случая бе излишна, защото слаботелесната му физика едва ли би й вдъхнала смелост. Добре, че разчиташе донякъде на униформата…

— Отскоро съм на работа — промърмори той провлечено. — Получих строги указания…

— Вижте, ще ви защитя, ако нещо се заядат с вас — Лорън усети, че по гърба й започва да се стича пот. — Шефът сигурно ще ви похвали, че сте помогнали на една редовна клиентка.

— Вие ли сте редовната клиентка?

— Да — от гърлото на Лорън се откърти отчаяна въздишка. Изведнъж се почувства ужасно уморена. Инстинктивно разбираше, че докато е край будката, няма от какво да се страхува, но трябваше да стигне някак до колата си, да се заключи в нея, да я изкара от гаража и да поеме към дома. — Умолявам ви! Само ме придружете по стълбите. Ако не си бяхме губили времето в приказки, вече щяхме да сме там.

— Да, ама ако не си бяхме поприказваме, нямаше да се навия — ухили се нахално младежът. — Разбира се, че ще те придружа до колата!

— Благодаря! — прошепна едва чуто Лорън, поглеждайки крадешком към изхода на гаража, но там нямаше никой.

В това време младежът се бе измъкнал от кафеза си и се присламчи към нея.

— Хайде, сладурче, тръгваме.

Младокът я прихвана свойски под ръка, при което Лорън едва не подскочи. За момент й мина през ум дали не налетя от трън на глог, но както казва друга поговорка: На подарен кон зъбите не се гледат.

Стисна устни и се остави в ръцете на нахакания кавалер. Той пусна за момент ръката й, за да отвори вратата. Лорън оглеждаше тревожно всяко ъгълче, когато започнаха да се изкачват по стълбите.

— Етаж?

— Трети.

Това стълбище — толкова ли беше тясно?

— В махалата ли бачкаш? — попита младокът, като не спираше да дъвче дъвка.

— Да.

Абе тия стълби направо действаха потискащо…

— Не е ли малко късничко?

— Късно е.

Не, това момченце нямаше да посмее… Знаеше, че ако дръзне, щеше да го натопи пред шефа му…

— Срещичка, а?

— Да… Чакат ме през една пряка оттук.

Последните стълби изкачиха в мълчание. Без да се обръща, Лорън беше сигурна, че „кавалерът“ й се усмихва подигравателно. Естествено, че не й повярва. Поколеба се твърде дълго, преди да му отговори, после пък изстреля думите като картечница.

Младежът блъсна летящата врата и й направи път да мине.

— Винаги ли паркираш на третия етаж?

— Зависи… — отвърна тя разсеяно, очаквайки да мерне в някой ъгъл висока, облечена в черно, мъжка фигура.

— Къде ти е колата?

Тя посочи с ръка. Още половин минута и стигнаха до нея.

— Така. Ето, че те доведохме жива и здрава! — обяви момчето.

В това време Лорън вече бе отключила и след като огледа задната седалка, се тръшна зад волана. Моментално натисна блокиращото копче на своята врата, свали надолу няколко сантиметра прозореца — колкото да измънка едно чистосърдечно „благодаря“ — и завъртя ключа.

— Хей, няма ли да ме закараш до долу? — подвикна пазачът.

Без да каже дума, Лорън дръпна блокиращия бутон на съседната врата. Младежът бързо заобиколи и се мушна вътре. Лорън даже не го изчака да затвори добре и се понесе с опасна скорост по наклонения коридор към изхода. Спътникът й обаче не показваше никакви признаци на тревога, изглежда дори се забавляваше. Лорън закова пред будката, пазачът слезе, а тя тозчас се протегна да заключи вратата. Когато се изправи, пазачът — пънкар, застанал от нейната страна, й правеше знак с ръка да свали прозореца. Лорън неохотно се подчини, отваряйки го пак сантиметър-два.

— А картата? — попита пазачът, като се хилеше нахално.

— О… — Лорън я изрови от чантата и му я подаде. Докато той я разглеждаше внимателно, погледът й се стрелкаше между огледалцето за обратно виждане и страничните прозорци.

