Барбара Делински
Загадки и обещания (11)

Десета глава

След като се приземиха, Мат отведе Лорън направо в един от най-луксозните хотели на острова. Още в самолета забеляза позакъснялата психическа реакция на Лорън след вчерашното изпитание. Тя седеше като на тръни, почти не докосна храната, по едно време задрема, но внезапно се събуди. Ръцете й трепереха. Мат бе опитал да се пошегува, че уж той би следвало да е изнервен от самолета, ала нямаше голяма полза. Една спокойна нощ и здрав ободряващ сън щеше да възстанови поне малко душевното й равновесие.

Наистина на заранта Лорън изглеждаше поуспокоена. Веднага след закуска тръгнаха към клиниката. Съзнателно не предупредиха за посещението си — не бяха много сигурни как ще ги приемат след визитата на онези бандити. По-точно Мат имаше резерви. Лорън бе напълно убедена, че доктор Боуен никога не би им помогнал доброволно.

Когато пристигнаха в клиниката, лекарят бе в операция. Настояха да го изчакат пред кабинета. Ричард Боуен бе приятно изненадан да види Лорън, а още повече в компанията на млад симпатичен мъж. Лорън ги представи кратко един на друг и докторът веднага ги покани в кабинета. Без много предисловия Лорън му разказа какво ги бе довело тук. Докато я слушаше, лицето на Ричард Боуен едва забележимо пребледня, което не убягна нито от нейното, нито от вниманието на Мат.

— Похитителите изобщо не са крили, че са виждали медицинското й досие — намеси се Мат, чувствайки колебанието на Лорън. — Бих искал да знам вие ли сте им го показвали и ако не, как са се добрали до досието?

За голямо облекчение на Лорън, въпросът изглежда не обиди Ричард Боуен, напротив, беше очевидно, че споделя напълно тревогата им.

— Всички досиета в моя архив са предмет на лекарска тайна. Бих показал досието на Лорън на друг човек, само след изрично разрешение от нейна страна.

— Но как тогава… — подхвана Лорън, но докторът я прекъсна.

— Преди около месец тук имаше влизане с взлом. Ключалките на шкафовете, в които съхранявам архива, бяха разбити. Заварихме разхвърляни по пода документи на стотици мои пациенти. Нищо не бе изчезнало, така че до днес нямах никаква представа какво са търсели крадците.

— А имали ли сте пациентка на име Сюзан Майлс? — побърза Мат с нов въпрос, който изглежда изненада доктора.

— Познавам Сюзан Майлс, но не точно като пациентка. Миналата есен или в началото на зимата ме посети в клиниката. Искаше да обсъдим една евентуална незначителна корекция, но всъщност всичко си остана само предварителен разговор и затова нямам нейно медицинско досие. Въпреки това никога няма да забравя лицето. Тази жена изглеждаше фантастично — истинска красавица! — Погледна сконфузено към Лорън, сякаш се извиняваше. — Вярно е, че много приличаш на нея, Лорън…

— Нарочно ли го направихте? — изсумтя ядосан Мат. Не беше трудно да се забележи, че външността на Сюзан Майлс бе запленила доктора.

— Аз съм хирург, а не магьосник, млади момко! — засмя се Ричард. — Само по филмите едно лице може да се промени дотолкова, че да прилича на друго. Тук става дума за чисто съвпадение. Косата и фигурата допълнително допринасят за приликата. Очите на двете са абсолютно еднакви. Доколкото си спомням обаче, Сюзан бе гримирана по-силно. Изобщо в случаи като лориния, когато става дума за по-сериозна пластична операция за отстраняване на физически дефект, крайният резултат е тайна и за самия лекар, докато не свали окончателно превръзките — той се усмихна сконфузено. — Ти заприлича на Сюзан Майлс — това е истина.

— Би трябвало да съм щастлива — рече замислено Лорън. — Но след всичко, което преживях…

— Между вас двете има, разбира се, разлики, но според мен по-скоро те идват от характера, а не от външността. Онази жена изглеждаше някак вътрешно напрегната, както повечето мои пациентки. Всъщност и без намесата на хирург, поне още десетина години хората щяха да я смятат за красавица.

— Вие казахте ли й това? — попита Мат.

Киселият поглед на доктор Боуен красноречиво показваше колко неуместен бе въпросът.

— Тя обаче не е дошла за операция.

— Не, тогава я видях за пръв и последен път.

— Трябва да я открием! — Лорън се наклони напред. — Знаем, че е живяла в района на Лос Анжелис и че е имала бутик. Случайно да е споменавала някакви имена при разговора ви или каквото и да е, което би ни помогнало да я намерим?

Смръщил чело, Ричард се облегна в креслото.

— Не, нямам никакъв спомен — рече след малко.

— По всяка вероятност тогава е била с приятел — богат мъж, с възможности — подсказа Мат.

— Такива тук с лопата да ги ринеш. Спомням си, че Сюзан Майлс спомена тогава, че е на почивка, чула от една приятелка за клиниката и решила да ме посети.

