Джек Слейд
Градът на Шейла (7)

7.

Когато Ласитър се събуди, слънцето беше изгряло отдавна. Шейла бе станала от леглото. Той искаше да се надигне, за да я потърси в другите стаи. Но тогава откри на нощното шкафче бележка.

Бе отпътувала с първия файтон. Ласитър посегна към часовника. Нямаше шанс да я настигне.

„Не обичам сбогуването — прочете той. — Знаеш къде ще те чакам. Оправи бързо нещата тук. Ще те целувам в мислите си където и да съм. Не ме забравяй! Шейла.“

Ласитър се усмихна леко, защото не бе споменала Гунисън, в случай че бележката попаднеше в други ръце. По-късно той я изгори в пепелника.

Русокосата красавица бе заминала! Така тилът му бе осигурен.

Реши да отиде в града и да поръча на дърводелеца да приведе отново кръчмата в първоначалния й вид. Говори дълго с него, предплати му и се отби при бояджията зад ъгъла. И той каза, че ще направи най-доброто, на което е способен, взе няколко долара и обеща да започне с работата още на следващия ден.

Когато Ласитър се върна в кръчмата, тюленът стоеше насред стаята.

Той остана изумен. Толкова бързо не бе очаквал в Мидъл Таун да се появи човек на Самюел Патен. Старецът му бе изпратил тъкмо Роберт Чейс! Защо пък не! Блазнеше го мисълта да навре в гърлото на тая гадина предплатата от пет хиляди долара, която банкерът вероятно му бе дал.

— Здравейте, мистър Чейс! — каза Ласитър и за поздрав докосна периферията на шапката си. — Мистър Патен е изпратил тъкмо вас и толкова бързо! Смятах, че ще ми даде по-дълго време за размисъл.

— Разбрахме, че сте решили, мистър Ласитър.

— Как така?

Тюленът свали шапката и я завъртя с ръка насам-натам, съсредоточвайки за няколко секунди вниманието си върху това. Най-сетне вдигна поглед и се усмихна леко.

— Гунисън не е най-добрата ви идея — той поклати глава. — Там никой не е на сигурно място. Затова си позволихме да заведем любимата ви другаде, където абсолютно нищо не би могло да й се случи.

Без малко Ласитър щеше да се нахвърли върху него. Но се овладя, наложи си да бъде спокоен и се усмихна ледено.

— Вероятно носите парите, мистър Чейс?

С покровителствено изражение копелето бръкна със замах в джоба на якето, извади пачка банкноти и му ги подаде.

— Пет хиляди!

Ласитър взе парите и ги прибра.

— Няма ли да ги преброите?

— Не вярвам да сте сбъркали в броенето.

— Добре сте ни преценили, мистър Ласитър! — Роберт Чейс нахлупи шапката си върху билярдната топка и си поглади мустака. — Мистър Патен ще се радва, като му съобщя това. Той беше убеден, че вие ще се съгласите.

Ласитър едва се сдържаше да не избухне. Но можеше ли да остане спокоен? Тези мръсници го бяха купили, разбира се, насила, но кой съдия по-късно щеше да се интересува от това, след като той щеше да е извършил с тях безброй престъпления? Оставаше му единствено да се закълне над библията, че е направил всичко, за да спаси Шейла от безчинствата на тези кучи синове. Имаше само едно спасение: трябваше да я намери и да я отърве от ръцете на бандитите — колкото се може по-бързо.

Робърт Чейс тръгна към вратата и минавайки покрай него, го докосна приятелски с ръка.

— Ще се справите!

Дявол знае какво искаше да каже!

Ласитър се обърна към тюлена.

— Мисля, че имате инструкции за мен.

Чейс се спря на вратата.

— Чакайте тук! Ще имате посещение.

Той излезе на улицата и веднага изчезна в навалицата. Бе пазарен ден. Тротоарите бяха пълни с пешеходци, а пътят — с конници и коли.

Ласитър изруга. Струваше му се, че всичко е било само сън. Но това не помагаше. В джоба си имаше пет хиляди долара, които бяха на Самюел Патен, банкера от Канън Сити. Това копеле го бе купил с тях.

Той трябваше да намери Шейла! И то съвсем скоро! А щом като я откриеше, щеше да я отведе на сигурно място. Къде, дявол знаеше. Все нещо щеше да му хрумне тогава. После щеше да препусне към Канън Сити. Старият мошеник там щеше да има да се чуди!

