Барбара Делински
Загадки и обещания (5)

Четвърта глава

Когато на следващата сутрин Лорън влезе в магазина, Бет я подхвана от вратата:

— Е, казвай! Как мина? Какво стана? Родителите ти сигурно ще откачат, ако узнаят, че си излизала с него, но ако питаш мен, идеята му беше жестока! Разходка с корабче по залез-слънце… Много е романтично! Може да е малко недодялан външно, но определено има стил. А как се държа? Беше ли мил? Покани ли го в Линкълн след разходката? Едва се сдържах да не ти звънна още снощи, но не посмях! Разказвай, Лорън! Искам да чуя всичко!

Лорън влезе в задната стаичка и пъхна чантата си в долното чекмедже на шкафа. Бет я следваше по петите.

— От теб човек не може да вземе думата.

— Добре, млъквам. Започвай.

Лорън не би имала нищо против, стига да знаеше откъде да започне. Снощи, преди да заспи, дълго мисли за неочакваното нахълтване на Матю Крюгер в живота й, но доникъде не стигна.

— Държа се мило. И разходката беше много приятна. Казваш, че е романтично. Не знам… А на последния ти въпрос отговорът е не. Не го поканих в Линкълн.

— Защо?

— Защото не беше нужно. Освен това, той е приятел на брат ми и нищо повече. Поговорихме за Брад, за някои други неща… И стига вече за този човек.

— Каза ли ти защо два дни вися пред магазина?

Лорън се усмихна — за първи път от сутринта. Ала усмивката й беше иронична.

— Сигурно няма да повярваш, но той обясни, че не се престрашавал да влезе в магазина. Брат ми му показал моя стара снимка. Не знам какво точно е очаквал да види. Вероятно някакво чудовище.

— Страхотно! — ококори Бет очи. — Господи, принцът от приказките бил омагьосан от твоята красота! Жестоко!

— Какви принцове и какви магии? — Лорън се вгледа внимателно в приятелката си. — Бет, ти май не си с всичкия си! Какво четеш в последно време?

— Я стига! Велико е! Ще го видиш ли пак?

— Не знам.

— Как така?

— Ами не знам. Той не каза нищо по този въпрос, а аз не исках да му се натрапвам — Лорън взе кутията с кафе и започна да зарежда кафеварката.

— Да му се натрапвала! — Бет изсумтя възмутено. — Все едно, че слушам старото ти „аз“. Боже мой! Та сегашната Лорън е мъчно достижима търсена жена! Ще му окажеш огромно благоволение, ако си помислиш по въпроса дали да излезеш с него… Е, какво?

Лорън наля вода в кафе машината и я включи.

— Не знам…

Кафето започна да се прецежда бавно в каничката.

— Не, това е невероятно! Пълен абсурд — продължи да мърмори Бет. — Въртим се в омагьосан кръг. Кажи ми направо, искаш ли да го видиш пак?

— Не знам — Лорън се обърна с лице към Бет. — По дяволите, как да ти отговоря, като самата не съм наясно. Да, харесвам го и при други обстоятелства бих се радвала да се срещнем пак. Но обстоятелствата не са съвсем нормални. Първо, той не живее тук, а в Сан Франциско. Човекът е дошъл по работа — фирмата му е поела някакъв строителен обект в западната част на щата. Щом го завършат, ще се върне в Сан Франциско. Освен това, ненавижда да лети със самолет, а аз не разполагам нито с време, нито със средства, за да се разкарвам дотам, за да се виждаме. Имам толкова неща на главата си! — пое си въздух след дългата тирада и добави: — И второ, той е приятел на Брад. Права си, родителите ми ще откачат, ако узнаят, че се срещаме…

— Лорън, ти си зрял човек и имаш мозък в главата си. Те не одобряваха пластичната операция, но ти я направи. Не искаха да напускаш Бенингтън и да отваряш магазин, но ти не ги послуша. Не се нуждаеш от разрешението им, за да се срещаш, с когото си поискаш!

— Знам, Бет, знам! — от гърдите на Лорън се откърти шумна въздишка. — Но в случая не става дума за тяхното разрешение. Аз самата не мога да реша как да постъпя занапред с Мат. Били са приятели с Брад и малко или много ще гледа на мен и на родителите ми с неговите очи. Да не говорим, че е заклет ерген. Прекарва отпуските из пущинаците с приятели. Право да ти кажа, не виждам смисъл.

— Разбира се, че има смисъл! — наблегна патетично Бет, извила нагоре вежди. — Най-важното е, че е свободен и че е страхотен мъж!

— Не каза ли, че бил малко недодялан?

— Добре де, казах. Но вие двамата сте чудесна двойка, нали снощи ви наблюдавах? Следиш ли мисълта ми?

— Мисълта ти винаги е еднопосочна… — измърмори Лорън и се зае с някаква невидима прашинка от трикотажната си рокля.

— А твоето настроение е отвратително. Загуби ли чувството си за хумор? Знаеш ли какво ми хрумна? Матю Крюгер е много подходящ за бодигард и ще се справи с призрака, дето се навърта в дома ти.