— Не каза ли някакви имена? — попита Мат. Бръчките на челото на доктора станаха по-изразителни, той потърка вежда с кокалчето на показалеца.

— Да, сега съвсем ясно си я представям как седеше в този кабинет. Сигурен съм, че я попитах къде е отседнала — въпрос, който обикновено се задава в подобен разговор. Не спомена някой от известните хотели, щях да го запомня… Да, да, сетих се! Спомена, че е на една яхта, която била на котва в едно от малките пристанища…

— Не каза ли поне къде? Сигурно на острова има десетки такива заливчета и пристанища — промърмори Мат.

— Ако беше споменала, нямаше да го забравя.

— Значи все едно да търсим игла в купа сено, а отгоре на това не знаем и в коя от всички купи да ровим.

— А ако е отишла в друга клиника? — изказа предположение Лорън.

— Не мисля, че на острова има друга клиника, в която жена като нея би отишла — отвърна Ричард Боуен с категоричен тон. — Простете, ако прозвуча нескромно, но не беше преднамерено.

— Така и предположихме — усмихна се първи път Мат. — Бихте ли ни казали още някои подробности за външността на тази дама. Да речем нещо за прическата, за дрехите й, за бижутата…

— Косата й бе прибрана на темето в небрежен кок — подхвана Ричард, затворил очи, явно, за да извика образа от паметта си. — Беше със златни бижута — големи златни халки на ушите и масивна верижка на врата. Носеше и няколко пръстена, единият, струва ми се, с камък. Беше по блуза и бял копринен клин. О, да, и със сандали на токчета. Забелязах го, защото ноктите на ръцете и краката й бяха лакирани с един и същ лак, абсолютно еднакъв по цвят с широкия колан на кръста й.

— Виждам, че сте доста наблюдателен — изкоментира Мат.

— Такава ми е работата — външността на жените — засмя се добродушно лекарят. — А външността на тази дама, кълна се, беше впечатляваща! Наистина!

— Все пак вашето описание може да ни е от полза в определен момент. Надявам се… — Мат се надигна от креслото и подаде ръка на Лорън. — Да тръгваме, скъпа. Трябва да помислим как ще продължим нататък.

Ричард ги придружи до вратата на кабинета си.

— Наистина съжалявам, че не можах да ви помогна много — каза, преди да се сбогуват. — Чакайте, сетих се за още нещо! Не е кой знае каква следа, но все пак… — Мат и Лорън го погледнаха с надежда. — Сюзан пушеше. Сещам се, че тогава си казах, че след време това ще се отрази на кожата й.

— Само че не виждам къде може да ни изведе това — измърмори Мат.

— Ще ви кажа. Не палеше цигарите си със запалка, а с кибрит — вадеше клечките от малка зелена кутийка. Спомням си, че тогава си казах: — Ходила е значи в „Терънс Коув“. Това е един от най-известните ресторанти на острова, само за избрани богаташи…

Мат и Лорън се спогледаха с някаква надежда.

— Може да опитаме? — подхвърли тя. — Няма какво да губим.

 

 

Таксито ги откара до „Терънс Коув“. За щастие ресторантът точно отваряше за обед.

— Какво ще ги попитаме? — подхвана замислено Лорън.

— Ако Сюзан Майлс е била с онзи „шеф“, който вероятно е резервирал масата, хората от ресторанта едва ли знаят името й, а още по-малко ще го помнят…

— Името не, но лицето й? Да, лицето! Тази жена явно е имала лице, което трудно се забравя. За добро или за зло си приличате като две капки вода. Винаги съм смятал, че имаш забележително лице, макар че не може да се каже, че твърдението ми е абсолютно безпристрастно.

Лорън го смушка в ребрата, ала комплиментът очевидно повдигна самочувствието й. Влезе в ресторанта с гордо вдигната глава, точно както би сторила онази Сюзан Майлс. Историята, която Мат пробута на салонния управител, изглеждаше доста приемлива.

— Годеницата ми се опитва да открие сестра си. Двете са еднояйчни близначки, направо не можеш да ги различиш! Току-що ни казаха, че миналата зима сестра й е идвала тук. Казва се Сюзан Майлс — Мат погледна нежно Лорън. — Изглежда точно като годеницата ми, само че Сюзан обикновено носи косата си прибрана, слага доста силен грим и много бижута… Случайно да си я спомняте? — направи пауза, оставяйки управителя да осмисли множеството подробности. — Вероятно е била в компанията на впечатляващ мъж… — продължи той. — Ако го намерим, сигурно ще ни помогне да открием и нея…

— Съжалявам — каза управителят накрая, след дълго и напрегнато взиране в Лорън. Говореше силно завален английски. — Нямам никакъв спомен. Но аз работя от обяд до късния следобед, а вечер друг поема залата. Човекът, който работеше вечер миналата зима, се пенсионира. Сега живее в Маями с дъщеря си и внуците.

— Много е важно да се свържем с него! Просто нямаме никаква друга насочваща следа. Случайно да имате адреса му или телефонния му номер?

Мъжът видимо се колебаеше. Сгъната банкнота, пусната в ръката му, моментално сложи край на колебанията.

