Барбара Делински
Загадки и обещания (6)

Пета глава

Когато в понеделник рано сутринта телефонът иззвъня, Лорън подскочи. Беше в кухнята и се насилваше да изяде закуската, макар че нямаше желание дори да я погледне. Неочакваният звън разтърси и без това опънатите й нерви. Грабна слушалката и изшептя едно напрегнато „ало“.

— Лорън? Аз съм, Мат.

Притиснала с ръка сърцето си, Лорън въздъхна облекчено. Не че очакваше някакви заплахи по телефона, но само като чу гласа на Мат, изпита невероятно успокоение.

— Мат, ако знаеш как се радвам…

— Нещо не е наред ли? — последва въпросът му след кратка пауза.

— О, не, всичко е наред! Само да не беше това мое разтропано въображение! — Лорън се усети, че се потупва по главата. — Снощи пак ми погоди ужасен номер. Докато бях в банята, ми се стори, че чувам шум на долния етаж. Оказа се, че няма нищо, но напоследък ми се случват разни странни работи… Онази вечер, като се разделихме, една кола се залепи за мен, та чак дотук. Е, почти дотук… Няколко дни преди това вратата на гаража за малко не ме затисна, а преди това едно бездомно куче ме нападна в собствения ми двор, някакъв шофьор едва не ме отнесе както си бях на тротоара…

— Хей, задръж малко. Не е възможно си си въобразила всичко това!

— Не, не съм казала такова нещо, обаче започвам да си фантазирам, че има връзка между тези инциденти, които всъщност могат да се случат с всеки.

— Но са се случили с теб — наблегна Мат с тих и някак мрачен глас. — Кога започнаха тези истории?

— Преди десетина дни. През два-три дни нещо ми се случва. Започвам да си мисля, че съм като омагьосана. А според Бет е призрак…

— Призрак? Я стига!

— Знам, че няма призраци, но ако някой е решил да ме прогони от къщата, като ме наплаши, добре си върши работата!

— Слушай, аз съм още в Лиоминстър, но в късния следобед се връщам в Бостън — съобщи Мат след няколко секунди мълчание. — Мисля да се отбия в Линкълн. Ако още не си се прибрала от работа, ще поогледам наоколо.

— О, Мат, нали ще го направиш? Ще ти бъда безкрайно благодарна! — искрено възкликна Лорън. В такива моменти човек не можеше да си позволи лукса да се прави на много горд, нито пък — на независим. — Започнаха да ми се привиждат духове. Тази нощ съм спала най-много час и знаеш ли как — като залостих със стол вратата и с фотоапарат в ръка…

— Фотоапарат ли? Да не си решила да снимаш призрака?

— Не, разбира се, канех се да цапардосам гадния натрапник по главата. Първото, което снощи ми попадна под ръка, бе апаратът. Допреди малко съм обикаляла из къщата да търся някакви следи… Представяш ли си — посред бял ден! Май започвам да страдам от параноя!

— Стига, Лорън! Сигурен съм, че има напълно логично обяснение за всяка една от тези случки.

— Тъкмо това се опитвам да си внуша, но все по-трудно ми се отдава. Добре де, да приемем, че колата, кучето, гаражът са случайни съвпадения. Но че някой е ровил в бельото ми?

— В бельото ти? — повтори Мат и се прокашля.

— Виждаш ли и ти си мислиш, че съм луда!

— Не, не мисля! Напротив, смятам те за една от най-трезвите и здравомислещи жени, които познавам.

— Но ти малко ме познаваш…

— Тогава трябва да направим нещо по въпроса…

— Нали ще дойдеш довечера?

— Обещавам!

Лорън му обясни подробно как да стигне до дома й. За първи път от сутринта на устните й заигра усмивка.

— Благодаря ти, Мат. Признавам ти, че ми олекна.

— И на мен, съкровище. До довечера.

Когато Лорън се прибра от работа, завари пред къщата кафява кола с бостънска регистрация. Предположи, че е на Мат — взета от агенция за коли под наем, но като не го видя, моментално застана нащрек. По габарити приличаше на колата, която миналия четвъртък се бе лепнала за нея. За цвета не можеше да твърди със сигурност, но като че ли беше кафеникав.

Остави мотора да работи — за всеки случай, натисна клаксона и зачака. Май напоследък често й се случваше…

Този път не се наложи да чака дълго. След около минута Мат се показа вратата и с две-три големи крачки стигна до колата й. Лорън се зарадва толкова много, че го вижда, та не обърна внимание на факта, че беше влязъл в къщата, без да има ключ. Изключи мотора, изскочи от колата и се хвърли на врата му. Сякаш нямаше нищо по-естествено от това. По всичко личеше, че и Мат споделя това мнение, защото я вдигна като перце и я притисна в обятията си.

Когато най-сетне я остави на земята, двамата се взираха един в друг, широко усмихнати.

— Изглеждаш великолепно! Може би само малко уморена след среднощното бдение, но човек не се насища да те гледа!

— Без да си кривя душата, мога да повторя същото — изчерви се Лорън. Мат наистина изглеждаше чудесно. — Благодаря ти, че дойде! Лесно ли намери къщата?

— Много лесно, след толкова подробно обяснение. Пристигнах преди около два часа и успях да поразгледам наоколо. Наистина чудесно място! Сега разбирам защо си го избрала. Тази стара къща сред дърветата — има едно особено очарование…

— А призраци има ли? Ето какво бих искала да знам!

— Призраци няма — Мат я улови за ръка и я поведе към къщата. — Но има една камара работи, които се нуждаят от поправка. Като начало искам да те осведомя, че бравичката на един от задните прозорци е развалена. Изобщо не беше трудно да вляза.

Това обясняваше всичко. Проста работа.

— Но аз проверих всички прозорци! Сигурна съм, че се затваряха.