— Изглежда наред… Лорън — върна й картончето и й намигна. — И умната, моето момиче! Карай внимателно — направи някакво въртеливо движение — Лорън бе сигурна, че редовно е тренирано на дансинга — и натисна копчето за вдигане на бариерата.

Без да обели дума, Лорън натисна до дупка педала на газта. Пое си дъх с известно облекчение, чак когато стигна пред сградата на правителствения център. С усилие на волята разхлаби впитите си във волана пръсти и продължи нататък. На няколко пъти се мести от едно платно в друго, за да се убеди, че никой не я преследва.

Докато караше към къщи, объркване и смут постепенно изместваха страха. Накрая я завладя безсилен гняв. Точно в такова състояние на духа Лорън закова колата пред собствения си гараж. Не посмя да изключи мотора и светлините.

Отново се вкопчи във волана, сякаш от това зависеше живота й. Почти не й остана време да обмисля дали да чака заключена тук връщането на Мат — а то едва ли щеше да е скоро — когато два успоредни снопа светлини пронизаха тъмнината.

Лорън почувства, че дъхът й секва. Това беше той! Все пак я беше проследил. Трябваше да предприеме нещо, защото колата приближаваше. Мисли бързо! Бързо! Можеше да се втурне към къщата, за да потърси там убежище, ако не бяха тия проклети клопки и капани! Нямаше да има време да ги изключи…

Можеше да хукне през дърветата към съседите и да потърси помощ, но рискът бе огромен. Най-вероятно бе тя самата да попадне в някоя от заложените клопки, а онзи мъж изглеждаше ужасно едър и силен. Можеше да започне да натиска клаксона с всичка сила, с надеждата, че пронизителният звук ще привлече нечие внимание или поне ще подплаши преследвача.

Май нямаше друга възможност…

Опря длан върху клаксона. В следващата секунда сигурно щеше да започне да го натиска с всичка сила, ако от задната кола не се бяха чули три кратки сигнала. Изпълненият с ужас поглед на Лорън се стрелна към огледалцето за обратно виждане.

Мат! Беше Мат!!!

Никога в живота си Лорън не бе изпитвала такова облекчение, никога не се бе чувствала така глупаво, нито толкова бясна. Изскочи като хала от колата си и пресрещна Мат на половината разстояние, което ги разделяше.

— Не издържам повече! — изкрещя разярена, стиснала ръце в юмруци.

— Лорън, какво…

— Не, това не се издържа! Защо точно на мен? С какво съм заслужила това… това изтезание?

— Успокой се малко, скъпа…

— Писна ми вече, Мат! До гуша ми дойде! — той се опита да я прегърне, но тя отстъпи крачка назад. — Не е справедливо! Виж ме на какво приличам. Парцал. Нервите ми са съсипани. Получих разтягане на врата от постоянно гледане през рамо. Някой ме преследва. После се оказва, че няма такова нещо. Някой е влизал в дома ми. После пък не. Някой насъскал куче срещу мен. Или не. Вече не знам на кого да вярвам! Започвам да си мисля, че преди час ти ме преследваше в Бостън!

— Аз? Преди минути си дойдох от Лиоминстър…

— А аз откъде да знам, че си ти? — изстреля Лорън. Цялата трепереше от нерви. — Изобщо знам ли нещо? Даже в собствения си дом! Не смея да вкарам колата в гаража, за да не се оплета като пате в онази тъпа мрежа. Не смея да си вляза вкъщи, за да не ме удари ток, като мушна ключа в ключалката. Така не мога да живея! — добави с треперещ глас, готова да се разреве. — По дяволите, не мога повече!

Мат протегна ръце и я прегърна. Този път тя нямаше сили да се дръпне, затова продължи да хлипа тихичко на рамото му.

— Нищо, миличко, поплачи си, ще ти олекне — утешаваше я той. — Като се почувстваш по-добре, ще ми разкажеш всичко.

— Няма да ми олекне… — изхълца Лорън.

— Ще се оправиш, съкровище, сигурен съм, че ще мине! — мълвеше напевно Мат, като я милваше гальовно по гърба.

