Барбара Делински
Загадки и обещания (4)

Трета глава

Отблизо непознатият бе доста по-висок, отколкото на Лорън й се стори от разстояние, докато го наблюдаваше през витрината. И по-широкоплещест. Лицето му — с наситен бронзов тен. Но най-учудващото беше, че изглеждаше и някак неуверен.

— Лорън Стивънсън? — попита колебливо той.

— Да… — Лорън спря на две-три крачки от него, подпирайки се с ръка върху солидния дървен щанд.

— Странно наистина… — мъжът направо се вгледа озадачен в лицето й. — Съвсем не съм очаквал, че изглеждате така…

Лорън трепна вътрешно и на свой ред попита предпазливо:

— А какво очаквахте?

— Очаквах да сте… някак… Как да кажа? По-различна…

Ако този мъж по някакъв начин имаше отношение към миналото й, озадачението му бе разбираемо. Лорън обаче бе нащрек. От два дни непознатият я наблюдаваше.

— Познаваме ли се отнякъде? — запита колебливо тя.

За първи път той се усмихна. Неловка стеснителна усмивка, посвоему подкупваща.

— Казвам се Матю Крюгер. Мат — за части от секундата се поколеба. — Бяхме приятели с брат ви.

Лорън не беше много сигурна какво очакваше да чуе, но определено не това.

— Приятели с Брад?! — нотките на скептицизъм, примесен с учудване, доста ясно прозираха в тона й.

— Да, с Брад бяхме приятели. След като се случи онова нещастие, бях до него в болницата до последния му час. Съжалявам за смъртта му.

— Аз също — Лорън беше искрена. Смръщила леко вежди, тя разглеждаше внимателно Матю Крюгер. Този човек бе доста далеч от представата, която имаше за Брад и приятелите му. Странно, но никога не бе чувала за него… Всъщност защо пък непременно трябваше да знае за него? Откакто брат й се откъсна от семейството, не поддържаха близки отношения. — Но брат ми почина преди година… — остана неизказаният въпрос защо този, който наричаше себе си приятел на Брад, я търсеше едва сега.

— Знам от Брад, че не сте поддържали близки отношения — продължи Матю Крюгер сякаш четеше мислите й. — На два-три пъти той ми спомена за вас… Случи се да имам работа насам и реших да ви потърся.

— Какво работите?

Отново почти незабележимо колебание.

— В строителството. Фирмата, в която работя, сключи неотдавна договор за един обект в западната част на Масачусетс. Дошъл съм да организирам предварителната подготовка на строежа.

Лорън кимна. Значи предприемач, но явно не от тези, свикнали да действат зад бюрото. Този човек си цапаше ръцете наравно с работниците. Великолепното телосложение не бе постигнато в спортна зала. Да… Мат Крюгер наистина се вписваше в собствените й представи за новия живот и новите приятели на брат й. Е, според родителите й, би трябвало да изглежда доста по-груб и недодялан. Външно поне човекът си изглеждаше съвсем прилично. „Чиста проба американец“ бе най-точното определение. Често обаче външността лъжеше…

— Да… — обади се най-сетне тя. Изпита неудобство и отмести поглед. В интерес на истина, не знаеше почти нищо за живота на брат си, откакто напусна Бенингтън. И изведнъж се появява някакъв непознат, който твърди, че му е бил приятел. Този мъж я плашеше. Може би неоснователно… — Отдавна ли сте в Бостън?

— От седмица — Лорън кимна. — Отседнах в хотел „Лонг Уорф Мариот“.

— Казахте, че обектът е в западната част на щата. Не е ли по-удобно да сте на място?

— Бях там, но инвеститорската компания е със седалище в Бостън. Тъй като трябваше да оформим някои документи, реших, че е по-практично да отседна няколко дни в града и, съчетавайки ангажиментите с приятното, да го разгледам.

Лорън забеляза, че той отмести поглед някъде зад гърба й, и се обърна. Бет излезе от задната стаичка.

— Аз ще затворя магазина — прошушна тя, минавайки край тях, като не пропусна да огледа с любопитство Мат.

— Бет, чакай малко — спря я Лорън. — Запознайте се — Матю Крюгер. Той е… Били са приятели с Брад — все още имаше съмнения по отношение на това твърдение, но така или иначе опростяваше представянето. — Мат, това е Бет Лавин.

— Приятно ми е да се запознаем — усмихна се стеснително тя на Мат.

— За мен е истинско удоволствие! — отвърна той на усмивката й и отново насочи вниманието си към Лорън. — Не бих искал да ви преча, ако имате работа.

Лорън отвори уста да каже, че наистина има работа, която непременно трябва да довърши, но беше изпреварена от Бет:

— О, не се притеснявайте, въобще не пречите! След малко затваряме магазина. Лорън, останалите инвентарни карти са попълнени. Можете да тръгвате с Мат, аз ще заключа.

