Барбара Делински
Загадки и обещания (3)

Втора глава

Втората седмица от отварянето на магазина бе не по-малко обещаваща от първата. Лорън тъкмо си задаваше въпроса как щяха да се справят сами с Бет с постоянно нарастващата работа, когато един ден ги посети фотограф-професионалист на свободна практика, за да им предложи свои художествени фотографии. Беше млад — на не повече от двайсет и пет, и работите му определено бяха на ниво. Заприказваха се и стана дума, че младежът търси някаква почасова работа, за да може да покрива разходите си за фотографските материали. Без много да му мисли, Лорън му предложи да започне при тях. И не сбърка. Сега вече двете с Бет можеха да си позволят по някой час почивка през деня — да хапнат нещо на обяд, да обиколят набързо магазините или да отхвърлят натрупалата се канцеларска работа.

Джейми — така се казваше фотографът — работеше при тях близо седмица, когато Лорън се прибра от една такава обедна почивка. Стискаше в ръка найлонов плик с току-що купения нов пуловер, а лицето й бе бледо като платно. Влезе направо в задната стаичка, която им служеше за канцелария. Бет незабавно я последва.

— Добре ли си? — попита разтревожена.

Лорън остави плика на бюрото и се отпусна на креслото.

— Да знаеш само какво ми се случи преди малко! Тъкмо бях излязла от магазина, откъдето си купих пуловера, и зяпах по витрините на улица „Нюбъри“, когато една кола се отклони от уличното платно и връхлетя на тротоара. Признавам, че въобще не я забелязах, защото се бях заплеснала, и ако един от минувачите не ме беше дръпнал в последния момент, Бог знае какво щеше да се случи!

— Опитай се да не мислиш повече за това! Нали си жива и здрава — това е важното! Онзи смотаняк, шофьорът, да не е бил пиян?

— Знам ли? Овладя колата и изчезна. Дори не си направи труда да спре, за да провери дали не съм ранена.

— Копеле! А минувачът, който те спаси… Готин ли беше?

— Минувачът беше с рокля! — сопна й се Лорън, но явно преиграваше с раздразнението. — Как можеш да задаваш такива въпроси, когато едва не загинах под колелата на някакъв откачен тип?

— Хайде и ти сега! Къде остана чувството ти за хумор? Я си представи колко романтично би било, ако от ноктите на смъртта те бе изтръгнал някой снажен тъмнокос красавец! Ти припадаш от уплаха и се отпускаш в ръцете му, той те вдига внимателно, притиска те до стоманените си гърди и онемява, поразен от красотата ти.

— О, Боже! — Лорън завъртя отчаяно очи.

— Един ден и това може да се случи — рече убедено Бет, като поклати пръст. — Нали знаеш, стават чудеса…

— Не мога да повярвам, че само преди седмица тази жена най-яростно защитаваше женската еманципация! — възкликна заядливо Лорън.

— Зарежи това. Добре ли си сега? — Бет сложи ръка на рамото й. Тонът й беше изпълнен със загриженост. — Искаш ли да пийнеш нещо освежително?

Лорън си пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Не, всичко е наред. Признавам, че със закъснение осъзнах какво е можело да ми се случи, и бях направо ужасена, но мисля, че ми мина. Предпочитам да се хвана за работа, та да не мисля повече за станалото.

И наистина, когато късно вечерта се върна в Линкълн, Лорън почти бе забравила този неприятен инцидент. На другия ден неотложни задачи около магазина напълно го изтласкаха от съзнанието й. След работа веднага се прибра вкъщи. Преоблече се по джинси и фланелка и се зае с вечерята, следвайки прилежно указанията на доктор Боуен. Понякога й костваше усилие, струваше й се, че се тъпче прекалено, но наистина наддаде килограм и половина, както беше поръчал доктор Боуен. Не можеше да си крива душата — отиваше й.

След като се върна от Бахамите, ангажиментите около магазина запълваха почти изцяло времето на младата жена, та досега просто не бе намерила пролука да помисли за плана на ремонта на новия си дом. Реши да го направи тази вечер. Взе бележник и писалка и тръгна из стаите. Нужен й бе списък на всичко, което предстоеше да се ремонтира или обнови. Посредникът, от когото купи имота, й даде имената на тукашен строителен предприемач, дърводелец, водопроводчик и електротехник. Естествено, нямаше намерение да ги наема, както се казва, със затворени очи, но й се щеше да сложи малко ред в мислите си, преди да уговори срещи с майсторите.

