Барбара Делински
Загадки и обещания (12)

Единадесета глава

Върху тревата зад Тед Принз се бе проточила самотна сянка. Стоеше в градината, зареял поглед в околните хълмове. Запали разсеяно цигара и всмукна дълбоко дима.

Така. Значи Сюзан беше във Вашингтон… Логично. Представяше си я как се опитва да улови на въдицата си някой политик с як гръб, за да я закриля.

Устните му се разтеглиха в злорада усмивка. Госпожичката си правеше сметката без кръчмар. Неговите хора щяха да се погрижат за нея! Точно в този момент Крюгер и онова момиче клечаха пред Хей-Адамс Хауз. Апапите му следяха зорко всеки техен ход.

А Сюзан щеше да проклина деня, в който се е родила.

 

 

— Какво мислиш по въпроса? — Мат погледна часовника си. — Тази вечер или да го оставим за утре?

— Чувствам, че сърцето ми ще се пръсне от вълнение! — възбудено възкликна Лорън, притиснала с ръка гърдите си. — Още не мога да повярвам, че я намерихме!

— Нека първо да я видим с очите си.

— Не, тука е! — поклати енергично тя глава. — Чувствам го. Освен това Ан каза, че миналата седмица са разговаряли по телефона.

— Моята вечна оптимистка! — Мат я прегърна през рамо, привлече я към себе си и целуна връхчето на носа й. — Добре, какво решаваме? Тази вечер или утре сутринта?

Лорън явно претегляше двата варианта.

— Ако опитаме да я видим тази вечер, ще трябва да отидем в апартамента й, Ан каза, че бил в луксозна сграда, което означава, че има и портиер…

— Чиято задача е и да предупреждава стопаните на апартаментите, че искат да ги посетят. Сюзан не ни познава и сто на сто ще откаже да ни приеме. Разбираш ли, трябва да я изненадаме! Така ще се окажем в по-благоприятна позиция.

— От друга страна, иска ми се всичко това да свърши колкото се може по-скоро — продължи да разсъждава Лорън. — Най-сетне и аз да въздъхна с облекчение. Макар че след всичко, което преживях, все ще издържа някак още дванайсет часа.

Мат кимна в знак на съгласие и добави:

— Знаем къде работи. Ако утре се появим без предупреждение в работата й, няма как да ни отпрати. Дори и да се изплаши и да се опита да избяга, ще я спрем.

— Мат, но ще ни трябва време да поговорим с нея, да й обясним защо ни е нужно нейното съдействие — Лорън прокара език по долната си устна и продължи да разсъждава на глас. — Сюзан е консултантка в козметичен салон, така ни каза Ан. Какво ще кажеш, защо да не се обадим утре сутринта в салона и да си запишем час? Ако просто вземем и й се натресем, може да е ангажирана с клиенти. Друг е въпросът, ако имаме предварително определен час…

— Колко си умна! — доволна усмивка разцъфна върху лицето на Мат. — Знаех си, че ненапразно съм те взел със себе си!

Лорън го сграбчи за ушите и най-безмилостно ги издърпа. Мат изохка доста театрално, но за утеха бе възнаграден с целувка. Прегърнати, те се наслаждаваха смълчани на близостта си, ала в ден като този изглежда Лорън трудно можеше да озапти напиращите мисли.

— Горкичката Сюзан! — възкликна. — Ако знаеше само какво я чака утре…

— Не бъди чак толкова милозлива, скъпа — промърмори Мат. — Сюзан Майлс може да ни създаде още доста работа! Едно е да се срещнем с нея, друго — да я убедим, че сме на нейна страна, но кой знае какво ни чака, когато започнем да я убеждаваме да отидем заедно в полицията!

Мишел Слоун — така Сюзан наричаше себе си сега — бе открила изискан салон за красота в модното предградие Джорджтаун. Лорън издири телефона и започна да звъни от осем и половина сутринта, но едва в девет се свърза със салона. Щастието й се усмихна. Една клиентка бе анулирала посещението си в последния момент и Мишел можеше да я приеме в единайсет и половина.

Минутите се влачеха със скоростта на костенурка, докато двамата с Мат побутваха с вилица закуската в чиниите си, почти без да сложат залък в уста. След това решиха да се поразходят с намерението да изразходват поне част от нервната енергия, но без особен резултат.

Стана десет часът, после десет и половина. Прибраха се хотела. Към единайсет Лорън едва се сдържаше. Крачеше изнервена напред-назад из стаята и често поглеждаше часовника си. Едва в единайсет и десет излязоха от стаята, слязоха с асансьора във фоайето на хотела, където портиерът им спря едно такси. Съвсем правилно бяха преценили уличния трафик. Точно в единайсет и половина таксито спря на посочения адрес.

Около минута Мат и Лорън се задържаха на тротоара пред импозантната сграда, облицована с червеникав варовик, на чийто партерен етаж се помещаваше салонът на Сюзан. С големи виненочервени букви върху витрината бе изписано: „Елеганс“.