Да тръгва с Мат? Господи, това пък е последното, което искам в момента, помисли ядосана Лорън. Първо на първо, не беше много сигурна, че е това, за което се представяше — приятел на Брад. Да не говорим, че изобщо не беше я канил „да си тръгват“ заедно.

— Какво ще кажете, Лорън, да се поразходим? — каза веднага той сякаш четеше мислите й. Замълча, пое си припряно дъх и добави: — Чух, че всеки ден по залез-слънце имало туристическа атракция — разходка с корабче из залива. Ако побързаме, сигурно ще успеем да го хванем…

— Не знам какво да кажа… Имам малко работа…

— Лорън, Господи, върви! Зарежи я тази работа! Откога не си излизала? Виж само каква прекрасна вечер е навън! И ти имаш нужда от малко чист въздух — ще ти се отрази добре.

— Ще се радвам, ако се съгласите да ми правите компания — много деликатно настоя Мат.

И точно това накара Лорън да отстъпи. Ако бе започнал да я убеждава дръзко и настойчиво, най-вероятно щеше да му откаже. Стори й се искрен и някак неуверен в себе си. Беше доловила тази неувереност, макар и почти незабележима, още когато застана пред него. Въпреки огромния ръст и малко грубовата външност, кафявите очи на Мат говореха за доброта и благ характер. Стори й се, че забелязва даже една особена ранимост, а в такъв момент Лорън Стивънсън бе готова веднага да развее белия байрак.

— Ей сега ще си взема чантата — каза тихо тя и побърза към стаичката. Кой знае защо изведнъж й олекна, душата й се отпусна.

Не след дълго двамата вървяха мълчаливо един до друг към пристанището. От време на време Мат мяташе поглед крадешком към Лорън, тя пък си задаваше въпроса и той ли се чувства така особено като нея.

— Как узнахте, че съм в Бостън? — попита първото, което й дойде наум, само и само да сложи край на неловкото мълчание.

— От родителите ви.

— От тях ли?

— Защо, не е ли трябвало да ми казват? — изгледа я Мат косо.

— Не… Тоест, да… Изненадана съм просто, това е…

Още малко повървяха мълчаливо. Този път Мат наруши мълчанието.

— Смятате, че вашите не би трябвало да дадат адреса ви на един приятел на Брад, така ли?

— Аз… Такова… Така е горе-долу…

Челюстта му неволно трепна.

— Поне сте откровена — отбеляза той.

— Предполагам, че знаете защо Брад напусна своя дом… — сви рамене Лорън.

— Знам само онова, което ми е казвал той. Вашите не се примирили с факта, че предпочита да си вади хляба, тъй да се каже, с ръцете, а не с главата. Когато напуснал колежа, просто го отписали.

Изглежда Мат наистина познаваше добре брат й.

— Казано така, звучи доста жестоко — промърмори Лорън.

— Било е в известен смисъл. Брад изживяваше тежко раздялата с родителите си.

— Аз съм жив свидетел, че и за тях не беше леко, но нито те, нито Брад, предприеха нещо, за да поправят злото.

— А вие, Лорън? Вие направихте ли нещо?

Лорън го стрелна ядосана с очи, но погледът й бързо омекна.

— Не — призна тя, навеждайки глава. — Смятах, че ще мога след известно време, но се оказа, че то не стигна…

— Съжалявате ли за пропуснатата възможност?

— Брад беше четири години по-голям от мене. Смея да твърдя, че и като деца не бяхме близки. Той се вълнуваше от неща, съвсем различни от моите интереси. Ще ми се да вярвам, че ако бе останал жив, с възрастта щяхме да открием онова общо между нас, което можеше да ни сближи.

Стигнаха до крайбрежния булевард. Пресякоха го тичешком. Мат я прихвана леко за лакътя, за да избегнат една връхлитаща кола.

— Значи сте била седемнадесетгодишна, когато Брад е решил да скъса със семейството си — продължи той прекъснатия разговор, щом стъпиха на срещуположния тротоар на булеварда.

— Виждам, че наистина сте го познавали добре! — вметна Лорън, без да крие доскорошния си скептицизъм.

— Знам от Брад, че е напуснал Бенингтън на двадесет и една години. Щом разликата е четири години… — Мат не довърши изречението. Изведнъж лицето му стана напрегнато. — Значи се усъмнихте, че съм му приятел? Смятахте, че лъжа?

— Не… Всъщност може би малко… Нали разбирате, човек приема с известни резерви твърдението на един непознат, когато никой не може да го потвърди или опровергае…

— Винаги ли сте така недоверчива?

— Не, но ставам подозрителна, когато забележа, че някой два дни наблюдава моя магазин, преди да се реши да влезе вътре — отвърна тя, като го гледаше право в очите.

— О, значи сте ме забелязали…

— Да — той изчерви ли се или така й се стори? И ако да — от гузна съвест или от смущение? За всеки случай Лорън реши да посмекчи тона. — Предполагам, че не сте се крили, нали?

— Да ви призная, не се решавах да вляза вътре… — смотолеви той.

