Барбара Делински
Загадки и обещания (2)

Първа глава

За кой ли път Лорън Стивънсън плахо вдигна очи към отражението си в огледалото. Отмести поглед, после отново се втренчи в кристалната повърхност.

— Колкото и да се гледам, още не мога да повярвам, че съм аз — прошепна едва чуто тя.

— Че си ти, ти си. И трябва да призная, че си страхотна! — отбеляза с широка усмивка Ричард Боуен.

Лорън го погледна крадешком. През седмиците, прекарани в клиниката, доверието й в доктор Боуен укрепваше и днес с чиста съвест можеше да каже, че между лекаря и пациентката се бяха установили чудесни взаимоотношения. Не можеше да се отрече, че Ричард Боуен бе чаровен мъж, и това, естествено, придаваше още по-голяма тежест на комплимента му.

— Бас държа, че го казваш на всичките си пациентки — подхвърли тя.

— Не, невинаги. Някои от тях просто изглеждат добре. Други изглеждат по-добре, отколкото преди пластичната операция. Между впрочем има и такива, които изглеждат по-добре, преди да се намеся със скалпела — добави той и намигна.

— Не ми се вярва, че го споделяш с тях — закачи го Лорън.

— За нищо на света не бих си създал смъртни врагове? Голяма част от моите пациентки идват тук, водени от суетата. Не мисля обаче, че твоят случай е такъв. Прав ли съм, Лорън?

— Беше абсолютно необходимо да го направя — поклати тя глава и отново се вгледа в огледалото. — И въпреки всичко, удивена съм, наистина съм удивена! Знаех, че ще има положителна промяна във външността ми… — Лорън замълча неловко. Лицето й поруменя и тя добави притеснена: — Не съм очаквала обаче дори половината от резултата…

Ричард посрещна думите й със смях, който преливаше от задоволство.

— Да се работи със случаи като твоя е направо удоволствие. Може да се каже, че като дойде в клиниката, ти си имаше „маята“ на красавица. Наложи се да направя само незначителни корекции.

— Не бих ги нарекла чак толкова незначителни… — Лорън докосна леко с върха на пръстите безупречната линия на носа си и ги плъзна по очертанията на брадичката. После отпусна ръка върху бедрото си. — Освен това качих цели пет килограма. Странно наистина, но смятах, че ще отслабна с това хранене със сламка.

— Специално ти назначих висококалорична течна диета, защото в противен случай щеше да се стопиш съвсем. Сега, когато вече си в състояние да дъвчеш, настоявам да спазваш стриктно предписания ти режим. Спокойно можеш да сложиш още два-три килограма, без изобщо да се отрази на фигурата ти. Значи, залавяй се сериозно с яденето, но не забравяй, че не бива да претоварваш челюстните мускули, преди да са укрепнали напълно. Така че храни се често, но по малко. Как се чувстваш, откакто свалихме превръзките?

— Понаболява ме, но не е страшно.

— И това е напълно естествено, минали са само три дни. Болезненото напрежение ще отшуми. Нямаш проблеми и с говора. Понякога се налага да прибягваме до помощта на логопед, но, слава Богу, не и в твоя случай.

Доктор Боуен, който бе приседнал на ъгъла на бюрото си, се надигна. През отворения прозорец подухна лек ветрец, напоен с нежното ухание на разцъфнал жасмин и тихо шумолене на палмови листа.

— Е, как мислиш, готова ли си да се прибираш у дома?

Преди да отговори, Лорън въздъхна театрално. Очите й искряха закачливо.

— Право да ти кажа и аз не знам. Десет седмици, прекарани на Бахамите… Никак не е трудно да свикнеш с укрепващите процедури, с разкошните масажи, със слънцето и морето, с всички тия вкуснотии, дето си ги пиеш със сламка… Не, човек не може да се оплаче от такъв живот!

— Но най-хубавото е пред теб. Кога е самолетът ти?

— След два часа.

— Нервна ли си?

— Заради „дебюта“ с новата външност? — Лорън го погледна безпомощно и умолително. — Мъничко…

— Ще те чака ли някой на летището в Бостън?

— Бет ще ме посрещне.

Доктор Боуен присви очи и повдигна пръст, стараейки се да си припомни името.

— Това не е ли твоята съдружничка?