Ниско долу с доста по-дребен шрифт се уточняваше, че салонът предлага модни съвети и козметични услуги.

Поемайки си колективно дъх за кураж, те пресякоха тротоара, изкачиха трите стъпала, водещи към входа на салона и влязоха. Мигновено ги облъхна особена, деликатна атмосфера на изискан лукс. Приемната бе издържана в успокояващи нюанси на бледорозово и светлосиво. Приятна музика звучеше като фон — точно толкова силна, колкото бе нужно, за да се създаде усещане за съвременност и, въпреки това, бе ненатрапчива.

Една жена седеше на фотьойла и прелистваше списание, очевидно изчаквайки реда си. Мат и Лорън се насочиха направо към служителката на рецепцията.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита любезно тя.

— Имам час при Мишел Слоун. Името ми е Лорън Стивънсън.

Служителката направи справка в отворената тетрадка върху бюрото си, сложи малка точица до името на Лорън и каза усмихната:

— Бихте ли изчакали за малко? Мишел ей сега ще свърши с другата клиентка. След минутка-две ще може да ви приеме.

Мат и Лорън се настаниха на две съседни кресла в срещуположния край на приемната. Лорън кръстоса крака, отпусна ръце в скута си. Наклони глава към Мат и му прошушна, опитвайки да поразсее напрежението:

— Кога за последен път си ходил на такова място?

В отговор чу тихо изръмжаване — единствен признак, че той не бе в най-лъчезарното си настроение. Външно обаче изглеждаше абсолютно невъзмутим и сдържан. Вземайки пример от него, Лорън пое дълбоко дъх и изправи рамене. Бяха толкова близо, толкова близо до целта…

След малко влезе една жена, обади се на рецепцията и служителката веднага я насочи към задните стаички. Лорън я проследи с поглед, докато вървеше по дълъг коридор. Клиентката влезе в една от двете врати откъм страната, която бе видимата за Лорън. Можеше да се предположи, че на отсрещната стена симетрично има още две врати.

Точно в този момент откъм страната, която не се виждаше, се разнесе приглушен разговор, а миг след това две жени минаха в приемната, но Лорън бе вперила очи само в едната.

Сюзан Майлс… Тази жена наистина бе ослепителна! По ръст и фигура много приличаше на Лорън. Беше с бледожълта рокля с подплънки, даващи ширина в раменете, с ниска талия и прилепнала по тялото пола. Носеше гердан и гривна от едри топчета. Не беше видно дали са комбинирани с подходящи обици, защото гъстите вълни, обрамчващи лицето, закриваха ушите й.

Накратко — всичко в нея беше много шик, но без излишна показност. Лорън, чиято модна туника и клин допреди минута й даваха прилична доза самочувствие, изпита благородна завист. Завист, примесена с учудване. Въпреки външната прилика между двете, все пак изглеждаха много различни. Очевидно младата жена, която я посрещна на рецепцията, бе пропуснала да забележи тази прилика. Вглеждайки се внимателно в Сюзан, Лорън проумя защо.

Косата на Сюзан бе доста по-светла от нейната — явно изрусена, макар цветът й да изглеждаше съвсем естествен, в пълна хармония с тена и грима. Да, гримът. Още една съществена разлика между двете. Лорън почти не слагаше грим, освен червило и малко руж. Гримът на Сюзан, нанесен със забележителна вещина и майсторство, като че ли целеше да промени лицето й. Дали бе правила пластична операция? Едва ли… Но имаше нещо в носа… Малка подутина или нещо такова…

Клиентката, която Сюзан придружаваше, си тръгна. Сюзан надникна в тетрадката, където се записваха предварително уговорените часове. Служителката от рецепцията посочи с пръст към Мат и Лорън и Сюзан се запъти усмихната към тях. За миг усмивката й стана някак колеблива, лицето й като че ли едва забележимо пребледня, но очевидно моментално се окопити, защото продължи да се усмихва, макар й малко неестествено.

Лорън се изправи. Топлината от тялото на Мат, застанал плътно до нея, й вдъхваше кураж и успокоение. Щом Сюзан бе решила да разиграва театър, тя щеше да изиграе достойно своята роля.

— Мишел? — протегна ръка, надявайки се, че не трепери.

Сюзан стисна протегната ръка.

— Да. Вие сте Лорън. А господинът? — отмести поглед тя към Мат.

— Мат Крюгер — представи се усмихнат той.

Сюзан кимна, но вниманието й вече бе насочено към Лорън. Кръстоса ръце пред гърдите си, като се вглеждаше в нея, — може би твърде продължително — после се прокашля и каза:

— Доколкото разбирам, сте дошли за консултация. Защо не влезем в моя кабинет?

Последваха я по коридора до вратата в дъното отдясно.

