Барбара Делински
Загадки и обещания (10)

Девета глава

За първи път, откакто я натикаха в колата, Лорън плъзна поглед през прозореца. Ако бе очаквала да види тесни, непознати улици, просто беше сбъркала. Колата се движеше по булевард „Стороу“ в посока към крайните квартали на града — същия този маршрут, по който Лорън всеки ден пътуваше.

Страшно й се искаше да разбере какво кроят двамината й „стражи“, но тъй като досегашните опити завършиха с провал, мислите й се насочиха към Мат. Сигурно вече бе отишъл в магазина. С Бет бяха започнали да се тревожат защо закъснява от банката… Банката!

— Имам пари в себе си! — извика тя в изблик на надежда. — Ако всичко това е за пари, ще ги получите — зарови нервно в чантата за плика с чековете и парите в брой, които трябваше да внесе в банката, обаче офертата моментално бе отхвърлена.

— Не ни трябват твоите пари. Шефът ни плаща предостатъчно.

— Кой е шефът?

— О, Сюзан, я не се прави на ударена! Съвсем не сме тия идиоти, за които ни мислиш.

— Кой е казал такова нещо? — подчерта тя с цялата вежливост, на която бе способна. — Просто допускате досадна грешка. Първо, аз не съм Сюзан и второ, нямам никаква представа кой е „шефът“. И именно защото не сте глупави, ще разберете, че казвам самата истина, преди да предприемете нещо по-… по-драстично. Ако продължавате да се запъвате, рано или късно „шефът“ или който и да е, ще ви нарече глупаци, понеже ще стане ясно, че аз не съм лицето, за което ме вземате.

— Много си станала приказлива, моето момиче! — изгледа я косо мъжагата отляво. — По-рано не съм забелязвал да дрънкаш толкова.

— Сюзан Майлс може би не е била от приказливите, но аз от край време съм си бъбрива. Вижте, мога да ви посоча много хора, които ме познават от години и които биха потвърдили моята самоличност.

— Като медицинското досие в клиниката? — въпросът беше риторичен и пропит със сарказъм.

— Това, че не вярвате на медицинското ми досие, не е мой проблем.

— Грешиш. Проблемът си е много твой.

И беше прав. Трябва да опитам друго, заключи Лорън и продължи на глас:

— Добре. Виждам, че не вярвате на медицинското досие, нито ще повярвате на мои близки. Тогава кажете ми поне коя е тази Сюзан Майлс, за която ме вземате?

— Значи искаш да си поиграем на игрички? Дадено, моето момиче! Сюзан Майлс е гаджето на шефа и той й даде всичко, което една жена може да си пожелае… — очите му пронизаха Лорън, а тонът му доби опасно сурови нотки. — Като например пълен сейф с бижута и цял гардероб с кожени палта. Къде са те сега, Сюзан? Все още не сме успели да ги открием. Да не ги продаде, за да купиш онова магазинче или оная съборетина?

— Бижутата?

— И кожите.

— Изрезката! — прошепна ужасена Лорън. — Мат беше прав, че това е някакво послание, но ние не го разбрахме… — думите бяха посрещнати с мълчание. — Нямам нито бижута, нито кожи. Получих известна сума като наследство от брат ми, който почина преди година, и с тези пари купих магазина и къщата.

При други обстоятелства никога не би споделяла подобна информация, особено с такива типове, но в случая обстоятелствата бяха, меко казано, необичайни.

— Значи казваш наследство от брат ти… Трогателно, но не е кой знае колко оригинално. Е, малко по-приемливо звучи от покоен чичо или богата леля, която нямала наследници, или родители, загинали трагично при автомобилна катастрофа.

— Родителите ми са живи и здрави и живеят в Бенингтън. Колин и Надин Стивънсън. Можете да проверите в телефонния указател — мъжът отляво не реагира. — Как иначе щях да отворя магазина? Никога преди това не съм имала нещо собствено…

— О, моля ти се, я се спри!

— Имала ли съм?

— Много ти е къса паметта, моето момиче!

— Какво съм имала?

— Разкошно мъничко бутиче в Уестууд Вилидж. Всъщност ти едва не го съсипа. След като „умря“, шефът го повери на един от хората си и работата в бутика потръгна доста добре.

— Умряла ли съм?! — Лорън се опули. Имаше усещането, че участва в груб фарс, само дето хич не беше смешно. — Но ако съм умряла, какво търся тук и защо ме преследвате?

На мъжа отляво изглежда му писна от нейните въпроси.

— Не си умряла, а само натъкми така нещата, та да изглежда, че си умряла — изръмжа той. — Сви бижутата и кожите, промени си физиономията, купи магазинчето и къщата и си въобрази, че ще се измъкнеш безнаказано — лицето му се свъси като черен облак. — Чуй к’во ще ти кажа! Никой не може да скрои такъв номер на шефа и да се отърве, без да си го получи. Нито пък на мен!

— А на теб какво съм направила? — намери сили да попита тя.

— Направи ме на глупак. Аз докладвах на шефа, че си изгоряла в колата, която катастрофира.

— О!