— Точно така — усмихна му се Лорън. — Изгаря от нетърпение да ми покаже какво е свършила, докато отсъствах. Сключила е договор за магазина на Маркетплейс, който и двете харесахме, и пише, че почти е приключила с ремонта. Вече е поръчала рекламните афиши и рамките и казва, че е в постоянен контакт с художниците, които ще ни поверят свои гравюри. Остава само да се сложат в рамки и да направим официалното откриване.

— Да ти призная, Лорън, ти ме порази не само като пациентка, но и като изключително решителна жена. Сигурен съм, че ще успееш! — той я прегърна нежно през рамо и двамата се запътиха към вратата. — Нали няма да забравиш да ми драснеш някой ред, за да ми разкажеш как вървят нещата?

— Непременно.

— Имаш и името на специалиста в Бостън, ако случайно възникне някакъв проблем, нали?

— Да.

— И да се храниш добре!

— Ще се постарая.

Лекарят свали ръка от рамото й и за последен път се вгледа в лицето на своята пациентка. Проследи с очи съвършената симетрия на носа, нежния овал скулите и безупречното очертание на брадичката, преди да се взре с много топлота в красивите й светлосиви очи.

— Да, страхотна си! Неотразима! Кълна се, наистина си неотразима, Лорън!

— Благодаря ти, Ричард! Благодаря за всичко.

— Няма за какво, мила ми госпожице, за мен беше удоволствие!

Преди да се завърти кръгом, за да се върне в кабинета си, доктор Боуен стисна дружелюбно ръката й. Последното, което Лорън го чу да промърморва, беше самодоволното почти гальовно: „Чудесна работа си свършил, Ричард! Гордеем се с теб!“ Тя прихна тихичко, после вдигна оставения пред рецепцията куфар и се насочи към изхода на клиниката.

 

 

— Изглеждаш… Ти си… неотразима! — бе първото, което съумя да изрече сащисаната Бет Лавин, когато най-сетне съобрази, че ослепителната красавица, която я гледаше усмихната от една минута, беше самата Лорън Стивънсън. Двете се хвърлиха в прегръдките си.

— Все едно, че чувам моя доктор — засмя се Лорън.

— Ами че той е абсолютно прав! — Бет се взираше в нея с широко ококорени очи. С ръце върху раменете на приятелката си, тя я завъртя първо наляво, после надясно. — Не, не мога да повярвам на очите си! Профилът ти е безумен, поналяла си се, очите ти са станали още по-огромни и бездънни, отрязала си си косата…

Съвсем по навик, Лорън зарови смутено пръсти в гъстия кестеняв водопад над ухото си, за да го придърпа напред, ала се спря навреме, и вместо това приглади назад косата, откривайки лицето си, което години наред се бе старала да скрие.

— Наистина ли смяташ, че изглеждам добре? — тревожното напрежение в гласа й беше искрено.

— Господи, и питаш?

— Като се погледна в огледалото, виждам, че външността ми е различна, но някак образът, който се е запечатал в съзнанието ми, е предишният — сви неопределено рамене Лорън.

— Не искам да се пиша голям психолог, но ми се струва, че е съвсем нормално — лицето на Бет буквално излъчваше възбуда, примесена с добре познатото на Лорън игриво дяволито изражение. — Нова външност… Само като си помисли човек какви възможности се откриват! Представи си, че срещнеш случайно на улицата някой стар познат, като например Рейф Джонсън…

— Мъжественият Рейф?

— Мъжкарят Рейф, който преди не би ни удостоил дори с поглед, сега обаче се пули прехласнат в разкошната жена насреща му и започва своите свалки. Ти се преструваш, че му вярваш, замотаваш го, а после му откриваш коя си и го довършваш. Ах, каква неописуема наслада!

— Направо си ужасна!

— Кой знае, може би… — Бет отново се вторачи в Лорън. Този път в погледа й се четеше благоговение. — Господи, изглеждаш невероятно! — добави и миг след това гримаса на престорен ужас изкриви лицето й. — До тебе ще изглеждам като някоя грозотия!

— Да не съм чула такива приказки, Бет Лавин!

Лорън хвана под ръка приятелката си и двете се насочиха към лентата с куфарите. Бет бе привлекателна жена, ала от петнайсет години не беше сменяла прическата си, ако дългата права коса, свободно падаща на раменете, можеше да се нарече въобще прическа. Блузката с кръглата якичка и тясната пола с прихлупената предница, с които Бет се беше пременила, бяха толкова демоде, колкото и ниските сандали на краката й — между впрочем същите, с каквито и Лорън бе заминала за клиниката.