Кабинетът, в който влязоха, както и приемната, бе мебелиран семпло и много стилно. По стените бяха окачени множество полуабстрактни акварели, единият изобразяваше женско лице. При други обстоятелства Лорън непременно би ги разгледала, ако не за друго, то поне заради впечатляващата хармония между картините и рамките, но в този момент трябваше да сложи преди всичко ред в собствените си мисли и да подбере думите, в които щеше да ги облече.

Седнаха и тримата — Сюзан зад бюрото си, Мат и Лорън — на удобните фотьойли, разположени пред него. Първа заговори Сюзан.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита с любезен, може би дори сърдечен тон. Тревогата в очите й би останала незабелязана за всеки друг, освен за онзи, който я наблюдаваше с особено внимание. Като Мат и Лорън.

— Забелязахте приликата, нали? — Лорън бе решила да използва директната атака.

— Прилика? — Сюзан смръщи чело. Изражението й трябваше да означава недоумение, ала отново разиграваше етюд. Почти незабележимото й пребледняване я издаваше.

— Имам сериозни проблеми — продължи Лорън, като не откъсваше очи от Сюзан. — Много се надявам, че ще ми помогнете. Преди няколко месеца се подложих на пластична операция. Налагаше се заради физически дефект, който заплашваше и здравето ми. Операцията не беше лека. Когато ми свалиха превръзките, лицето ми изглеждаше напълно променено, с две думи — бях като нов човек. Но след като се върнах в Щатите, отварям скоби — клиниката, в която ми направиха пластичната операция, се намира на Бахамите, започнаха да ми се случват разни инциденти. Твърде странни при това. И доста опасни…

Лорън описа съвсем накратко няколко от преживяванията си и замълча, изчаквайки реакцията на Сюзан. Видимо тя запазваше самообладание, макар че бледността й вече не бе тъй незабележима. Лорън продължи:

— Известно време смятахме с Мат, че поредицата инциденти са просто нещастно съвпадение, докато не получих трите писма, адресирани до Сюзан Майлс. Едва тогава проумяхме, че има грешка, че ме вземат за друг човек. Опитахме се да открием въпросната Сюзан Майлс, но такава личност нямаше около Бостън. Чудехме се какво да предприемем. И тогава, това беше преди около седмица, ме отвлякоха. Както си вървях по улицата, двама непознати ме принудиха да се кача в една кола. Онези двамата бяха твърдо убедени, че аз съм Сюзан Майлс.

Сюзан премигна. Това бе всичко.

— В продължение на часове колата обикаляше по пътищата. Накрая ме завлякоха в един изоставен склад и едва тогава ми разкриха плановете си. Да подпалят склада и да се убедят, че ще изгоря в пламъците. Шефът им държал на това — искал да е сигурен, че ще умра — Лорън отново прекъсна разказа си, но този път наистина й се налагаше. Гласът й бе започнал да трепери — дали причина бе споменът за преживяното или обидно ироничното изражение върху лицето на Сюзан, не би могла да каже.

— Лорън успя да избяга — притече й се на помощ Мат. — Не сме сигурни обаче дали похитителите нарочно са я оставили да избяга, защото е успяла да ги убеди, че не е Сюзан Майлс. Полицията е в задънена улица, просто няма за какво да се захване, а Лорън не може вечно да живее под охрана. Тогава разбрахме, че единствената ни надежда е да открием тази Сюзан Майлс.

За първи път, откакто бяха седнали, Сюзан се размърда неспокойно на мястото си. Потърси опора с лакът върху страничната облегалка на стола, подпирайки с длан брадичката си. Красиво оформените маникюри на ноктите й бяха лакирани с прозрачен розов лак.

— Не съм много убедена, че ви разбирам… — каза тя. — Аз съм консултант по красота, а не частен детектив. Какво ви е накарало да се обърнете към мен?

Лорън бе тази, която се нае да отговори. Съвсем накратко описа перипетиите на издирването им, завършвайки с думите:

— Ан Брожински ни изпрати тук.

Очите на Сюзан изразяваха недоумение, тя поклащаше озадачено глава, но сега ръката й инстинктивно се беше свила в юмрук.

— Нито едно от тези имена не ми говори нищо. Ан — нямам представа коя е тази дама — явно ви е заблудила. Не проумявам защо ви е изпратила тук.

— Мисля, че се преструвате — Мат реши да хвърли ръкавицата. — В момента, в който ни видяхте, забелязахте приликата между вас и Лорън.

Сюзан се изсмя — неприятен дрезгав и изкуствен смях.

— Говорите нелепости! Пълен абсурд! Не знам дори защо седя и ви слушам! — обаче не помръдна от стола. — Наистина ли вярвате, че ще се хвана на глупостите, които ми говорите? Съжалявам. Дори да бях повярвала на абсурдната история, която ми разказахте, а случаят не е такъв, просто не разбирам защо някой е трябвало да ви изпраща при мен. Що се отнася до приликата, грешите…

— Не, не сме дошли при вас да ви причиним зло. — Мат говореше тихо, мъчейки се едновременно да прояви разбиране към страховете й и да потисне собственото си нетърпение. — Разбираме, че сте в трудно положение, но по едно странно стечение на обстоятелствата, Лорън също неволно е забъркана в тази каша. Според мен, просто не е честно! Наясно сме, че зад всичко това стои Теодор Принз. Наясно сме също така, че ако не се съгласите да дадете показания в полицията заедно с Лорън, той ще се измъкне сух и невредим… — разнесе се мелодичното бръмчене на телефона върху бюрото на Сюзан, ала Мат не му обърна внимание. — Въпрос на време е да ви открие — Ан го проумя, — а междувременно и Лорън може да пострада.