— Започвам да си мисля, че ще се наложи да си взема бодигард. „Призракът“ пак е шетал…

Бет премигна с очи, опули се и пак премигна. Кафето продължаваше да тече в каничката. Разкошният му аромат изпълни въздуха.

— Моля?!

— Призракът, както го наричаш, вчера е ровил в нещата ми.

— Чакай малко, Лорън. Призраци не съществуват!

— Ти самата твърдеше обратното!

— Я стига! Шегувах се, естествено!

— Значи тогава си голяма шегаджийка и много убедителна при това. Почти повярвах на майтапите ти.

— Нали сега се майтапиш…

— Може би, но има нещо… свръхестествено — Лорън направи подобаваща гримаса. — Залагам си главата, че оставих някои неща на определени места, не че са изчезнали, само са поразместени.

Бет се облегна на бюрото и кръстоса ръце на гърдите си.

— В какъв смисъл „поразместени“? — попита тя. С този любезно снизходителен тон, можеше да мине за психоаналитик.

— Нищо особено. Парфюмът беше обърнат с етикетчето към стената. Обувките бяха разменени. Отлично помня как ги подредих в килерчето до входа. Освен това, е ровено в бельото ми. Едни бикини бяха сгънати наопаки, а аз винаги ги сгъвам налице. Господи, представяш ли си! В собственото ми бельо — потръпна тя.

— Мисля, че трябва да се обадиш в полицията.

— И аз си го мислех, но се опасявах да не ме вземат за истерична идиотка. В крайна сметка нищо не е откраднато. Не са разбивани врати, нито прозорци. Все едно, че някой е отключил, влязъл е, ровил е из къщи и си е отишъл. А аз си мисля, че съм единствената с ключ от къщата…

— А посредникът, от който я купи?

— Щом се настаних, смених ключалките. Май, това е всичко, което съм направила по къщата — Лорън се засмя, макар че явно не й беше до смях. — Струваше ми се достатъчно, за да спре неканен гост от плът и кръв. Остават две възможности — или е призрак, или просто съм станала разсеяна. Най-вероятно е второто… В последно време магазинът поглъща цялото ми внимание и нищо чудно да започна да забравям. Какво да кажа в полицията? И как мислиш, че ще реагират те?

— Мм, да… Защо не си вземеш куче пазач?

— О, стига ми онова, което се нахвърли отгоре ми!

— А алармена система против крадци?

— Тя няма да спре призраците. И определено не помага при разсеяност, ако случаят е такъв — Лорън взе една чаша и си наля кафе. Погледна Бет. На лицето й грееше хитра усмивка.

— Пак си намислила нещо! — подметна Лорън.

— Виждаш ли, че бях права от самото начало! Не ти ли казах, че небето ти праща Матю Крюгер да те пази? От теб се иска само да го прикоткаш. Преди да се усети, ще е убеден, че твоята селска съборетина е неговият втори дом.

— Колко пъти трябва да повтарям, че Мат се връща в Сан Франциско? Пък и не съм свикнала да използвам хората.

— Ако питаш мен, и той няма да остане на сухо.

— Я, стига! — изсумтя сърдито Лорън. — Когато реша да приютя любовник в дома си, ще бъде, защото го обичам истински, а не защото ми е нужен бодигард!

— Добре де, и какво ти пречи да обичаш своя бодигард?

Лорън се отпусна на креслото и отпи глътка кафе. После заговори бавно и отчетливо, сякаш само така можеше да бъде разбрана от приятелката си.

— Сега смятам да си изпия кафето. Докато го пия, ще подредя мислите си. После — край на всякакви размишления и дълбокомислени разговори. Започвам новия ден с ведра усмивка и необременено съзнание.

Затвори очи, отпи от чашата и въздъхна. Между глътката и въздишката Бет се предаде и излезе от стаичката.

Към обед магазинът се изпълни с клиенти. Джейми се появи в един, така че можеха да си поемат дъх. Бет отскочи за сандвичи. След малко се върна с новини, далеч по-вълнуващи от тази, че ръженият хляб бил с кимион.

— Поглеждала ли си скоро навън? — прошепна тя възбудено, минавайки край Лорън, за да влезе в стаичката.

Лорън обслужваше един клиент, който вече четвърт час не можеше да се реши коя от двете щампи върху коприна да купи. Хвърли поглед към витрината.

Мат! Седеше на „неговата“ пейка — мислено Лорън бе започнала да я нарича така — и четеше книга.

Виж, това бе нещо ново! Не, не че се съмняваше, че изобщо чете… Но да седнеш да четеш насред Маркетплейс и то точно на тази пейка? По дяволите, какво искаше в края на краищата този човек?

Лорън отново насочи вниманието си към колебливия клиент. Слава Богу, докато зяпаше навън, той бе избрал най-сетне щампата, която тя му препоръча още в началото. Изборът на подходяща рамка се оказа далеч по-сложно нещо, понеже магазинът предлагаше голямо разнообразие, но това не притесняваше Лорън. Бе част от работата и й доставяше истинско удоволствие. Сметките показваха, че правят по-голям оборот от продажбата на рамки, отколкото на самите гравюри.

