Джек Слейд
Градът на Шейла (5)

5.

Спря се за малко в тъмнината пред обора и погледна към къщата, но там нямаше никакви признаци на живот. Двата прозореца хвърляха светлина в нощта. Какво ставаше обаче зад завесите, не можеше да се види. Ласитър тръгна.

Понеже животното бе препускало през целия ден, той трябваше да мине първите няколко мили пеша. Накрая бе точно толкова изтощен, колкото и самият кон.

След като се отдалечи на две мили от ранчото, Ласитър се натъкна на малка горичка и спря, за да прекара нощта. Когато слънцето изгря, отдавна вече бе на път.

Бандитите бяха продължили да се движат на север. Ласитър не вярваше, че ще успее да ги настигне, а и се опасяваше да не загуби следите им оттатък Арканзас. Но пък смяташе да действа по-бързо в Канън Сити. Затова препусна в североизточна посока и малко след пладне беше там.

Бе гладен и жаден. Подковата на предния десен крак на кафявия жребец се бе разхлабила. Той намери ковачница, а непосредствено до нея имаше и гостилница. Обслужваше симпатично, чернокосо и доста закръглено момиче. Полюшвайки бедра, то се насочи към него, кръглите му гърдички подскачаха нагоре-надолу, а в очите и около ъгълчетата на устата му играеше сладка усмивка. Видимо впечатлено от неговия ръст, го заведе до една свободна маса. Ласитър си свали шапката, седна и си поръча пържола с много люти чушки, боб и голяма бира. Докато флиртуваше с поглед с хубавото момиче, му мина през ума, че изобщо не желае толкова скоро да се срещне с плешивия и кривоглед Роберт. Важното бе той само да дойде и да му каже няколко думи, които биха му помогнали в по-нататъшното издирване. Можеше да не бъде непременно днес. И утре имаше време.

Как блестяха очите на момичето!

Ласитър гледаше след нея, докато тя се отдалечаваше на високите токчета. В това прелестно създание всичко бе в движение. Природата никак не се бе скъпила. То явно притежаваше доста качества. Докато сервираше, момичето гледаше само към него. Нищо чудно, че строши две чинии и изтърва приборите.

Това предизвика любопитството на персонала и клиентите. Хубавицата се смути и се изчерви. Ласитър й помогна да събере лъжиците и вилиците и счупените парчета порцелан. Беше напълно убеден, че тя щеше да се покаже значително по-сръчна в леглото.

Но що за късмет! Когато изяде пържолата и изпи бирата, но все още не бе обелил и думица с момичето, по дясната страна на улицата върху вран кон се зададе мъж в черни дрехи и накичен с индиански украшения като някой червенокож. Спря пред банката и погледна към гостилницата. Бе кривоглед. А когато свали шапката си, за да изтрие потта, Ласитър видя, че беше напълно плешив — главата му, потъмняла от слънцето и ветровете, приличаше на билярдна топка. Имаше мустак и наистина приличаше на тюлен.

После мъжът отново си нахлузи шапката, преметна вързопа от седлото на рамо и влезе в банката. Преди това беше погледнал няколко пъти насам.

Ласитър имаше чувството, че хубавата келнерка му бе завъртяла главата. Но въпреки всичко не искаше да чака тук плешивия. Можеше и да се лъже. А и се надяваше, че отсреща в банката щеше да научи повече неща.

Стана и остави парите на масата. Като фрегата с опънати платна и с развълнувани като море гърди, симпатичното момиче се приближи шумно. На лицето й бе изписано дълбоко разочарование. Ласитър плати и й даде царски бакшиш. Но едва след като й обясни, че ще дойде отново за вечеря, тя пак се усмихна и възвърна спокойствието си.

Като мина покрай нея, той я целуна леко и скришом по бузата. Сините й очи искряха. Хубавицата не пророни нито думица. Погледът й беше достатъчно красноречив.

Ласитър изтича през улицата към банката и влезе в салона с гишетата.

Къде ли беше тюленът?

Виждаше пред себе си толкова много врати! На една табела пишеше „Администратор“, на друга „Директор“… Нуждаеше се от някой, който да го упъти.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине? Какво можем да направим за вас, сър? — чу се ласкав глас.

Чернокож в ливрея! Носеше и снежнобели ръкавици.

Ласитър се захили и вдигна пред очите си показалеца и средния пръст на дясната ръка.

— Кривогледият ми приятел! Не бях достатъчно бърз. Трябваше да разседлая конете…

— Сър, бихте ли ме последвали!

Ласитър тръгна след него. Чернокожият не го поведе нито към администратора, нито към директора. Зад вратата, която отвори, имаше стълба към горния етаж. Заизкачваха се по нея, като вземаха по две стъпала наведнъж. На една врата със златни букви пишеше: „Частно“. Негърът почука и отвори.

— Партньорът ви, сър! — каза той и отстъпи встрани.

Ласитър прекрачи прага, изблъска чернокожия навън и затвори вратата.

Кривогледият мъж седеше пред бюрото. Зад огромната, тапицирана с бизонска кожа мебел се бе разположил в люлеещ се стол изискан, стар господин на шейсет или седемдесет години.

Между тях върху писалището лежеше съдържанието на вързопа. Няколко хиляди долара.