— Просто сега си превъзбудена. Май си имала лош ден.

— Лоша нощ…

— Ела да влезем.

Малко след това Лорън се беше свила в единия ъгъл на дивана с чаша бренди, която Мат насила й тикна в ръката. Той премести креслото по-наблизо и седна, като се подпря с лакти върху коленете си.

— Хайде, започни от самото начало. Какво се случи тази вечер?

— Не става дума само за тази вечер. Става въпрос за всичко!

— Искам да знам, нужно е да знам, какво е станало тази вечер? Разбираш ли, Лорън?

Забила поглед в ръба на чашата си, тя отвърна тихо:

— Паникьосах се — Лорън обясни подробно как бе тръгнала към гаража, след като се разделили с Бет пред киното.

— Беше ужасно, когато свих по алея и онзи мъж вървеше след мене…

— Успя ли да го разгледаш?

— Не, всъщност не можах да го разгледам. Обърнах се веднъж и ми се стори огромен и ужасен. После хукнах като луда и повече не съм поглеждала назад.

— Той следваше ли те, докато тичаше?

— Не знам. Когато стигнах до гаража, не се виждаше. Придумах пазача да ме придружи до колата.

— Браво, постъпила си умно!

— Нямаше да говориш така, ако беше видял пазача! — изсумтя Лорън.

— Все едно, един пазач никога не би си позволил волности, когато е на служба, защото знае, че моментално ще изхвърчи от работа.

— И аз така прецених, макар че за момента нямах много възможности за избор.

— Както и да е, важното е, че си се добрала здрава и читава до колата. Забеляза ли някой около гаража?

— Въобще не гледах — Лорън надигна чашата и гаврътна солидна глътка бренди, която явно й опари гърлото. Сбърчи нос, но се съвзе и продължи: — Заключих вратите и подкарах. По пътя дотук никой не ме следваше или поне аз не забелязах. Но като се добрах до къщи, не знаех какво да правя! — извиси глас тя. — Навсякъде беше тъмно и не смеех да си вляза, за да не се заплета в някоя от твоите проклети клопки. Когато ти се зададе по алеята, реших, че това е той, а всъщност не съм сигурна има ли изобщо той. Видях някакъв мъж да върви след мен по улицата. Но мога ли да кажа мен ли преследваше или просто си е вървял по пътя?

Мат улови ръцете й и я накара да отпие още малко бренди, което явно имаше положителен ефект. Лорън поне вече не трепереше.

— Страшно съжалявам, че те изплаших — рече Мат.

— Очаквах да се върнеш по-късно.

— Тръгнах насам, веднага след вечерята. Безпокоях се за теб.

— Мат, кажи ми какво да правя? — Лорън го погледна с отчаяние. — Не издържам! Така не може да продължава!

— Знам, знам, скъпа — лицето му бе мрачно. — Имаш ли усещането, че някой те следи и през деня?

— Докато съм на работа ли имаш предвид? — Мат кимна мълчаливо.

Лорън се замисли и чак тогава отговори:

— Не.

— А спомняш ли си да си виждала някога мъж, който горе-долу да прилича на този, който тази вечер е вървял след теб?

Лорън отново не бързаше да отговори, ала накрая сви безпомощно рамене.

— Виждала съм десетки високи едри мъже да се разхождат из Маркетплейс, на никого обаче не съм обръщала специално внимание… като изключим теб — Мат понечи да протестира, но Лорън добави тъжно: — Това е комплимент, глупчо!

— О, така ли? Благодаря!

— Какво ще правя, Мат?

— Мисля. Опитвам се да измисля нещо — млъкна и когато след известно време продължи, сякаш говореше на себе си: — Да е имало от тези странни обаждания по телефона — мълчи се и се чува само тежко дишане или нещо такова? Или да си получавала някакви бележки, някой да е опитвал да установи контакт с теб?

Лорън поклати отрицателно глава, но Мат изглежда не я видя. Свъсил вежди, беше забил поглед в земята.

— Мисля, че трябва да си изпиеш питието и да си легнеш — рече той накрая. — Имала си ужасен…

— Да си изпия питието и да си лягам?! Мат, това не решава нищо!