— И този е затворен, докато не вдигнеш леко крилото на прозореца. Дървото около болтовете е разядено и цялата ключалка просто се плъзва нагоре с прозореца. Затваряш прозореца и ключалката пак си е на място — Мат замълча и се прокашля. — Което означава, че имаме добри и лоши новини…

— Хм… — Лорън захвърли чантата на стола до вратата. — Добрите са, че няма духове, а лошите, че все пак някой е проникнал в къщата и е ровил из нещата ми.

— Точно така. Не бързай да се отчайваш! Останалите ключалки са наред. Вече се погрижих да купя по-дълги болтове от железарския магазин в градчето — ще закрепим временно положението, докато дойде дърводелец.

— О, Мат, не трябваше!

— Приеми, че го направих за собствено успокоение. Пък и, дето се казва, нали с това си вадя хляба — влязоха в кухнята и Мат я погледна притеснен. — Не знам обаче справих ли се с вечерята. Купих някои продукти от магазина, но хич не ме бива като готвач!

— Аз щях да приготвя нещо за вечеря!

— Мисля, че все пак ще се наложи и ти да се намесиш. Измих зеленчуци за салата и обелих царевичките, но, Бога ми, нямам никаква представа какво да правя с това пиле. Вкъщи го заливам със сос и го хвърлям на скарата, но тук не видях скара, а не успях да разбера как работи този грил в печката.

— Ами изобщо не работи — развален е — засмя се Лорън. — И печката и хладилникът, и бойлерът, и още цял куп уреди трябва да се подменят. Списъкът е цял километър!

— Тогава какво ще правим това пиле? — Мат отвори хладилника и извади едро пиле в пластмасово фолио.

— Ще го изпека на фурна. Знам един страхотен сос. Ще си оближеш пръстите! Става по-вкусно дори от скара — Лорън понечи да отвори единствения шкаф до мивката, но се отказа, оглеждайки бежовия си костюм. — Отивам да се преоблека. Между другото, какво мярнах в хладилника? Бутилка вино?

— Най-доброто калифорнийско вино — кимна Мат — вече изстудено. Ще налея две чаши, докато се преобличаш. После ще поговорим…

Щяха да поговорят… Лорън като че ли бе забравила напълно, че трябваше да поговорят за поредицата странни инциденти, които се случваха с нея напоследък. Чувстваше се толкова сигурна, когато бе с Мат! Искаше обаче да му разкаже всичко. Мат бе откровен и прям човек. Вярваше, че ще й каже честно дали не прави от мухата слон.

Лорън изтича до спалнята на горния етаж, за отрицателно време смени костюма с джинси и широка сива риза, върза предниците й на възел на кръста си и побягна обратно.

Когато влетя в кухнята, Мат стоеше до прозореца и гледаше навън. Обърна се и я зяпна изненадан.

— Какво има? Нещо не е наред ли? — попита колебливо Лорън, като оглеждаше дрехите си.

— Не, не, всичко е наред! Просто досега не бях те виждал облечена така…

Лорън се наруга наум, че изобщо не се сети да поосвежи грима си или поне да се посреше. По-рано не обръщаше внимание на тези работи, защото просто нямаше значение. Каквото и да правеше, изглеждаше еднакво — добре или зле, кой както преценеше. Сега бе друго — можеше да се „поразкраси“. Сети се обаче твърде късно.

Несъзнателно зарови пръсти в косата си, за да я придърпа по-напред. С два скока Мат се озова до нея и хвана ръката й.

— Недей, не го прави! — пусна ръката й и приглади косата й назад. — Толкова си красива! Искам да виждам лицето ти.

Толкова си красива. Искам да виждам лицето ти. Беше трудно за вярване. Звучеше… необичайно.

— Уморена съм, трябваше да се поосвежа — заекна тя.

— Изглеждаш прекрасно и при това почти не си спала — наклони глава и я целуна леко по бузата, после по-близо до устата и още по-близо, после докосна устните й. Дъхът му се сля с нейния и я накара да потръпне. Заобикалящата ги действителност изчезна, остана само прекрасното невероятно усещане за интимност, безкрайна нежност, всеотдайност…

— Когато те целувам, забравям всичко! — промълви задъхан Мат.

— Аз също — прошепна Лорън.

— Значи е взаимно. То и затова така става…

— Не ми е много ясно…

— Нищо, не го мисли! — Мат се отдръпна и й подаде чашата. Лорън отпи от виното, докато той напълни друга чаша. — А сега да видим как правиш твоя супер сос. Любопитен съм какво му слагаш.

— Ах, този Матю! Вечно нащрек! — засмя се тя. — Гладен, но не забравя предпазливостта!

— Така е — изкоментира кратко той, ала широката топла усмивка накара дъхът й да спре.

Лорън се залови за работа. Имаше сериозни основания да се опасява, че сърцето й ще се пръсне от толкова емоции. Смеси различните съставки, гребна с една лъжица и даде на Мат да го опита.

— Не е лош. Никак не е лош! — похвали я той и облиза устни.

— Какво е това „не е лош“? Супер е! Или поне така са го нарекли в готварската книга, откъдето взех рецептата.

— А, значи си почитателка на кулинарно четиво! Само че не виждам готварски книги — огледа се Мат. Лорън отвори със замах вратата на шкафа и ги посочи с глава. — Само две ли са? Един истински любител щеше да събере цяла колекция!

— Аз… Новак съм в тази област… — призна тя. Извади пилето от опаковката и го изми на чешмата.

— Защо, нямаше навик да готвиш ли?

— По-скоро нямах навик да се храня. Мат се плесна по челото и се изкикоти.

— Ами да! Онази снимка… Как можах да я забравя? Не искам да те обиждам, но там си доста кльощава.

— Не се обиждам, защото наистина си бях такава. В последно време полагам усилия да ям повече. И да не си посмял да го разгласяваш, защото повечето хора се дразнят — добави тя, като попиваше със салфетка пилето.