— Обещавам ти, че и двете ще изглеждаме съвсем прилично, когато дойде време да отворим нашия магазин. Знаеш ли, Бет, колко работи научих, докато бях в клиниката? Имаше специални семинари как да се грижим за грима, прическите си, облеклото. Изписах купища бележници със съвети…

— Е, не е било напразно…

— И за теб ще са от полза, тъй че не ми се прави на интересна! — закачи я Лорън, после попита оживено: — Разказвай, какви са последните новини от нашия магазин?

— Най-сетне направиха рекламата както я исках! — рече Бет, въздъхвайки с облекчение. — Ще я отпечатат в следващия брой на „Бостън“. След ден-два майсторите приключват окончателно ремонта. И слава Богу, защото гравюрите започнаха да пристигат. Да не говорим за разните там бланки, канцеларски принадлежности, рамки, кукички, телове и етикети. Наблъскала съм всичко в апартамента.

— О, я кажи, как изглежда новото ти жилище?

— Аз си го харесвам. Не е голям, но е удобен, пък и се намира съвсем близо до магазина. Спокойно мога да ходя на работа пеша. Районът е невероятен! — Бет спря, за да огледа — за кой ли път — приятелката си с възторжен поглед.

— Не мога да повярвам, че си ти!

— Ако продължиш още малко така, ще ме принудиш да си сложа фередже.

— Хей, да не си посмяла! Доставя ми огромно удоволствие да се кипря до такава умопомрачителна красавица. Между другото, не съм отказала да търся по-голям апартамент, за да живеем заедно.

— За нула време ще ни писне да работим и да живеем под един покрив. Пък и ти предпочиташ да живееш в града, а аз на село. Мечтая за простор, зеленина, спокойствие и тишина.

— Знам за какво си мислиш — за онази къща, която огледахме, преди да заминеш.

— Има такова нещо.

— Там ще си като отшелник!

— Чак пък отшелник в Линкълн? — Лорън набърчи нос. — Я стига! Имотът не е повече от десетина декара. През зимата, когато се оголят дърветата, ще се виждат съседните къщи. С влака за около половин час си в града.

— Но къщата е абсолютна съборетина!

— Просто й е нужно едно любещо сърце…

— Признай си, вече си се свързала с посредника и си поискала офертата му!

— Признавам! — засмя се Лорън и закачливо мушна приятелката си в ребрата. Бет изпъшка съкрушена. — Това ранчо просто ми влезе в главата и, като видях, че няма отърваване, се свързах с човека. Договорът за покупката е готов и чака само да бъде подписан.

— Лорън, Лорън! Кажи ми какво да те правя?

— Програмата е следната — отвърна тя със светнали очи. — Тази вечер ще ме приютиш у вас, а още утре сутринта ще ме разведеш из обекта на нашата обща гордост и радост. После ще обиколим магазините на Нюбъри стрийт.

— О-хо!

— Точно така.

— Там е доста скъпичко…

— Права си — съгласи се Лорън без капка угризение.

— Знаеш ли, че ми харесва? Адски ми харесва! — Бет изпъна рамене и най-безцеремонно се изкиска. После присви очи и продължи с монотонен глас, сякаш четеше заглавие във вестник: — Две провинциалистки превземат с щурм града. Ефектна трансформация, напомня Кларк Кент.

— Кларк Кент? — Лорън я изгледа въпросително.

— Все едно кой. И двете сме малко откачени, не е ли вярно?

— Смятам, че когато си навършил двадесет и девет години, ти се полага да вършиш по-малко щуротии.

— Ще го кажа на кредиторите, като потропат на портата.

Лорън Стивънсън нямаше защо да се тревожи за кредиторите. Не беше прахосница, но най-сетне бе осъзнала, че животът е твърде кратък, за да го изживееш свит в черупката на излишна скромност. Благодарение на спестяванията си и на парите, наследени преди около година след смъртта на брат й, разполагаше с достатъчно средства, за да купи и да ремонтира онази селска къща, в която се беше влюбила от пръв поглед, да заплати пластичната операция, която остана непокрита от здравната осигуровка, да се обзаведе с гардероб, подходящ за „новата“ Лорън, и да започне свой бизнес.

— Ето го и моят куфар — рече тя, когато го забеляза на въртящата се лента. — С кола ли си или с такси?