— Защо? Толкова ли съм страшна? — удиви се Лорън.

— По две причини. Първата — не бях сигурен как ще ме приемете, защото знаех за проблемите между Брад и неговите близки. И втората — не бях сигурен, че вие сте Лорън… — отново на лицето му се изписа озадачение, докато се вглеждаше внимателно в нея. — Изглеждате съвсем различна… Много сте… красива.

Пръстите на Лорън импулсивно стиснаха дръжката на чантата, която бе преметнала през рамо.

— Брад имаше моя снимка…

— Доста стара снимка. На нея сте шестнайсетгодишна.

— Да, така е — съгласи се Лорън. Нямаше желание да споменава за пластичната операция. А защо — не й се щеше сега да задълбава. — Хората се променят… — добави тихо.

— Права сте — рече Мат. — И все пак, наистина е удивително… — На Лорън й се стори, че ще довърши изречението. За момент си зададе въпроса доколко подробно Брад бе разказвал на приятеля си за нея. Мат обаче погледна към кея и каза: — Мисля, че ей там са туристическите корабчета.

— Май да — проследи погледа му Лорън. — Не мога да кажа, че случихте особено с „екскурзовод“. Наистина, завършила съм колеж в Бостън, но преди доста години. Оттогава не бях стъпвала в града.

— Къде живеете?

— Защо, родителите ми не ви ли казаха? — попита развеселена Лорън.

— Споменаха само името на магазина — разбрал подтекста, Мат също се усмихна. — Предполагам са искали нещата да останат в строго делови порядък.

— В това не се съмнявам.

— А вие?

— Аз? Какво аз?

Изведнъж Мат стана сериозен.

— Смятате ли ме за втора ръка човек само защото нямам титла доктор на еди-каква си завързана наука?

— И аз не съм доктор на никаква наука!

— Да, но сте завършили колеж. А аз не съм и стъпвал на такова място.

— Както виждам, това не ви пречи да си вършите добре работата. Ако не греша, във вашата фирма високо ви ценят! — Лорън сама се удиви на разпалената си защита, още повече, че до преди малко почти не вярваше на думите му. Явно, будалите на този свят не свършваха… — Не, Мат, не ме сравнявайте с родителите ми! — продължи тя, поемайки дълбоко дъх. — Не само Брад имаше различия с тях. Просто ми беше нужно повече време, за да поема своя път.

Стигнаха до касата. Разговорът секна. Мат купи билети, качиха се на корабчето. Проправяйки си път през тълпата туристи, се добраха до горната палуба. Намериха свободно местенце край парапета. Оттам като на длан се виждаше градът, окъпан в злато от залязващото слънце. Гледката бе изумителна.

— Обичам Бостън! — промълви унесено Лорън, след като няколко минути съзерцаваше мълчаливо града.

— Защо?

— Бостън е много по-голям град от Бенингтън и затова е много по-вълнуващ, но е по-малък от Ню Йорк и някак по-човешки. Можеш да го опознаеш, така да се каже, да го разбереш. Приятно е да се живее в този град.

— Къде живееш, в апартамент или в самостоятелна къща?

— В ранчо.

— В Бостън?!

— В околностите на Линкълн… — Лорън се усети и го изгледа намръщена. — Не беше честно! Използва, че бях свалила гарда!

— Прощавай, не беше преднамерено — усмихна й се дружелюбно Мат. — Наистина ли имаш къща край Линкълн?

— Да — глупаво беше да го увърта повече. — Неотдавна купих имот и стара селска къща. Има нужда от солиден ремонт, но като се оправи, ще стане невероятна! Имотът е приличен и съм убедена, че тази къща притежава неподправено очарование. За мен има направо покоряващ чар!

— Така е с повечето стари сгради. Времето и следите от историята придават стил. Затова и аз харесвам Бостън. Ето, разхождаш се из града и гледаш — на това място е прочетена за първи път Декларацията за независимост, там е било бостънското клане — и усещаш, че настръхваш… — Мат замълча, поглеждайки въпросително към Лорън. — Защо се усмихваш?

— Ами, не мога да си представя, че настръхваш. Толкова си едър, силен… Някак не се връзва.

— Позволи ми да не се съглася с теб. Човек настръхва и от вълнение. Да си едър и силен, не означава непременно и безчувствен!

— Извинявай, не исках да кажа това…

— Зная — отсече Мат. Личеше, че иска да сложи точка на тази тема.

Двамата наблюдаваха смълчани как мостчето бе вдигнато и корабът бавно се отдалечи от кея. След малко моторите заработиха на по-високи обороти. Корабът направи продължителна маневра, зави и започна да набира скорост.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Мат.

Лорън с усилие откъсна очи от гледката, която съзерцаваше унесена.