— Все едно тази нощ няма да измислим нищо. Тук си на сигурно място, а и аз съм с теб.

— Сега си с мен, но утре? Утре съм на работа. Не е възможно всяка секунда да си до мен, а и аз не го искам. Никога през живота си не съм се чувствала безпомощна, но сега като че ли се хвърлям на врата ти, в момента, в който ти се появиш…

— Честно казано, нямам нищо против — опита да се пошегува той, но Лорън го сряза моментално.

— Аз пък имам! Не се понасям, Мат! Не мога и не искам да продължавам да живея в страх!

— Съгласен съм, Лорън — от предишната полуусмивка не бе останала и следа. — Нещо трябва да се направи и трябва да решим какво. Нека обаче го оставим за сутринта.

— Знам какво да направя. Ще се обадим в полицията!

— Имаш ли ми доверие? — Мат улови ръката й.

— Естествено! Но мисля, че…

— Имаш ли ми доверие? — повтори той, приковал очи в нея. Лорън съзнаваше, че е подложена на изпитание. Кимна мълчаливо. — Тогава остави да решим какво да предприемем утре сутринта.

Едва тогава тя забеляза посърналото му лице. Мат беше уморен. И разтревожен.

— Мат, не трябва да се чувстваш отговорен…

— До утре сутринта?

Лорън прехапа долната си устна, после я издаде напред. Не бързаше да отговори, ала когато кимна, мълчаливият й отговор въплъщаваше доверието, което той бе търсил.

 

 

На сутринта, когато Лорън отвори очи, Мат вече беше станал. Грабна халата си и хукна да го търси. Отвори вратата на кухнята в момента, в който той оставяше слушалката на телефона.

— Мат? — замръзна на прага. Нещо в унило прегърбените му рамене я изпълни с ужас.

Той прекоси разстоянието, което ги разделяше, прегърна я и заговори бързо:

— Лорън, за няколко дни трябва да замина за Калифорния. Току-що направих резервация.

Минута-две Лорън сякаш онемя. Отдавна знаеше, че рано или късно Мат ще си замине, ала…

— Сега ли? — прошепна тя почти беззвучно. — Защо точно сега?

— Важно е. Знаеш, че не бих тръгнал, ако не беше важно.

— Но… Но… Аз какво ще правя? — в момента, в който изрече тези думи, вече съжаляваше. Ненавиждаше се, ненавиждаше и ситуацията.

— Защо не погостуваш на родителите си?

— Не!

— Би могла да спиш при Бет… Само за две нощи.

— Не!

— Тогава наеми си стая в хотел. В „Бостъниън“ или в „Мариот“, някъде около магазина…

— Не! — Лорън се изтръгна от прегръдката му. Стиснала юмруци, продължи: — Няма да бягам като страхливка. Няма да позволя да ме прогонят от собствения ми дом!

Мат прекара пръсти през перчема си. Лицето му изглеждаше напрегнато и уморено, сякаш цяла нощ не беше мигвал.

— Много е важно да отида, Лорън — гласът му не издаваше емоции.

— Разбира се, че ще отидеш — Лорън твърдо бе решила да не се разкисва, да се овладее, да не показва слабост.

— Знаеш, че не ми се иска.

— Няма проблеми — ще се справя сама. Не го ли беше правила цял живот?

— Само за два-три дни…

— Разбирам.

— Не, не разбираш! Мислиш, че те изоставям.

— Мисля точно това, което ти ми каза — че е важно да заминеш за Калифорния — усещаше някакво странно вцепенение. — Кога излита самолетът?

— След два часа — отвърна той, поглеждайки часовника си.

— Мога да те откарам до летището на път за работа…

— Ще закъснееш. Ще отида с моята кола и ще я оставя на паркинга на аерогарата.

Лорън кимна мълчаливо и се запъти към спалнята. Трябваше да се приготвя за работа. Мат взе душ, докато тя се обличаше. По време на закуската почти не размениха дума. Чак когато преметна чантата през рамо, готова да тръгне за работа, Лорън погледна Мат и промълви една чуто:

— На добър час!