— О, я! Ако знаеш само какво удоволствие изпитвах да те тормозя през двете седмици! Я, кажи, как се чувстваше, като разбра, че са те открили?

— Аз не знаех… Нали ви казах…

— Бас ловя, че в началото си мислела, че е невъзможно. От край време си била надута кучка с навирен нос!

— Това не е моят нос…

— Като разбра обаче, че сме те открили, какво реши да правиш? Да бягаш? Тц… Нямаше да ти помогне. Веднага щяхме да тръгнем по петите ти — мъжът подсмръкна шумно. Лорън реши, че също страда от дефект в носната кухина. — Да, добре се позабавлявахме, но най-вълнуващото предстой. Това, което съм намислил за днес, ще ти поопърли хубавата косичка. Но този път наистина. Тъй че помисли си върху това, докато си правим разходчица с колата.

„Разходчицата“ ги бе довела в околностите на Линкълн, забеляза Лорън през прозореца на колата. Какво означаваше това „опърляне“? Какво бе намислил този гаден тип? Да я убие? Трябваше да избяга? Но как?

Свиха от шосе номер две и поеха по улицата, по която всяка вечер се прибираше. Ръцете и краката й започнаха да изтръпват от напрежението и от постоянния натиск от двете страни. Лицето я болеше. Стомахът й се беше свил на топка.

— Къде отиваме? — попита глухо.

— Не са ли ти познати тези улици? — в този момент поеха по алеята, която водеше към нейния дом. — Помислих си, че може да поискаш да хвърлиш един прощален поглед.

— Прощален… поглед? — повтори на пресекулки Лорън. Мъжът мълчеше — това е грешка, ужасна грешка! Аз съм Лорън Стивънсън. Наистина съм Лорън Стивънсън!

— Естествено.

— Вижте, ако влезем вкъщи, ще ви покажа всичко, което поискате, за да се легитимирам — акт за раждане, дипломи от колежа, семейни снимки… — Краткото изсумтяване на похитителя й показваше красноречиво какво е мнението за такъв род легитимация. За момент й мина през ума възможно ли е да фалшифицираш семейни снимки, но ново хрумване измести бързо останалите мисли. — Имам и паспорт! Със снимка! — и без да чуе изсумтяване отляво, си даде сметка, че отново удряше на камък. От паспорта нямаше да има полза. Беше го извадила малко преди да замине за Бахамите, така че с нищо не можеше да докаже, че Лорън Стивънсън бе съществувала много преди предполагаемата смърт на Сюзан Майлс. — Дотук с легитимирането… — измърмори тя на себе си. — Сетих се! Колата! Регистрирах я, след като се преместих в Масачусетс.

— Продължавай да напрягаш мозъчето си, красавице! — мъжът явно се забавляваше. — Може пък наистина да измислиш нещо, което сме пропуснали да проверим. Не помниш ли, че се поровихме в личните ти вещи?

Лорън настръхна и за момент наистина забрави къде се намира.

— Това, че сте душили парфюма ми и сте си играли с обувките, не е толкова страшно, щом ви доставя удоволствие. Но бельото? Такива извратени… Ах! — изпъшка силно, когато рязко й извиха ръката зад гърба. Заболя я много. — Моля ви, боли… — прошепна умолително.

— Слушай, кукло, няма да търпя да ми се правиш на много умна! Дръж си езика зад зъбите, защото аз командвам парада тук!

— Моля ви — повтори Лорън и пак изпъшка, когато мъжагата пусна ръката й. След това започна да разтрива рамото и лакътя си.

Колата приближаваше към дома й. Лорън надникна през прозореца с тайната надежда да зърне Мат, макар да знаеше, че това е невъзможно. Мат беше в Бостън и навярно вече я търсеше.

Пред гаража шофьорът намали скорост, направи завой и тръгна обратно по алеята.

— Странно местенце си избрала — изкоментира мъжът отляво. — Доста затънтено. Мислех си, че ще покажеш по-висока класа.

Лорън прехапа долната си устна и се въздържа от отговор. Погледна през прозореца с надеждата да мерне някой съсед и да се опита да привлече вниманието му. Уви, не забеляза никой. Пътят както винаги бе спокоен и безлюден.

За безкрайна нейна изненада, подкараха към центъра на градчето. Нахалството на похитителите й я удивляваше, докато не си даде сметка, че трудно някой би я забелязал в колата. Може би, ако се разкрещеше…

— Не си го и помисляй! — предупреди разговорливият бандит сякаш четеше мислите й. — Нали видя, че Мишока има страхотно дясно кроше и не си поплюва.

— Какво значение има, щом ще ме убиете?

— Болката, Сюзан. Ще те заболи, много ще те боли. Ще страдаш. И сега не си цъфнала, но ако ти е малко, давай, покрещи си! — подкани я ухилен мъжът.

Лорън не се възползва от поканата, ала реши, че ухиленото лице на бабаита е най-грозното нещо, което беше виждала в живота си. Обеща си, че ако случайно някога се отърве, лично ще си достави удоволствието да изтрие дебелашката усмивка от гадната му физиономия!