— Изчакайте ме. Ще видя какво мога да направя.

— Защо винаги това помага? — прошепна Лорън на Мат, щом мъжът изчезна.

— Невинаги помага — отвърна шепнешком Мат. — Бях готов да му дам още една банкнота, но този се продаде много евтино.

— Ама и ти му пробута една история! Еднояйчни близначки…

— За да се върже с останалите обяснения.

Въпросът за „годеницата“ в цялата история оставиха без коментар.

След минути управителят се върна с картичка, на която бе отпечатано името и адресът в Маями на бившия му колега. Мат я мушна в джоба си. Спряха едно такси и се върнаха в хотела.

— Към Маями ли? — изгледа го въпросително Лорън.

— Към Маями.

— Кога?

— С първия възможен полет — Мат хвърли бегъл поглед към часовника си.

И двамата съзнаваха, че могат да очакват по-добър резултат от личната среща с бившия управител на ресторанта. Наистина, можеха да му се обадят и по телефона, но в случая съществена роля играеше външността на Лорън. Набързо прибраха в пътните си чанти малкото извадени неща, взеха такси и пак се озоваха на летището, където бяха кацнали преди по-малко от двайсет и четири часа. С първия възможен самолет отлетяха за Маями.

Полетът не трая дълго. Както винаги, оглеждаха крадешком спътниците си, опитвайки да различат позната физиономия, което би подсказало, че си имат опашка, и както винаги, не забелязаха никакво подозрително лице.

От летището в Маями взеха такси, посочвайки направо адреса, отбелязан на картичката. Оказа се, че това е скромна къща в предградията. Помолиха шофьорът на таксито да ги изчака и почукаха на вратата. Отвори им възрастен мъж, около седемдесетте, заобиколен от цял рояк дечурлига, които му викаха „дядо“. Името му беше Хенри Фролинет.

Мат повтори историята, която бе пробутал на салонния управител в „Терънс Коув“. Не пропусна, естествено, да се извини за безпокойството, наблягайки в същото време, че просто нещата не търпят отлагане. Старецът кимна, вгледа се в Лорън и пак кимна.

— Наистина не знам името й — призна, — но много добре си спомням лицето. Неведнъж са идвали в ресторанта.

— Идвали… — повтори като ехо Мат. — Значи е била с приятеля си.

— О, да! Елегантен господин, който определено не се скъпеше. Обикновено идваха компания от осем-десет души — различни хора, освен приятелката му. Как казахте, че се наричала? Госпожица Майлс? — Лорън кимна и Хенри Фролинет продължи: — Та както казах, госпожица Майлс винаги го придружаваше. А господин Принз всеки път плащаше сметката на цялата компания. В брой, бих могъл да добавя.

— Принз — прошепна Лорън, споглеждайки се с Мат.

— А да знаете случайно малкото му име? — тозчас попита Мат.

— О, да, разбира се! От години този господин посещава острова. Казва се Теодор Принз и е от Лос Анжелис. Е, вярно, че не всички се изказват ласкаво за него. Носят се слухове, че парите, които щедро пръска, не били много чисти. Лично аз никога не съм го вярвал. Господин Принз е много симпатичен, възпитан, изпълнен с достойнство мъж, към мен винаги е бил повече от щедър.

За съжаление, Хенри Фролинет не бе в състояние да им каже нищо по-конкретно за Сюзан. Точно върху това размишляваха Мат и Лорън, докато вечеряха в ресторанта на един хотел на брега на океана, където се канеха да пренощуват.

— Поне научихме името на „шефа“, но горе-долу това е всичко — без особен ентусиазъм заключи Лорън. — Бихме могли да потропаме на вратата му и да му обясним, че допуска грешка, макар че…

— Няма да ни повярва, а пък се напъхваме право в устата на вълка. Не, трябва да продължим да търсим тази Сюзан, докато я намерим. Но как? Ако започнем да използваме името на Теодор Принз, за да се доберем до някаква следа за нея, мисля, че ще си навлече множество беди. Няма начин това да не стигне до ушите му, което означава, че си играем с огъня.

— Какво предлагаш?

— Ще се обадим на Филип и ще го помолим да използва връзките си, за да събере дискретно информация за Принз. Предполагам, че ще изскочи и името на бутика, щом той го е поверил на свой човек.

— И каква полза, че ще узнаем името на бутика? — недоумяваше Лорън. — Не можем да започнем да разпитваме в съседните магазини, защото, сигурна съм, ще се намери някой да снесе на „шефа“.

— Положително. Защо обаче да не накараме Филип да изрови оригиналните документи на бутика?

— Не е сигурно дали магазинът е бил купен на нейно име…

— Дори да не е така, може би има документи за отдаване под наем, които да ни помогнат да открием откъде е Сюзан, а оттам да издирим роднини или приятели, с които се е свързала, след като е избягала от Принз.

— А той не се ли е сетил да го направи?

— Гледал е само напред. Очевидно е сметнал, че познава достатъчно добре приятелката си, за да предвиди действията й. Знаел е, че миналата зима е посетила клиниката, затова е изпратил хората си право на Бахамите. Там откриват каквото търсят, тъй че защо им е да ровят повече?