— Чиста завист е това и нищо повече!

Лорън се усмихна заговорнически. После коленичи пред единствения кухненски шкаф да извади тавичката. Оказа се, че не е толкова проста работа, защото тавата беше най-отдолу, под куп тенджери и тигани.

— Приоритет в тази кухня трябва да са шкафчетата и то достатъчно на брой — обяви тя, като се изправи.

— Шкафчета — лесна работа. Какво друго си намислила да правиш?

Докато режеше пилето на порции, потапяше ги в соса и ги подреждаше в тавичката, Лорън успя да развие и своята концепция за „идеалната кухня“. Концепцията накрая се оказа обогатена с две-три идеи, подхвърлени от Мат, и изглеждаше още по-идеална.

— Как не съм се сетила досега, че мога да разположа мивката, печката и плота в средата на кухнята?

— Защото не се занимаваш със строителство. В жилищния комплекс, който започваме в Лиоминстър, предвиждаме такъв тип кухни като варианти, макар че пространството е много по-ограничено. Твоята просторна кухня е направо съвършена за такова оформление.

— Познаваш ли майстори, на които да го възложа?

Мат потупа джоба на ризата си.

— Имена, телефони — всичко е тук!

— Дай ги, още утре ще им се обадя! — Лорън протегна нетърпеливо ръка. Набързо му разказа за срещите с тримата предприемачи. Мат й връчи списъка и тя го закрепи с магнитче върху вратата на хладилника. После извади франзела от плика.

— Още е рано да го топлиш — спря я Мат. Докато Лорън наливаше вода в тенджерата, за да свари царевицата, той напълни чашите. — Ела да излезем на двора. Искам да ми разкажеш малко по-подробно за твоите странни инциденти.

Със смътно нежелание Лорън се запъти през задната врата към двора. Предпочиташе да разговарят с Мат на по-приятни теми. Седнаха на очуканата пейка под ябълката.

Златистите лъчи на залязващото слънце проблясваха в гъстия листак и хвърляха продълговати сенки върху тревата.

— Добре, да започнем от самото начало. Искам да чуя за всяка една от тези, уж несвързани, случки.

Окуражена, че Мат приема нещата сериозно, Лорън подхвана:

— Първият инцидент стана преди повече от седмица и половина — тя описа случилото се на улицата с колата. — Възможно е шофьорът да е бил пиян. Дори не знам мъж ли беше или жена!

— А колата? Как изглеждаше? Какъв цвят беше?

— Не съм я оглеждала, защото ме изненада в гръб. Мисля обаче, че не беше червена или жълта, въобще не беше ярък цвят — иначе щях да я запомня. Голяма или малка? Един Господ знае…

— Не отиде ли в полицията?

— Какво щяха да направят в полицията? Колата вече я нямаше.

— Може би щяха да открият свидетел, който е запомнил регистрационния й номер.

— Ако е имало свидетел, очевидно не се е натискал много-много да дава показания. Затова приех за себе си, че съм имала лошия късмет да попадна на някакъв чешит и оставих така нещата.

— Добре — кимна Мат. — Следващата „случка“?

— Следващото беше кучето. Стана може би два дни след инцидента с колата — Лорън описа всичко. — Когато ме събори на земята и ме изплаши до смърт, то просто се отдалечи. Сякаш загуби интерес.

— Каза, че било доберман…

— Казах, че ми се стори доберман. Също като с колата. Бях толкова стъписана, че подробностите ми се изплъзнаха. Освен това, беше и тъмно.

— Кучето имаше ли нашийник?

— Това пък е последното, което щях да забележа, дори да беше светло!

— Не усети ли нещо с ръка, докато се мъчеше да го отблъснеш?

— Опитвах се да предпазя с ръце лицето си. А иначе се стараех да ритам, но не мисля, че е имало голяма полза. Просто кучето реши и си тръгна.

Мат се канеше да каже нещо, но явно се отказа. Пое си дъх и попита:

— Обажда ли се в полицията?

— Кучето изчезна — поклати тя глава. — Оттогава не се е появявало.

— Какво друго стана? — макар че бе започнало да се здрачава, напрежението, изписано върху лицето на Мат, бе видимо.

Лорън отпи глътка вино за кураж. От една страна, загрижената физиономия на Мат й действаше успокояващо, а от друга — привидно несвързаните инциденти придобиха по-зловещи очертания.

— После вратата на гаража, която се отваря нагоре, се хлопна сама и за малко да ме халоса по главата. Гаражът е стар, но бях решила, че вратата още държи.

— Проверих я, пружините са здрави. Няма поне видима причина изведнъж да се затвори сама.

— Тогава как си го обясняваш?

Загледан в отсрещните дървета, Мат не бързаше да отговори.

— Има си начини да повредиш механизма за застопоряване на този тип врати… — продума той накрая.

— Но на следващия и на по-следващия ден вратата се затваряше нормално! И до днес не съм имала проблеми с нея.

— Както може да се повреди, така може и да се поправи — рече Мат замислено. Тревогата, която се четеше в очите му, като че ли ги правеше по-големи.

— Искаш да кажеш, че някой нарочно е повредил механизма, изчезнал е, а после се е върнал да го поправи?! Но защо, по дяволите, ще го прави?

— Кой е следващият инцидент? — попита той, сякаш не бе чул въпроса.

Лорън го погледна изненадана. Дори и да не знаеше как да отговори, можеше поне да се опита да я успокои. Смръщила вежди, тя се замисли. Всъщност кое бе следващото премеждие?

— За следващото не съм много сигурна… Искам да кажа, че не беше толкова очевидно като предишните. Може и аз да съм го направила… — рече колебливо тя.

— Какво точно стана, Лорън?