Минаха край полицейския участък, после — край пазара. Лорън прехапа долната си устна, за да не извика.

— Нищо няма да постигнете с това — обади се тя. — Двама добри хора са вече по следите ви.

— Двама? А, да, говориш за тайното ченге, дето си наела. Сигурно не е лош човек, но нищо няма да открие. А за Крюгер, още ли не си се сетила?

— Какво да съм се сетила?

— Че е от нашите.

— Лъжеш! — Лорън дори не мигна.

— Все тая, мисли каквото си щеш, щом така искаш — сви рамене мъжът. — Продължавай да се залъгваш с романтични илюзии.

— Всичко друго — да, дрънкай каквото щеш, за да ме изнервиш. Но Мат с вас? Никога!

— Защо мислиш, че прелетя набързо до Калифорния миналата седмица? Да докладва на шефа.

— Знам защо летя до Калифорния и не беше, за да докладва на твоя шеф!

— Бре, много си сигурна!

— Да, когато става въпрос за Мат!

— Защо? Имаш ли някакво доказателство, че не е с нас?

Лорън съзнаваше, че не бива да си хаби приказките, за да обяснява значението на думите любов и вяра.

— Той има доказателство. Или, колкото и грубо да звучи, можеше да види доказателството на чаршафа, когато се любихме за първи път. Бях девствена и ако Мат е от вашите, щеше да проумее, че има нещо странно. Освен, разбира се, ако шефът ти не е евнух.

— Девствена… — рече онзи — за първи път не чак толкова уверено. — Крюгер не го спомена…

— Не е, естествено. Че той въобще не ви познава!

— Щом така предпочиташ — твоя работа — повтори мъжът, свивайки рамене, но Лорън знаеше, че най-сетне отбеляза първа точка.

Това си остана единственото дребно удоволствие за още доста дълго време. Колата напусна Линкълн и пое по второстепенни пътища без определена цел или поне за Лорън тя не беше очевидна. Мозъкът й започна да рисува ужасни наказания, които може би я очакваха при първото спиране на колата. С неимоверно усилие на волята успя да върне мисълта си към нещо, което можеше да се окаже по-полезно за момента. Неочаквано попита:

— Имаше ли някакви телесни белези по рождение? — мъжът набърчи озадачен чело. — За Сюзан Майлс говоря. Ако е имала, мога да докажа, че аз не съм тя.

— Телесни белези казваш… Интересно хрумване. Трябва да питам шефа. Ти имаш ли такива работи по тялото?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Защо да не спрем край пътя и да проверим?

Лорън заби поглед в скута си и измърмори с треперещ глас, по-скоро на себе си:

— Нямам белези от рождение…

Колата караше напред и все напред. Лорън загуби представа за посоката, още повече, че пейзажът й беше непознат. С всеки километър обаче ставаше все по-нервна. Не можеха да карат вечно. Рано или късно щяха да спрат. И тогава?

— Знаеш ли, направи голяма грешка — по едно време се обади мъжът, който единствен поддържаше словесния контакт. — Имаше всичко. Шефът те обожаваше…

— Кой е той?

— О, Боже милостиви!

— Как се казва? Нямам ли право да знам името му, щом всичко, което ми дойде до главата, е заради него?

— Нямаш никакви права, хубавице! Изгуби ги, когато го измами.

— Никого не съм мамила!

— Ако бях на твое място, щях да внимавам повечко за тона! — равнодушието на приказливия се изпари. — Ставаш нахална, а ако нещо Мишока не понася, това са нахалните жени. Така ли е, Мишок?

Мишокът се съгласи с ръмжене.

— Много съжалявам, не исках да прозвучи нахално — мигновено Лорън възприе помирителния тон. — Работата е там, че вие предполагате, че знам всичко, а аз нищо не знам. Имам чувството, че цялата история е една ужасна шега, само дето никак не е смешно. Опитвам се да измисля начин да ви докажа коя съм, но мозъкът ми отказва да работи и… и… — тялото й се разтресе. Притисна с ръка устата си и затвори очи. — Лошо ми е…

— Ти само имай късмет да се избълваш в колата — ще те накарам да го излижеш!

Лорън преглътна надигащите се киселини и направи няколко дълбоки вдишвания през носа. Напрежението си казваше думата. Вътрешното треперене продължаваше. Обви ръце около талията си, но нищо не помагаше. Беше й горещо, беше изтощена и най-вече — ужасно се страхуваше.

— Чудна работа — пак се обади оня отляво. — Знаеш ли, бива те като артистка! Странно, че не можа да пробиеш в Холивуд.

— Мислех, че Сюзан е имала бутик — промърмори Лорън с отпаднал глас.

— Да де, но като всички други в Холивуд мечтаеше да се снима във филм. На два-три пъти даже успя да се докопа до някакви епизодични ролички — мъжът я изгледа насмешливо. — Нямаше голям талант, горката, поне на екрана. Но виждам, че сега се справя забележително.

— Никога не съм имала и най-малкото желание да ставам артистка — заяви уморено Лорън.

— Естествено.