— Но моят предпазлив и благоразумен Мат се връща към миналото — заяви с нескрито възхищение Лорън, разбрала намеренията му. — Преди да опиташ мелбата, опитай първо съставките, така ли беше?

— Може да излезе нещо, не смяташ ли?

— Нищо чудно от този храст да изскочи заек — съгласи се Лорън. — Май ролята на детектив започва да те забавлява, а?

— Защо не? — усмихна й се Мат. — Четох някъде — вероятно не в роман за Спенсър, че частните детективи понякога откриват изчезнали от години хора, като се заложат край гробовете на родителите им. Освен ако нашата Сюзан няма сърце от камък, почти съм сигурен, че след мнимата си смърт е потърсила контакт с някой от миналото си, най-вероятно с близък роднина — Мат се изправи на стола и добави с въздишка: — Предстои ни не леката задача да открием този роднина.

 

 

— Какво става?

— Прибраха се в Бостън. Изглежда няма намерение да бяга. Онзи Крюгер е неотлъчно с нея. Настаниха се в хотел в града, но може би защото работниците започнаха ремонта в къщата.

— Ремонт ли? Какъв ремонт?

— Изглежда е решила да прави цялостен ремонт и обновление, ако се съди по надписа на камиона, паркиран пред къщата. Шефе, не мисля, че смята да напуска това забутано място.

— Значи не е Сюзан.

— Така изглежда. Все още е доста изнервена. Оглежда се, никъде не смее да отиде сама, да не говорим, че пред магазина киснат полицаи.

— Сюзан нямаше да посмее да се обади в полицията!

— Така е.

— Значи сто на сто това не е тя. Смяташ ли, че се е отказала да търси истинската Сюзан?

— Не знам. Май детективът е започнал да души…

— Така ли? И какво души?

— Ами за бутика…

— Глупости, не може да бъде! Как са разбрали за бутика?

— Аз й казах…

— Хм… Не си постъпил много умно.

— Казах й го в колата. Тогава още си мислех, че е Сюзан.

— Могат да разберат името ми.

— Вече са го научили.

Кратка пауза, последвана от арогантното:

— Голямо чудо! Нещата с бутика са почти изрядни. Трябва обаче да внимаваме, когато се разправим със Сюзан.

— А какво ще правим с Лорън Стивънсън? И с Крюгер?

И с онзи детектив? Ако успеят да открият Сюзан и после нещо й се случи, ще знаят кой е виновен.

— Ами! Не е нужно смъртта на Сюзан задължително да води към нас. Някаква автомобилна катастрофа или нещо по-завързано… Изобщо не ме интересува какво ще правиш, важното е да останем чисти. Затова ти плащам, и то добре, да се оправяш в такива ситуации. И ако обичаш, не ме отегчавай повече с глупави подробности! Разбра ли? Искам Сюзан мъртва!

 

 

— Хей, попаднахме на златоносна жила! — възкликна Мат, ухилен до ушите, като остави телефонната слушалка. Седеше до бюрото в задната стаичка на магазина. Подпряна в единия край на дървения плот, Лорън го гледаше очаквателно.

— Какво каза? — разбра, че се бе обадил Филип, но й беше невъзможно да проследи за какво говориха с Мат, защото разговорът бе предимно монолог — от страна на детектива, разбира се.

— Каза, че Сюзан — подхвана подчертано бавно Мат, наслаждавайки се на добрата новина — сама е купила бутика със заем от местна банка. В молбата за отпускане на заема са посочени имената на двама души, към които банката може да се обърне за референции. Фамилните им имена не са Майлс, но и двамата са от Канзас Сити.

— Може би Сюзан е от там…

— Или е живяла там непосредствено, преди да се премести в Лос Анжелис. Всъщност няма никакво значение. Важното е, че можем да се свържем с тези хора — показа той листчето, на което бе надраскал двете имена и адресите.

— Добре, но ако тези хора са свързани по някакъв начин с Принз?

— Едва ли — поклати глава Мат. — Според Филип, нито едно от имената не се среща в сведенията, които е събрал за Принз. Дори по-рано да е съществувала някаква връзка, очевидно в момента няма преки контакти между Принз и тези хора, което означава, че нищо не ни застрашава.

Вдигна слушалката и набра номера на летището. Няколко часа по-късно двамата летяха към Канзас Сити.

— Бедничкият Мат! — подхвърли съчувствено Лорън, когото заеха местата си в самолета. — За човек, който мрази да пътува със самолет, мисля, че правиш твърде голяма жертва през последните няколко дни.

— Знаеш ли, заслужава си! — Мат се наведе плътно към нея, въпреки металната подпора, която ги разделяше. — Всяка една от тези противни минути във въздуха си заслужава да я изживееш!

— Ти си чудесен! — прошепна Лорън, усмихната широко, и го целуна по брадичката.