— С твоята кола. Горкичката, едва не се задуши от радост, като ме видя.

— Трябва да й се смени маслото — измърмори Лорън. — Освен това мисля, че има нужда да я поразходя извън града. Виждаш ли, и на моята количка й се иска да живее извън града!

Напуснаха летището и се насочиха към паркинга.

— Смяташ ли да прескочиш до вашите през почивните дни? — попита Бет.

— Не съм решила още.

— Бас държа, че изгарят от нетърпение да те видят. Нов човек и така нататък…

— Знаеш ги какви са — Лорън сбърчи нос. — Правят се на много либерални, но всъщност са тесногръди като образцови викторианци. Ако питаш тях, изобщо нямаше нужда от фациална корекция. Според тях и преди си бях добре.

— Лорън, но в случая не става дума за празна суета. Корекцията се налагаше и от медицинска гледна точка, ти просто страдаше.

— Така е. Предполагам, че в известен смисъл те също го разбират. Защото не са глупави, макар и затворени в своите кули от слонова кост. Струва ми се обаче, че свързват пластичната хирургия единствено със суетата, а тя не се котира високо в тяхната схема от стойности. Много пъти са ми казвали, че ме обичат такава, каквато съм, и съм убедена, че е така. Пък и не би могло да бъде другояче от позицията им на родители. Но сега аз се чувствам много по-добре, даже ако забравим чисто медицинската страна на въпроса. Не съм сигурна обаче, че те ще ме разберат.

— Ще те разберат. Непременно! — натърти убедено Бет.

Лорън предпочете да не спори. Вътрешното напрежение и боязън, с които очакваше срещата с родителите си, всъщност не бяха свързани единствено с хирургичната корекция, на която се бе подложила. Беше решила да започне нов живот, до известна степен предопределен от завещанието на покойния й брат. Родителите й се чувстваха обидени от това решение. Колин и Надин Стивънсън бяха отписали сина си Брад цели единайсет години, преди той да умре. Не можаха да му простят доброволната абдикация от трона на литературната слава.

— Каквото и да става, в края на седмицата ще ги посетя — въздъхна Лорън и сложи точка на тревожните си мисли. На устните й заигра усмивка. — Може би скоро няма да ми се отдаде друга възможност. Нещо ми подсказва, че следващите седмици ще бъдат доста „напечени“.

 

 

„Напечени“ бе твърде меко определение, макар че радостната възбуда, съпътстваща трескавия ритъм през следващите дни, бе толкова всепоглъщаща, че Лорън въобще не мислеше да се оплаква. Щом приключи ремонта, двете с Бет започнаха да пренасят нещата от апартамента на приятелката й в магазина. Поставиха гравюрите в рамки и ги окачиха по стените. Подредиха останалите в специални големи папки, които сложиха на пода в отворени кашони, за да са достъпни за бъдещите клиенти. На стената върху плексигласово табло закрепиха V-образни мостри за рамки от матирано дърво в безкраен асортимент от цветове. До декоративните предмети от естествено дърво бяха изложени ръчно щамповани тъкани, а от тавана висяха като банани всевъзможни възглавнички.

Лорън подписа договора за имота в Линкълн и седмица по-късно се премести там. И най-повърхностният оглед на къщата показваше, че щеше да й се наложи солиден ремонт, за да я направи що-годе приемливо обитаема, но този факт изобщо не помрачи първоначалния й ентусиазъм. Трябваше само да застане на верандата пред входа и да обгърне с поглед пищната зеленина, в която бе потънал дворът, или да вдъхне упойващия аромат на розите, отрупали с цветове страничните решетки до верандата, или да се заслуша в песента на птиците, отдадени с цялата си страст на своя ритуал на пролетно чифтосване, за да се убеди, че е взела правилно решение.

И най-вече, всеки бегъл поглед в огледалото беше достатъчен, за да се увери, че наистина живее нов живот.

Нов живот, който просто от само себе си налагаше и нови дрехи. С Бет обиколиха магазините и си накупиха модни и елегантни панталони, поли, ярки трикотажни блузки и леки летни рокли. Естествено, не пропуснаха да подберат подходящи обувки и допълващи аксесоари за новите си дрехи. Може би от време на време им се струваше, че постъпват безотговорно, но това съвсем не помрачаваше радостта от пазаруването. В целия си досегашен живот и за секунда не бяха допускали безотговорност, затова с чиста съвест можеха да си позволят подобен лукс.