Лорън записа старателно поръчката, взе предплата и чак когато го изпрати с поглед до вратата, си позволи да хвърли едно око навън.

Мат продължаваше да чете.

Привършила с обяда, след малко се появи Бет, за да смени Лорън. Погледна любопитно навън.

— Какво прави?

— Чете, ако можем да вярваме на очите си.

— Да де, но какво прави в действителност?

— Да ме убиеш, не мога да ти кажа.

— Не ти ли се иска да разбереш?

— Иска ми се.

— Добре, защо не се опиташ да разбереш?

— Първо ще си изям сандвичите. Умирам от глад.

— Ти си безнадежден случай! — изпуфтя отчаяно Бет.

Лорън я удостои със свиване на раменете и се запъти към стаичката.

„Безнадежден“ не бе най-точната дума. Чувстваше се поласкана. Мат не бе избрал случайно пейката. Поласкана — да, но и озадачена. Ако толкова искаше да я види, не беше ли по-просто да влезе в магазина?

А тя самата искаше ли да го види? Все още не бе готова с отговора. Нещо в този мъж я смущаваше, може би дори я плашеше, но не можеше да си обясни причината.

Задъвка бавно сандвича. От време на време отпиваше по глътка кола от кутията. Привърши с обяда и изглежда приливът на енергия разпали любопитството й. Естествено искаше да разбере какво е намислил този Матю Крюгер! И кой му даваше право да монополизира пейката? С какво право я разсейва, докато тя работи? Защо я кара да се чувства едва ли не гузна, че е игнорирала присъствието му?

Без капка колебание, Лорън прекоси магазина, излетя навън и с решителна крачка приближи към пейката. Мат изглежда не я забеляза, защото не вдигна поглед. Тя остана права около минута, после приседна в другия край на пейката. Разстоянието, което ги делеше, изключваше всякакво предположение, че интимничи. Той обаче бе тъй погълнат от четивото, че изобщо не я забеляза. Лорън се загледа в него. Освен очите, които се движеха ритмично по редовете, лицето му беше спокойно и гладко избръснато. Лъскавата кестенява коса, леко разрошена от подухващия вятър, докосваше яката на ризата. Пак бе с джинси и маратонки, но днес бе облякъл бледорозова памучна риза. Ако някога й беше хрумвало, че розовият цвят е много женски, набързо ревизира заблуждението си. Ръкавите на ризата, навити малко под лакътя, откриваха загорели от слънцето ръце. Мургавата шия и брадичка контрастираха великолепно с розовия цвят на ризата. Накратко, Мат изглеждаше адски секси. Даже неприлично секси.

Лорън посегна към книгата и я дръпна леко от ръцете му. Преди да прочете заглавието, не пропусна да забележи стреснатото изражение, което се изписа на лицето му.

На глас прочете: „Диво място“.

— Не е лоша, но в други книги Паркър прави страхотни описания на Бостън. Препоръчвам ти ги.

— Чел съм ги — рече Мат. Ясните му кафеникави очи уловиха нейните, когато тя вдигна поглед. — Отдавна съм запален по Паркър.

Ядът на Лорън се бе изпарил. Всъщност вече не си спомняше да е имала съмнения по отношение на Мат нито вчера, нито снощи, нито тази сутрин. Единствената мисъл, която се въртеше натрапчиво в главата й в момента, беше, че това са най-топлите, най-човечните очи, които някога бе виждала, и че тази негова стеснителна усмивка сгрява душата й, кара я да се чувства необикновено. С усилие отмести поглед и го насочи към книгата.

— Мистерия, комбинирана с малка доза насилие, това ли ти допада? Или може би си завладян от безстрашния мъжествен Спенсър? — тонът й в никакъв случай не беше заядлив.

— Всъщност, да си призная, харесвам стила на Паркър — изчистен, стегнат. Има ритъм в повествованието, много мъдрост и чудесен хумор.

Лорън кимна мълчаливо. Значи Мат не разиграваше театър — наистина бе погълнат от книгата. Познаваше и ценеше Паркър.

— И все пак защо избра тази пейка? — попита неочаквано тя. В леко присвитите й очи проблясваха закачливи пламъчета.

Мат понечи да отговори, но явно се отказа. Гледаше я някак по детски сконфузено и гузно.

— Харесвам тази пейка, защото е до твоя магазин — все пак реши да обясни накрая и Лорън мигновено осъзна, че няма мърдане. — Надявах се по някое време да те видя, но най-вече се надявах следобед да излезем заедно, да наемем платноходка и да се разходим из залива. Тази сутрин наблюдавах морето от прозореца на хотелската стая на тридесет и втория етаж. Изглеждаше така примамливо! Ти си имаш обаче работа… — добави с унила физиономия. — Знам, че не е честно да искам да зарежеш работата и да хукнеш по разходки. Имаш си задължения. Приемам го и се отнасям с уважение!

Лорън не беше сигурна какво заслужава Мат — да го утеши с прегръдка или да го цапардоса с книгата по главата.