— Цял живот съм те търсил и затова сега, когато най-сетне те намерих, съм готов да летя със самолет до края на света, стига ти да си до мен — Мат я целуна пламенно. — А когато тази история свърши, ще си вземем отпуска и ще изкараме най-страхотната почивка, която можеш да си представиш. Поне за две седмици ще отидем някъде далеч само двамата. Слънце, пясък и море и романтични лунни нощи…

— Звучи чудесно, но дотогава сигурно ще си изчерпал отпуската си.

— Ще поискам още.

— А ако шефът не ти разреши?

— Ще напусна!

— Това наистина ми харесва! — ухили се Лорън. — Сан Франциско е ужасно далеч.

— Точно това си мислех и аз! — Мат отново я целуна — нежно и продължително. Неохотно остави устните й тъкмо когато стюардесата поднесе обеда.

Закачливото подмятане на Лорън засягаше всъщност много сериозен въпрос. Уви, Сан Франциско наистина бе прекалено далеч. Сега обаче не можеше да мисли за бъдещето. Много други въпроси трябваше да се разрешат преди това, за да е сигурна, че изобщо има бъдеще.

 

 

Рано сутринта на следващия ден Мат и Лорън се явиха в офиса на Тимоти Тренис — един от двамата поръчители от Канзас Сити. Офисът му бе подреден с много вкус и много средства. Посрещна ги мъж на около четирийсет, с приятна външност. Буквално зяпна от изненада, вторачвайки се в Лорън, и смотолеви колебливо:

— Сюзан?

— Почти, но не съвсем — усмихна се любезно Лорън. — Просто много си приличаме. Решихме, че може би ще ни помогнете…

— Поразителна прилика! — Тимоти продължаваше да се взира вторачено в нея, като поклащаше бавно глава. — Толкова отдавна не съм виждал Сюзан. Можех да се закълна… — явно се усети, защото се изчерви. — Какво да ви говоря, вие сте наясно…

Лорън кимна.

— Много е важно да я открием. Имате ли някаква представа къде е тя?

— Защо? Неприятности ли има? — тревогата в гласа му изглеждаше напълно искрена.

Лорън погледна колебливо Мат, който пое инициативата.

— Би могла да има, ако не я намерим. Един човек прави какво ли не, за да я открие. Ужасно важно е да го изпреварим.

— Говорите за онзи тип Принз, нали?

— Познавате ли го? — попита Лорън.

С малко закъснение Тимоти ги покани с жест да седнат, след това сам се разположи в креслото до бюрото си.

— Преди време излизахме със Сюзан — започна той. — От самото начало си знаех, че има далеч по-големи амбиции, искам да кажа — далеч по-големи от ограничените възможности на Канзас Сити. Затова не се изненадах, когато реши да се премести в Лос Анжелис. Известно време поддържахме връзка, та затова знам за Принз. Успях да събера информация за него и направих опит да я предупредя. Тя реагира много остро и оттогава прекъсна всякакви контакти с мен.

— Кога за последен път се чухте? — поинтересува се Мат.

Тимоти се замисли.

— Преди повече от три години — отвърна след около минута.

— И оттогава нито сте я чували, нито сте я виждали? — настоя Мат. Тимоти поклати отрицателно глава. — Но през това време все трябва да е имала контакт с някой! Може би с някой от нейното семейство?

— Ако е имало, на мен, за съжаление, не ми е известно. Сюзан рядко говореше за семейството си. Има майка и по-голяма сестра. Баща й починал, когато била малка, а майка й се омъжила повторно. Сюзан ненавиждаше втория съпруг на майка си. Щом станала пълнолетна, напуснала дома си.

— Знаете ли къде живее майка й? — попита Лорън.

— Сюзан е израснала в малко градче в щата Индиана. Нямам никаква представа дали майка й продължава да живее там. Дори не знам фамилното й име след повторния брак.

— А сестра й? — продължи да разпитва Мат, без да губи надежда.

— Сестра й е по-възрастна с пет-шест години. След гимназията също се изнесла от къщи и скоро след това се омъжила. Сюзан никога не говореше за нея. Аз просто предположих, че нямат никакви контакти.

— Пак ударихме на камък! — въздъхна Мат, поглеждайки към Лорън, и извади от джоба си измачкания лист хартия. — Да познавате случайно Алекзандър Фроун?

— Сюзан работеше при него — кимна Тимоти. — Собственик е на два магазина за готово облекло. Приятен мъж. Защо да не опитате и при него? Може би ще ви даде информация, с каквато аз не разполагам — Мат и Лорън се надигнаха. Той също стана, за да ги изпрати. Преди това добави: — Дано я откриете! Винаги съм й желал много късмет и щастие.

Лорън му се усмихна топло. Този човек й стана симпатичен. Всъщност за първи път той внесе нещо положително в образа на Сюзан Майлс, който се оформяше в съзнанието й.

— Непременно ще й го кажем, когато я намерим — натърти тя.

„Когато“, а не „ако“. Нямаше място за песимизъм — изобщо! Залогът на всички и на всеки поотделно бе твърде голям.

 

 

— В Канзас Сити са.

— В Канзас Сити? А, да… Умно. Сюзан бе оттам. Явно се опитват да я открият.