— Онази същата вечер, когато с теб правихме разходката с туристическото корабче, като се прибрах вкъщи, забелязах, че някои мои работи в спалнята са разместени. Искам да кажа, че така ми се стори, но твърде е възможно да се дължи на моя немарливост — Мат реагира с мълчание и Лорън му обясни за парфюма, обувките и бельото й.

— Нищо ли не беше изчезнало? Някакви пари или скъпоценности?

— Почти не държа пари вкъщи, но все едно — нищо не беше изчезнало.

— Само в спалнята ти ли бяха тършували?

— Така ми се стори.

— Огледа ли и другите стаи?

— Да, разбира се! Нищо не беше пипано, доколкото можах да преценя. В такъв смисъл, Мат, лъжиците в кухнята може и да са били разместени, но аз не ги поставям в някакъв определен ред, тъй че как да разбера?

— Добре, добре, не се вълнувай толкова! — рече меко той.

— Как да не се вълнувам, Мат? Имам чувството, че съм изправена пред Инквизицията, а отгоре на всичко ме обвиняваш, че съм се отнесла безотговорно към станалото. Бога ми, не е така! Взети поотделно, подобни премеждия се случват всеки ден. Коли блъскат пешеходци по улиците, бездомни кучета нападат невинни хора, врати на гаражи се развалят. А що се отнася до разместените ми вещи, може аз да съм виновна. Какво да правя, не съм съвършена! Добре, била съм разсеяна. И не ме питай дали съм се обадила в полицията, защото не го направих!

— Не те попитах такова нещо — наблегна кротко той, но погледът му оставаше загрижен. — Извинявай, ако си възприела тона ми като критика. Безпокоя се, затова искам да изровя повече подробности, за да съм наясно пред какво съм изправен — върху устните му заигра закачлива усмивка и той добави: — Това би трябвало да ти е известно вече.

— Забравих — погледна го виновно Лорън, засрамена от несправедливото избухване.

— Не го забравяй — продължи Мат със същия мек тон. — Опитвам се да разбера подробности, за да преценим дали тези инциденти са случайни, или има някаква връзка между тях.

— Знам — Лорън трепна само като си помисли за това. — Много съм ти благодарна, че си готов да ме изслушаш, но в конкретния случай просто не знам какво да мисля.

— Именно затова искам да ми разкажеш всичко. Съгласна ли си? — Лорън кимна мълчаливо. — Добре. Значи някои твои неща в спалнята са били разместени. Приемаме, че си била разсеяна и си ги преместила, без да усетиш. Кое е следващото премеждие?

— Една кола ме следва плътно чак дотук.

— Забеляза ли кога точно тръгна след теб?

— Не. Карах по булевард „Стороу“, когато за първи път я забелязах в огледалото.

— Какъв модел беше? — попита Мат. Лорън сви мълчаливо рамене. — А забеляза ли цвета й?

— Тъмен. Може би кафяв или нещо такова, но не мога да твърдя със сигурност — изведнъж очите й се разшириха. — Да не би да мислиш, че е била същата, която едва не ме блъсна преди това на улицата?

— Не знам. По пътищата има толкова кафяви коли! Без модел и марка, все едно да търсим игла в купа слама.

— Съжалявам, но съм много боса по въпроса за колите. Трудно мога да ги различа.

— Няма значение. Спомняш ли си кога колата се отказа от преследването?

— В известен смисъл не се отказа.

Лорън обясни как беше тръгнала направо към полицейския участък и как, когато спряла отпред, колата завила в паркинга и най-невъзмутимо паркирала. Мат я слушаше мълчаливо. Лорън се опасяваше, че той отново ще й направи забележка, че не е подала оплакване в участъка. Всъщност самата тя се питаше дали не сбърка, като не го направи.

— Странно — проговори Мат накрая — би могло да е някой полицай, решил да се позабавлява, отивайки на работа, но пък чак от Бостън? И казваш, че спрял да те изчака и пак се залепил за теб?

— Но ако е бил полицай, Мат, няма нищо страшно, нали?

— Ако… Има едно голямо „ако“.

— Видях го как спокойно си паркира на паркинга до участъка…

— Когато си потеглила, може също така спокойно да е заминал.

— Ами ако бях отишла в участъка да подам оплакване?

— И какво щеше да му попречи да изчезне? Щяхте да отидете до паркинга с някой полицай, за да установите, че няма никаква кола.

— И човекът щеше да реши, че всичко това ми се е присънило.

— Много е вероятно. Но да го оставим сега. Значи остана само странният шум снощи. Искам да ми кажеш какво точно чу.

Лорън му описа.

— Когато излязох от банята, повече не чух нищо. Може би съм си въобразила?

— Може би…

Може би да, но може би не.

— Ако някой е проникнал в къщата, нали все пак е трябвало и да излезе? — продължи да се самонавива Лорън. — Бях толкова настръхнала, че щях да доловя и най-лекия шум от стъпки. Но нямаше нищо. Виж, в това съм абсолютно сигурна!

— На сутринта не забеляза ли някакви следи, че е влизано?

— Не.

— Открехнат прозорец или мръсни следи по пода?

— Не, нищо!

— Това ли е всичко? Нещо друго съмнително да се е случвало през последните две-три седмици?

Ден по ден Лорън прехвърли през ума си събитията от последните двайсетина дни, после поклати глава.

— Не.

Свъсил замислено вежди, Мат се облегна на дървената пейка. Устните му бяха стиснати. Лорън се взираше напрегнато в него, очаквайки да чуе мнението му, и буквално се стъписа, когато той се изправи рязко и се запъти към къщата.

— Хей, Мат! — скочи тя и хукна след него. Той я погледна, очевидно изненадан, и тя не можеше да не си зададе въпроса за какво се бе замислил толкова дълбоко.

— Извинявай. Мисля, че е време да сложим хляба във фурната — каза той, като изкачи двете стъпала към задния вход.