— Мат, ти си ужасен! Не е честно! — наистина не беше честно един едър и мъжествен мъж да се държи с подкупваща свенливост на хлапе, да я изкушава деликатно ненатрапчиво с толкова примамливи предложения.

— Значи приемаш да се разходим с лодка?

— За съжаление, не мога!

— Но би приела, ако имаше възможност?

— Да.

— И това е някаква утеха! — усмихна се той, отпускайки се на пейката, но почти веднага се надигна, сякаш бе задвижен от пружина. — А довечера? В парка „Еспленейд“ ще има концерт на бостънски състави. Какво ще кажеш да си устроим пикник? Ще ги послушаме и ще вечеряме на открито.

След час, след два, след три, Лорън би измислила поне стотина оправдания да отклони поканата, ала в момента нищо не й хрумна.

— Защо не? Сигурно ще е забавно.

— Чудесно! В колко часа свършваш?

— А в колко започва концертът?

— Боже мой, въобще не се сетих за тази незначителна подробност! — възкликна Мат и скочи пъргаво от пейка. — Стой тук, не мърдай! След минута се връщам.

Лорън го проследи с поглед. Мат хукна към касата до „Фанюил Хол“, проправи си път в тълпата и се добра до гишето. След няколко минути дотича задъхан при нея.

— Концертът започва в осем, но казаха, че не е лошо да се отиде по-раничко, за да се седне по-близо до подиума. Но в крайна сметка няма голямо значение. Навсякъде има високоговорители и не е задължително да се наврем в сцената.

— Ще помоля Джейми да помага на Бет, докато затвори магазина. А преди концерта можем да се поразходим из парка… Удобно ли ти е да ме вземеш в седем? А аз междувременно ще поръчам нещо за вечеря…

— За вечерята ще се погрижа аз. Тъй и тъй карам нещо като отпуска… За днес приключих с моите ангажименти, а ти си още заета.

— Дадено — усмихна се Лорън и се изправи. — Значи в седем?

— Ще те чакам — тя се запъти към магазина, но чу гласа на Мат.

— Лорън…

Спря и го погледна въпросително. Мат посочи с очи книгата, която тя още държеше в ръката си.

— Извинявай, забравих я — върна се и му я подаде.

— Но аз не. Щом няма да има разходка с лодка по море, трябва да си запълня с нещо времето. Освен за стила на Паркър, мога да кажа няколко добри думи и за интригата — мистерия и малко насилие, така ли беше? А що се отнася до телосложението на главния герой…

— Зарежи това! — прекъсна го Лорън. В очите й се гонеха игриви пламъчета. — Не искам да слушам повече нито за Паркър, нито за стила му, нито за мускулестия герой! — съзнаваше, че ако постои още малко, ще зареже и магазина, и задълженията и ще хукне на онази примамлива разходка.

После, разбира се, щеше да съжалява. Магазинът бе важно нещо, което щеше да си остане и след заминаването на Мат. Това никога не биваше да го забравя!

Оставащите часове до седем се влачеха страшно бавно, а май единствената мисъл, която се въртеше в главата на Лорън, бе, че Мат ще дойде да я вземе в седем. Бет я съсипа от подигравки, когато маркира грешно една покупка на касата, да не говорим какво последва, когато Лорън опъна парче щампована коприна наопаки върху рамката.

Колкото и безнадеждно бавно да се точеха минутите, най-после стана седем. Появи се Мат, пъхнал под мишница одеяло с надпис: „С комплиментите на хотел «Мариот»“.

В другата ръка държеше огромна амбалажна торба, натъпкана до горе с всякакви съблазнителни деликатеси. Поеха пеша през Бийкън Хил, минаха край сградата на местния капитолиум, край общината, после прекосиха и градската градина. В парка се бе събрало вече пъстро множество в очакване на концерта. Успяха обаче да си намерят удобно местенце, недалеч от високия подиум. Честно казано, на Лорън й беше все едно къде ще седнат — до сцената или на петстотин метра от нея. Концертът много-много не я интересуваше, по-важно беше, че е с Мат. Реши, че няма смисъл да разнищва точно сега този факт, колкото и странно да изглеждаше това нейно увлечение по мъж, който след някой и друг ден щеше да изчезне от живота й. В момента просто искаше да се наслаждава на приятната вечер, на компанията на този привлекателен мъж и го правеше с голямо удоволствие.

Мат разгъна одеялото на тревата, настаниха се и той започна да вади от торбата кутии с храна. Беше купил банички със спанак, пилешка салата със стафиди и орехи, френско сирене, солени бисквити, плодове и бутилка добре изстуден малинов сок. Лорън се усъмни, че щяха да справят с толкова лакомства, на което Мат само се засмя. Засмя се и когато на импровизираната трапеза не остана почти нищо. Концертът отдавна бе започнал. По това време съставите вече се бяха развихрили. Мат прибра в торбата остатъците от скромната вечеря и се премести по-близо до Лорън.