— Не… Всъщност бих пила нещо разхладително. Вино с газирана вода или лимонада…

Мат кимна и се отдалечи към стълбите за долната палуба. Лорън го проследи с очи, докато се скри от погледа й. За едно не можеше да си криви душата — Мат определено можеше да привлече вниманието на нежната половина от човечеството. Не, не, че бе красавец в класическия смисъл на думата… С квадратната брадичка, леко гърбав нос и загрубяла кожа определено не съответстваше на понятието „красавец“. Излъчваше обаче здраве, сила и увереност! Внушаваше го даже твърдата му стъпка, докато вървеше по клатушкащата се палуба.

Вятърът заигра в косите й и Лорън отново обърна лице към морето. В далечината се открояваха „Аквариумът“ и пристанищните кули, а край кея човек можеше да види какво ли не — като се почне от стотици рибарски корабчета, та чак до огромни танкери. Множество ресторанти и кафенета опасваха като пъстроцветни коледни гирлянди крайбрежния булевард.

— Взех лимонада — извади я от съзерцанието Мат, подавайки едната чаша. — Барманът ме изгледа много подозрително, когато го попитах за вино с газирана вода, а останалите питиета, които предлагаше, бяха доста силни. Имаше и сандвичи, но не бих казал, че изглеждаха особено апетитно.

Отвори пакет с чипс и й предложи. Лорън си взе, схруска го и отпи глътка лимонада.

— Разкажи ми нещо за Брад — сама се изненада от думите си.

— Не знам… Не съм сигурен, че би искала да чуеш всичко… — отвърна той накрая. Около минута се вглеждаше замислено в нея.

Лорън отдаде колебанието му на раздвоението, което очевидно бе показала по някакъв начин.

— Може би си прав… Все пак разкажи ми, любопитна съм. Ти си първият, когото срещам, от хората, които го познават, след като напусна Бенингтън. Смятам, че не трябва да изпускам този шанс.

Мат налапа от чипса, схруска го, и попита:

— Какво те интересува?

— Заедно ли работехте с Брад?

— Не.

— А откога живееше в Сан Франциско? — Брад бе починал в Сан Франциско.

— В началото работеше в Сакраменто.

— Като дърводелец.

— Точно така, като дърводелец, но когато се премести в Сан Франциско, се занимаваше предимно с проектиране.

— Така ли? Какво проектираше?

— Най-вече къщи — кой знае защо, но за част от секундата Мат забави отговора си. — Понякога проектираше оформянето на зелените площи край административни сгради. Брад притежаваше вроден талант на архитект.

— Така ли се водеше във фирмата? Архитект?

— Не… Нямаше диплома. Беше, как да кажа, нещо като черноработник. Представяше на архитекта на компанията свои скици, но общо взето в суров вид, а онзи ги поразкрасяваше и доизкусуряваше, както се изисква.

— Ти познаваше ли добре компанията, в която Брад работеше?

— Бяхме конкуренти — отсече кратко Мат. Нещо в тона му обаче оставяше впечатлението, че не дава пукната пара за тази подробност.

— Но това не ви е пречело да сте приятели — отбеляза Лорън. — Как така?

— Много просто. Оставихме съперничеството за шефовете. А ние с Брад се забавлявахме — побратимяване с противника както се казва на езика на военните.

— Как се запознахте?

— На един турнир по боулинг.

— Странно, не си представям Брад и боулинг… — рече замислена Лорън. — Всъщност какво толкова чудно има? Не си го представям и как кове дъски на покрива на някаква къща… — изостави размишления и продължи да разпитва:

— А какво друго правехте заедно, освен че играехте боулинг?

— Ами, ходехме на кръчма… Понякога излизахме с приятелки. Отпуската си обикновено карахме заедно — с още четирима приятели, ако трябва да бъдем точни. Спускане със сал по река Колорадо или пътуване на коне през щата Монтана. Накратко, изкарвахме великолепно!

— Не се съмнявам. Така се развличат само истински мъже! — подхвърли шеговито Лорън.

— Ами сигурно е така… — отвърна Мат, като се усмихваше стеснително.

Усмивката на Лорън постепенно угасна.

— Брад не се е женил… — разбра го, когато адвокатът й прочете завещанието. — Питам се защо.

— Може би не е срещнал момичето, което би го приело такъв, какъвто е…

— А ти женен ли си? — въпросът сам се изплъзна от устата й и явно изненада Мат. Той помълча малко, вглеждайки се в нея, после поклати отрицателно глава. — А защо? — продължи да любопитства тя, напук на всичко.

— По същата причина.

— Струва ми се, че мога да разбера Брад… — рече тя замислено. — Той израсна в среда, в която единствената стойност беше интелектът. Известно време полагаше усилия да не изостава от нормите на тази среда, но после просто махна с ръка и се предаде. Такова поведение бе недопустимо и за родителите ми, и за техните приятели — за всички от тази затворена общност. Много преди да напусне Бенингтън, на Брад бе лепнат етикетът „неудачник“. Сигурна съм, че го понасяше ужасно тежко.