Повече от час записва най-прилежно в бележника си какво, според нея, бе необходимо да се направи. Накрая й омръзна, заряза бележника и излезе на верандата. Нощта бе топла и ясна. На осеяното със звезди небе блестеше сребърният полумесец. Лорън пое с пълни гърди свежия въздух, слезе от верандата пред входа и излезе на двора. Спря, отметна назад глава, зарея поглед към небето. Търсеше да си избере една звезда и да си пожелае нещо.

Но какво? Можеше ли да се желае нещо повече в живота? Здраве? От години за първи път се чувстваше напълно здрава. Лицето й изглеждаше различно и тя обожаваше новата си външност. Започна работа, която й харесваше, и имаше всички основания да вярва в успеха. Сдобила се бе със собствен дом, намираше го прекрасен и се чувстваше щастлива в него. Какво й пречеше да се надява, че безоблачното щастие ще продължи още дълго, много дълго време? Оставаше ли още нещо, което да си пожелае? Може би съпруг? И деца… Е, всичко с времето си…

Свела замислено глава, Лорън пое с бавни крачки обратно към къщата. Зад гърба й се разнесе странен звук, като че ли изръмжаване, който я накара да спре. Има нещо враждебно в този шум, си каза тя и смръщи чело. И пак! Този път нямаше съмнение — това беше ръмжене. Лорън се обърна рязко, като се взираше напрегнато в близките дървета. Забеляза сянката на някакво животно, което бавно се придвижваше напред. Куче, въздъхна тя с облекчение. Навярно беше на съседите.

— Хей, приятел, знаеш ли, че ме уплаши? — подвикна тя високо, притиснала с ръка гърдите си. Сърцето й биеше до пръсване. — Така ли се посрещат новите съседи? — направи крачка към кучето, за да покаже, че е настроена дружелюбно, но то оголи зъби и изръмжа предупредително. — Няма да ти сторя нищо лошо, момчето ми! — опита се да го успокои тя и протегна ръка към звяра. — Ето, на, души!

Кучето не само че не приближи към нея, но изръмжа още по-заканително и сви уши. Явно се готвеше да я нападне.

— Хей, не се плаши… — подхвана Лорън с треперещ глас, ала звярът не я остави да довърши. Хвърли се върху нея и я събори на земята със зловещо оголени зъби.

Тя се помъчи да се предпази с ръце, като същевременно раздаваше ритници, но не й се наложи да се бори дълго. Почти веднага след като я повали на земята, кучето побягна към дърветата и изчезна в гъстата зеленина.

Макар да се тресеше цялата от ужас, Лорън успя да се надигне и седна в тревата. Миг по-късно стана на крака и хукна като обезумяла към къщата. Влезе вътре, залости здраво вратата, подпря се на нея и затвори очи. Мина доста време, докато преодолее донякъде шока от преживяното. Постепенно безсилен гняв измести ужаса. Едва се сдържа да не грабне слушалката и да вдигне порядъчен скандал на съседите си, семейство Иънг. Кучето бе изчезнало по посока на техния двор. Отказа се в последния момент — беше твърде късно. Поуспокои се и размисли. Слава Богу, че се въздържа! В гнева си можеше да изтърси нещо, за което после да съжалява. Познаваше хората съвсем бегло и не би искала от самото начало да си развалят отношенията.

На сутринта им се обади от магазина. Въздъхна с облекчение, като чу гласа на Карол Иънг.

— Здравей, Карол, обажда се Лорън Стивънсън — новата ви съседка. Запознахме се преди две-три седмици, когато се преместих.

— Радвам се да те чуя, Лорън. Как си? Успя ли да се пооправиш в новия си дом?

— Горе-долу… Дано не съм ти попречила!

— Моля ти се, какво говориш! Едно от удоволствията да работиш на компютърен терминал вкъщи е, че можеш да си позволиш почивка, когато си поискаш. Тази седмица момчетата гостуват на старците в Мериленд, затова спокойно мога да си побъбря по телефона. Започна ли ремонта?

— Не, за съжаление. Бях много заета в магазина, та не ми остана време да се разправям с майстори. Обаждам ти се за друго… — Лорън замълча. Опитваше се да подбере внимателно следващите думи. — Снощи имах ужасно преживяване. Беше доста късно, някъде към единадесет. Излязох да се поразтъпча из двора и ме нападна куче.