Както обикновено ставаше на такива концерти, тълпата бе в непрестанно движение. Хората идваха да се отпуснат, да си починат. Имаше семейства с деца, млади влюбени, семейни двойки на средна възраст, че и по-големи шумни компании. Всички се наслаждаваха на великолепната вечер. Във въздуха се носеше опияняващото ухание на разцъфнал жасмин, носен от свежия морски бриз.

Концертът приближаваше своя апогей. Лорън не си спомняше да се е чувствала някога тъй сита и доволна. Разбира се, не заради вкусната храна, с която се натъпкаха. Мат бе с нея — неин кавалер. А не с красивата блондинка вдясно или с онази пищна мацка с огненочервената коса, седнала отляво недалеч от тях. Мат беше с нея! Трябваше само леко да отклони очи от сцената, за да види протегнатите му напред крака — стройни, силни. Беше с бяла риза, а джинсите бе заменил с кафеникав панталон. Видът му беше някак по-официален, но не по-малко съблазнителен и впечатляващ. Лорън усещаше топлината от рамото му, опряно леко в гърба й. Силно, здраво рамо, на което човек можеше да се осланя. Беше се подпрял с ръка на тревата, съвсем близо до бедрото й. Ръка красива, с дълги пръсти със златист загар, покрита с малки косъмчета…

Възторжени аплодисменти посрещнаха края на песента. Съставът подхвана друга доста популярна песен и публиката запляска в такт. Мат и Лорън, усмихнати доволно, може би бяха единствените, които нямаха желание да се присъединят към кипящия ентусиазъм на тълпата. Сякаш се бояха да не нарушат този тъй прекрасен момент на интимност. Толкова естествен и същевременно — толкова особен и неповторим.

Като че ли чула безмълвен зов, Лорън изви глава към Мат. Затаила дъх, тя се взираше в очите му, които я привличаха като магнит — ласкави и топли, изпълнени с необуздан копнеж очи. Този клокочещ вулкан би трябвало да я уплаши, но тялото й пренебрегна разума. Тъкмо обратното, усети, че кръвта й пламна и лудо запрепуска във вените. Сърцето й се разтуптя, а крайниците — отмаляха.

Мат наведе глава и докосна устните й — толкова леко, че й се стори, че сънува. Отдръпна се, изглеждаше замаян, после отново наклони глава и я целуна пак така. Втората целувка сякаш разтърси Лорън — тя инстинктивно разтвори устни.

Мат като че ли само чакаше този приканващ жест.

Този път целувката му беше истинска, пропита със страст, която разпалваше ответен огън у нея. Струваше й се невероятно, че две мъжки устни само са в състояние да събудят такъв копнеж в тялото й.

В момента, в който Лорън понечи импулсивно да обвие шията му с ръце и да го привлече към себе си, Мат откъсна устните си и с безкрайна нежност я целуна по челото. Не бе отронил дума, ала накъсаното му дишане бе повече от красноречиво. Затворила очи, тя също дишаше на пресекулки.

Мат се премести малко и я привлече, така че тя опря гръб върху гърдите му, отпусна глава на рамото му, а той обви ръце около кръста й. Останаха така, докато не заглъхна последният акорд. Чак тогава неохотно станаха, събраха нещата и се сляха с бавно разотиващата се тълпа. В едната ръка Мат държеше одеялото, а с другата бе прегърнал през рамо Лорън. Тя беше уловила пръстите му.

Бяха стигнали почти до Капитолиума, когато Мат наруши мълчанието.

— Трябва да пътувам до Лиоминстър.

— Кога?

— Утре много рано сутринта. Имам насрочена среща в девет. При други обстоятелства щях да тръгна още тази вечер, но исках да сме заедно — Лорън кимна мълчаливо. Не знаеше какво да каже. — За съжаление, и в неделя имам ангажимент и трябва да остана там, макар че страшно ми се искаше да бъдем заедно през почивните дни.

— Не се притеснявай! Без друго нямаше да съм свободна. Магазинът е отворен и в неделя.

— Не може да се работи без почивен ден!

— То е само временно, докато с Бет усетим здрава почва под краката си. Не бяхме сигурни кога ще можем да си позволим допълнителен служител в магазина. Слава Богу, нещата потръгнаха. Мъчим се да убедим Джейми да продължи на пълен работен ден, за да имаме по един почивен ден. Ако знаеш само колко неща имам да върша! Добре поне, че в неделя отваряме в един, та мога да погледна нещо вкъщи. Предстои ми обаче голям ремонт и ако в най-скоро време не го започна, някой хубав ден моята съборетина, отчаяна да чака да я постегна, ще рухне върху главата ми.

— Мисля, че ще мога да ти помогна.

— Как, нали заминаваш?

— Имам предвид няколко фирми, с които работим тук, но ако се налага, ще потърся и други. Какви майстори ще са ти нужни?

— Водопроводчик, електротехник и дърводелец, който да стегне покрива. Малко преувеличавам, нещата не са толкова трагични. Основите и стените на къщата са солидни — проверих ги, преди да я купя. Искам обаче да прекроя стаите. Ще ми трябват добри майстори, за да мога да им се доверя, защото няма да имам време да се въртя край тях и да контролирам какво вършат.