— Малцина са тези, които не са имали подобни проблеми…

— Съзнавам, че звучи нахално, но ако не е тайна, Мат, защо смяташ, че на една жена ще бъде трудно да те приеме такъв какъвто си?

Мат схруска още няколко картофки. Ако не беше мрачният блясък, припламнал за момент в очите му, човек би казал, че приема въпроса с пълно равнодушие.

— Аз съм работник с мазолести ръце, така да се каже, по рождение. Не мога да се похваля с родословно дърво или с разни странни комбинации от инициали, прикачени към името ми. Върша си работата, при това смятам, че не лошо, но не изгарям от амбиция един ден непременно да имам собствена фирма. Кой знае, може, като ми писне, да захвърля всичко и пак да започна да строя дървени бараки. Ако някоя мацка си въобразява, че е пипнала бъдещ строителен магнат, по-добре е да поразмисли, докато има още време! — горчивината, която прозираше в последната му реплика, не остана скрита за Лорън.

— Предполагам, че си се опарвал… — каза тя.

— Неведнъж — плъзна поглед към плискащите се вълни и продължи по-меко. — Жените са ме харесвали от край време… — прозвуча едва ли не като оправдание. — Но това не е достатъчно. Или поне не е достатъчно за една по-трайна връзка.

— Човек е склонен да харесва чуждото… — тихо, като че ли говореше на себе си, подхвърли Лорън. — Знаеш ли колко от нас дават мило и драго някой да ги забележи…

Мат се опули сякаш бе изрекла велика глупост.

— Какво говориш? — извика той разпалено. — Това не се отнася за теб! Хващам се на бас, че пред дома ти има опашка от мъже, които чакат да им обърнеш поне мъничко внимание!

Чак тогава Лорън се усети какво бе казала и защо реакцията на Мат бе толкова бурна. Просто за момент бе забравила как изглеждаше сега. Случваше се често. Бузите й пламнаха. Не беше свикнала да чува комплименти, а когато излизаха от устата на мъж като Матю Крюгер, една жена не можеше да ги приеме равнодушно…

— Не съм забелязвала опашка — ограничи се да отбележи тя.

— Тогава блазе му на щастливеца! — натърти Мат. Лорън поклати отрицателно глава. — Не е възможно, Лорън! Ти си толкова красива! Сигурно имаш много предложения — тя отново поклати глава. Нещо средно между смутена полуусмивка и гримаса се изписа на лицето й. — Но защо?

Нетактичният въпрос я разсмя.

— Знаеш ли, по тактичност си приличате с Бет.

— Прощавай, не исках да те засегна. Казах го от любопитство. Не твърдя, че непременно е трябвало да се омъжиш досега. Още си на… двадесет и девет години. Очевидно първо искаш да се утвърдиш професионално… — внезапна мисъл го накара да се намръщи. — Спомена, че дълго си отсъствала от Бостън. Значи магазинът е отскоро?

— Едва от месец.

— А преди това с какво се занимаваше?

— Работех в един музей в родния си град.

— Да, разбирам, в родния ти град… — Мат плъзна показалец по ръба на картонената чаша, която държеше. — Това обяснява много неща. Брад ми е говорил за него.

— Любопитна съм да чуя какво ти е разказвал?

— Казваше, че в този град човек се задушава, защото нещата са еднозначни, еднопосочни. Имаш две възможности — да станеш художник или преподавател в колеж. Всичко останало се смята професия на неудачник.

— Не, не е справедливо да се говори така! — разпалено защити тя родния си град. — Бенингтън е красиво и спокойно градче, което някои наистина чудесни хора са избрали за свое постоянно местожителство. Брад просто предпочете да живее другаде.

— Ти също, Лорън.

— Аз исках да отворя свой магазин.

— Можеше да го направиш в Бенингтън.

— Не, пазарът е ограничен — поклати тя глава.

— Значи си поставяш по-големи цели?

— Искам да имам преуспяващ магазин! — подчерта дебело Лорън със своеобразна решителност в гласа. — Нямам аспирациите на мама и на татко да пиша една след друга дебели монографии, но това не означава, че ми липсва стремеж да успея в начинанието, с което съм се заела.

— Сега наистина говориш като Брад — имаше тъга в усмивката му. — Беше твърдо решен…

— Твърдо решен на какво?

— Да успее в живота, да получи признание — довърши бавно изречението Мат, сякаш грижливо подбираше думите. — Не съм сигурен дали сам съзнаваше коя бе основната движеща сила в живота му. Колкото и често да повтаряше, че прави всичко за себе си, че въобще не го интересува мнението на близките му, струва ми се, че той просто се самозалъгваше.

— Мат, брат ми беше ли щастлив?

— В известен смисъл — да — отвърна той след кратък размисъл.

— Искам да те попитам нещо друго, Мат… — Лорън замълча, забола поглед в празната си чаша. — За нещастния случай, при който Брад бе ранен смъртоносно… Казаха ни само, че ръководел взривни работи и пострадал от експлозията. Това ли е всичко?