Лорън го последва по петите. Застанала на прага на кухнята, го наблюдаваше как отвори фурната, обърна внимателно всяко парче пиле в тавичката, после пъхна на долната скара франзелата, която вече бе намазал с масло, и затвори. Сетне пусна във врящата вода царевицата.

Лорън не издържа и попита:

— Е, казвай какво мислиш?

— Ммм! Пилето ухае разкошно!

— Остави сега пилето! Става въпрос за мен. Мислиш ли, че някой ме преследва?

Мат се изправи, облегна се на дървения плот и се вгледа внимателно в нея.

— А има ли причина някой да те преследва?

— Не! Не, разбира се! — Лорън не можеше да повярва на ушите си. — Не съм обиждала никой, никого с нищо не съм засягала! Доколкото знам, нямам врагове. Да ти призная, втрещена съм, че ми задаваш такъв въпрос!

— Попитах, за да го изключим като възможност. Все отнякъде трябва да се започне, не е ли така?

— Добре, започнахме. По-вероятно е инцидентите да имат някаква връзка с тази къща. Започнаха, след като се преместих тук.

— Кога точно се нанесе тук?

— В първите дни на юни.

— А инцидентът с колата, която щяла да те блъсне, е станал в края на месеца. Не, няма логика… — поклати Мат глава. — Ако някой е искал да се откажеш от къщата, би се постарал да те подплаши, преди да си я купила или най-малкото още в началото, след като си се преместила. Освен това, не всичко е станало в къщата. Не, не мисля, че има нещо общо с нея…

— Но това е най-приемливото обяснение! — наблегна Лорън. — Обмисляла съм възможността, че не се харесвам на някой от съседите, макар че ми се сториха приятни хора, колкото и бегло да ги познавам. Не знам обаче нищо за предишните собственици на къщата. Мога да разпитам, разбира се, посредника. Ако е нужно, ще наема частен детектив, дори ще се обадя в полицията…

— Не прави това! — настойчиво я прекъсна Мат, но бързо смекчи тона: — Или поне засега…

Макар че Лорън не се бе залетяла да се обажда в полицията, тази настойчивост на Мат я изненада. Мина й през ум, че той може би само се преструваше, че взема на сериозно онова, което му разказваше, а всъщност е убеден, че тя си фантазира.

— Ти какво предлагаш? — вече по-предпазливо попита тя.

— Да видим първо какви са евентуалните вероятности — отвърна Мат, като примижа с едното едно. — Помисли си пак. Не се ли сещаш за някой, който би се забавлявал, като ти изкарва акъла с такива номера?

— Кой например?

— Например някое старо гадже — сви той рамене.

— И ще дойде чак тук от Бенингтън, за да си прави някакви гадни шегички?!

— Добре де, може да е някой, с когото си се запознала в Бостън. Някой, който те е поканил да излезете или се е навъртал около тебе. Или просто… те е зяпал с часове…

— Ти си единственият, който го е правил — отвърна Лорън с глупава усмивка. — Да нямаш нещо общо с онази история за доктор Джекил и мистър Хайд? — физиономията, която Мат направи, бе красноречива. — Друга вероятност е да е някой случаен маниак… — продължи да размишлява тя на глас.

— Твърде настоятелен е твоят „случаен маниак“. Веднъж, че даже два пъти да попадне точно на теб, мога да се съглася. Но шест пъти? Освен това, „случайният ти маниак“ едва ли е имал специално обучено куче…

— Куче, обучено специално? Така ли мислиш? — Лорън се бе вторачила ужасена в него.

Мат прехапа долната си устна, но казаното беше казано.

— Възможно е. Ако е било обучено да реагира на онези специални свирки, които издават високи тонове, неуловими за човешкото ухо, лесно може да се обясни внезапното му оттегляне.

— Значи колкото да ме уплаши, а не да ме нарани… Боже мой, що за перверзна лудост?! — собственият й глас се беше повишил поне с две октави.

— Нищо не знаем със сигурност, освен че досега си се отървавала без някакви сериозни последствия — опита да я успокои Мат.

— Но можеше и да не е така! Ако бях закъсняла само със секунда, когато излизах от гаража! Или ако не беше онази жена на улицата, която ме дръпна в последния момент… — почти изкрещя Лорън, бледа като платно.

Мат импулсивно я привлече към себе си и започна да я гали бавно по гърба.

— Не мисли за това какво е можело да ти се случи! Важното е, че нищо не е станало и, смея да твърдя, че нищо няма да ти се случи отсега нататък!

Притиснала глава там, където биеше сърцето му, Лорън повярва на всяка изречена дума. Въобще не го попита как смяташе да я закриля. Не си зададе и въпроса защо приема тъй безрезервно предложената й закрила — тя, която толкова държеше на своята независимост. Знаеше само, че Матю Крюгер се бе появил точно сега в живота й, за да запълни една празнота, която друг мъж не би могъл да запълни.

— Не мислиш ли, че пилето е готово? — попита той, като се поотдръпна назад.

— Господи! — Лорън скочи на крака и хукна към печката. Грабна някакви щипки, измъкна първо тавата с пилето, след него — хляба. — Слава Богу, че не е изгоряло! Съвсем го забравих. Ти си виновен! — стрелна го закачливо с очи.

— Аз ли? — Мат бе самото олицетворение на невинността. — Нали каза, че ти ще приготвиш вечерята?

— Да, но заради теб си забравих задълженията. Дори масата не съм сложила!

Въпросната маса беше от онези, които се използват за игра на карти, със съответните сгъваеми столове. Лорън си ги купи като временно решение до приключването на ремонта и цялостното обзавеждане на дома й.

— Докато наредиш приборите, аз ще полея салатата — междувременно беше извадил сварената царевица в цедка да се отцежда. — Купих сметанов сос с краставички, освен ако нямаш някаква специална „супер заливка“ за салати.

— Още не съм стигнала до този раздел от готварската книга, затова карай с твоя сос — пошегува се тя. Извади чинии от шкафа и добави: — Наистина удивително е.