Лорън нямаше вече сили ни да спори, ни да убеждава, а колата изглежда нямаше намерение да спира. Навън започваше да се здрачава. Помисли си, че ако нещо не се случи скоро, ще експлодира. В един момент погледна крадешком през рамо, пазачът й отляво веднага забеляза това.

— Съжалявам, но ще те разочаровам. Няма никой зад нас.

— Няма ли да спрем да хапнем нещо? — попита тя с отчаян тон. В отговор й се изсмяха. — Добре де, поне до тоалетна? Вие нямате ли нужда да се облекчите?

— Ние сме като камилите. Няма да спираме никъде. Съжалявам, но ще трябва да измислиш друг начин за бягство.

Стараеше се. Бог й беше свидетел колко се стараеше! Нямаше обаче никаква надежда дори да опита, докато колата не спреше. А самата мисъл, че можеха да спрат и да й направят нещо, я хвърляше в панически ужас.

Почти се беше стъмнило, когато Лорън забеляза, че колата се насочи към града. Да, разбира се… Психологическо изтезание. Явно това е била целта на безкрайното въртене по пътищата — да я докарат до лудост.

— Вижте какво, постигнахте целта си. Изплашихте ме, ужасихте ме до смърт — призна тя, без да се срамува от състоянието си. — Моля ви, пуснете ме сега, оставете ме някъде по пътя. Ще опитам да се прибера на автостоп.

— Така ли си помисли? Че ще те пуснем? Сюзан, Сюзан, може ли да си толкова наивна?

— Какво ще ми направите?

Мъжът облиза устни, почеса се по врата, накрая сви рамене.

— Май дойде време да ти разкажем играта. Решили сме да повторим, ама този път наистина, онова, което смятахме, че ти се е случило преди около половин година.

— Какво е станало тогава? — сърцето на Лорън биеше до пръсване.

— Колата ти се сгромолясала в крайпътна пропаст, подпалила се и изгоряла. Намерихме само железа и пепел. Предполагаше се, че пепелта е останала от теб, та шефът ти устрои разкошно погребение — мъжът въздъхна. — В случая погребението предхождаше смъртта — тъй да се каже, нещата тръгнаха със задника напред. Но ти ще пламнеш, сладурче. Обещавам ти го — ще изгориш.

Откъде Лорън събра сили да говори, беше пълна мистерия. Може би изворът им бе отчаянието й.

— Заплашвате ме, но няма да го направите!

— О, ще го направим и още как! Не сме новаци в тия работи.

— Значи сте убийци. И вашият шеф има връзка с гангстерите. Чуйте ме тогава какво ще ви кажа. Едно е, когато бандитите се избиват помежду си, но аз нямам нищо общо нито с бандитите, нито с шефа ви, нито с някаква Сюзан Майлс, нито с вас, значи съм невинна жертва. Кълна се, че това няма да ви се размине!

Мъжът й се изсмя в лицето.

— Ах, красавице, ще ме умориш от смях! Кажи, миличка, какво възнамеряваш да направиш, след като пукнеш? Ще ни преследваш ли? — той се изсмя повторно.

Лорън изскърца със зъби — не беше кой знае какво постижение, защото те и без друго си тракаха.

— Ще ви платя. Помогнете ми, ще си получите своето.

Отвърна й само още по-силен смях и тя се умълча, решена да пести сили. Все щеше да й се отдаде възможност, колкото и минимална да бе, да направи опит да избяга.

Уви, изобщо не съзря шанс. След като влязоха в Бостън, колата подкара по булевард „Атлантик“, успоредна на пристанището. Сви в някаква тъмна пресечка, стигна до края и спря.

— Слизаме! — заповяда мъжът отляво.

Лорън не успя дори да помръдне, когато мълчаливецът, който седеше от дясната й страна, я сграбчи в стоманените си ръце и буквално я преви на две. Лицето й бе притиснато в гърдите му и тя почти се задушаваше. Измъкнаха я от колата. При първия отчаян опит да се освободи, стоманените въжета около рамене и краката й само се затегнаха. Опита да крещи, но то не беше крясък, а някакъв безпомощен и безнадеждно глух звук.

Ужасът обаче е мощен двигател и тя не се предаваше. Неистово се бореше да се изтръгне от ръцете, които я държаха като клещи, напразно се мъчеше да извие глава за глътка въздух. Борбата, предварително обречена, продължи и когато започнаха да изкачват някакво стълбище. Една, две, три площадки. Стъпките на похитителите й отекваха по дървените стълби и всяка стъпка забиваше поредния пирон в ковчега й.

В един момент Лорън усети, че менгемето се разхлабва. Стовариха я най-безцеремонно върху пода в някакво грамадно помещение, прилично на пещера. Тя се надигна — тресеше се като желе — и се огледа. Беше тъмно, но се досети, че се намират в склад — мръсен изоставен склад.

Двамината се надвесиха над нея — опнали тела, разкрачени в недвусмислено агресивна поза. Ужасът, който я владееше, бе тъй безумен, че вече нищо не бе в състояние да го засили.