— Ще могат ли?

— Къде? В Канзас Сити? Не. Сюзан не е глупава да се връща там — последва пауза. — Виж обаче, възможно е да се е свързала с някой от старите си приятели. Ако е така, значи Крюгер и онова момиче ще го разберат. Добре, добре. Нека обикалят вместо нас.

— А бе, така или иначе обикалянето не ни се разминава, трябва да вървим по петите им…

— Не вярвам да си толкова глупав, че да допуснеш да те забележат! Момичето веднага ще те разпознае.

— Ти не бери грижа! Пуснал съм след тях Джимбо. Тя не го познава, тъй че няма страшно.

— Надявам се, че винаги си някъде наблизо.

— Естествено, шефе!

— Чудесно. Нямам голямо доверие на Джимбо, когато дойде време за сериозна работа.

— Аз също. Освен това имам да разчиствам и лични сметки със Сюзан!

— Добре, много добре! Така ми харесваш!

Не беше толкова лесно да се доберат до Алекзандър Фроун. Когато Мат и Лорън отидоха на адреса, даден от Филип, оттам ги осведомиха, че Фроун бил в другия магазин. Отидоха и там, за да им кажат, че господинът току-що бил излязъл на делови обяд. След обяда щял да отиде направо в първия магазин.

Двамата решиха също да хапнат, после се върнаха в първия магазин да чакат неуловимия господин Фроун. Малко преди два часа той влезе забързан в предверието на офиса, където седяха Мат и Лорън, и като ги погледна бегло, се запъти към кабинета си. Внезапно спря и се опули срещу Лорън.

— Сюзан? — рече колебливо.

— Почти, но не съвсем… — Лорън имаше чувството, че слуша счупена грамофонна плоча, и побърза да премести игличката от драскотината. — Казвам се Лорън Стивънсън, това е Мат Крюгер. Търсим Сюзан и си помислихме, че може би имате някаква представа къде е тя в момента.

— Заповядайте в кабинета ми — покани ги мъжът, давайки им знак с ръка.

Различаваше се от Тимоти Тренис като нощта от деня. В кабинета му цареше пълен хаос, а той самият изглеждаше като човек, познавал и по-честити дни. Лорън прецени, че е около шейсетте. Върху плешивото му теме бяха залепени няколко редки сивеещи кичура коса, които идваха чак откъм ухото. Закръглените зачервени бузи и многоетажната брадичка хармонираха напълно със солидното шкембенце. Имаше обаче в него едно особено, неподправено излъчване, което моментално допадна на Лорън.

— Така… — избута на една страна купчина стари списания, за да направи място за Мат и Лорън върху тапицираното с изкуствена кожа канапе. — Та какво казахте за Сюзан? — самият той се облегна на ръба на бюрото. Дървото изпука.

— Опитваме се да я издирим — обясни Мат. — Казаха ни, че преди време е работила при вас.

— Защо я търсите? — Фроун изгледа Лорън с такава подозрителност, че тя сериозно се замисли дали не са ги изпреварили хората на Принз.

Мат явно бе възприел недоверчивостта му като загриженост, защото го осведоми доста подробно защо търсеха Сюзан. Фроун отново заоглежда Лорън.

— Толкова си приличате, че в първия момент, като ви видях, реших, че се е върнала.

— Известно ни е, че е заминала за Лос Анжелис, но се надявахме, че знаете къде е сега — намеси се Лорън.

— Защо, не е ли още там? — попита той. Лорън поклати отрицателно глава. — А аз си мислех, че е още там. Когато се чухме за последен път, ми каза, че открила бутик. Сигурен съм, че е успяла! — добави усмихнат. — О, Сюзан бе страхотна! Имаше невероятен вкус за цветове и стил. Тук направо се хабеше. Казах й го! Не че моята стока е толкова лоша, но тя имаше вроден талант да се занимава с мода за избрани.

— Кога се чухте за последен път? — попита Мат.

— А аз откъде да знам, че идвате с чисти намерения? — засече го направо Фроун. — Въобще не ви познавам!

Лорън побърза да му каже коя е, къде живее и какво работи. Осведоми го същото и за Мат.

— Не искаме да причиним нищо лошо на Сюзан! — натърти убедително. — Напротив, ако успеем да я издирим, и тя, и аз ще имаме полза от това. Като предупредим Сюзан, че е в опасност, тя ще предприеме нещо. Тогава и аз ще мога да си отдъхна и да престана да треперя за живота си. Фроун измъкна поизмачкан тефтер изпод купчина писма.

— Ще запиша имената и адресите ви. Ако се случи нещо със Сюзан, да мога да се обадя в полицията.

— Значи тогава знаете къде е тя? — възбудено попита Лорън.

— Шофьорските ви книжки, моля!

Мат и Лорън се спогледаха, но побързаха да извадят документите за самоличност. Мъжът старателно записа данните им в тефтера, затвори го и го остави настрана. Чак тогава отново ги погледна и призна:

— Нямам представа къде може да е сега тя. За последен път се чухме преди около две години. Изглеждаше доволна. Защо й е трябвало да напуска Лос Анжелис?