Мат я придружи до вратата.

— Знаеш ли как действа това чудо?

— Да — Мат й бе показал още снощи, когато влязоха вкъщи.

— Не забравяй да го включваш, след като излезеш или като си вкъщи.

— Няма.

Излязоха навън и се запътиха към гаража.

— А с това устройство, наясно ли си?

— Мисля, че да — сега ще го изпробвам.

— Лорън! Наистина бих искал…

— Шшт… Умолявам те, Мат! Ние сме големи хора — всеки със своите задължения — Лорън натисна секретния бутон, който й позволяваше да влезе в гаража, без да попадне в мрежата-капан, понечи да се качи в колата си, но Мат я спря. Сложи ръце на раменете й и я погледна право в очите.

— Зная, че ми се сърдиш, че си обидена. Искам обаче да ми повярваш, че никога не бих заминал, ако не беше абсолютно необходимо.

Лорън се взираше безмълвно в него, защото не можеше да си позволи никакви емоции. Само когато Мат я прегърна и я притисна силно до себе си, усети, че омеква. Затвори за момент очи и се отпусна в прегръдката му. Малко след това, се овладя отново.

— Бъди внимателна, момичето ми! — промълви той, преди да се сбогуват. Лицето му изглеждаше ужасно сериозно. — Когато се съмняваш как да постъпиш, довери се на инстинкта си.

За части от секундата Лорън се поколеба. Инстинктът й подсказваше, че Мат не бива да заминава, че той й беше нужен тук, колкото и важно да бе това, което го принуждаваше да отлети за Калифорния. Инстинктът й подсказваше, че това пътуване няма да донесе нищо добро и за двамата…

Разумът обаче надделя. Мат имаше свой дом и своя работа в Сан Франциско. Тя просто нямаше правото на претенции. Всеки бе поел свой път. Тя трябваше да съумее да се справя с живота, както го правеше, преди да се появи Матю Крюгер.

— И ти се пази — прошепна Лорън, сядайки зад волана. Потегли, изкара колата от гаража и направи завой към алеята, без въобще да поглежда назад.

 

 

Денят напредваше и Лорън все по-често се улавяше, че губи контрол над емоционалното си състояние. Колкото й да се стараеше да го избегне, мислите й все се отклоняваха към Мат.

„Току-що е пристигнал на летището… Сега самолетът му излита… Прелита над Пенсилвания… Илинойс… Канзас… Юта…“

Бет веднага надуши, че нещо не беше наред. Опита се да предразположи Лорън към разговор, ала успя да изкопчи само, че спешно са извикали Мат от фирмата, и толкова.

— Мислех, че поне още седмица ще бъде тук.

— Нещата са се променили.

— И не ти ли каза нещо по-подробно? — не беше толкова трудно да се доловят обвинителните нотки в тона на Бет.

Лорън, която преглеждаше сутрешната поща, ги пропусна край ушите.

— Каза само, че било важно да замине — отвърна с равен глас. В следващия момент смръщи озадачена чело. — Това пък какво е? Още едно писмо за Сюзан Майлс?

— Коя е тази Сюзан Майлс?

— Че откъде да знам? Тук обаче е написано нейното име и адреса на нашия магазин. Вчера се получи още едно.

— Върни го на подателя.

— Щях, но не е отбелязан на плика.

— А къде е пуснато писмото?

— В Бостън. Като не получи отговор, може би той сам ще се обади в магазина.

— Той? Защо реши, че подателят е „той“?

— Виж само почерка — показа й плика Лорън. — Един такъв разкривен и грозен. Мисля, че е мъж.

— Значи смяташ, че е мъж… — Бет отново даде простор на въображението си. — Хм… Тук надушвам доста възможности. Ти вече си имаш приятел, така че автоматично отпадаш. Оставам аз. Така. Представи си за момент, само си представи, че на това приятелче са му дали името на някакво момиче и са му казали, че работи тук. И той й определя среща с писмо, нали разбираш? Явно обаче, някой е решил да си направи шега с човека, като му е дал измислено име и адрес.