Мъжът, който в колата я пазеше отляво, изведнъж приклекна. Лорън се сниши към пода, но не можа да избегне ръката му. Той стисна между пръстите си кичур от косата й и рече със смразяващо кръвта спокойствие:

— Ето го и вечното ти жилище, хубавице. Поогледай се наоколо, измисли как да се измъкнеш. Тъкмо няма да си мислиш за другите неща.

— Къде отиваш? — попита Лорън. Гласът й приличаше повече на шепот.

— Трябва да ударя една жица.

— На кого?

— Ти как мислиш? — мъжът омота кичура около пръста си.

— На шефа ли ще се обаждаш? — внезапно пламна тя и повиши глас — тогава предай му от мое име, че е пълен идиот! Кажи му, че убива съвсем невинен човек, който няма нищо общо с цялата история и че…

Мъжът вдигна ръка. Лорън се сви, очаквайки да я удари, но той погали бавно бузата й и измърмори под носа:

— Жалко за това хубаво личице…

— Знаеш, че не лъжа! Сигурна съм, че го знаеш.

— Знам, колко ти се ще да вярваш, че е така. Дадено, живей си с тази надежда. Но няма да е задълго. След малко се връщаме.

— И тогава? — самият дявол я накара да попита това. Разширените й от ужас очи умоляваха безмълвно.

— Тогава ли? Тогава ще те полеем с бензин и ще те подпалим — отвърна с невъзмутимо спокойствие мъжът. Личеше, че психическото изтезание над нея му доставя безкрайно удоволствие. — Ще изгориш, Сюзан. Този път няма да има капчица съмнение, че си мъртва.

— Някой… ще ме открие после…

— Хм, не мисля. Имаме си договорка със собственика на склада. Човекът иска да строи на това място жилища, но парите нещо не му стигат — мъжът погледна часовника си. — След около два часа един от най-опитните подпалвачи в Бостън ще превърне това място във факла. Докато пожарната дойде, работата ще бъде свършена. Както се казва, от тебе няма да остане даже пепел, та камо ли някой да те разпознае и да седне да доказва, че си умряла тук и така нататък.

— Моля ви! Умолявам ви! Не го правете! — по бузите на Лорън се стичаха сълзи.

— Най-сетне дойде ли ти акълът? Май вече съжаляваш, че хързулна шефа, а?

— Нищо не съм… сторила… — тихо хълцаше Лорън. — Трябва… да ми повярвате… Не съм Сюзан Майлс…

Мъжът отметна назад глава, въздъхна дълбоко и се изправи. Заедно с другарчето си се насочиха към изхода на халето. На вратата онзи се обърна и рече:

— Можеш да си крещиш колкото искаш — никой няма да те чуе. А Мишока ще стои пред вратата, в случай, че решиш да се поразходиш. Имам чувството, че ще се радва пак да те поопипа. Нали така, Мишок? — погледна той приятелчето си.

Нечленоразделното ръмжене бе единственият отговор на Мишока.

Останала сама в тъмното, Лорън трепереше неудържимо, а мозъкът й сякаш се бе парализирал. Това състояние продължи дълго, ужасно дълго. В един момент обаче в замъгленото й съзнание блесна лампичка. Пред нея имаше една-единствена възможност — да го направи или да умре. Живот или смърт. Залитайки, коленичи на четири крака и педя по педя заопипва пода, стените на своя затвор. Трябваше да открие някаква дупка, разхлабена дъска, отвор в пода, през който да се опита да избяга.

 

 

Шефът се бе изтегнал на шезлонга край басейна, когато прислужникът донесе безжичния телефон. Взе го, с леко кимване отпрати момчето и сложи апарата на ухото си.

— Да?

— Пипнахме я. Прибрахме я на сигурно място. Готова е да хвърли топа само при мисълта, че ще умре.

— Добре. Кога ще стане?

— Скоро. Получи ли снимките, които ти изпратих?

— Тази сутрин.

— Какво ще кажеш?

— Така подстригана и с тези дрехи изглежда по-млада, някак по-невинна, но няма съмнение, че е Сюзан.

— Сигурен ли си?

— А ти не си ли? — дойде въпросът след кратка пауза.

— Бях сигурен до днес, докато не я спипахме. Отблизо изглежда някак по-различна.

— Нали точно това й е целта.

— Не, нямам предвид само външността, по-скоро говоря за характера. Тази жена май наистина е по-наивна. Сюзан непременно щеше да опита да ни подкупи, да обещава какво ли не, за да я пуснем, а тази изобщо не се сети, че стоката й се търси на пазара. Беше уплашена до смърт, но като че ли половината от ужаса се дължеше на това, че не й вярваме. Или Сюзан изведнъж е станала страхотна артистка, или пак сгафихме.

Шефът запали цигара и смукна дълбоко.

— Смяташ ли, че може да не е тя?

Пауза.

— Не съм съвсем сигурен…

— Възможно ли е Сюзан да е заложила на двойничка, за да ни изпързаля?