— Какво? — попита Мат. Отвори хладилника и взе салатиерата.

— Когато съм с теб, като че ли забравям всичко. Не говоря само за вечерята. Ето, изведнъж забравих всичките си тревоги, а те никак не са малко.

— Възможно е да са напразни — рече колебливо Мат. — Може би наистина всичко е било само досадни съвпадения.

— Нищо чудно… Господи, това е лудост! Всичко се подреждаше чудесно! Напуснах Бенингтън. Имам нова работа, нов дом, нова външност… — последното просто й се изплъзна от устата и тя побърза да добави: — Може би е твърде хубаво, за да е истина.

Мат заля салатата със сос и започна да я разбърква.

— Сигурен съм, че каквото и да е това, което става, човек може да се предпази.

— Но как да се предпазиш от нещо или някой, когато нямаш никаква представа за него?

— По-спокойно, Лорън, ще измислим нещо. Нека да се върнем на твоята теория за случайния маниак. Може да е маниак. Но случаен? Вероятността е твърде малка — рече той замислено. Няколко секунди забрави за салатата, после отново се зае старателно да я разбърква. — Наистина ли не можеш да се сетиш за някой, който да стои зад цялата тази история?

— Да, сигурна съм! — Лорън сложи сребърните прибори на масата доста по-шумно от нормалното. — Вече ти го казах, Мат! Не разбирам защо продължаваш да човъркаш в тази посока?

— Защото тогава остава само една възможност — отвърна той след кратко колебание. — Да е някой, който преследва твърде лични цели… Може би някой, който има зъб на твоето семейство…

Ченето на Лорън буквално увисна в първия момент. Когато заговори, в тона й се долавяше раздразнение.

— Никога не би предположил подобно нещо, ако познаваше родителите ми! Даже на мравката правят път. Живеят си тихо и кротко в своя малък свят и пишат своите трактати. В академичната им общност наистина има конкуренция, но родителите ми отдавна са си завоювали име и аз не мога да си представя, че някой би постъпвал така от завист, а още по-малко — за отмъщение. А пък да го прави чрез мен — това вече е пълен абсурд! Без друго изправям родителите си на нокти с начина, по който демонстрирам независимост — в същия момент Лорън съжали за последното си заявление. Макар че кой друг щеше да я разбере по-добре от Мат?

Смръщил вежди, той постави салатиерата на масата, после бутилката с вино и попита:

— Какво искаше да кажеш с това?

Лорън извади внимателно парещия хляб от опаковката и го сложи в едно панерче.

— Исках да кажа, че онова, което правя, не съответства точно на желанията на родителите ми.

— В какъв смисъл?

— О, те биха предпочели да си остана в Бенингтън и да работя в музея. В една културна атмосфера — театър, лектории, литературни четения и дискусии. После да свържа живота си с мъж от тяхната среда — бледолик приятен мъж, чиито основни интереси са насочени към вавилонската астрономия или към средновековното изкуство, или, в най-добрия случай, към сравнителната лингвистика. И ще ни се родят едни малки сладки вундеркиндчета, които на четири години ще започнат да свирят на чело, на осем — ще четат Достоевски, на дванайсет — ще са написали първия си роман, а на четиринайсет — ще бъдат в колеж.

— А ти? Ти какво предпочиташ?

— Аз ли? — Лорън остави панерчето с хляба в средата на масата и го погледна някак умолително. — Аз искам да съм щастлива. Да се справям добре с онова, което съм избрала да върша. Да ми е добре, да съм доволна от себе си.

— А мислила ли си за съпруг и деца?

— Не, тези неща още не са на дневен ред — сви рамене, взе от шкафа две чинии и отиде до печката.

— Сигурен съм, че си мислила. Всяка жена има такива мечти.

— И всеки мъж — контрира го веднага тя.

— Аз пръв попитах. Какво би искала да намериш в един съпруг? Какво би искала да дадеш на децата си?

— Предполагам същото, което искам за себе си. Ако човек е щастлив и доволен от себе си, всичко останало си идва на мястото.

Лорън сложи две парчета пиле в чинията на Мат и едно в своята, добави по една царевичка и ги отнесе на масата.

— Как е възможно родителите ти да не са съгласни с това?

— Те също вярват, че има неща, които правят човек щастлив. Просто с тях не можем да достигнем до единно мнение кои са тези неща.

Опрял ръка на хълбока, Мат се взираше изпитателно в нея. Изведнъж се изправи, дръпна един от столовете и я покани с жест.

— Това много ми напомня философията на Брад. Наистина учудващо е колко си приличате! И все пак има разлики…

— Мат, разкажи ми още нещо за Брад. Наистина ли и той мислеше като мен?

Без да бърза, Мат седна на масата и разгъна бялата салфетка върху коленете си. Лицето му бе замислено.

— Той разбираше, че нещата, към които се стреми, са различни от онова, което искат родителите ви. Виждам, че и ти си го разбрала. Знаеш ли, Брад би се изненадал, ако узнаеше, че сте на едно мнение. Смяташе себе си за черната овца на семейството.

— Означава ли това, че се е чувствал измамен в надеждите си, че е бил недоволен от постигнатото?

Мат се размърда неспокойно на стола. Придърпа към себе си салатата и започна да сервира в чиниите.

— Лорън, а ти така ли се чувстваш? — попита, смръщил вежди.

— Не, защо? Напротив, доволна съм от това, което върша. Брад положи усилия да оправдае надеждите на родителите ни, не успя и тогава реши да се махне. Аз се съобразявах с желанията им, при това доста успешно, докато не си дадох сметка, че не това искам. Напуснах Бенингтън по собствен избор, а Брад го направи по принуда. Предполагам, че в крайна сметка бих могла да остана там до края на живота си. Брад обаче просто нямаше да оцелее — Лорън въздъхна. — Не че му липсваше интелект, а защото имаше по-неспокоен, по-импулсивен темперамент. Родителите ни смятаха, че е прекалено експанзивен, но според мен грешаха. Брад искаше да използва своя интелект в насока, по-различна от научните изследвания.