Когато телефонът избръмча повторно, Сюзан взе слушалката. Владееше движенията си.

— Да?… О, така ли?… Не, не! Нека ме изчака. След секунда идвам — остави слушалката, стана и тръгна към вратата. Мат моментално скочи на крака, но тя го спря с ръка. — Изчакайте ме, няма да се бавя. Има някакъв проблем на рецепцията. Изчакайте ме тук — непременно! Искам да чуя още малко за този господин, Теодор Принз.

С тези думи тя излезе от кабинета. Може би секунди след това телефонът зажужа отново. Мат погледна апарата и се намръщи. Скочи на крака, но Лорън го беше изпреварила. Погледите им се срещнаха върху мигащия бутон на апарата. Сигналът идваше от външна линия, но мигащото копче бе отделно от останалите и нямаше нищо общо с междуофисната връзка.

— По дяволите, преметна ни и се измъкна! — изръмжа Мат, насочвайки се тичешком към вратата. — Това не беше момичето от рецепцията, а някой, който се обаждаше на персоналната й линия. Сега се обажда да разбере какви глупости му е дрънкала преди малко — излезе в коридора, следван по петите от Лорън, и се огледа. — Лорън, аз ще изляза от задния вход, който вероятно води към някаква странична алея. Не, по-добре ти излез оттам! Аз ще мина през главния вход, ще заобиколя, за да те пресрещна.

Лорън се стрелна през някаква бяла завеса в дъното на коридора към задната стаичка, блъсна изпречилата се на пътя й врата и действително се озова на една странична алея, ужасно дълга и осеяна с консервни кутии и всякакви боклуци. Някъде далеч напред видя Сюзан, която тичаше с всичка сила. Горе-долу беше преполовила разстоянието до пресечката на алеята с улицата.

— Мишел! Чакай! — изкрещя Лорън и се спусна след нея. Сюзан обаче изглежда нямаше намерение да се подчинява. — Спри, Мишел! Опасно е!

Глас в пустиня. Сюзан непременно щеше да избяга, ако от другия край не я бе пресрещнал Мат. Тя го забеляза, спря, обърна се, видя Лорън, за части от секундата сякаш се подвоуми, понечи да свие към най-близкия портал, ала Мат я изпревари. Сграбчи я за раменете и я притисна до стената.

— Няма да ти сторя нищо лошо — Мат едва успяваше да си поеме дъх. — Но няма… Няма да допусна да избягаш! След толкова усилия да те открием, след всичко… всичко, което Лорън изживя заради теб!

В този момент дотича Лорън, останала без дъх. Нарочно или от умора, коленете на Сюзан се огънаха и тя започна да се свлича по стената, ала Мат веднага я прихвана под мишниците и я върна в първоначалното й положение. Веднъж вече го беше изиграла, така че Лорън одобри предохранителните мерки.

— Аз не съм виновна — прошепна Сюзан с разтреперен глас. От самообладанието, което допреди малко демонстрираше, не бе останала и следа. Очите й, пълни с паника, скачаха от Мат към Лорън и обратно. — Трябваше да минат две години, за да открия кой в действителност е Тед. Исках да се махна, но той ме заплашваше с най-ужасни работи. Година, цяла година продължи агонията, докато накрая започнах да ненавиждам себе си не по-малко от самия него. Бях отчаяна… Не исках повече да живея. Тогава се реших на онази стъпка…

— Опит за самоубийство? Знаехме, че е било автомобилна катастрофа… — вметна Мат. — Това променя изцяло нещата.

— Сама насочих колата към пропастта. Бях вътре, когато колата се затъркаля по склона, но вратата се отвори и аз изхвърчах — с трепереща ръка Сюзан повдигна кичура, закриващ челото й. Точно там, където започваше косата, имаше голям белег — счупих си ръката и няколко ребра, но можех да дишам, да мисля, да усещам и тогава осъзнах, че това е моят шанс да избягам, да се отърва от Тед. Те щяха да си мислят, че съм загинала в колата, която гореше като факел. Не питайте как съм се добрала до болницата в едно забравено от Бога градче в Аризона… Пътувах на автостоп…

— Звучи абсурдно!

— Казвам ви самата истина! В онзи момент най-важното за мен беше да изчезна!

— Защо не си отишла в полицията, щом Тед те е заплашвал?