— Възможно, но малко вероятно. Тази твърди, че е правила пластична операция заради физически дефект, точно както пише в медицинското й досие. Ако наистина не лъже, не мога да си представя как Сюзан ще попадне точно на нея, пък и чак толкова да си приличат. Освен това, ако знаеше за Сюзан, досега да е пропяла пред полицията. Защото направо е уплашена, уплашена до смърт.

— Значи не е подставена двойничка, а самата Сюзан.

— Или някоя, която много прилича на нея.

Около половин минута цареше мълчание. Наруши го шефът.

— Не те познавам като човек, дето лесно се отказва от намисленото…

— Да де и аз си го мислех, но нещо ме смущава. Ако тая не е Сюзан, ще си имаме неприятности.

— Смятах, че си организирал така нещата, та да няма следи.

— Това да. Работата е опечена.

— Тогава какъв ти е проблемът? Ако е Сюзан, ще си получи заслуженото. Ако не е Сюзан, а някаква подставена от нея двойничка, нека го отнесе двойничката. Сюзан съвсем ще откачи от шубе.

— Ами ако жената няма нищо общо, а просто си приличат?

— Не може да бъде! Твърде голяма е приликата.

— Въпросът е, че щом тази умре, никога няма да знаем със сигурност дали наистина сме очистили Сюзан, или не.

— Майна ти! И какво предлагаш тогава?

— Предлагам… да я оставим засега да се измъкне и известно време да я следим отблизо. Ако реши да бяга от Бостън, пак да си прави разни пластични операции или да търси двойнички, със сигурност ще знаем, че е Сюзан. Само че този път няма да има първоначална преднина. Постоянно ще сме по петите й.

— Тая работа не ми харесва. Искам Сюзан мъртва.

— И аз, но искам да съм убеден, че именно тя е мъртвата.

— Смятах, че всичко е точно и ясно, дяволите да го вземат! Намери я, после си направи кефа да я повъртиш на шиш с твоите „номерца“, сега си довърши започнатото. Чиста работа. Не обичам излишните приказки!

— Шефе, както ти решиш!

Яростно ръмжене сложи край на проточилото се мълчание.

— Мамка му! Пущай онова момиче и да не си я изпуснал от очи! Ясен ли съм? Следиш я плътно! Ако ти се изплъзне, Господ да ти е на помощ! Моментално ще ти видя сметката!

— Разбрах.

— И ме дръж непрекъснато в течение, разбра ли?

Бягството в крайна сметка се оказа удивително просто. След дълго търсене в халето, Лорън откри няколко изгнили дъски, които покриваха отвора на шахта. Успя да ги изкърти, някои дори се счупиха в ръцете й. В дъното на шахта имаше врата, водеща към нещо средно между кухненски и товарен асансьор. Лорън се покатери на платформата и като теглеше протритото въже, я свали до долу. Блъсна с рамо изгнила дървена врата и побягна като луда през приземното хале на склада. Минута по-късно вече бе на улицата, поемайки с пълни гърди топлия и влажен въздух на лятната нощ, напоен с лека миризма на умряла риба и отпадъци. По-опияняващо ухание през живота си не беше вдъхвала, ала не спря и за секунда да му се наслади. Продължи да тича към крайбрежния булевард, сви зад ъгъла и не спря, докато не стигна до първия от множеството ресторанти край брега. Блъсна вратата, влетя вътре и се насочи право към масата на салонния управител.

— Трябва ми… телефон! — извика с последни сили. Не можеше да си поеме дъх, остра болка пронизваше гърдите й.

— Има телефон в онзи коридор — посочи управителят с любезна усмивка.

— Не! Не смея да отида! Моля ви… Разрешете ми да ползвам този — кимна тя към апарата на масичката. — Преследват ме… Ако отида там, може пак… да ме хванат… Не мога да рискувам, защото… защото те искат да ме убият… Моля ви!

— Този телефон се ползва само…

— Умолявам ви! — прошепна Лорън. — Нещата са критични!

— Да се обадя ли в полицията?

— Нека аз… Моля ви!

Управителят отстъпи. Дали защото имаше добре сърце, или защото се убеди, че нещата са сериозни, все едно Лорън никога нямаше да разбере. Когато мъжът обърна апарата към нея, тя грабна слушалката и с треперещи ръце започна да натиска бутоните, за да избере номера на магазина. Едва на третия път улучи правилните цифри.

— Лорън! Къде си, за Бога? — изкрещя Бет от другия край на жицата. — Къде ли не те търсихме! Мат направо откачи, а от полицията казаха, че започват да издирват изчезнали лица най-малко след двайсет и четири…

— Къде е Мат? Бет, трябва да дойде тук! Къде е той?

— Господи, гласът ти е ужасен!

— Къде е Мат?

— Търси те. През четвърт час звъни в магазина. А Джейми е у вас.

Лорън се беше вкопчила в ръба на масата сякаш се боеше, че ще падне.

— Аз съм във „Федъмс“, ресторанта. На крайбрежната улица. Кажи му да дойде веднага.

— Къде беше? Добре ли си?

— Предай на Мат! Прекъсвам — Лорън остави слушалката и погледна салонния управител. — Можете да се обадите в полицията — прошепна и се свлече на пода.