— Това е всичко! — отвърна той бързо и категорично. Кой знае защо, но тази категоричност изненада Лорън.

— Спомена, че си го видял веднага след нещастието — припомни тя.

— Да, в болницата — гласът му стана дрезгав. — Известно време Брад беше в съзнание, но имаше тежки вътрешни травми. Знам, че звучи жестоко, но може би така беше по-добре… Ако беше оживял — макар че шансовете бяха минимални — щеше да остане прикован за цял живот на инвалидна количка. Мисля, че Брад нямаше да го понесе.

— Не — прошепна Лорън и вдигна поглед. В очите й блестеше влага. — Понякога се чувствам виновна…

— Виновна?

— Всичко, което притежавам сега — магазина, къщата в Линкълн, това… — с широк жест Лорън посочи себе си — дължа на парите, които ми остави Брад. Ти знаеше ли за завещанието?

Мат сложи ръка на рамото й и леко го стисна.

— Такова бе последното желание на Брад. Аз го съобщих на адвоката. Мисля, че той търсеше покой за душата си и го намери…

Лорън кимна, но някак не успя да спре напиращите думи.

— Ако не беше Брад, сигурно още щях да живея в Бенингтън. Не само заради парите. Смъртта му се превърна в повратна точка в живота ми. Като че ли за пръв път си дадох сметка, че всички сме смъртни. Замислих се какво щях да оставя след себе си един ден, когато удари последният ми час. Тогава взех решение да се преместя в Бостън и да открия този магазин. Как ми се иска да можеше да ме види Брад отнякъде, да разбере, че сега се чувствам много по-добре, че имам цел в живота си и се гордея със своята самостоятелност.

— Достатъчно е, че го осъзнаваш, Лорън! Сигурен съм, че Брад би бил ужасно горд с теб!

— Мъчно ми, че е невъзможно да имам всичко това, а същевременно и Брад да е жив — въздъхна тъжно Лорън.

Мат я прихвана леко през рамо и я привлече по-близо до себе си. Точно от това се нуждаеше в момента — успокояваща, стопляща душата, човешка съпричастност.

— Понякога животът е безмилостен, налагат се компромиси, налага се да избираш. Дори онези на върха правят жертви. Смятам, че е по-разумно предварително да решиш на какви жертви си готов и да стартираш от тази позиция.

Когато Лорън вдигна очи към Мат, бузата й докосна леко рамото му. Изглеждаше съвсем естествено.

— Но такава позиция е негативна — възрази тя.

— Мисля, че е реалистична.

— Може би съм непоправима романтичка. За мен е важна крайната цел, никога не разсъждавам предварително за препятствията. Ако се изпречат на пътя ми, тогава ще му мисля как ще ги преодолея.

— Аз пък искам да съм подготвен за тях — каза Мат. — Просто различен подход към действителността — така го приеми. А кой е по-правилният — един Господ знае…

Лорън мълчеше. Изведнъж втренченият му поглед сякаш грабна нейния, прикова го и го погълна. На практика Мат й бе почти напълно непознат човек, а въпреки това му довери неща, които не би се осмелила да сподели с никой. Дали защото го чувстваше като жива връзка с покойния си брат, или защото умееше да изслушва, или защото той също беше откровен с нея — кой знае… В началото се отнесе подозрително към него, може би с основание. В известен смисъл все още не бе преодоляла напълно това чувство. И въпреки това… И въпреки това, имаше нещо в този мъж, което я привличаше, което топеше недоверието.

Внезапно пронизително изсвирване на корабната сирена ги стресна. Трябваха им няколко секунди да се отърсят от унеса. Едва тогава забелязаха, че почти всички пасажери са се скупчили на срещуположната страна на палубата и махат с ръка на минаващия кораб с мачти. Мат и Лорън побързаха да се присъединят към множеството.

— Страхотна гледка! — възкликна Мат с нескрито възхищение. — Жалко, че не са опънали платната.

— Жалко, наистина. Едно време е нямало мотори на корабите.

— Нито уокмени — Мат посочи с ръка моряка, който висеше на въжетата, естествено, със слушалки на главата.

Гледката развесели Лорън. След малко погледът й се плъзна към летището, което се виждаше в далечината.

— Ако от офиса ми се откриваше такава гледка, по цял ден щях да зяпам как кацат и излитат самолетите. Нямаше да свърша за две пари работа.

— Аз пък да не видя самолет! Изнервям се само като ги гледам… Направо мразя да летя със самолет.

— Такъв мъжага като теб? — погледна го недоверчиво Лорън.

— Ами колкото си по-едър, по-силно тупваш на земята!

— Едно на нула за теб — Лорън не се сдържа и се усмихна. — Все пак пътуваш със самолет, нали?

— Само когато се налага — отвърна Мат. Тонът му изразяваше нещо средно между отвращение и примирение със съдбата.

— Ако се съди по тона — по-често, отколкото би предпочитал.

— Виж тук си абсолютно права.