— И го правеше — промърмори по-скоро на себе си Мат. Забеляза въпросителния поглед на Лорън и побърза да добави: — За да проектираш сгради — интересни сгради — е нужен интелект, макар че проектирането не спада към академичните занимания в тесния смисъл на думата. Жалко наистина, че родителите ти не са виждали работи на Брад.

— Те дори не знаеха с какво точно се занимава — вметна тъжно тя. — Бяха шокирани, че ми е оставил в наследство толкова пари. Между нас казано, аз също се изненадах.

— Може ли да се каже, че в известен смисъл са съжалявали, че си получила парите? — попита колебливо Мат.

— О, не! Съжаляваха единствено за това, което направих с тях — Лорън забоде парче домат с вилицата си и го сложи в устата със замислено изражение. — Отношенията в едно семейство са странно нещо. Често очакванията, надеждите са твърде нереалистични. Като че ли имаме наочници. Не само родителите ми не ме разбират. Признавам, аз също невинаги ги разбирам, но от това не ми става по-леко. В края на краищата ние сме зрели хора. Не бихме ли могли да правим понякога компромиси, да се харесваме един друг?

— Нещата не са толкова прости. Имаш право — нереалистичните очаквания могат да се превърнат в пречка в отношенията между членовете на едно семейство. Или пък нуждите на собственото „его“. Навярно за Брад е било трудно да приеме, че едва ли би достигнал висотата на родителите си в академичното поприще, и затова е взел решение да поеме по свой собствен път. Може би същото важи и за тебе.

— Не ми е хрумвало да разглеждам нещата в тази плоскост… — минута-две Лорън изглежда размишляваше върху подсказаното от Мат предположение, но бързо насочи отново вниманието си към своя сътрапезник. — Разкажи ми нещо за себе си. Какви са отношенията ти с твоето семейство?

— Мога да кажа, че сме много близки.

— И те ли живеят в Сан Франциско?

— Не, те са в Лос Анжелис. Предполагам, че и аз, като теб, съм имал нужда от малко дистанциране. Натискът от тяхна страна върху мен бе по-скоро традиционният за всеки родител. И баща ми и майка ми бяха работници — вече са пенсионери. Искаха аз и сестра ми да се изкачим на по-високо стъпало в обществото. За съжаление, не разполагаха с много средства, за да ме изпратят в колеж. Предполагам, че можех да получа някаква стипендия, но предпочетох да работя. По-късно открих, че имам възможност да постигна нужните за работата ми квалификация и образование в различни бизнес курсове. Напреднах, така че сега не се оплаквам.

— А какво стана със сестра ти?

— Маги е логотерапевт — отвърна Мат с усмивка, която стопли душата на Лорън. — Тя кандидатства за стипендия, спечели я и завърши с отличие университета в Лос Анжелис. Горд съм с нея, цялото ни семейство се гордее.

— Личи ти — усмихна се широко Лорън. Изглежда усмивката на този мъж наистина бе заразителна. — Разкажи ми още нещо за себе си, за детството ти — подкани го нетърпеливо тя.

— Не мисля, че бих могъл да ти разкажа нещо особено вълнуващо — направи той гримаса и наклони глава.

— Нищо, нека да го чуя! — Лорън подпря с юмрук брадичката си и впери очи в него.

— При условие, че ще се храниш, докато разказвам. Не си опитала пилето, а то наистина е фантастично!

Е, щом това беше условието.

Той разказваше, а тя похапваше. Тя задаваше въпроси, коментираше чутото, докато той ядеше. Когато за втори път напълниха чиниите и чашите, Лорън вече знаеше, че Мат, въпреки хлапашките си лудории и полагащата им се порция пердах, бе израснал с дом, изпълнен с много обич.

След вечеря, когато той й предложи да помогне в разчистването, тя прие. Не че не можеше да се оправи сама. Просто компанията на Мат бе толкова приятна, че й се искаше тази вечер да се проточи дълго, много дълго.

Очевидно той имаше същите намерения. Когато кухнята блесна почти като нова, доколкото „възрастта“ й го позволяваше, той предложи да поседнат за малко, преди да си тръгне. Преместиха се във всекидневната — единственото помещение, освен спалнята на Лорън, в което имаше някакви мебели — един диван, две кресла и ниска масичка. Седнаха на дивана.

Лорън се чувстваше щастлива, завладя я особено спокойствие. Харесваше мъжа, който седеше до нея и си играеше с кичур от косите й. Свежото мъжко ухание на кожата му възбуждаше сетивата й, а топлотата, която той излъчваше, сякаш прехвърляше невидим мост над малкото разстояние, което ги делеше.

— Беше невероятно приятна вечер! — каза Лорън и се изчерви. — Страшно се радвам, че дойде.

— Аз също — гласът му я обгърна като кадифен воал. Прегърна я през рамо и я притегли към себе си. Целуна ъгълчетата на устните й — едното, после другото, после горната извивка, накрая долната й устна. Преди да се накани да я целуне истински, Лорън не издържа и прихна.

— Лорън, що за маниери? — извика той, като се правеше на обиден. — Не са ли те учили, че не трябва да се присмиваш в лицето на мъж, който се кани да те целуне?

— Извинявай! Ама беше толкова… смешно. Като че ли ме опитваше — на час по лъжичка. Наистина си предпазлив!

— Край на всякаква предпазливост! — очите му заиграха дяволито. Покри устата й със своята и се зае с изпълнението на най-безумната, разтърсваща, всепоглъщаща целувка, която тя бе получавала.