Три седмици след като Лорън се завърна от Бахамите, някъде около десети юни, магазинът за гравюри и рамки беше открит. Великолепното време привличаше многобройни посетители в Маркетплейс, които не подминаваха и магазина. Неочаквано високият оборот хвърли във възторг Бет и Лорън дотам, че когато в петък вечерта спуснаха кепенците, решиха единодушно да отпразнуват успеха в едно съседно, доста лъскаво, заведение.

— Ако нещата продължат с такова темпо, ще се наложи да си вземем и помощник — подхвърли Лорън. Двете бяха седнали в претъпкания бар и отпиваха от ледените питиета, докато чакаха да се освободи маса.

— А питаш ли мен? — въздъхна Бет, ала лицето й сияеше от задоволство. — През деня не ми оставаше дори минутка свободно време да сложа малко ред в сметките, та се наложи да вися до среднощ над счетоводните книги. А и ти не подгъна крак.

— Мисля да се обадя в музея, може би ще ни препоръчат някой. Ако не стане, ще пуснем обява във вестника.

— Не мога да повярвам, че нещата тръгнаха толкова добре още от първата седмица — рече замечтано Бет, като поклащаше бавно глава. — Случихме невероятно с мястото на магазина. Минават толкова хора…

— Да не забравяме, че сега е лято, а „Фанюил хол“ в Маркетплейс е едно от местата, отбелязани във всички туристически справочници за Бостън.

— И през зимата е доста оживено или поне така ми каза Том. Знаеш го, нали? Държи съседния спортен магазин…

— Значи вече си завързала приятелства в квартала? — намигна дяволито Лорън. — Видя ли, че има полза от новата прическа и от дрехи, дето хващат окото?

Бет прекара пръсти през гъстата си чуплива коса, отрязана сега до раменете, и смръщи уж сърдито вежди.

— Ама че нахалство! Откакто сме влезли тук, мъжът на оная маса като те е зяпнал, не откъсва очи от тебе!

— Вероятно е изпаднал в пиянско вцепенение и по една случайност съм попаднала в полезрението му.

— Я не дрънкай глупости! Като че ли още не можеш да повярваш колко си красива!

В това Бет бе абсолютно права. Лорън беше свикнала да е незабележима за мъжете, а знайно е, че старите навици умират бавно. Погледна крадешком към огледалото на отсрещната стена, сякаш да се убеди сама в своето преобразяване. Даже пъстрата й памучна рокля с презрамки хващаше окото. Обърна се пак към Бет. Очите й искряха заговорнически.

— Я ми опиши как изглежда моя „обожател“! Не искам той да забележи, че го зяпам.

Бет не страдаше от подобни скрупули, но все пак подхвана шепнешком:

— Среден на ръст, добре сложен, с кафяв костюм. Тъмнокос, подстриган сравнително късо. Сложил е тъмни очила, предполагам от снобизъм, защото просто не се връзват с външния му вид — изведнъж гласът й придоби ледена окраска. — О-оп! Какво виждам? Халка на дясната ръка — завъртя се на високото столче и вторачи очи в отсрещната стена. — Забрави го! От такъв можеш да очакваш само неприятности.

— Вече го забравих! — засмя се Лорън.

— Не се хили! Само да го беше погледнала, залагам си главата, че този негодник щеше да започне да те сваля.

— Според мен, вдигаш много шум за нищо — сви рамене Лорън и отпи от питието. — Накрая ще изляза права — това приятелче май плува в мъгла.

— Трябва да направим нещо… — продължи замислено Бет.

— Какво имаш предвид?

— Интимният ни живот.

— Сега пък каква муха ти влезе в главата? Какъв интимен живот?

— Там е работа, я! Няма го, такъв не съществува. Трябва да излизаме с мъже.

— Защо не? Ето, имаме толкова познати. Например твоят приятел Том от спортния магазин и Антъни — от музикалния отсреща, и Питър, който продава онези фантастични блузки, рисувани на ръка, или пък твоите съседи… Нали и тримата са ергени? Винаги можем да преразгледаме нашите „съображения“ и да отидем на някое тяхно събиране.