— Тед държи в ръцете си полицаите или поне част от тях. Не ви говоря празни приказки! Свидетел съм как се е измъквал невредим от много сериозни обвинения, купувайки съответните служители…

Лорън, която искрено започна да съчувства на Сюзан реши да се намеси. Съзнаваше, че трябва да я успокоят, да я предразположат, защото без нейното съдействие мисията им бе обречена на провал.

— Добре, разбираме те, не си могла да се обърнеш към полицията. Кажи ни тогава, какво направи по-нататък? Мъжете, които ме отвлякоха, говореха за някакви кожи и бижута…

— Тези неща бяха мои — подарък от Тед. Смятам, че съм заплатила достатъчно висока цена за тях.

— Но как ги взе все пак? Не си се връщала в Лос Анжелис?

— Помогна ми един приятел — гласът на Сюзан омекна. — Старец, който продаваше цветя на улицата, недалеч от моя бутик. Сприятелихме се. Напомняше ми за баща ми. Представях си, че щеше да изглежда така, ако не бе починал едва четирийсетгодишен — добави шепнешком. — Сам, така се казваше старецът, бе готов на всичко за мен. Може би не постъпих правилно, но знаех, той ми го беше казал, че е неизлечимо болен и му остават още шест месеца живот. Помолих го да ми помогне и той го направи. Направил го с радост, така ми писа в бележката, която беше мушнал в джоба на едно от кожените палта.

— Старецът е влязъл с взлом в апартамента и е откраднал палтата и бижутата? — Мат дори не се опитваше да скрие своя скептицизъм.

— Той не ги открадна, върна ми онова, което беше мое! — отсече убедено Сюзан. — А що се отнася до влизането в апартамента — тази работа са свършили негови приятели, готови да направят всичко за него, както бих направила и аз.

— Но тази възможност не ти се е отдала… — отбеляза Мат със саркастичен тон.

— Грешиш! — натърти Сюзан. — Когато продадох първия пръстен, му изпратих голяма сума. Свързах се с него, затова съм сигурна, че е получил парите. Не знам обаче дали можа да им се порадва. Опитах отново да се свържа с него, но никой не отговаряше. Може би е заминал някъде… или… Не знам…

— А може би хората на Принз са го убили! — каза направо Мат.

— Знам! Мислите ли, че не знам това? — извика Сюзан. — Виждала съм как действа Тед.

— Не е ли крайно време да направиш нещо?

Не беше трудно да се забележи, че във въздуха започнаха да прехвърчат искри. Лорън се зае да успокои топката.

— Моля ви, да не избързваме — намеси се тя. — Сюзан, разкажи ни какво стана след Аризона? Оттам направо ли дойде във Вашингтон?

— Не, не съвсем. Задържах се за кратко на няколко места, но всеки път ми се струваше, че не съм избягала достатъчно далеч от Тед, и продължавах — Сюзан се облегна на стената. Личеше, че се е поуспокоила. Мат вече не я държеше, беше отстъпил крачка назад. — Накрая стигнах до Вашингтон. Трябваше да продължа нататък с плуване или да се установя тук. Избрах второто.

— А какво е станало с носа ти? — попита Лорън. — Смятахме, че си се подложила на пластична операция, за да промениш външността си. Хората на Принз са предложили същото, затова са тръгнали да те издирват от онази клиника на Бахамите, откъдето е тръгнала и цялата бъркотия.

— Предвидих го, затова избягнах пластичната операция. Носът ми беше счупен при катастрофата. Нямах доверие на лекарите в онази малка болница и не пожелах да правят нищо, освен да го оставят да зарасне. Когато свалиха превръзките, видях, че при зарастването се е получила малка гърбавина. Нищо, реших, че това придава характер на лицето ми и леко променя профила ми. Изглежда обаче, че не успях да ви заблудя.

— Ние имахме предимството, че знаем къде и кого търсим — намеси се Мат. Раздразнението в гласа му бе изчезнало. — Дори преди да влезем в салона, бяхме подготвени да срещнем Сюзан Майлс.

— Ето, че я срещнахте — Сюзан погледна безпомощно към сребреещото небе. — И я притиснахте в ъгъла. Струва ми, че дълбоко в себе си винаги съм знаела, че един ден това ще стане. В известен смисъл съм доволна, че това сте вие.

— Тоест ти ни вярваш? — обади се Мат.

— Да ви вярвам? Много е рано да се каже…

— Но поне повярва, че ти казваме истината? — Лорън улови ръката й.

Сюзан се вгледа продължително в лицето й. Накрая каза:

— Приликата е… изумителна. Как изглеждаше преди?

Лорън погледна объркана към Мат, който й кимна, и едва тогава отговори:

— Ужасно — описа накратко физическия си дефект. — Ричард направи чудо, Бог да го поживи! Въпреки че заради това…

Мат не я остави да довърши. Прегърна я и рече:

— Забрави за това, съкровище! Човекът наистина има златни ръце! А всичко останало ще се оправи с помощта на Сюзан. Тя ще дойде с нас в полицията…

— Не съм казвала такова нещо!