Можеше да му го каже, когато той най-сетне се откъсна от устните й и зарови лице в косите — ако, разбира се, бе в състояние да говори. Мат плъзна длан по кръста й, нагоре, все по-нагоре и въздухът заседна някъде между дробовете и гърлото й. Дългите му, загорели от слънцето, пръсти накрая се добраха до гърдите й, изтръгвайки от нея тих възторжен стон.

Никой преди това не я бе докосвал така, но в ответната реакция на тялото й и на разума нямаше престорена преувеличена срамежливост. Всичко, което ставаше, й се струваше съвсем нормално, подчинено на естествените пориви на тялото. И когато зарови пръсти в гъстата коса на Мат, и когато плъзна длани по широките му рамене, по възлестите плещи.

— Лорън… — дрезгаво изрече той. — Лорън… Трябва… Би трябвало да спрем…

— Не, не спирай! — прошепна тя и задържа с длан ръката му, която милваше гърдите й.

Мат изпъшка.

— Разбираш ли какво ми казваш, съкровище? — плътният му, някак несвойствен за слуха й, глас бе толкова възбуждащ.

Мат улови ръката й и бавно я плъзна по гърдите си, по корема и по-надолу. Лорън копнееше да го докосва, да изследва това мъжествено красиво тяло, да го остави да угаси пожара, който гореше в слабините й, но всичко това — толкова неочаквано и ново — я стъписа.

— Да… По-добре да спрем… — заекна тя, останала без дъх. — Защото, разбираш ли… Всичко стана прекалено бързо… Трябва да си довършим разговора и по другия въпрос… — отдръпна се, сви се в своя ъгъл на дивана и преплете пръсти в скута си.

Мат също се отдръпна, опря лакти на коленете си и се прокашля.

— Да… Другият въпрос.

— Не стигнахме до никъде.

Пауза.

— Не.

— Ти какво мислиш за всичко това?

— Не знам… — отвърна той след нова пауза.

— Да се обадя ли в полицията?

— Не! — категорично отсече той.

— Защо?

Мат не отговори веднага. Смръщил вежди, заразглежда внимателно ръцете си.

— Трябва да ти задам този въпрос, Лорън. Знам, че ще ти прозвучи ужасно, но… Спомена, че родителите ти били против преселването ти в Бостън…

— Господи, нима си мислиш, че те стоят зад инцидентите?! Не, не! Абсурд! — поклати енергично глава тя. — Дори да не са съгласни с мен, никога не биха ми причинили зло!

— Може да са искали да те посплашат, за да те накарат да се върнеш…

— Стига глупости! Не, не е възможно! Не са способни да използват насилие, за да постигнат нещо!

— Защо насилие? Но все пак вече са загубили едно дете…

— Забрави го, Мат! Просто е невъзможно! Мисля, че трябва да се обадя в полицията.

— Не!

— Защо си толкова категоричен?

— Може би е… малко прибързано — отвърна той след продължително мълчание.

— Прибързано? Тогава смяташ, че между отделните инциденти няма връзка, така ли?

— Не съм казал такова нещо. Просто смятам, че не трябва да се бърза. Нека да видим какво мога да направя аз.

— Какво можеш да направиш? Та ние дори не знаем откъде да започнем! — Мат не се опита да оспорва твърдението й, нито даде вид, че е съгласен с него, а загледа намръщено ръцете си. — Боя се, Мат, страхувам се! Досега имах късмет и не пострадах, но следващия път? Кой може да ми гарантира какво ще стане следващия път?

— Няма да пострадаш! — процеди през зъби той и вдигна очи. Лорън се опитваше безуспешно да прочете какво се крие в тъмните им дълбини. — Аз ще остана тук. Ще те пазя, ако нещо се случи.

— Не е възможно да останеш тук! — извика тя. — Разполагам само с едно легло, но да оставим това… Ти си имаш работа и не можеш по цял ден да си залепен за мене. Откъде ще знаеш кога точно ще се случи нещо?

— Ако се случи…

Лорън скочи от дивана и закрачи нервно из стаята.

— Значи смяташ, че си измислям, че съм параноичка? Не го отричай, знам, че е така! Вдигам безпричинно шум, нали? — спря, извърна се с лице към него и подпря ръце на хълбоците си. — Старата госпожица с развинтената фантазия! Защо като истински мъже, каквито сме, да не успокоим тази хленчеща женичка? Сега разбирам цялото ти поведение!

Мат пребледня, рязко се изправни тръгна към вратата.

— По-добре е да си тръгвам — рече с безизразен глас. — Щом мислиш така…

Лорън го наблюдаваше опулена как отваря входната врата и я затваря след себе си. Господи, какво каза? Защо го обиди? Стрелна поглед през прозореца. Навън бе тъмно. Мат си бе отишъл и тя оставаше сама. Не можеше да върне обратно грозните думи, които бе изрекла. Без да иска, стана жертва на собствената си невъздържаност и…

Мощният рев на мотора на колата му се вряза болезнено в слуха й в момента, в който Лорън блъсна с такава сила входната врата сякаш се канеше да я изкърти.

— Чакай! — изкрещя и хукна като луда по пътеката. — Мат, чакай! — колата бе преполовила пътя, който й оставаше до разклонението към шосето. — Чакай, Мат! Не си отивай! Съжалявам! Ужасно съжалявам! Моля те… Не си отивай!

Колата стигна края на алеята, стоповете й блеснаха в тъмнината, намали скорост. Готвеше се явно да завие. Лорън спря да тича. Край. Всичко свърши. Проигра съдбата си заради глупостта си…

Колата започна да завива и спря.

Лорън хукна пак, като размахваше отчаяно ръце.

— Мат! Моля ти се! Чакай!

Едрата му фигура се подаде от колата, но остана закована там. Лорън забави крачка и спря. Колебанието й обаче продължи не повече от секунда, защото вече знаеше със сигурност какво иска.

Като благодари на Бога за шанса, който й се даваше, полетя напред.