Но първо трябваше да намери Шейла.

Ласитър се прокле, че не беше буден, когато тя напусна къщата. Щеше да настоява да я съпроводи до пощенската кола. И тогава тези негодници щяха да останат с пръст в уста. По дяволите!

Вратата към улицата се отвори и влезе един мъж — мексиканец, около четиридесетте. Имаше смолисточерна коса и тъмна кожа, беше висок и строен, носеше ботуши с висок конч, бричове за езда и скъпо синьо рипсено яке. Бе облечен елегантно и изглеждаше добре. Това трябваше да му се признае.

Едва след като му подаде ръка, Ласитър видя, че на изисканото си рипсено яке той носи значка на шериф.

— Сантос! — представи се мексиканецът. — Аз съм новият шериф тук, в Мидъл Таун!

— Приятно ми е — Ласитър!

— Знаете ли, че моят предшественик бе убит? Сигурно сте чули!

— Да! — отвърна кратко. Какво друго можеше да каже в случая?

— А знаете ли, че вас обвиняват за смъртта му?

Ласитър се почувства като човек, който си е глътнал езика.

— Обвинявате ме, че… Не! — по-нататък не можеше да продължи.

Мексиканецът се намръщи.

— Братята Кампел се кълнат, че е така. Може би тези имена ще ви подскажат нещо?

— Братята Кампел?

Шерифът кимна.

— Но това е лудост! — ужаси се Ласитър.

— И аз така смятам — мексиканецът се ухили. — Слушайте внимателно! Ще си опаковате нещата, ще оседлаете коня си и ще препуснете към Форт Роки! Там ще попитате за Чад Хагърти, доверено лице на мистър Самюел Патен. От него ще получите по-нататъшни инструкции. А аз ще се погрижа братята Кампел да не тръгнат по дирите ви.

Това преминаваше всякакви граници! Не стига, че бяха отвлекли Шейла, за да го принудят да спре, но и заплашваха, че ще му припишат още едно убийство. И за тази цел му предлагаха неговите смъртни врагове като свидетели!

Той трябваше да освободи не само Шейла, а и да се отърве колкото се може по-бързо от братята Кампел, за да не му създават главоболия.

Защо, по дяволите, не се бе сетил в банката в Канън Сити да извие врата на Самюел Патен?

Още дълго щеше да си блъска ума върху този въпрос. Мексиканецът го предупреди веднага да тръгне, подаде му отново ръка и излезе.

Сега Ласитър можеше да мисли колкото си иска. Трябваше да направи това, което тези кучи синове искаха от него. Поне в началото. Шерифът принадлежеше към гангстерите. Самюел Патен съвсем ясно се беше похвалил, че скоро всички съдии и шерифи ще му бъдат в ръцете.

Изведнъж Балди се появи на вратата.

— Балди! — извика Ласитър и тръгна към него с разперени ръце. — Къде се бе заврял, по дяволите? Не знаеш ли какво става тук? Човече, ще бъдеш нужен навсякъде и за всичко! Шейла не е тук. Аз също трябва да замина. Говорил съм вече с майсторите. Те ще дойдат утре. Наблюдавай ги.

— Днес сутринта исках да съпроводя мис Шейла до файтона. За съжаление закъснях. И слава богу, че така стана. Видях, че бандитите я отведоха с една кола към ранчото на Буут, а то се намира тук съвсем наблизо.

Пулсът на Ласитър се ускори. Не бе очаквал толкова бързо да разбере къде се намира Шейла.

— Ще ви заведа там — каза Балди.

— Тогава да оседлаваме конете и да тръгваме!

— Кръчмата се наблюдава! Двама мъже, които никога досега не съм виждал тук, се шляят отвън на улицата — обясни барманът.

Ласитър отиде до прозореца. Балди го последва.

— Този отсреща! Дебелият! Никога не съм го виждал тук! И намръщеният тип, който седи на стъпалата на фурната, сигурно е също с него. — Барманът погледна в другата посока и го сръга възбудено с лакът. — И тоя! Джуджето! И той е с тях!

Ласитър се усмихна.

— Прилича ти на джудже? По-скоро бих казал, че изглежда като тюлен. Особено като махне шапката и може да се види плешивата му глава.

— Тюлен! — Балди направи гримаса и поклати глава. — Никога не съм виждал тюлен. Познавам само част от Арканзас, а там няма тюлени.