— Не знаем със сигурност, но че вече не е там, в това сме абсолютно сигурни — отвърна Мат. — Надявахме се да се е свързала с вас или с някой приятел от преди…

— Защо не проверите при Тим?

— Вече говорихме с него. Той ни каза да проверим при вас.

Фроун въздъхна и сви отривисто рамене, от което шкембенцето му подскочи.

— Не знам какво да ви кажа. Не мога да повярвам, че се е забъркала в някаква каша. Винаги е била честна, безкрайно съвестна и трудолюбива.

— Сигурно не се е променила — предположи Лорън. — Имала е лошия късмет да се забърка с мъж, за когото изглежда не може да се каже нито че е честен, нито че е съвестен или трудолюбив… Както и да е — замълча, после продължи: — Не се ли сещате случайно за някой, на когото би могла да се обади? Тимоти ни каза, че не поддържа близки отношения със семейството си, но все пак…

— Така е, тя не говореше много-много за семейството си. От време на време споменаваше сестра си…

— Да знаете случайно как се казва сега? Или къде живее?

— Да. Почакайте една минутка… — Фроун се наведе над бюрото и задърпа чекмеджето, което очевидно се опъваше. Накрая обаче все пак отстъпи с яростно скърцане. Беше препълнено догоре.

— Как можете да намерите нещо там? — неволно се изпусна Лорън, ала Фроун не изглеждаше обиден от нетактичния въпрос.

— Намирам, намирам. Само че отнема малко време. Този път намирането на онова, което търсеше, му отне четвърт час. Мат и Лорън се споглеждаха безпомощно, но добродушният шишко невъзмутимо ровеше из чекмеджето.

— Ето я! — възкликна той победоносно накрая. Държеше лист хартия, прегънат по диагонал. — Молбата на Сюзан за постъпване на работа. Виждате ли, че понякога има полза да не си прочистваш чекмеджетата! — отдалечи листа на една ръка разстояние от очите си и зачете. — Аха! Лице, с което да се контактува, в случай на нужда: госпожа Питър Ан Брожински — сестра — подаде гордо листа на Лорън. — Сейнт Луиз. Ще се доберете ли дотам?

Лорън погледна Мат и се ухили.

— И още как! — поглеждайки отново Алекзандър Фроун, изведнъж й хрумна, че ако беше с брада и малко повечко коса, щеше да прилича досущ на Дядо Коледа.

 

 

Ан Брожински не живееше на посочения в молбата адрес, което бе разбираемо, тъй като попълването на молбата бе станало преди седем години. Хората, които в момента живееха там, нямаха представа къде са се преместили Брожински. За щастие, това бе известно на телефонната компания.

По чудо оцелелият указател в една улична телефонна будка ги снабди с така нужната им информация, а едно такси ги откара на посочения в указателя адрес. Жилищният блок с градина, в който се намираше апартаментът на семейство Брожински, изглеждаше далеч по-прилично от предишния. Кой знае защо Лорън изпита задоволство, че сестрата на Сюзан се е изкачила по стълбицата на жизненото благоденствие.

Отвори им момиче тийнейджърка. Лорън веднага си спомни пазача на гаража, в който паркираше колата си. От километър личеше, че е почитателка на Мадона. Дори човек да не се сетеше по мрежата, привързана около къдравата й коса, или по нарисуваната бенка точно над горната й устна, или по оскъдното боди и още по-оскъдната поличка, издаваше я дантелената ръкавица без пръсти на едната й ръка.

— Ммм? — измуча девойчето.

— Търсим Ан Брожински — каза Лорън. — Вкъщи ли е?

Момичето наклони глава назад и викна към тавана:

— Мамо!

Малко след това към вратата приближи привлекателна жена — типична средностатистическа американка. Ан Брожински бе по джинси, потник и препасала престилка, която в момента използваше като кърпа за ръце. Косата й, малко по-светла от тази на Лорна, беше подстригана на черта до раменете и прибрана зад ушите. Даже без грим, лицето й изглеждаше красиво.

В първия момент Ан явно се стъписа. Очите й се разшириха. Отвори уста, после я затвори и се вторачи въпросително в Лорън.

— Знам, че приличам много на Сюзан, но името ми е Лорън Стивънсън — усмихна й се Лорън. — Това е Мат Крюгер. Бихме ли могли да поговорим няколко минути?

— Вие приятели на Сюзан ли сте? — попита жената, по-скоро разтревожено, отколкото с любопитство. Лорън го отдаде на хладните отношения между двете сестри.

— Индиректно, да — отвърна Лорън. — Можем ли да влезем?

Ан не помръдна, а вместо това каза някак припряно:

— Не се виждам със сестра си. Всяка е поела своя път.

— Това ни е известно, но трябва да поговорим с вас. Никой не можа да ни помогне досега.

— За какво става дума? — моментално реагира Ан. Мат, който до този момент мълчеше, разбра защо жената ги гледаше с враждебна подозрителност.