— Длъжна си да го направиш, заради себе си! — извика отривисто Лорън. — Рано или късно онези типове ще те открият и тогава…

— Здрасти, здрасти! — прекъсна я плътен мъжки глас, изтъкан от сарказъм.

И тримата, като по команда, обърнаха глави. Лорън и Сюзан неволно ахнаха, а Мат замръзна на мястото си.

— Кого виждам тук? — продължи провлечено мъжът, чието лице и глас Лорън нямаше да забрави, докато е жива. Човекоподобният „гардероб“ държеше в ръката си насочен пистолет. — Матю Крюгер, Лорън Стивънсън… и неуловимата госпожица Сюзан Майлс.

— Какво искаш, Лио? — попита Сюзан, без да трепне. В очите й се четеше по-скоро отвращение, отколкото страх.

— Отлично знаеш какво. Теб, разбира се — ухили се с отвратителната си усмивка Лио.

— Заета съм.

— Не мисля така, душичке! Тия двамата — посочи той с глава към Мат и Лорън, — само гледат как да се отърват от теб!

— Това не е вярно… — започна Лорън, но Мат я стисна за ръката, за да я накара да мълчи.

— Сега и тримата сме в ръцете ти. Наясно си, че и с пръст да пипнеш Сюзан, ние ще отидем право в полицията. Какво възнамеряваш да направиш — тройно убийство?

— Шефът едва ли ще си върже черна панделка заради това. Наредил ми е да действам както намеря за добре.

— Не бързай толкова, Лио, поразмисли, преди да действаш — обади се и Сюзан. — Мат и Лорън не са единствените, които са набъркани в тази история. Ако убиеш тях, ще се намери друг човек, който ще отиде в полицията. Играта загрубява. Това не ти е някое от онези вътрешни разчиствания на сметки, с които си се занимавал досега. Помисли, ще убиеш мен и още двама съвсем невинни хора. Рано или късно полицията ще те пипне! И ако мислиш, че Тед ще те измъкне, жестоко се заблуждаваш!

Лио се изсмя.

— Полицията никога няма да ме пипне! Измислил съм го. Ще изглежда като че ли ти си стреляла в тях, а после си си теглила куршума.

— Никой няма да повярва на такава глупава инсценировка — натърти Сюзан. Когато Лио направи крачка към нея, тя приклекна с разкрачени крака и вдигна двете си ръце. — Предупреждавам те, че знам карате.

— Карате, а? — Лио отметна назад глава и се разхили гръмогласно. — Не на мене с тия номера! Никога не си знаела карате, а много се съмнявам, че си успяла да го научиш за толкова кратко време. Пък и карате срещу пистолет, как го виждаш?

Сюзан мълчеше. Мат и Лорън също. Вниманието им изцяло бе съсредоточено върху оръжието в ръката на Лио. Преценяваха разстоянието между него и съучастниците му, застанали нащрек недалеч от тях.

— Хайде, вие тримата, размърдайте се! Към колата! Ти първа — той даде знак с пистолета на Сюзан.

Лорън преглътна. Гърлото й беше сухо. Нямаше никакво желание отново да попада в колата с Лио и компания. Горчивият опит сочеше, че бягството оттам е безнадеждно. Трябваше да действат и то сега!

Мат продължаваше да държи ръката й и тя усети как пръстите му засилиха натиска. Значи и той мислеше като нея. Трябваше да чака само да й даде знак.

Сюзан тръгна бавно напред. Не бе направила и две крачки, стъпи накриво, изохка и се хвана за глезена.

— Мамка му! Откажи се от тия номера, моето момиче! — изръмжа Лио към нея. — Ако си мислиш, че ще те нося на гръб, жестоко се лъжеш!

— Токчетата… — изпъшка Сюзан. — Много са високи…

Пръстите на Мат се вкопчиха по-здраво в ръката на Лорън. От опит знаеха, че токчетата не бяха пречка за Сюзан, когато решеше да бяга. Натегнати като пружина, двамата внимателно я наблюдаваха как разкопчава сандалите си и ги събува.

— Хайде, мърдай! Няма цял ден да се размотаваме… — изсумтя Лио.

Неочаквано мълниеносно движение на Сюзан го остави с отворена уста. Изправяйки се, тя запретна полата си, завъртя се и нанесе страхотен удар с крак, който би накарал инструктора й по карате да се зачерви от гордост.

Пистолетът излетя от ръката на Лио. Със същата скорост Мат се хвърли върху гиганта и го събори на земята. Сюзан вече бе насочила вниманието си върху приятеля на Лио, нанасяйки светкавични ритници и крошета. Мишока се преви на две от болка, последван от бойното си другарче. Лорън, естествено, не се примири с ролята на безучастен зрител. Докато Сюзан нанасяше посичащите си удари, тя грабна капака от съседната кофа за боклук и започна да налага с него по гърба онзи нападател, с който в момента не се занимаваше Сюзан. Може би щеше да й стане дори интересно, ако не бе мярнала с крайчето на окото Мат и Лио, които си разменяха юмруци и се търкаляха по паважа в жестока схватка. Тя захвърли капака, стрелна се към падналия недалеч от нея пистолет, грабна го и изкрещя:

— Край! Дотука беше! — с разкрачени крака, стиснала с две ръце оръжието, Лорън се целеше в живото кълбо на земята. Фактът, че нямаше никаква представа как да използва това чудо в ръцете си, играеше второстепенна роля в момента.