— Защо ще й определя среща с писмо?

— Защо ли? Може да е много срамежлив. Или просто иска да я впечатли с нещо оригинално. Да, точно така — опитва се да бъде оригинален! — очите на Бет заблестяха дяволито. — Не виждам да е много по-различно от това два дни да киснеш на пейката, а на третия — да седнеш да четеш някаква книга.

— Схванах мисълта ти — отбеляза сухо Лорън. — И предполагам, че младежът е красив и атлетичен, и умен, накратко казано — неотразим.

— Естествено!

— Защо тогава почеркът изглежда толкова неграмотен?

— Не си права! Просто в него има нещо… артистично…

— А, ясно. Предполагам, че и съдържанието на писмото е не по-малко „артистично“.

— О, сигурно! Хайде да го отворим, а? — Бет заговорнически снижи глас.

— Как ще го отворим, Бет? Не е за нас.

— Да, ама е адресирано до магазина.

— И ако твоят красавец се появи да си търси писмата? Предполагам, няма да му е приятно, че сме ги отворили.

— Като ме види, ще ги забрави! В краен случай можем да му кажем, че сме ги изхвърлили. Защо обаче да не ги прочетем преди това? Запази ли и първото?

— Да, тук е, но не мисля, че идеята ти е удачна.

— Какво толкова има да му мислиш! — Бет грабна сивия плик от ръката на Лорън и бързо го отвори. Измъкна листа, разгъна го и се опули озадачена. — Ха, празен. Тук няма нищо!

Лорън също го разглеждаше озадачена.

— Да не би във второто писмо да не е събрал кураж да й напише нещо?

— Къде е първото?

Човъркана от любопитство, Лорън измъкна другия плик от чекмеджето на бюрото и го отвори.

— Същото — празен лист. Какво става тук, Бет?

— Знам ли? Може би тактиката му е да се прави на мистериозен — продължи играта Бет, ала личеше, че губи ентусиазъм.

— Значи ще чакаме следващото му послание, за да разберем самоличността на тази откачалка.

— Така изглежда — сви с безразличие рамене Бет и се запъти към магазина, оставяйки на Лорън да реши какво да прави с писмата.

По необяснима и за самата нея причина, Лорън сгъна грижливо листовете, сложи ги в пликовете и ги прибра в чекмеджето.

За съжаление, цялото това занимание около загадъчните писма бе само временно откъсване от нерадостните мисли и мрачните предчувствия, които с все сила връхлетяха Лорън, когато, по нейните разчети, Мат вече беше кацнал в Сан Франциско.

— Бет, какво ще кажеш да ме приютиш за една-две нощи? — попита тя приятелката си, докато двете се готвеха да затварят магазина. Постара се да прозвучи безгрижно, ала едва ли можеше да залъже Бет.

— С най-голямо удоволствие! Винаги си добре дошла в моя дом.

— Да не ти преча, ако имаш среща?

— Нямам среща!

— Разбираш ли, просто не ми се пътува до Линкълн, но ако си заета, няма проблеми. Ще се оправя…

— Казах ти, че нямам срещи, Лорън!

— Но нали Джо…

— Покани ме да излезем, а аз му отказах. Искаше да отидем сред природата на палатка. С преспиване. Първо — нямам нужната екипировка и второ — изобщо не обичам да спя в палатки сред природата, а още по-малко ми харесва Джо.

— И как разбра, че Джо не ти харесва? Току-що се бяхте запознали…

— Именно! Ти да си чувала някой да те кани на палатка още на първата среща?

— Кой знае, може би щеше да е интересно… — сви рамене Лорън.

— Може би за теб и Мат… Глупости, какво говоря? — изсумтя сърдито Бет. — Мат щеше да те зареже насред гората и да хукне да изкачва някой връх. Не, не! Не мога да повярвам! Да те изостави в такъв момент?!

— Мат си има свой живот, Бет — Лорън много се стараеше да запази спокоен тон.

— Но той се набута в твоя…

— Той не се е набутвал в ничий живот.

— Добре де, промъкна се, навря се. Направи така, че смяташ присъствието му едва ли не крайно необходимо!