— Ясно, ще видя какво мога да направя — обеща Мат и стисна лекичко ръката й.

Известно време вървяха мълчаливо. Лорън се чувстваше радостна и тревожна едновременно, ако такова чудо беше възможно.

— Кога планираш да се върнеш в Сан Франциско? — не се стърпя и попита накрая.

— Не по-рано от седмица-две. В началото на другата седмица се връщам, после ще трябва да отскоча пак за малко до Лиоминстър. Къде оставяш колата?

— Ей там — кимна тя с глава по посока на гаража, където всеки ден паркираше. — Но не е нужно да ме придружаваш.

— Искам да те придружа. Пък и какво друго да правя?

— Ще поспиш. Наистина ще трябва да тръгнеш много рано за Лиоминстър, ако искаш да стигнеш преди девет.

— Няма страшно. Утре вечер ще се наспя.

На Лорън й се стори, че стигнаха ужасно бързо до гаража. Качиха се на третия етаж и намериха колата. Тя отключи без желание вратата, отвори я и чак тогава погледна Мат.

— Да те закарам ли до хотела?

— Отклоняваш се от пътя — отказа той.

— Но и ти го направи!

— Друго е пеша. С кола е много по-трудно, особено по тези еднопосочни улици.

— Няма значение! Наистина…

Мат сложи пръст на устните й и даде да се разбере, че спорът е приключен. Въпреки мъждивото осветление в гаража, Лорън не можеше да не забележи как той попива бавно чертите й с очи. Очи хипнотизиращи, топли и обезоръжаващи, които за пореден път я лишаваха от способността да мисли.

Мат плъзна показалец по брадичката й, улови я с два пръста и целуна устните й. Веднъж. И още веднъж. После докосна очите й, скулите, носа. Лорън сякаш бе изпаднала в транс. Устните й, тръпнещи, се разтвориха в очакване да свърши еротичната разходка. Но ако намираше това съприкосновение възбуждащо и еротично, то последвалото би трябвало да се сравнява с вулкан. С върха на езика си Мат описа огнена пътечка по устните й. Лорън сигурно щеше да се свлече на земята. Добре че посегна към вратата на колата и се вкопчи в нея. Никога не бе изпитвала по-наелектризиращо усещане. И най-странното от всичко бе, че единствената обща точка, в която телата им се докосваха в този миг, бяха устните им. Още известно време Лорън остана неподвижна със затворени очи, хипнотизирана от сладостно болезнените тръпки на неутолен копнеж. Неохотно отвори очи.

— Ще се видим ли, като се върна? — дрезгаво попита Мат. Съвсем ясно имаше предвид Линкълн.

— Бих искала — отвърна Лорън без колебание.

Той се усмихна и посочи с глава колата.

— Качвай се. Ако още малко се забавиш, може и да не те пусна.

— Това какво е — обещание или заплаха? — опита да се пошегува Лорън, но побърза да се шмугне зад волана.

Мат затвори вратата, тя натисна копчето, което я блокираше, и се измъкна на заден ход. Преди да свие на първия завой на спираловидния коридор, той й махна с ръка. После го изгуби от погледа си.

През целия път по улица „Кеймбридж“ Лорън се усмихваше. Продължи да се усмихва и когато сви по широкия булевард „Стороу“. Бе в твърде приповдигнато настроение, за да обръща внимание на яркия сноп светлина от фаровете на колата, която се движеше плътно зад нейната. Пресече моста Елиът и сви по шосе номер две. Задната кола я следваше сякаш се бе лепнала за нея. Още малко търпение — сигурно щеше да свие в някое от отклоненията, успокояваше се тя сама. Само че не зави.

Лорън навлезе в магистралата и се изтегли в дясното платно, следвана на късо разстояние от другата кола. Често поглеждаше в огледалцето. Намръщи се. Трафикът не бе натоварен, така че нищо не пречеше на непознатия шофьор да я изпревари, а не да се влачи след нея с петдесет километра в час.

Магистралата бе добре осветена, което й позволяваше да разгледа колата. Беше малка — съвременен модел, в купето нямаше друг, освен шофьора. Дали пък някое новоизлюпено шофьорче, с жълто около устата, не си правеше майтап? Не личеше да е пийнал или да иска да й даде сигнал, че гумата й е омекнала, например, или че от ауспуха излизат пламъци. Просто се беше лепнал за нея и й лазеше по нервите. Ако това бе целта му, определено я постигна.

Лорън натисна газта, изнесе се в средното платно и продължи с по-висока скорост. Задната кола също ускори и я последва в средното платно. След малко Лорън се изтегли вдясно, последвана незабавно от малката кола. Тя натисна леко спирачките, за да даде знак на шофьора, че може да я задмине, но единствената му реакция бе и той да намали. Реши да предприеме последно отчаяно усилие да се освободи от преследвача си, като спре в аварийното платно. Задната кола я задмина и продължи напред.