— Мисля, че никога няма да ми омръзне да летя със самолет — очите на Лорън заблестяха от възбуда. — Не, не искам да кажа, че го правя толкова често, но всеки път изпитвам страхотно въодушевление! Когато излетиш, просто си в ръцете на съдбата. Вече нищо не зависи от теб…

— Точно това ме притеснява, я! — изсумтя красноречиво Мат. — Обичам да контролирам нещата. Подобно на препятствията…

Присвила закачливо очи, Лорън подхвърли:

— Обзалагам се, че ако трябва да подкараш нова кола, я проверяваш сантиметър по сантиметър, че и по два пъти!

— Освен това, преди да хапна първата лъжичка мелба, опитвам поотделно сметаната, печените бадеми, течния шоколад и накрая самия сладолед.

— Е, и къде е изненадата тогава?

— В идеалната комбинация на съставките. По този начин свеждам до минимум риска от разочарование. Ако не харесам някоя съставка, мога да я сменя или ако не е възможно, поне ще съм подготвен. Моите очаквания ще съответстват на действителността.

— Намирам, че си доста предпазлив човек.

— Бих казал крайно предпазлив.

— Да, сега разбирам защо два дни вися пред магазина, преди да се решиш да влезеш. — Лорън наклони глава и попита: — Какво щеше да направиш, ако изглеждах като на снимката?

— Щях да вляза веднага!

— Нещо не те разбирам… — Лорън се усъмни в искреността на заявлението. — Искаш да кажеш, че външността ми те е възпирала да влезеш?

— Точно така.

— Но… Не мислиш ли, че изглеждам по-добре, отколкото на снимката?

— Та ти си направо красива!

— Тогава…

Лорън съвсем се обърка. Даже не обърна внимание, че Мат я завъртя с лице към него. Ръцете му се сключиха над кръста й.

— Плаша се от красиви жени — призна той, като се усмихваше смутено. — Нали ти казах, че вече съм се парил?

Усмивката му обаче не донесе очакваното разведряване на атмосферата.

— Да не мислиш, че ще хукна да те гоня само защото си „расов мъж“? — опули се Лорън. Гневната й реплика привлече няколко озадачени погледа.

— Шшт! — Мат се огледа крадешком наоколо.

Лорън го сграбчи за ръцете, изтласка го и продължи, вече шепнешком, но все така ядосано.

— Това ли си помисли? Виж какво ще ти кажа — не съм те канила да влизаш в моя магазин! Не съм се натискала да ме водиш на някаква разходка с корабче! Не се интересувам от красивото ти тяло! Но даже и да се интересувах, щях да се уверя преди това, че под хубавата „опаковка“ има още нещо, разбра ли? — изпухтя тя с отвращение и извърна настрани глава. — От всички самовлюбени, арогантни…

— Лорън, нямах предвид това! — най-сетне успя да прекъсне Мат гневната тирада. — Защо избързваш със заключенията? Не ти ли е минавало през ум, че можеш да стреснеш един мъж?

— Кой? Аз?!

— Да, точно ти. Очаквах да видя една свитичка жена… — Мат очевидно се поколеба. Прокашля се и продължи: — Една такава слабичка, съвсем обикновена жена, която си живурка кротко в провинцията. Или поне с такова впечатление останах от разказите на Брад. Боже мой, ако можеше да те види сега! Красива, интелигентна, елегантна жена, която има собствен магазин в големия град! И аз да си помисля, че тази жена ще хукне да ме гони? Да, Лорън, стреснат съм, уплашен съм — добави с въздишка.

Докато траеше краткият монолог, Лорън осъзна колко абсурдно бяха прозвучали собствените й обвинения.

— Нямаш вид на уплашен човек… — промърмори тя в отговор.

— Признавам, че донякъде си възвърнах самообладанието — на устните на Мат заигра усмивка. — И знаеш ли защо? Ти се оказа съвсем нормална жена. Явно, под красивата обвивка се крие един добър човек…

Свела поглед, Лорън се усмихваше свенливо.

— Струва ми се, че ще изпуснем залеза — рече тя.

— Права си.

Преместиха се на другия борд. Корабът направи голям завой и се насочи към кея. Двамата се умълчаха. Лорън потъна в мисли. Обяснението на Мат, че красотата й го бе уплашила, звучеше обезпокоително. Нали целта на пластичната корекция бе точно обратната? Затова избухна в несправедливи обвинения… А не беше ли друга причината? Не търсеше ли просто повод да наложи някаква дистанция между себе си и Мат?

Като мъж Мат бе твърде привлекателен. Държеше се непринудено, естествено. От друга страна обаче, бе твърде много свързан с един начин на живот, към който съвсем доскоро тя се отнасяше, меко казано, с неодобрение. Е, сега нещата бяха по-различни, ала не беше редно да се преструва, че преди години не бе изпитала разочарование от дезертьорството на брат си. Освен всичко се чувстваше и гузна. Всъщност мълчаливо се съгласи с родителите си, че Брад е неудачник, и въпреки това не се отказа от парите му. А те съвсем не бяха малко. Как е възможно един „дърводелец — архитект“ да печели толкова много? Нима в продължение на единайсет години бе спестявал всеки излишен цент?