— Точно при тях ли? — изсумтя Бет. — Обзалагам се, че се друсат. Колкото пъти съм ги срещала, имат вид на абсолютни сомнамбули. Продължавам да твърдя, че постъпихме много разумно, като отклонихме оня път поканата им. Каквито сме си будали, ако ченгетата решат да претарашат апартамента им ще приберат нас. Онези сигурно щяха да се покрият и да ни оставят на топа на устата.

— Може би щяхме да имаме късмет да се запознаем с някое готино ченге…

— Зарежи шегите, Лорън! Ако ще говорим сериозно, мисля, че трябваше да приемеш поканата на онова момче в сряда.

— Но аз го видях за първи път! Просто минаваше през магазина…

— Беше много симпатичен и те покани на кафе. Между другото, момчето, което се отби тази сутрин, беше още по-голям сладур!

— Истински досадник! Призля ми само като ме заразпитва, уж равнодушно, откъде съм, къде живея и кой бил астралният ми знак. Само дето не поиска да знае кой номер обувки нося… Та аз дори не знам коя зодия съм! Тия неща никога не са ме вълнували.

— Признай, че се уплаши.

— Признавам — съгласи се Лорън след секунда колебание.

— Добре де, но защо? И по-рано си излизала с момчета.

— Тогава беше по-различно.

— Права си. Сега си „нов“ човек, имаш нов живот.

— Привидно е така. Изглежда ми е нужно повече време да придобия увереност. Какво да ти кажа, Бет, тия младежи са прекалено… припрени. Пък и изглеждат толкова самоуверени, лъскави, изискани…

— Ти си по-различна!

— Изглеждам, но не съм. Мисля, че ме познаваш добре, по-добре от всеки друг на този свят. Животът ми досега може да се нарече спокоен и улегнал. Приятелите, с които съм излизала, са били кротки, сериозни, задълбочени мъже.

— И ужасно скучни!

— Може би си права. Но и аз не си падам много по шумния светски живот.

— Май ще трябва да се понаучиш.

Приближи една от сервитьорките и ги покани на масата.

Щом се настаниха в елегантния салон с куполовиден таван от опушено стъкло, Бет поднови прекъснатия разговор.

— Знаеш ли какво си мисля? Защо не опитаме в така наречени барове за самотни хора? Можем да използваме и услугите на някое бюро за запознанства.

— Ние с теб нямаме кураж да отидем на гости у твоите съседи, та хич не мога да си представя как ще се решим да влезем в един от онези барове. А да тръгнеш да се запознаваш, ей така, слепешката — не, тази работа не е за мен. Признавам, че самата мисъл ме хвърля в паника.

— Едно време е било така. Сега изглеждаш страхотно и няма причини да се притесняваш. Пък и не става въпрос за „слепи“ запознанства. Свързваш се с едно бюро, казваш им какви са предпочитанията ти и те ти дават възможност да избереш между няколко потенциални кавалери.

— Не забравяй, че те също ще ни избират. Тази идея не ми допада.

— Но трябва да направим нещо! Ето, седим си тук, две очарователни жени, умни и без ангажименти. Би следвало сега на нашата маса да седят двама също не по-малко чаровни мъже. А ние дремем като кукувици.

— Ще се наложи май да пускаме обява във вестниците — пошегува се Лорън, но усмивката й трая кратко. — Целият проблем е в това, че сме страхливки. Правим си само гимнастика на езика — думи, думи, а като се стигне до действия, никакви ни няма! Хората обаче казват, че хубавите неща се случват на онзи, който умее да чака — продължи тя замечтано. — Нямам нищо против, но ако знам, че някой ден ще се появи един разкошен мъж — млад, умен, възпитан, добряк и веселяк — и без ангажименти, разбира се, ще приближи към мен и ще ме помоли да се запознаем.

— Ние сме еманципирани жени и не би трябвало да чакаме със скръстени ръце, а да хванем бика за рогата.

Лорън се загледа за момент в самотен мъж, който довършваше вечерята си на една от масите зад Бет. Не беше точно хубавец, но определено беше симпатичен. Той вдигна шава, улови погледа на Лорън и й се усмихна. Бет не устоя на любопитството и се обърна. Непознатият й подари усмивка.

— Ето, имаш шанс — прошепна театрално Лорън. — Аз не го искам, целият е твой. Хващай бика за рогата!

Бет грабна моментално менюто и забоде поглед в съдържанието му. Лорън я последва. Дори не забелязаха кога самотният мъж плати на келнерката и се отправи към вратата.