— Нападна те куче?! Господи, добре ли си?

— Да, да, нищо ми няма. Кучето се нахвърли върху мен и ме събори на земята. Ръмжеше злобно и се зъбеше отвратително, но после избяга. Слава Богу, отървах се само с уплахата!

— Боже Господи! Не знаех, че наоколо бродят бездомни кучета!

— Значи… кучето не е ваше…

— О, не! Не е, разбира се! Така ли си помисли?

— Изскочи откъм вашия двор, та предположих…

— Още снощи е трябвало да ни се обадиш! Може би щяхме да го пипнем. Как изглеждаше?

— Беше голямо черно куче с къса козина. Приличаше на доберман, но не съм много сигурна… На двора беше тъмно, а и аз бях толкова ужасена, че въобще не си помислих да го оглеждам.

— Горкичката, какво си преживяла! Че кой не би си изкарал ума! — Карол замълча, явно обмисляше нещо. — Доколкото знам, никой от съседите наоколо няма такова куче… Със сигурност обаче мога да твърдя, че и да има, не би нападнало човек. Сигурно е било бездомно. Защо не се обадиш в полицията?

— Не… Да занимавам чак полицията? Едва ли е нужно — побърза да отклони идеята Лорън. Живееше отскоро тук и не искаше да вдига излишен шум около себе си. — Сега, когато зная, че не е на някой от съседите, съм по-спокойна. Би могло да бъде от онези специално обучените кучета — пазачи. Може да е избягало или да се е загубило… В крайна сметка, не ме нарани, макар че като нищо щеше да го направи.

— Лорън, обещавам ти да сме нащрек. Ще предупредя и хората наоколо. Но ако пак го забележиш, непременно се обади в полицията. Човек трябва да се разхожда спокойно из двора си, не е ли така?

— Аз също ще се постарая да съм малко по-внимателна — каза Лорън, преди да се сбогуват. — Благодаря ти, Карол. Много ми помогна.

— Наистина няма за какво! Но ако пак се случи нещо, непременно се обади у нас, чу ли?

— Благодаря ти, дано не се налага!

В момента, в който Лорън остави слушалка, Бет се вмъкна в стаичката.

— Какво чух? Снощи си била нападната от куче? Онзи ден — кола, сега пък — куче! Боже мой, какво става, Лорън? Май новото ти „аз“ привлича злокобни елементи…

— Давай, давай, шегувай се за моя сметка! — сряза я Лорън добродушно.

— Слушай, моето момиче, съвсем не ми е до смях! — Бет потри драматично ръце. — Знаеш ли какво? Може би някой те преследва… По-точно духът на някой, който е живял в тази селска къща преди, да кажем, повече от век. И този дух няма да миряса, докато не те прокуди от своя дом, защото го смята за свой.

— Бет…

— Не, изслушай ме! — приятелката й вдигна повелително ръка. — Представи си, само за момент си представи, че този дух е решил да те изгони не само от къщата, но и от града. Затова измисля разни „инцидентчета“, та да се изплашиш до смърт…

— Бет!

— И тогава се появява един адски готин супермен и по една случайност притежава тайнствено оръжие, с което може да срази дори един гаден призрак и да го превърне… да речем, на парцалив чаршаф.

Лорън се отпусна на креслото, неспособна да овладее напиращия кикот.

— Свърши ли с приказката?

— О, не, най-интересното започва, след като нашият герой разпердушини призрака! Умопомрачителният супермен се влюбва лудо в теб, оженвате се и живеете щастливи до дълбока старост.

— Я ми отговори на един въпрос! Ти защо не си в магазина?

— Защото Джейми е там.

— Струва ми се, че би трябвало да си в магазина — Лорън се надигна от креслото. — Същото важи и за мен — добави, като стисна нежно ръката на приятелката си, и се промъкна през вратата.

 

 

Няколко дни по-късно Лорън взе твърдото решение да започне незабавно ремонт. Механизмът на вратата на гаража, която се отваряше нагоре, неочаквано изпусна и за малко тежката рулетка да се стовари върху главата й. Наистина гаражът бе допълнителна пристройка към къщата, правена преди около двайсет и пет години, но изглежда предишните стопани са го занемарили напълно, заключи Лорън, като оглеждаше с отчаян вид падналата врата.