Ласитър постави ръка на рамото му.

— Върви и доведи коня си! Ще се срещнем на една миля вън от града.

— Новият шериф също принадлежи към тази банда — каза барманът, когато тръгна към вратата.

Ласитър се усмихна кисело.

— Знам.

Балди излезе от кръчмата. Тримата мъже го наблюдаваха, но явно знаеха кой е той, защото не бяха особено заинтересувани. Барманът се потопи в навалицата, без да го последва нито един от бандитите.

Всичко зависеше от това, дали Балди щеше да мине незабелязано покрай тези мъже. Ласитър не си правеше никакви илюзии. Обърна се и напусна кръчмата. Слезе по четирите стъпала към задната врата. Открехна я съвсем малко, но веднага след това я отвори цялата и излезе навън, защото забеляза един мъж, който стоеше отсреща в сянката на обора и го бе видял.

Беше висок и строен, облечен в черни дрехи. Двата му револвера биеха на очи. Бе рядкост човек да носи два револвера. Повечето се въоръжаваха така, за да се перчат. Но въпреки това този мъж не изглеждаше да е такъв. Той принадлежеше към съвсем друг сорт хора, и то твърде опасен. Нямаше спор, че тук го бе поставил Самюел Патен, както и другите, които стояха на пост отпред на улицата.

— Какво искате? — попита Ласитър.

— Чакам ви! Ще препуснем заедно към Форт Роки при Чад Хагърти.

— Аха, добре. Готов съм! — каза той и се отправи към вратата на обора. — Ще оседлая коня, ще опаковам някои неща и тръгваме.

Човекът се облегна невъзмутимо на стената, кимна в знак на съгласие и килна малко назад черната си шапка.

Ласитър влезе в обора и оседла коня, без да бърза. Когато бе готов, извади паркъра от вързопа, зареди го и го закачи отляво на колана. Междувременно постоянно поглеждаше към вратата, която бе оставил леко открехната. Пресмяташе, че няма да мине много време и облеченият в черно „двурък“ мъж, както наричаха юначагите, които носеха от двете страни по един револвер, щеше да го потърси. Ласитър раздразни кафявия жребец, който изцвили приглушено, после отиде до вратата и зачака.

Мъжът отвън дори не се помръдна. Изглеждаше, че не бърза. След около десет минути започна да се движи насам-натам от фронталната страна почти до вратата на обора и после обратно назад. Най-накрая спря, почука на стената, но не каза нищо.

Ласитър се притисна към гредите и взе паркъра в ръце, но на обратната страна. Държеше го за цевта. Не искаше да стреля с него, а да удря. Смяташе да използва двуцевката като боздуган.

Мина известно време, докато облеченият в черно мъж се реши да провери какво става в обора. Приближи се до вратата и мушна глава. Заслепен от слънчевата светлина, не можа да види в полумрака на обора нито дебнещия Ласитър, нито насоченото срещу него оръжие. Бандитът политна напред, заби рамо във вратата и се сгромоляса в безсъзнание. Повече не се помръдна.

Ласитър се наведе, хвана го за яката и го издърпа навътре. После пристъпи на прага и с готова за стрелба пушка се огледа напрегнато.

Не откри нищо особено, не забеляза някакво движение. Изведе кафявия жребец от обора, яхна го в сянката и препусна веднага наляво с поглед, насочен към къщата на Шейла. И там нищо не се помръдваше. Яздейки между полуразрушените колиби, Ласитър се отдалечи от къщите на Майн стрийт, премина в тръс около празна постройка и пресече едно открито място, заобиколено от храсталаци и дървета. Така достигна до старата дъскорезница. От големия гатер, задвижван с пара, не бе останало нищо. Само двете помещения стояха все още, но без покрив и без врати. Между купищата дъски растяха плевели, високи колкото човешки бой. Всичко беше запустяло.

Ласитър се огледа зорко наоколо. Сега трябваше да побърза. Когато „двуръкият“ мъж се съвземеше, щеше да вдигне на крак останалите и да ги накара да му повярват, че Ласитър се е осмелил да го удари само защото е знаел къде са откарали Шейла. От този момент нататък между него и тях започваше надбягване за живота на русокосата красавица.