Лорън въздъхна с неизразимо облекчение. Вкопчила се във волана, няколко минути остана неподвижна, за да се съвземе. След като си даде сметка, че малката кола явно я преследваше, въображението й се развихри. Какви ли не ужасии й минаха през ум. Инцидентчетата зачестиха твърде много в последно време. Онази кола, която едва не я блъсна на улицата, злото куче, което се нахвърли върху нея в двора, вратата на гаража, която можеше да я премаже, следите, макар и почти незабележими, че някой бе влизал в дома й… Затова не беше лесно да приеме преследването като шега.

Макар че точно това се насилваше да си внуши, когато подкара отново по магистралата. Една шега. Опасна шега…

След един завой забеляза светещите стопове на кола, спряла в аварийното платно. Подмина я и инстинктивно натисна газта. След минута-две видя в огледалцето, че малката кола отново е зад нея. Лорън изруга тихо, ала това не й донесе успокоение. Минаха пет минути и още пет — преследването продължаваше. Скоро трябваше да стигне отклонението за Линкълн. Единствената последна отчаяна надежда бе, че на преследвача ще му писне и ще се откаже, когато завиеше надясно. Напразни надежди. Задната кола зави веднага след нея и продължи по тесния, далеч по-тъмен път. Като се молеше горещо колата да не се развали насред пътя и да я остави в ръцете на оня откачен шофьор без образ и без име, Лорън подкара с възможно най-висока скорост директно към центъра на Линкълн.

Натисна спирачки едва когато стигна пред полицейския участък. За нейно огромно изумление обаче малката кола, която през целия път се бе лепнала за нея като опашка, най-спокойно, без миг колебание, зави към паркинга в съседство с участъка и паркира между две патрулни коли.

Лорън побърза да запали и подкара към дома си. Чувстваше се гузна. Какво се оказа в крайна сметка? Че на страха очите са големи. Но и онзи служител на закона, който и да беше той, се бе държал безотговорно, като разпасано хлапе, помисли си ядосана. Добре, а тя как да реагира? Ако се явеше в участъка, за да подаде оплакване, щеше да си спечели само неприятели. Полицаите ревностно държаха един на друг. Ако се вярваше на вестниците, нямаше да пропуснат да я накажат, макар и по друг повод. А някой ден може би наистина щеше да й потрябва помощта им… Не биваше да ги настройва срещу себе си.

Пък и от какво точно да се оплаче? Като им каже, че се е уплашила от онази кола зад нея, понеже в последно време й се случват разни странни неща, нали щяха да си помислят, че не е с всичкия си? Бездомно куче я нападнало, врата се сгромолясала пред носа й, призрак ровил из бельото й… Господи, май наистина започваше да превърта!

Не забеляза никаква кола отзад, но и не го очакваше.

Някакво тъпо ченге си беше правило гадни шегички или просто бе решило да потренира преследване за развлечение. Лорън прибра колата в гаража и на бегом се добра до задния вход на къщата. Запали де що имаше лампи и тръгна да обикаля стаите, докато не се увери, че всяко нещо е на мястото си, както го е оставила сутринта.

Сутринта, която й се струваше толкова далечна… И вечерта — тъй вълнуваща и необикновена, но помрачена от това ужасно преживяване.

Лорън угаси лампите, с изключение на една на долния етаж, и си легна. Трябваше да монтира в двора осветление. Май се налагаше все пак да помисли и за алармена инсталация. Господи, повдигаше й се, само като си помислеше за това! Нали една от главните причини да купи тази къща беше да се отърве от стреса на големия град. А то какво се получи?

Правиш от мухата слон! — за стотен път си повтори младата жена, сгушена под завивката в тъмната спалня. Виновно беше развинтеното въображение на Бет. И собственото й развинтено въображение. Бет й каза да си вземе бодигард… Какво пък, може би идеята не беше толкова лоша. Мисълта за Мат Крюгер — мъжествен, силен, смел, способен да я закриля, да я влуди само с една целувка — й действаше успокояващо. Най-сетне заспа.

 

 

Към края на седмицата Лорън се срещна с трима предприемачи, за да обсъдят предстоящия ремонт. Нито един не й хареса. Първият бе твърде консервативен. Лорън се помъчи да му обясни, че не иска пълна реставрация на къщата. Да, щяха да съхранят фасадата, но вътрешното оформление трябваше да бъде приятна изненада с модерното си архитектурно решение. За съжаление, предприемач номер две нямаше вкус към модерните архитектурни изненади. Той възприе високомерно покровителствен тон. „Прекрасно ви разбирам, госпожо!“ — заяви той и тутакси разгърна своето виждане за ремонта. А то бе точно това, което тя не искаше.

Номер три не само че закъсня за срещата, но и самият той, и камионетката му изглеждаха ужасно мърляви. Не беше трудно да си представиш каква работа можеше да очаква човек от него.