Обади се на майсторите, чиито имена беше взела от посредника — и уреди срещи. Не беше кой знае колко въодушевена след разменените реплики по телефона, но все пак реши, че няма да загуби нищо, ако се срещне с тях, преди да търси други възможности. Искаше новият й дом да стане едно бижу, така, както го виждаше в представите си, и бе готова да плати за това.

Решението беше взето, така че можеше да отхвърли и малко канцеларска работа, свързана с магазина. Седна на пода във всекидневната до ниска масичка, която в момента заместваше бюрото, и се зае да попълва поръчките за рамки, но работата не й вървеше. Беше притеснена и разсеяна. Много пъти се улавяше, че писалката е замръзнала върху листа, а погледът й блуждае през прозореца. Навън — тъмно като в рог, а тя беше съвсем сама. Използвайки прикритието на тъмнината, всеки можеше да се залости някъде наблизо и да я наблюдава. Дори в момента…

Лорън изруга наум Бет, заради небивалиците, които й внушаваше, а себе си, заради учудващото лековерие и податливост, и отново започна да попълва формулярите. Кой знае защо обаче, преди да заспи си зададе идиотския въпрос дали е в състояние стогодишен призрак да повреди една двайсет и пет годишна порта на гараж…

Към обяд на следващия ден Лорън го забеляза за първи път. Докато сваляше от витрината една фотография в рамка, купена преди това от един клиент, погледна разсеяно към пейката пред магазина. На пейката седеше той — неподвижен и някак напрегнат. И я гледаше втренчено.

С попресилена усмивка, Лорън отмести бързо поглед, окачи на мястото на фотографията една гравюра и се върна в магазина. След четвърт час, когато за малко настъпи временно затишие, отново погледна навън. Непознатият от пейката не бе помръднал. Кръстосал небрежно крак връз крак, провесил ръка през облегалката, той имаше вид на човек, решил да си почине и да позяпа минувачите. В следващия миг обаче Лорън изпита неприятното усещане, че е забил очи в нея, и смутена отмести поглед. На Маркетплейс бе съвсем обичайно хората да поседят на пейките. Както бе облечен — с карирана риза, джинси и маратонки, мъжът отвън приличаше на един от многото разхождащи се всеки ден, макар че не ближеше традиционната фунийка сладолед. Нищо чудно човекът просто да се наслаждава на пъстрата и живописна атмосфера в квартала. Или да си почива… Или да чака някой… А в това, че поглеждаше към магазина, нямаше нищо неестествено. Къде другаде да гледа, като седеше точно срещу него?

В този момент Джейми я извика на телефона. Търсеше я един гравьор, с когото се мъчеше да се свърже от сутринта. След това шайбата я завъртя. Спомни си за непознатия след час и половина, когато излезе да купи марки. Озадачи я фактът, че изобщо се беше сетила за него.

От мъжа нямаше и следа.

 

 

Вечерта, когато се прибра вкъщи, Лорън усещаше необяснима вътрешна възбуда. Отдаде го на двете чаши кафе, които бе изпила в следобедните часове, по липса на по-приемливо обяснение.

Лорън включи печката, за да стопли френската рибена супа, която купи пътьом от луксозен кулинарен магазин. Докато чакаше да се стопли изисканият специалитет, огледа кухнята с критично око. Смяташе да я обзаведе изцяло в бяло — бели шкафчета с пепеляв обков, снежнобяла печка и хладилник, подът щеше да облицова с бяла теракота. И тук-там по някое „петно“ в бледосиньо — например емайлираните съдове, шарките на тапетите, гравюрите, които щяха да красят стените. Защо не и светлосини щори? Първоначалният й замисъл бе да не слага нищо на прозорците, но все пак реши, че няма да е лошо да гарантира малко уединение, особено в нощи, загадъчно възбуждащи като тази…

Да, явно беше превъзбудена. Заради кафето… Не биваше да прекалява!

На другия ден, малко след като отвориха магазина, непознатият се появи отново. Беше сменил карираната риза с бяло поло. Седеше на пейката, но бе изпружил напред крака, за разлика от миналия път.

— Страхотен е, нали? — Бет се лепна за Лорън, като се хилеше нахално.

— Кой?

— Как кой? Онзи, готиният тип на пейката, дето не откъсваш очи от него. Виждала ли си някога такава фантастична коса? — косата на непознатия бе светлокестенява със златист отблясък, сресана грижливо, макар че беше гъста и доста дълга.

— Не…

— А такива стройни крака виждала ли си?

— Не съм.

— Кой ли може да е?

— Нямам представа.