— Не е вярно! Съвсем спокойно мога да мина и без него.

— Хм… Затова сега нямаш желание да се прибереш вкъщи.

— Не, не е така, но след снощната история… — Лорън разказа накратко какво й се беше случило, след като се бе разделила с Бет пред киното. — Някак ми е твърде прясно в съзнанието…

— И Мат пак го нямаше, нали? По дяволите, защо мъжете винаги отсъстват, когато имаме нужда от тях?

— Не става въпрос за нужда. Аз съм самостоятелен човек, мога да се грижа за себе си.

— Трябваше да отидеш в полицията. Струва ми се, че не е по силите дори на Мат да се справи. Защо толкова разпалено се противи на това да се обадиш в полицията?

— Предполагам, че си има основания. И може би е прав…

— А може би основанията му не са чак толкова почтени…

— Какво искаш да кажеш? — напрегнато попита Лорън.

— Размишлявайки, стигам до заключението, че инцидентите започнаха с появата на Мат.

— Не е вярно! Когато станаха първите три, Мат изобщо не е бил тук!

— Грешиш. Ако не ме лъже паметта, първите три инцидента станаха точно няколко дни, преди Мат да цъфне пред магазина. Той потвърди, че горе-долу по това време е дошъл по работа в Бостън. Почти сигурно е бил в града, когато онази кола едва не те блъсна улицата.

— Не съм сигурна, че намекът ти ми харесва!

— И аз не съм казала, че ми харесва, но може би си заслужава да се вземе под внимание…

— Абсурд. Пълен абсурд! Какво общо би могъл да има Мат с всичко това? Защо ще иска да ми причинява зло?

— Знам ли, може би е свързано с Брад?

— Невъзможно! Глупости! Господи, каква нелепост! — категорично я отряза Лорън, но явно Бет бе постигнала целта, посявайки съмнение в душата й.

Лорън направи всичко възможно, за да се пребори с него. Започна да се самонавива, че Бет или се майтапи, ала го прави ужасно убедително, или й завижда. В известна степен го постигна, защото престана да мисли за това, докато вървяха пеша към дома на Бет, и после, докато помитаха разкошната вечеря. Уви, дотук. По-късно, когато се мъчеше да заспи, сгушена в тъмното на дивана на Бет, неканените мисли — неприятни и тревожни — пак започнаха да я тормозят.

Обаждането на Мат с нищо не помогна. Беше към два след полунощ — Лорън тъкмо бе потънала в неспокоен сън, — когато телефонът на масичката до главата й иззвъня. Лорън подскочи като ужилена и посегна към слушалката.

— Ало?

— Лорън! — разнесе се разтревоженият глас на Мат. — Господи, щях да се побъркам! Като не те открих в дома ти, започнах да звъня по хотелите. Нали каза, че не искаш да нощуваш у Бет?

Изглеждаше ядосан. А на Лорън само това й трябваше.

— Радвам се да те чуя, Мат, нищо, че ме разбуди посред нощ. При мен всичко е нормално. Ти как си?

— Лорън, каза ми, че няма да ходиш никъде!

— Казах ти, но после промених решението си.

— По дяволите! Да беше се обадила поне! Помислих си, че нещо ти се е случило.

— И къде да се обадя? Нямам представа къде си в момента, а още по-малко какъв е телефонът ти.

— Къде мога да бъда? Вкъщи, естествено. И съм единственият Матю Крюгер в указателя на Сан Франциско.

— И откъде да знам аз, че ще решиш да ме потърсиш? Не спомена изобщо за обаждане.

От другия край на жицата долетя тежка въздишка.

— Добре, така е, имаш право. Съжалявам, пропускът е мой. Добре ли си?

— Уморена съм… — и объркана. Съвсем объркана. Нотките в гласа на Мат — отначало някак властни, после поомекнали — само засилиха тази обърканост.

— Извинявай, че се обаждам толкова късно и те събудих. Започнах да звъня преди час и половина и като не обади никой, реших, че може би си отишла на кино. Видях обаче, че не се връщаш, и какво ли не ми мина през главата! Добре ли си, всичко наред ли е?