След трите неуспешни срещи, Лорън реши да изчака Мат. Той щеше да й помогне. Не го беше виждала как работи, но му имаше доверие. Беше убедена, че няма да й препоръча несериозни майстори. Беше неделя привечер. Мат не й излизаше от ума. Питаше се кога ли ще се върне в Бостън и как щяха да се развият по-нататък отношенията им. Време беше да си признае, че го харесва. Искаше й се да вярва, че прекрасните качества, които ценеше в него — добър, честен и открит характер — са били присъщи и на Брад. Трябваше да го поразпита още малко за него, но като че ли всички въпроси се изпаряваха от главата й, щом останеше насаме с Мат. Този мъж бе привлекателен и интригуващ. Сякаш успяваше да съчетае най-доброто от два противоположни свята — на интелекта и на първичната физическа сила. Получената комбинация бе от висша класа. Такъв мъж срещаше за първи път.

Ами как я целуваше? Не че бе голям експерт в тази област, но нещо такова виждаше в мечтите си. По-точно изживяното усещане надхвърляше мечтите й… Затова тревожната й възбуда в момента бе напълно разбираема.

Да осъзнаеш корените на проблема обаче все още не означава, че си го решил. И тъй като засега „решението“ не беше под ръка, не й оставаше друго удоволствие, освен да вземе дълъг успокояващ душ. Без да изгася лампата във всекидневната — в последно време май й стана навик — се качи в банята на втория етаж.

„Удоволствие“, така да се каже, бе повече заради израза. Бойлерът — остарял модел и малък по обем — не се отличаваше от останалото оборудване, което получи с къщата. Дори когато термостатът беше включен на пределна мощност, горещата вода бе оскъдна. Лорън бързо-бързо научи, че с един бойлер топла вода не можеше да вземе душ и после да пере. Тази вечер пране не се предвиждаше, затова смяташе да се поглези под душа, докато не започнеше да тече студена вода.

Съблече се, хвърли си дрехите в коша за пране, взе чиста нощница от скрина и влезе в банята. Пусна топлата вода, дръпна найлоновата завеса и когато над нея започна да се издига пара, влезе под душа.

Божествено! Точно както й препоръча доктор Боуен. Затвори очи и вдигна нагоре глава. Горещите струи обливаха косата, раменете, гърба, краката й. Насапуниса се, а после, като се поклащаше бавно, остави водата да измие пяната. Усети как се отпуска, напрежението изчезва, сякаш измито от водата.

Тогава чу шума. Ококорила очи, изви рязко глава. Какво беше това? Затръшване на врата? Или пак номер на въображението? Няколко секунди остана неподвижна, като се ослушваше напрегнато. Стори й се, че чува ритмично туп-туп.

Без да се мае и да разсъждава дали бе шум от нечии стъпки, или тупкането на собственото й сърце, Лорън завъртя крана на душа, сграбчи хавлиената кърпа и с бясна скорост започна да попива водата. При тези ненормални обстоятелства, свърши прилична работа. Явно нощницата бе на друго мнение, защото постоянно лепнеше по мокрите части на тялото й. Когато накрая успя да я нахлузи, Лорън бе почти готова да ревне от отчаяние. Притаила дъх, надникна през открехнатата врата на банята. В спалнята нямаше никой. Втурна се към шкафа и грабна първото „оръжие“, което й попадна под ръка. Тежкият фотоапарат „Никон“ — от години не го бе използвала — определено можеше да свърши добра работа като подръчна бухалка, особено ако го хванеш здраво за кожената дръжка и цапардосаш противника си по главата.

Лорън прекоси на пръсти спалнята, залепи се до открехнатата врата и наостри слух. Нищо не се чуваше. Продължи да се ослушва. Пак нищо. Пое си въздух и кресна:

— Обадих се в полицията. Патрулната кола е на път! Така че измитай се, докато все още можеш!

Пълна тишина.

Това за полицията си беше чиста лъжа. Не можеше да им звъни, за да съобщи, че е чула някакъв шум. Нали щяха да й се изсмеят. В старите къщи се чуваха всякакви шумове, а, честно казано, не можеше да твърди със сигурност, че някой се е вмъкнал в дома й.

Но не беше сигурна и в обратното.

Пресегна се и изгаси лампата. Кой знае как събра кураж да надникне през вратата, като очакваше всеки момент някой да затрополи по стълбите или да изскочи от една от двете съседни спални.

Никой не го направи.

Лорън седна безшумно на пода. Нито за секунда не откъсваше очи от тесния процеп на вратата. Ослушваше се и чакаше. И чакаше. И чакаше. Усети, че от напрежението започва да се сковава, но не смееше да мръдне. Минаха пет минути. Нищо. Минаха още десет, тя продължаваше да стои в напрежение и да се ослушва. Когато минаха петнадесет минути, трябваше да признае, че по всяка вероятност въображението й пак я бе подвело.

Все пак не беше чак толкова убедена, та да не се погрижи за сигурността си. Затвори внимателно вратата на спалнята, домъкна тежък стол и залости с него вратата. С фотоапарата в ръка, скочи в леглото и замря неподвижна под одеялото. Ослушваше се и чакаше. Часовете се изнизваха отчайващо мудно. На зазоряване бе абсолютно сигурна в едно — непременно щеше да инсталира алармена система. Нямаше никакво желание да изживее още една такава нощ.

Да, задължително алармена инсталация! Освен ако, разбира се, не минеше на варианта бодигард…