— Навярно е турист. Дявол да го вземе, защо винаги става така — забележиш някой симпатяга, дето да ти хване окото, а на следващия ден и следа няма от него.

— Този и вчера беше тук.

— Какво?!

Лорън премигна, откъсна неохотно очи от непознатия и погледна приятелката си. Несъзнателно отри овлажнелите си длани в ленената пола.

— Видях го и вчера — гласът й трепна някак особено.

— Не е шега, нали? Искаш да кажеш, че ни наблюдава?

— О, я престани с тези щуротии, Бет! Защо ще ни наблюдава?

— Ами защото е чул, че в Маркетплейс има две страхотни мацки, които държат ъгловия магазин за рамки и гравюри. И човекът решил лично да провери дали отговаря на истината.

— Ами защо виси навън? Да беше влязъл, щом е толкова куражлия!

— Защо ние не излезем при него, щом сме такива куражлийки.

— Май куражлиите са на привършване! — приключи спора Лорън.

В това време непознатият се изправи и бавно се отдалечи, проследен от два чифта очи. Лорън не беше много сигурна дали този факт предизвика облекчение, или разочарование у нея. Имаше нещо обаятелно в този мъж — не само заради косата със златисти кичури и дългите мускулести крака. Внушаваше увереност и сила. Неочаквано й хрумна налудничавата мисъл дали случайно той няма голямо черно ръмжащо куче… Побърза да я изтласка от ума си, заедно с останалите мисли за непознатия. Докато не го видя отново още същия следобед.

— Кой би могъл да е? — прошушна на Бет.

Бет моментално вдигна глава от бланката, която попълваше, и проследи озадачения й поглед.

— Значи пак е тук — Бет отново се зае с писането, но продължи да шушне: — Намирам го за малко недодялан за моя вкус. Твой е, отстъпвам ти го.

— Пфу! Изобщо не ме интересува! — промърмори Лорън с половин уста. — Ще ми се обаче да разбера за какъв дявол се мотае тук? Втори ден при това…

— По-добре върви и го питай! — подкачи я Бет, подавайки усмихната химикалка и попълнената бланка на клиента: — Ако обичате, подпишете се тук. Най-долу попълнете адреса си и телефона.

— Как така ще го питам? — продължи приглушената размяна на реплики. — Човекът сигурно си има някаква причина… Не мога да се правя на глупачка!

— Ами тогава престани! Какво толкова въртиш и сучеш? Няма причина за тревога.

Лорън не беше толкова убедена в това. Струваше й се, че непознатият наблюдава магазина с едно особено скрито напрежение. Буквално усещаше натиска на неговия поглед — твърде силен, за да не го забележи.

Приближи клиент да купи някаква декоративна тъкан. Лорън искрено му се зарадва. Последва го друг, който вече си бе избрал гравюра и търсеше съвета й за рамката. Лорън го обслужи с такава задължаваща готовност, че спокойно можеше да бъде номинирана за наградата „Търговец на годината“. С трети клиент много дълго, дори прекалено дълго, избираха гравюри, които да се връзвали с новите тапети и дамаска във всекидневната му. Човекът бе донесъл със себе си и мостри.

Наближаваше краят на работния ден. Лорън се чувстваше смазана от умора. Затвори се в задната стаичка, за да попълни инвентарните карти. С нетърпение очакваше момента, когато щеше да се прибере вкъщи, да хапне нещо, после да се мушне в леглото с някоя приятна книга и да почете, докато й се приспи.

— Лорън! — тихо, но настойчиво подвикна Бет. — Той е тук! Пита за теб.

Лорън вдигна рязко глава от бумагите.

— Кой е тук?

— Онзи. Непознатият от пейката — с мълниеносна скорост Бет хвърли едно око през рамо.

— И пита за мен?! — долното чене на Лорън увисна от изненада.

— Пита по име.

— Ама как… Откъде… Къде е?

— Ей там, отвън — гримасниченето на Бет щеше да разсмее Лорън, ако не беше толкова объркана и неуверена в себе си.

Този мъж изглеждаше различен. Нямаше вид на досадник. Нито на сваляч. Беше… беше… Просто беше много различен. Бет й махна припряно.

— Ей сега, идвам — измърмори Лорън. Гласът й неволно трепна. Изправи се, приглади дългия памучен пуловер, опна рамене и като се молеше да изглежда по-спокойна, отколкото всъщност беше, неохотно напусна своето убежище.