— Госпожо Брожински, уверяваме ви, че не искаме да направим нищо лошо на Сюзан — намеси се той. — Напротив, бих казал, че се опитваме да й помогне, и затова сме тук. Тя е в опасност. Струва ми се, че вие го знаете, или поне знаете, че се крие, че живее някъде под чуждо име и че животът й ще бъде в опасност, ако я открият. Това, което със сигурност не знаете, е, че хората на Теодор Принз са взели по погрешка Лорън за Сюзан. В продължение на близо месец съсипваха нервите й с психически тормоз. Преди по-малкото от седмица я отвлякоха и едва не я убиха. Точно тогава тя разбрала за съществуването на Сюзан — Мат говореше тихо, но с една особена настойчивост в гласа. — Трябва да открием вашата сестра, госпожо Брожински, да я предупредим какво се канят да й сторят. Трябва да я убедим да отиде в полицията. Ако Сюзан и Лорън свидетелстват срещу Принз, може би ще постигнат нещо.

Ан пребледня ужасно. Стиснала в юмруците си краищата на престилката, хапеше нервно долната си устна.

— Бихме ли могли да влезем вътре? — повтори Лорън, но този път направо го удари на молба.

Ан се поколеба само още миг и ги пусна. Нареди на дъщеря си да се прибере в стаята си и ги въведе в малка скромно обзаведена всекидневна. Не ги покани да седнат. Напрежението, което витаеше във въздуха, сякаш не предразполагаше към любезности.

— Не знам дали ви разбирам напълно. Нямам нищо общо с живота на Сюзан! — избухна Ан.

— Съзнаваме го — натърти Мат. Гласът му беше тих, но явно искаше да убеди жената, че казват истината. — Идваме от Канзас Сити, където разговаряхме с Тимоти Тренис и Алекзандър Фроун. Говорят ли ви нещо тези имена?

След кратко колебание, Ан кимна.

— Имате ли им доверие? — когато последва отново мълчаливо кимване от страна на Ан, той продължи: — Алекзандър Фроун ни даде вашето име — беше записано в молбата за постъпване на работа на Сюзан. Той очевидно е бил привързан към нея и, ако не ни вярваше, бъдете сигурна, че нямаше да ни даде вашето име. А и ние не бихме ви безпокоили, ако имахме някаква друга възможност. Изглежда обаче, че никой не знае къде е в момента тя или с какво се занимава. Предполагам, че Принз засега не знае за вашето съществуване, но рано или късно, той ще ви открие — първо вас, след това сестра ви, защото по всяка вероятност само вие знаете новото й име и адрес — Мат направи драматична пауза, после заговори с още по-убедителен тон: — Ще ни го кажете ли, Ан? Ние искаме само да й помогнем!

— Бих искала да разговаряте с мъжа ми, но той не си е вкъщи — промълви безпомощно Ан, готова да се разридае. — Аз… Не ги разбирам тези работи…

— Вие сте сестра на Сюзан. Вие трябва да решите как да постъпите.

— Но отношенията ни са някак прекалено крехки. Дълги години нямахме почти никакви контакти. Живеехме в два съвсем различни свята, между които няма мост. Не бих искала да направя нещо, което би я ядосало, или, не дай си Боже, би я поставило в опасност.

— Трябва да ни кажете тогава къде е тя — намеси се и Лорън. — Никой няма да е в безопасност, докато не я намерим и не я убедим да отидем заедно в полицията. Мат и аз сме сигурни, че вървим само на крачка пред хората на Принз.

Ан явно претегляше думите на Лорън. Погледът й нервно скачаше от предмет на предмет. Изведнъж се оживи.

— Нека аз да се обадя на Сюзан! Ще й предам всичко, което ми казахте…

— И смятате ли, че ще ви повярва или ако ви повярва, че няма да избяга? — прекъсна я Мат. — Правила го е вече и пак ще опита. Трябва да види Лорън, да се увери във външната прилика между двете, за да повярва, че онова, което й разказваме, наистина е станало.

— Искате от мен ужасно много! — Ан местеше поглед от единия към другия. — А ако сте изпратени от Принз? Ако всичко това е номер, за да ви кажа адреса на Сюзан…

— Ан, можете да се обадите в полицията в Бостън или в Линкълн. Оттам ще потвърдят всичко, което сега ви казвам.

— Фроун също взе предпазни мерки — записа имената и адресите ни — добави Мат. — Знае къде да прати полицията, ако се случи нещо със сестра ви.

— Никога няма да си простя, ако аз стана виновна нещо да й се случи!

— Нищо няма да й се случи, ако я намерим навреме! — Мат вложи цялата си душа в тази може би последна надежда да убеди Ан. — Най-същественото е факторът време, разбирате ли? Но нищо не можем да направим, ако не знаем къде се намира.

Още няколко безкрайно проточили се минути Ан обмисляше напрегнато онова, което се искаше от нея. Стиснала плътно устни, местеше поглед, изпълнен с тревога, ту към Лорън, ту към Мат. Очите й задаваха въпроси, за които нямаше отговор.

Точно когато Лорън бе готова да ревне от отчаяние, Ан изправи рамене, пое си дълбоко дъх, въздъхна и се предаде.