Хорхе Букай
Въведение (Трите истини)

Всички ние, които сме живели в търсене на истината, сме срещали по пътя си много идеи, които са ни съблазнявали и са заживявали в нас със сила, достатъчна да обуслови системата ни от вярвания.

Въпреки това, с времето много от истините са се оказвали отхвърлени, защото не са подкрепяли вътрешните ни търсения или защото някоя „нова истина“, несъвместима с тях, е надделявала в нас и е заемала същите пространства. Или просто защото тези истини вече са престанали да бъдат такива.

Така или иначе, понятията, които сме имали като отправна точка, са се обезличили и изведнъж сме се оказали на произвола на съдбата — застанали на руля на нашия собствен кораб и съзнаващи възможностите си, но неспособни да начертаем надеждна посока.

Докато пиша това, изведнъж си спомням за „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент Екзюпери:

По време на пътуванията си из малките планети от своята галактика срещнал географ, който записвал планини, реки и звезди в големи регистри.

Малкият принц пожелал да запише цветето си (същото, което оставил на своята планета), но географът му казал:

— Не записваме цветя, защото не можем да се позоваваме на ефимерни неща.

И географът обяснил на Малкия принц, че „ефимерно“ означава „застрашено от скорошно изчезване“.

Когато Малкият принц чул това, много се натъжил, тъй като разбрал, че розата му е ефимерна…

И тогава се питам: от една страна, дали съществуват истини, здрави като скали и непоколебими като природни бедствия? Или истината е само понятие, чиято същност е мимолетна и деликатна като цветята? От друга страна, от макрокосмическа гледна точка:

Нима планините, реките и езерата не са също застрашени от скорошно изчезване?

Какво е „скоро“ в сравнение със „завинаги“?

В този смисъл планините не са ли също ефимерни?…

Мисля, че това, което ми се ще да направя днес, е да се опитам да пиша за някои идеи планини, идеи реки и идеи звезди, които съм срещал по пътя си. Някои истини, които сигурно са спорни за другите хора, един ден ще станат такива и за мен. Но днес ми се струва, че имат устойчивостта и надеждността, които дава неопровержимият поглед на здравия разум.

 

I. Първата от тези надеждни мисли е неразделна част от гещалт философията и съзнанието, че

това, което е, е.

(Докато пиша това, си представям разочарованието на читателя: „Това, което е, е!… Тази ли е истината?“.)

Идеята — непозната за много хора въпреки нейната очевидност — съдържа в себе си три импликации, които ми се струва важно да отбележа: със знанието, че „това, което е, е“ се подразбира приемането на това, че фактите, събитията и ситуациите са такива, каквито са.

 

Действителността не е такава, каквато на мен би ми било удобно да бъде.

Не е такава, каквато би трябвало да е.

Не е такава, каквато ми казаха, че ще бъде.

Не е такава, каквато беше.

Не е такава, каквато ще бъде утре.

Действителността около мен е такава, каквато е.

 

Пациенти и ученици, които ме слушат да повтарям тази мисъл, упорито търсят в нея нюанс на примирение, многозначителна поза, сваляне на гарда.

Струва ми се полезно да припомня, че промяната може да настъпи само когато осъзнаваме настоящата ситуация. Как бихме могли да начертаем пътя си до Ню Йорк, без да знаем в коя точка на Вселената се намираме?

Мога да започна пътя си само от отправната си точка, а тя е да приема, че нещата са такива, каквито са.

Вторият извод, който е пряко свързан с тази идея, е, че

аз съм този, който съм.

Отново:

 

Аз не съм този, който бих искал да съм.

Не съм този, който би трябвало да бъда.

Не съм този, който майка ми искаше да стана.

Дори не съм този, който бях.

 

Между другото, смятам, че цялата ни психопатология произлиза от отричането на тази фраза.

Всички наши неврози започват, когато се опитваме да бъдем тези, които не сме.

 

В „Нека ти разкажа…“ писах за самоотричането:

… Всичко започна в онзи сив ден,

когато ти престана да казваш гордо:

 

АЗ СЪМ!

 

Когато, засрамен и уплашен,

сведе глава

и замени думите и делата си

с една мисъл:

 

ЩЕ ТРЯБВА ДА БЪДА…

… И ако е трудно да приемем, че сме тези, които сме, колко по-трудно ни е понякога да приемем третото последствие на идеята „това, което е, е“:

Ти… си този, който си.