Лорън си даваше сметка, че много от въпросите за Брад, които я вълнуваха, останаха незададени. Имаше усещането, че Мат съзнателно избягваше подробностите, когато заговореше за работата на брат й. За личния му живот бе по-словоохотлив, но пак оставяше впечатлението за нещо недоизказано…

Корабът се изравни с пристана. Хвърлиха въжетата, след малко спуснаха и мостчето.

— Сигурно си гладна — каза Мат, когато слязоха на брега.

— Не искаш ли да хапнем нещо в ресторанта на хотела?

„Мариот“ бе на няколко преки от мястото, където стояха, ала Лорън побърза да откаже.

— Предпочитам да се прибера вкъщи.

— Сигурна ли си?

Този път Лорън не се поддаде на мекия и топъл блясък на кокосовите му очи. Трябваше й малко време, за да възприеме появата на Мат в живота си. Той бе свързан с миналото на Брад, ала близостта му някак нарушаваше собственото й равновесие. В момента имаше нужда да почувства сигурността на своя дом.

— Напълно — отвърна с дружелюбна усмивка. — Благодаря ти за чудесната разходка. Беше много приятно.

— Позволи ми да те придружа до колата. Вече се стъмни.

— Не се тревожи, минавам по осветени улици до гаража, където съм я оставила.

— Добре, но внимавай! — кимна той.

Лорън пое по улицата, след няколко крачки изви назад глава и му извика:

— Желая ти успех в работата, Мат!

Той й махна с ръка, обърна се и се запъти към хотела. Чак когато пресичаше крайбрежния булевард, Лорън погледна назад, но Мат беше изчезнал.

 

 

В късния следобед слънцето все още блестеше ярко над Холивуд Хилс, но щорите в кабинета вече бяха спуснати, когато влезе стопанинът, прекоси облицования с теракота под и вдигна слушалката на телефона върху бюрото.

— Да?

— Действаме.

— Крайно време беше! Смятах, че ще се обадиш по-рано.

— Признавам, че е много хитра жена. Прикрива следите си почти като професионалист. Още не съм разнищил кой й е помогнал да се измъкне от Лос Анжелис, но за Бахамите беше прав. Отишла е в същата клиника, в която е ходила миналата есен, докато сте почивали заедно на острова. Всъщност това е единствената грешка, която е допуснала досега.

— Значи най-после успя да я откриеш?

— Както предполагаше, направила си е пластична операция. Нищо особено. В болничното досие има някаква смешна снимка „отпреди“ и цял куп медицински изследвания, с цел да ни подвеждат, но на снимката след операцията е досущ като „нашия човек“. Сега косата й е по-тъмна и по-късо подстригана. Подвизава се под друго име.

— Както можеше да се очаква. Къде е сега?

— В Бостън. Има малък магазин за гравюри и рамки.

— С парите от моите подаръци! Значи магазинче… Колко забавно!

— Няма да повярваш на очите си, ако я видиш. Самата невинност! Дрехите й — модни, но без да привличат вниманието — нищо общо с предишната екстравагантност. Кара някакъв сааб — сто на сто купен на втора ръка. Жената, с която работят в магазина, и тя — света вода ненапита. Върти се и някакъв голобрад младеж…

— А бижутата? Разбра ли нещо за бижутата?

— Засега нищо. Предполагам, че първо е продала кожите. Не е толкова трудно, а след продажбата е почти невъзможно да им хванеш дирите.

— Установи ли контакт с нея?

— Имам си човек за тая работа. Вече й се случиха две-три дребни „инцидентчета“, нищо особено, колкото да я посплашим…

— Е, и?

— Резултатът е налице. Всеки път, когато излиза от къщата, се оглежда нервно.

— Каква къща?

— Купила е една стара селска съборетина недалеч от Бостън.

— С моите пари!

— Ще си получиш обратно всичко с лихвата.

— Искам да откриеш бижутата!

— Търсим ги, шефе! Изглежда обаче не ги държи вкъщи. Днес лично проверих.

— Претършува ли навсякъде?

— Е, не чак толкова очевадно! Поразрових тук-таме. Нека само се съмнява, че някой души наоколо, но да не вика ченгетата.

— Няма да посмее, защото знае, че ръката ми е дълга. Не би рискувала да издаде следите си. И така, какви са следващите ти стъпки?

— Имам още няколко фокуса в ръкава си. Нали каза, че искаш да скимти от страх. И аз го искам. Ще я накарам да се побърка от ужас!

— Ти май добре се забавляваш?

— Може и така да се каже. Миналия път се издъних пред теб — заради нея. Това е моето отмъщение!

— Това е моето отмъщение и си го набий добре в главата!

— Както кажеш, шефе, както кажеш!