Когато дойде на себе си, лежеше на едно малко канапе в стаята на управителя на ресторанта. Трябваше й около минута, за да се ориентира, после се надигна рязко, но два чифта ръце внимателно я възпряха и я накараха да легне на канапето.

— Успокойте се, госпожице. Тук сте на сигурно място. След малко ще дойдат и от полицията.

Лорън разпозна салонния управител, ала вторачи тревожен поглед в другия човек.

— Аз съм управителят на ресторанта — каза той. — Не се бойте, всичко ще се оправи.

— Мат… Матю Крюгер сигурно ме търси…

— Полицията ей сега ще дойде! — успокои я управителят. — Няма да му позволим да ви стори зло.

— О, не! Той е… Той е моят… Той не е от другите… Трябва да го видя!

— Значи да го пуснем тук — рече управителят, след като размениха погледи с колегата си.

— Да!

Управителят кимна с глава към своя подчинен и той излезе.

Няколко минути по-късно в стаята влязоха двама униформени полицаи. Лорън бе седнала на канапето и пиеше вода на малки глътки. Зъбите й тракаха в ръба на чашата.

Единият полицай приседна на канапето, другият приклекна пред нея и започнаха да я разпитват. Лорън почти не чуваше въпросите, още по-малко собствените си отговори. При най-малкия шум стрелваше поглед към вратата.

Стори й се, че измина цяла вечност, а едва ли бяха повече от петнайсетина минути, когато Мат нахълта в стаята. Изглеждаше като обезумял — блед, разчорлен и треперещ. Лорън скочи и се хвърли в ръцете му, задъхано шептейки името му. По страните й се стичаха сълзи. Вкопчила ръце в шията му, ридаеше тихичко, неспособна да пророни дума дълго, много дълго време. Най-сетне Мат я вдигна на ръце, отнесе я до канапето и я настани на коленете си.

— Всичко е наред, обич моя! — Мат я притискаше до себе си и милваше косите й, гърба, ръцете. — Шшт… Успокой се, аз съм тук, до теб.

— О, Мат… Не можеш… да си представиш…

— Добре ли си? — Мат прихвана лицето й в ръцете си и го заразглежда внимателно. Забеляза леко жълтеещата се следа от удара. — Какво са ти направили на бузата?

— Той ме удари, Мат! Мишока… Но другият беше главният…

— Може ли да донесете малко лед? — попита Мат управителя. Човекът кимна и веднага хукна за лед, а Мат отново насочи вниманието си към Лорън. — В състояние ли си да ни разкажеш какво се случи? От самото начало — палците му триеха сълзите от очите й. — Полицаите ще слушат. По-добре сега и само веднъж.

Лорън кимна бавно и започна да разказва. На два-три пъти прекъсва разказа си — когато й донесоха лед, когато отново я задави плач, и когато в стаята се появи Филип, — но в крайна сметка го довърши, макар че всяка дума й костваше мъчително усилие. След това настъпи психическият срив и тя буквално рухна в прегръдката на Мат.

— Ще се опитате ли да откриете колата? — обърна се към полицаите Филип, поемайки инициативата.

— Веднага ще започнем да я търсим — отвърна по-възрастният. — Ако складът още не е подпален, ще претърсим и там — намръщи се и се почеса по врата. — Боя се, че почти нямаме за какво да се хванем. Тъмносини плимути се срещат доста често. Ще проверим в агенциите за даване на коли под наем, както и в хотелите. Трима грамадни мъже трудно биха останали незабелязани, но много по-вероятно е да не са били в хотел.

— Ще ви бъдем много благодарни за всичко, което предприемете — обади се Мат, който продължаваше да гали успокоително гърба на Лорън. — Молбата ни е да ни държите в течение.

— Къде ще бъдете? — полицаят разлисти бележника и прочете адреса на Лорън. — В Линкълн ли ще ви намерим?

— Не! — преди това Филип му беше дал знак с глава. — Ще бъдем в хотел „Мариот“. Похитителите знаят адреса и не бих искал да разчитам само на това, че няма да се върнат. Обадете се или в хотела, или оставете съобщение в магазина.

Полицаите си тръгнаха, последвани след няколко минути и от Филип.

— Би ли могла да вървиш сама, съкровище?

Лорън кимна. Мат й помогна да се изправи и, като я прегърна през кръста, я поведе навън. Половин час по-късно бяха вече в просторната удобна стая на хотела с изглед към пристанището. Въпреки че Лорън едва се държеше на краката си, настоя да вземе душ. Чувстваше се омърсена, сякаш миризмата на похитителите й се бе просмукала в кожата й.

Дълго се търка, застанала под струите на душа, докато цялото й тяло се зачерви. Мат бе неотлъчно до нея. Помогна й да се избърше, после я сложи като бебе в леглото и приседна на ръба. Ако й бе останало и най-дребното съмнение в любовта му, то просто не можеше да не изчезне. Очите, лицето на Мат говореха за любов, излъчваха неизразима обич.

— Искаш ли аспирин?

Лорън поклати отрицателно глава, съумявайки да скалъпи една измъчена усмивка.

— Без друго нямаме аспирин.