Тоест:

 

Ти не си този, който имам нужда да си.

Ти не си този, който беше.

Ти не си такъв, какъвто на мен ми е удобно.

Ти не си такъв, какъвто искам аз.

Ти си такъв, какъвто си.

 

Да приема това означава да те уважавам и да не искам от теб да се променяш.

Неотдавна започнах да дефинирам истинската любов като безкористната задача да създаваме пространство, за да може другият да бъде този, който е.

 

Тази първа „истина“ е отправната точка и принципът на всяка връзка между зрели хора.

Материализира се, когато аз те възприема такъв, какъвто си, и усетя, че ти също ме приемаш такъв, какъвто съм.

 

II. Втората истина, която смятам за жизненоважна, съм заел от мъдростта на суфите:

Нищо хубаво не е безплатно.

Оттук следват според мен поне две идеи.

 

Първата: ако искам нещо, което е добро за мен, би трябвало да знам, че ще платя определена цена за него. Разбира се, заплащането невинаги е в пари (ако беше само в пари, щеше да е толкова лесно!). Тази цена понякога е висока, друг път — много ниска, но винаги съществува. Защото нищо хубаво не е безплатно.

 

Втората: да осъзная, че ако получа нещо отвън, ако ми се случва нещо хубаво, ако преживявам мигове на радост и наслада, то е, защото съм си ги спечелил. Платил съм за тях, заслужавам ги. (Само да обърна внимание на песимистите и да обезкуража лентяите: хубавото, което ми се случва, вече съм го платил. Няма плащане на вноски!)

Някои, които ме чуват да казвам това, питат:

Може и да е така. Въпреки това, говоря за истини, които за мен са безспорни, без изключения, универсални. За мен твърдението: „Заслужавам всичко, което ми се случва, дори и лошото“, не е непременно вярно.

Мога да ви уверя, че познавам хора, сполетени от тъжни и болезнени неща, които несъмнено те не са заслужили!

 

Да прегърна тази истина (че нищо хубаво не е безплатно) означава да изоставя завинаги детинската идея, че някой трябва да ми дава нещо просто така, заради желанието ми. Че животът трябва да задоволява желанията ми „само защото така искам“, без причина, по чудо.

 

III. Третата идея, която смятам за отправна точка, бих формулирал по следния начин:

 

Вярно е, че никой не може да прави всичко, което иска, но всеки може да НЕ прави НИКОГА това, което НЕ ИСКА.

 

Повтарям казаното:

Никога не прави това, което не искаш.

Да приемем тази идея като действителен еталон — тоест, да живеем съобразно с нея — не е лесно. И най-вече не е безплатно. (Нищо хубаво не е безплатно и това е добре.)

Имам предвид, че ако съм зрял човек, никой не може да ме накара да правя нещо, което не искам да правя. Във всеки случай най-сериозното, което може да ми се случи, е да платя с живота си. (Не че омаловажавам тази цена, но продължавам да считам, че има разлика между това да мисля, че не мога да направя нещо, и това да знам, че ако го направя, то ще ми струва живота.)

Но всъщност в ежедневието ни цените са много по-ниски. Казано най-общо, единственото, от което се нуждаем, е способността да се откажем от одобрението, възхищението и любовта на част от околните. (Цената — както обичам да я наричам — е следната: когато човек се осмели да каже „не“, започва да открива непознати страни у приятелите си — тила, гърба и всички онези части, които се виждат само когато другият си отива.)

 

Тези три истини представляват за мен идеи планина, идеи река, идеи звезда. Истини, които продължават да са такива с хода на времето и обстоятелствата.

Понятия, които не са относителни спрямо определени моменти, а спрямо всички и всеки един от миговете, които в съвкупността си обикновено наричаме „наш живот“.

ИСТИНИ ПЛАНИНА, за да можем да построим дома си върху здрава основа.

ИСТИНИ РЕКА, за да можем да утолим жаждата си и да плаваме по тях в търсене на нови хоризонти.

ИСТИНИ ЗВЕЗДА, които да ни служат за водач дори и в най-тъмните ни нощи…