По-късно си даде сметка, че дори да беше стреляла, не би могла да разграничи вкопчените един в друг Мат и Лио. Мат обаче се възползва от моментното разконцентриране на Лио, причина, за което стана крясъкът й, успя да се изтръгне от ръцете му, скочи и грабна пистолета от ръцете й и го насочи към триото.

— Сюзан! Спри! — нареди той. Сюзан неохотно се отказа от поредния страничен удар, който се канеше да нанесе по главата на Мишока. — Вие тримата, ставайте! — подкани с насочен пистолет разпърпаната дружина. — И ако на някой случайно му хрумне, че не знам да използвам това нещо, искам да го предупредя, че съм страстен ловец. Лорън, изтичай до салона и извикай полицията…

Не бе успял да довърши изречението, когато по паважа се разнесе чаткането на обувки, и секунди след това иззад ъгъла се появиха полицаи с извадени пистолети. Мат не свали своя, докато върху китките на тримата юнаци не щракнаха белезниците.

— Господин Крюгер? — обади се единственият цивилен в групата. Личеше, че той ръководи операцията. — Аз съм инспектор Уокър. Фил Хюбър се свърза с мен и ме предупреди да си отварям очите. Явно е предчувствал, че може да си имате неприятности.

— Но как разбрахте къде да дойдете? — попита учуден Мат.

Уокър се усмихна, кимвайки с глава към Сюзан, която го наблюдаваше наежена.

— Обади ни се жената от рецепцията, когато усетила, че има нещо обезпокояващо в тази… „консултация по красота“. Съжалявам, че не можахме да дойдем по-рано. Сигурно щяхме да ви спестим някоя и друга синина — погледна той загрижено към Мат.

Мат опипа внимателно брадичката си, после бузите. Миг след това прегърна през рамо Лорън и я привлече към себе си.

— Готвеха се да ни застрелят — каза той.

— Онези двамата участваха в отвличането ми в Бостън — Лорън посочи с пръст Лио и Мишока.

— Със сигурност и третият е от хората на Принз — допълни Мат.

— Казва се Ханк Обер, по прякор Плъха — заяви Сюзан. — Онзи с грозния нос е Лио Чарни, а другият е Малкълм Дониа — Мишока — тя наблюдаваше как отвеждат тримата мъже, после се обърна към инспектора: — Какво ще правите с тях?

— Арестувам ги за опит за убийство.

— А после?

— Ще им бъде предявено обвинение и ако могат да внесат гаранция, ще бъдат пуснати до делото.

— Ще ги пуснете?! И не знаете ли какво ще стане? Ще изчезнат. Но преди това ще ни убият — все едно по отделно или заедно!

— Сюзан, това няма да се случи! — Мат сложи ръка на рамото й. — Полицията няма да го допусне…

— Полицията! Ако още не са купени от Тед, скоро и това ще стане!

— Момент, моля! — ревна Уокър, пристъпвайки заплашително към Сюзан. — Никой досега не ме е купувал и докато съм жив, няма да ме купи! Същото мога да гарантирам за три четвърти от моите хора!

— А останалата четвърт?

— Няма да бъдат допуснати до случая! Хора като Тед Принз си въобразяват, че винаги могат да се измъкват сухи, но този път няма да му се размине!

— Значи го познавате? — Сюзан явно се поколеба.

— Та кой в нашата система не го познава? Лично аз ще смятам за връх в своята кариера, ако успея да го тикна зад решетките, но ще успея, само ако свидетелствате.

— Направи го Сюзан! — настойчиво и умоляващо се обади Лорън. — Веднъж завинаги да свършим с това!

— Лорън е права — намеси се и Мат. — Ще успеем, ако обединим усилията. Ако останем само двамата с Лорън, ще ни бъде много по-трудно.

— Но той ще ме преследва и ще ме унищожи, дори ако попадне в затвора!

— Няма да посмее и знаеш ли защо? — обади се Уокър. — Защото знае, че ще следим отблизо всяка негова стъпка. Ако само посмее да те докосне с пръст, Тед Принз подписва смъртната си присъда. Той не е глупав. Повярвай ми, знае го!

— Много ми иска да повярвам… — колебливо заяви Сюзан. — Наистина!

— Повярвай му! — заубеждава я настойчиво Мат. — На нас поне! Впрочем, струва ми се, че вече си на път…

— Защо мислиш така? — попита тя, но тонът й не беше рязък.

Мат се усмихна, ала разцепената устна явно го заболя, защото притисна мястото с пръст.