Ласитър подкара кафявия жребец в галоп и профуча покрай последните къщи. Не след дълго бе извън града. По пътя все още не се виждаха ездачи. Отказа се от всякаква предпазливост и реши да не прави голям завой, а да препусне в галоп направо към пътя. Зад него бавно се движеше кола, която идваше от града. Отпред видя един ездач, застанал в сянката на група дървета. Разпозна Балди, който подкара коня си срещу него. Ласитър се обърна пак към Мидъл Таун. Колата бе изчезнала от пътя. Ездачи все още не се виждаха.

Малко след това те спряха един пред друг.

— Някой забеляза ли те? — искаше да знае Балди.

Ласитър поклати глава.

— Един стоеше и зад къщата, но аз му смачках фасона. Само се страхувам, че скоро ще дойде на себе си, ако вече не е станало. Колко има до ранчото на Буут?

Балди също погледна по посока на града.

— Почти пет мили. Това е ранчото в подножието на Грейстоун, огромно имение. Там от години вече не отглеждат говеда, а хващат диви коне и ги развъждат.

— Да тръгнем по най-краткия път!

Балди посочи на югозапад. Двамата препуснаха през хълмистата, покрита с храсталаци земя. Градът не можеше вече да се види.

— На кого принадлежи ранчото на Буут? — попита Ласитър.

— Преди години фамилията Буут се отказаха от него. Кой сега е собственик… — Балди повдигна рамене и направи физиономия. — Ако намерим Шейла там, ще знаем, че притежателят на ранчото е член на бандата или поне й симпатизира.

След три мили излязоха на тесен коларски път и поеха по него. Постоянно се оглеждаха и се взираха напрегнато назад, но никъде не се виждаше никакъв ездач.

Ласитър ускори темпото. Ставаше въпрос за живота на Шейла. Ако нещо й се случеше, никога нямаше да си го прости. До края на дните си.

Най-после пред тях се появиха постройки. Бяха издигнати на леко стръмен склон, който се простираше до скалните масиви на Грейстоун.

Ласитър бе радостен, че Балди така добре се ориентираше. Изоставиха коларския път и направиха завой на север, за да могат да се приближат до ранчото откъм скалите.

Когато след залез-слънце слязоха от конете между обраслите с гъста зеленина канари, сградите изглеждаха толкова близо, сякаш, ако протегнеш ръка, ще ги докоснеш. Сърцето на Ласитър биеше така силно, че щеше да се пръсне.

Пусти, самотни, като че ли останали от сивото предисторическо време, пред тях стояха къщата и стопанските постройки.

Ласитър наблюдаваше скришом бармана. Да не би да се мамеше? Тук като че ли си даваха среща всички вълци и чакали. Ранчото изглеждаше, че принадлежи на разрухата и на никой друг. Сега му стана ясно защо не ги преследваха. Държаха Шейла в плен навсякъде другаде, но не и на това проклето място. Космите на тила му настръхнаха. Той бе действал в обора зад кръчмата така, сякаш знаеше къде е затворена. Беше сигурен, че облеченият в черно мъж, тюленът и другите двама негодници биха препуснали натам, където действително се намираше тя. Кучите синове държаха в ръцете си Шейла и го очакваха.

Ласитър погледна Балди отново.

— Ти си видял, че са я отвели с кола към ранчото на Буут. Някъде тук трябва да е колата.

— Ето я! — барманът изпъна ръка. — Двуколката е отсреща. Боядисана е в зелено. Всички коли на Буут, както и постройките и голямата порта отпред, са боядисани в зелено, фамилията Буут се разпознаваше по зеления цвят. Сигурен съм, че старият Буут преди време е купил много евтино цяла партида зелена боя. Ако някъде нещо се зеленее, знае се, че това е някой Буут. Така се казваше в една песничка.

Ласитър присви клепачи. Отсреща пред къщата наистина стоеше боядисана в зелено фермерска каруца. Окът беше вдигнат.

Вратата на къщата се отвори и излезе един мъж.

— Това е той! Той стоеше пред станцията за смяна на коне и взе багажа на Шейла. Тя е тук, Ласитър. На вярна следа сме.

В голямото си въодушевление барманът го удари с кроше в гърдите.

Ласитър се усмихна леко и зарея поглед в далечината. Коларският път, който водеше към ранчото, се виждаше на миля разстояние от мястото, където бяха те. Все още не се забелязваха ездачи. Той извади паркъра и потегли.

Балди го последва в ръце със стара френска карабина, която баща му бе донесъл след войната.