— Ей сега ще сляза да купя.

— Благодаря ти, няма нужда — Лорън протегна ръце към Мат. — Прегърни ме, Мат, просто ме прегърни.

И Мат я прегърна. По някое време се откъсна за малко от нея, колкото да се съблече, после се мушна под завивките и я притисна като свидна рожба. Най-сетне Лорън се унесе и заспа.

На сутринта беше преодоляла до известна степен кризата или поне дотолкова, че да е в състояние да мисли по-ясно и по-логично. С Мат бяха седнали по турски на леглото, облечени с бели хавлиени халати. Лорън тъкмо се канеше да отхапе парче бекон, но го остави обратно в чинията.

— Знаеш ли? Ако разсъждаваме логично, онези типове не би следвало да се откажат от намеренията си. Има обаче нещо, което не се връзва. На практика се оказа много просто да избягам.

— Така е — Мат също бе престанал да се храни.

— Мина доста време, докато открия шахтата, но онзи, който отиде да се обажда по телефона, изобщо не се върна. Никой не чу, че къртя дъските, после никой не чу асансьора. Никой не тръгна да ме гони по улицата. След онези кръвнишки закани, които малко преди това сипеха, просто няма логика, разбираш ли?

— Може би целта на „занятието“ е била да те тероризират…

Лорън отпи глътка кафе, обмисляйки това предположение.

— Още там, в колата, му го казах, но той отрече. Може би в крайна сметка съм успяла да го убедя, че не съм Сюзан Майлс, или най-малкото съм посяла някакви съмнения…

— И затова са те оставили да избягаш. Ех, ако можехме да разберем така ли е или просто си имала късмет да се измъкнеш? Не искам обаче да поемам никакъв риск за твоята безопасност, освен ако не получа сигурни доказателства как точно стоят нещата. Което значи, че трябва да открием тези изроди или…

— Сюзан Майлс.

— Точно така. Ако я убедим да отиде с нас в полицията, оттам могат да се поинтересуват от онзи нейния, както го наричат, „шефа“. В такъв случай поне ще му стане ясно, че погрешно те е взел за въпросната Сюзан Майлс и ще спре да те преследва.

Лорън посегна към закуската. Присъствието на Мат, неговата всеотдайност, фактът, че сега двамата заедно се опитваха да намерят решение на проблема — всичко това я изпълваше с оптимизъм, което пък й отваряше апетит.

— Значи трябва да издирим Сюзан — обобщи тя между две хапки. — Лесно е да го кажеш, но я го направи! Няма съмнение, че тя сега се подвизава под друго име и най-вероятно е направила пластична операция, за да промени външността си. Мисля, че оттам трябва да започнем.

— От клиниката в Бахамите — кимна Мат.

— Правилно. „Шефът“ ме е нарочил за Сюзан Майлс именно, след като е пратил свои хора в клиниката, макар че за мен си остава загадка защо се е насочил точно към тази клиника. Може би Сюзан е била там преди това или някога му е споменавала за тази клиника. Все едно, засега можем само да гадаем.

— Ако случаят е такъв, съмнявам се, че може да е толкова глупава, та да отиде право там, щом като се мъчи да се скрие от него. От друга страна обаче, той сигурно има информация, с каквато ние не разполагаме. Може би някакви самолетни билети или резервации в хотели, или нещо друго. Според мен, трябва да поговорим с твоя доктор от Бахамите и то незабавно. Бет и Джейми ще се оправят ли сами с магазина?

— Ще трябва. Този магазин означава много за мен, но не е по-важен от личната ми сигурност, от здравето ми, а защо не и от живота ми.

Мат сложи парче пъпеш в устата си и, след като го глътна, продължи:

— Бет е голям образ! Няма да повярваш, ако ти кажа, какви истории измисли вчера, когато ти изчезна. По едно време изтърси даже, че може би Брад е дошъл от небитието и те е отвел със себе си. Представяш ли си?

— Наистина ли го каза? — Лорън завъртя очи към тавана, въздишайки. — Това момиче има невероятно въображение.

— А аз мисля също, че ти е невероятно предана и вярна. Изобщо не даде дума да се каже за затваряне на магазина, докато аз те търсех. След като си й се обадила, мобилизирала всички да ме открият и да ми предадат съобщението ти. Късметлийка си, че имаш такава приятелка, Лорън!

— Късметлийка съм за много, много неща, Мат! — Лорън докосна нежно бузата му. В очите й грееше любов.

Полицията обаче не можеше да се похвали с такъв късмет. Единственото, което съобщиха на Мат, бе, че складът лумнал в пламъци малко преди патрулните коли да пристигнат там. Освен това, синият плимут с тримата мъжаги сякаш бил потънал в земята.

Придружени от двама полицаи, в събота по обяд Мат и Лорън прескочиха до Линкълн, колкото да сложат малко дрехи в два сака, и оттам отидоха направо на летището. Мат се свърза по телефона с Филип, за да го информира за плановете им. Малко след това вече бяха на борда на самолета, на път за Бахамите.

Доколкото успяха да забележат, никой не ги следеше.