— Знаеш ли, Лио не вярваше, но ти наистина си страхотна каратистка. Умолявам те обаче да не изпробваш способностите си на мен — това съвсем в скоби. Ако искаше, можеше да избягаш — два-три ритника бяха достатъчни. Но фактът, че не го направи, мисля, че означава нещо… — опита повторно да се усмихне, този път го направи по-внимателно.

— Наистина, къде научи толкова бързо карате?

Сюзан сви рамене и се усмихва предизвикателно.

— Казах ви, че схващам бързо…

Мат се изкиска, после прегърна през рамо Сюзан. С другата ръка бе прегърнал Лорън.

— С нас си, нали, Сюзан?

Тя не отговори веднага. Овлажни с език устните си, насочвайки очи към Лорън.

— След всичко, което си преживяла заради мен, мисля, че ти го дължа — изви глава към Мат и продължи: — Хей, Лорън, къде намери този огромен пън? Случайно да си чувала да има двойник?

— Съжалявам, но втори като него няма да намериш на цялата планета. Не е ли изключителен? — смигна тя ухилена на Мат.

Мат се изчерви. Той отметна назад глава и въздъхна блажено:

— А-а! На това му викам рай! Красавица отляво, красавица отдясно. Къде са сега моите момчета от кръчмата да ме видят!

— Кръчма. Никога не си ми споменавал за кръчма — уж сърдито се обади Лорън. — Между другото, не си казвал и че си запален ловджия.

 

 

Бяха пак в хотелската стая, след като целия следобед прекараха в полицията. И отново бяха в леглото. Мат я изгледа изпод спуснатите си клепачи.

— Добре де, къде, според теб, ходят строителите да отморят и да разменят по някоя дума след работа?

— А напиват ли се?

— Случва се…

— А ти как изглеждаш… пиян?

— Ами отде да знам? Още не ми се е случвало.

— А ловджийството? — продължи разпита ухилена Лорън.

— Страхотен съм на дървените патици в увеселителния парк! Трябва да отидем някой път. Непременно ще спечеля за теб един огромен плюшен мечок.

— Благодаря, но вече си имам — тя потърка буза в гърдите му.

— Мисля, че и ти никога няма да престанеш да ме учудваш! — промърмори доволно Мат. — Като си помисля само как се хвърли към онзи пистолет и как го беше насочила… За момент ми мина през ума, че не за първи път държиш пистолет.

— Ами, пълен блъф! През живота си не съм докосвала оръжие.

— Дори воден пистолет?

— Дори воден. Родителите ми са пацифисти. Абсолютно отричане на всякакво оръжие, включително и на водни пистолети.

— Лорън?

Тя вдъхна с опиянение свежото, чисто мъжко ухание на кожата му.

— Какво биха казали родителите ти за мен?

— Зависи… — Лорън надигна глава и го погледна. — От голямо значение е какво аз ще им кажа преди това.

— А как ще реагират, ако им кажеш, че те обичам и искам да се оженим?

— А защо да не им кажа, че ти си силен и безстрашен, и умен, и че ми спаси живота?

— Това няма да е вярно, не съм ти спасил живота. Сама избяга от онзи склад. А днес всъщност ти спаси живота и на тримата.

— Ти ми спаси живота!

— Как съм го спасил?

— Даде му смисъл — истински, дълбок, траен смисъл. Това, че имах хубава работа, беше чудесно. Както и къщата в Линкълн, защо не и красивото лице… Но ти успя да съединиш всичко това в едно. Обичам те, Мат! Любовта е над всичко. Така е било и така ще бъде, докато свят светува!

Мат се прокашля, ала гласът му остана дрезгав от вълнение.

— Все пак кажи им, че те обичам и искам да се оженим. Как ще реагират?

— Мисля, че няма да подскочат до небето от радост, но знаеш ли какво? Изобщо не ме интересува! Ако ме обичат, а аз съм сигурна, че ме обичат, просто с времето ще омекнат. Това е. Други въпроси?

— Само още един. Не се ли притесняваш къде ще живеем?

— А ти?

— Не.

— Така ли? Защо?

— Защото вече съм решил — напускам, ако шефът не открие постоянен офис в Бостън. Имам достатъчно контакти, сигурен съм, че няма да остана без работа. Освен това, влюбен съм в къщата в Линкълн! — Мат замълча, присвивайки очи. — Защо ли ти го казвам? Ти вече си го знаеше! Знаеш ли, че си голяма хитруша? Въртиш ме на малкия си пръст. Май ще поразмисля, докато не е станало късно! Не мога да допусна да ме водиш за носа още петдесет-шейсет години…

Устните на Лорън му отнеха думата и след секунда двамата бяха погълнати изцяло от безсловесните аргументи на любовта. Забравяйки, че е насинен, Мат се претърколи и я обгърна с тяло. Зарови ръце в косите й и прошепна дрезгаво:

— … още петдесет-шейсет години… И всяка минута… ще знам, че съм живял в рая…