— Да, добре съм, всичко е наред.

— Нещо необичайно да се е случвало днес?

— Не, нищо.

— Слава Богу!

Съвсем ясно се долавяше облекчение в гласа му. Между впрочем, гласът му се чуваше наистина изумително ясно, мислено отбеляза Лорън. Сякаш се обаждаше през една пресечка…

— Исках просто да те чуя — продължи Мат — и да ти кажа, че ще се опитам да хвана следобедния самолет, но ще пристигна много късно. За да не те вдигам от леглото, може би ще е по-добре да пренощувам в хотел…

— Не, Мат, ще те чакам в Линкълн! — прекъсна го Лорън. Умората, следите на отминалото напрежение в гласа му я размекнаха.

— Сигурна ли си? Да не те изплаша, ако си заспала?

— Дай сигнал с клаксона като онази вечер, за да знам, че си ти.

— Добре, скъпа. Искам да ти кажа още, че ми липсваш — добави нежно той.

— И ти на мен. Значи до утре, Мат?

— До утре. Пази се!

— И ти, Мат. Чао.

Лорън остави слушалката, сгуши се в леглото и чак тогава й мина през ума, че въобще не го попита как върви работата му. Може би не й се искаше да чуе някакъв уклончив отговор. Мат не бе обелил дума за причината, наложила внезапното му връщане в Сан Франциско. Разбира се, ако беше в Сан Франциско… Наистина ли ангажиментите му бяха забулени в мистерия или просто пак даваше простор на въображението си?

След като се въртя още час в леглото, най-сетне Лорън заспа. Събуди се напрегната и уморена. Беше неделя и можеха да си позволят по-разточителна закуска, но нито закуската, нито веселото бъбрене на Бет оправиха настроението й. Колкото и нелогично да звучеше, вътре в себе си Лорън винеше Бет, че е посяла семената на съмнението в душата й.

 

 

Пътуването до Линкълн посред бял ден мина без усложнения. Лорън тъкмо бе прибрала колата в гаража, когато пристигна Томас Гелинг. Веднага й допадна. Приятен, интелигентен и изключително вежлив мъж. Докато оглеждаха къщата, обсъдиха различните варианти и подобрения, които можеха да се направят при ремонта. Лорън без колебание го ангажира.

Срещата с Томас я накара да забрави за известно време тревожните си мисли. По обяд обаче, когато тръгна пак за Бостън заради магазина, объркването, напрежението и съмненията я връхлетяха с пълна сила. Работата я поразсея малко, но като че ли твърде скоро трябваше да поеме обратно за Линкълн. Този път нервите й бяха опънати до скъсване.

Явно конфронтацията беше неизбежна. Лорън го усещаше с всяка своя клетка, с всеки нерв. По природа бе спокоен и миролюбив човек, но станалото през последните седмици я извади от равновесие. Особено след вчерашните приказки на Бет… Веднъж завинаги трябваше да разбере с кого е Мат — с нея или против нея — каквато и да беше истината.

Когато Лорън се прибра обратно в Линкълн, вече се здрачаваше и естествено страхът не закъсня. Оглеждайки се боязливо, подкара колата към гаража. В първия момент мислеше да я остави отвън, но после съобрази, че единственото най-сигурно място е гаражът. Справи се с алармата, прибра колата и тичешком преодоля разстоянието до входа. Пак трябваше да се занимава с предпазното устройство и когато най-накрая залости вратата и включи алармата, над горната й устна блестяха ситни капчици пот.

Приготви си вечеря, но почти не я докосна, после се премести във всекидневната, взе някаква книга, зачете я и зачака. Обръщаше страница след страница, без нещо да достига до съзнанието й, и чакаше. От време на време задремваше, ала при най-незначителния шум се стряскаше — всъщност огромна част от тези шумове бяха въображаеми — и чакаше.

Полунощ дойде и отмина. Стана един часа. Чак към един и половина отвън се чу шум на приближаваща кола. Този път Лорън не се хвърли към прозореца. Дори не помръдна от дивана. Седеше свита в тъмното и чакаше.