Двамата втренчиха погледи в Ласитър, сякаш бе някакъв дух. Той взе колта в ръка и го насочи към бюрото.

— Пари от изнудване! Наем или такса за правото да работиш, както вие ги наричате! Съжалявам! Свърши се с това! Край!

— Ние не знаем за какво говорите! — каза старецът невъзмутимо.

Ласитър се захили високо.

— Стига вече. Иначе ще ви се случи нещо неприятно.

— Кой сте вие? Как мислите да излезете жив от банката?

Тюленът щеше да се пръсне от яд. Той скочи с револвера в ръка, но не бе достатъчно бърз. Ласитър го сграбчи и го запрати заедно със стола към стената. Кривогледият се просна на земята и повече не мръдна. Джентълменът зад бюрото бе бял като платно. Когато Ласитър се прицели в него и го погледна в очите, той изпадна в панически страх и изкряска:

— Нямам нищо общо с тая работа! Кълна ви се! Вземам само парите и ги изпращам там, където той е попълнил в превода.

— И къде е това?

Старият мъж поклати глава.

— Адресът всеки път е различен.

Ласитър се наведе напред, подпря лакти на писалището, постави дулото пред лицето на господина и над мерника се взря в очите му.

— Кой сте вие? — Банкерът си пое дълбоко въздух. Ласитър дръпна шумно с палеца ударника на револвера. Металният звук болезнено се вряза в ушите на стареца, както ясно показа разкривеното му лице.

— Аз съм Самюел Патен! — обясни той с креслив глас.

— И сте шефът тук?

Банкерът кимна.

— Я виж ти!

— Вие нищо не можете да докажете!

Ласитър докосна с показалеца на лявата ръка парите.

— Знам откъде ги има той.

Самюел Патен поклати глава.

— Това изобщо не ме засяга.

— Пари от беззащитни хора! Изнудвани! Такса за правото да работят! Наскоро в Калифорния увисна на въжето шефът на такава банда. И той беше банкер.

— Нямам нищо общо с тях — изпъшка Самюел Патен.

— Но парите им лежат пред вас на масата!

— Това твърдите вие! Той ми каза, че е продал земя някъде на юг.

Ласитър се втренчи в очите му.

— Престанете да си правите шегички. Ще пусна ударника и ще ви пробия черепа.

Старият мъж го погледна безизразно. Но дълбоко в зениците му се таеше смъртен ужас. Това момче не си поплюваше. Ами ако наистина го направеше!

— Не знам откъде са парите! — изпъшка той, целият в пот. — Наистина не знам.

— Къде трябва да бъдат препратени?

Почука се.

С надежда в очите, банкерът погледна към вратата.

— Никой да не влиза! — каза Ласитър. — Или ще стрелям!

Самюел Патен се втренчи първо в него, после отново във вратата и обзет от паника извика:

— Никой да не влиза! — гласът му премина във фалцет.

Ласитър изчака известно време да види дали всичко ще се успокои. После повтори въпроса си.

— Къде трябва да бъдат пратени парите?

— Не знам. Той още не ми беше казал.

Като по поръчка тюленът се размърда.

— Как му е името? — попита Ласитър.

— Роберт Чейс!

— Откъде го познавате?

— Откъде ли… — погледът на Самюел Патен издаваше несигурност. — Един ден той дойде тук.

— С пари?

— С много пари. На това никой банкер не може да устои. Паричните сделки са си парични сделки. — На стария мъж нещо му хрумна. Очите му светнаха. — Защо не го арестувате, ако е направил това, за което го обвинявате? Така ще бъде справедливо, а и аз ще се отърва от ужасното подозрение, че съм му съучастник или нещо подобно.

— Че сте шеф на бандата — поправи го Ласитър.

Самюел Патен само отвори и затвори уста.

Ласитър отиде до стената, помогна на Роберт.

Чейс да се изправи на крака и го заведе обратно до бюрото.

— Къде трябва да бъдат пратени парите? — попита той.

— Касата! В касата! — изпелтечи тюленът с блуждаещ поглед. — Или той е на друго мнение?

Съвсем явно Роберт Чейс не беше още с всичкия си.

Банкерът се втренчи в него.

— Но нали искахте да ги препратите, мистър Чейс! — каза той с остър тон.

— Но… сър… вие… сте шефът! — замънка объркано тюленът.

Старецът мазно се усмихна.

— Аз съм шеф на този филиал на банката, мистър Чейс!

Ласитър се захили студено и каза:

— Един от нас стои пред отворената каса.

— Лъжете се! — извика Самюел Патен. — Седите със задника си върху бомба!

Ласитър заобиколи бюрото и опря дулото на револвера на тила му.

— Той е едновременно шеф на банката и ваш шеф, нали Роберт? Признай, че е и ваш шеф!

— Мистър Чейс няма какво да признава! — изръмжа раздразнено старецът, като погледна заповеднически тюлена.

Роберт наблюдава известно време Ласитър и най-сетне каза:

— Той е прав.

— Пазете се от мен! — предупреди ги Ласитър и пусна револвера. — Ще ви дам един съвет: по-добре оставете всичко тук така, както си е и гледайте да спечелите време. Иначе лошо ви се пише.

— Как ще излезете от тази къща? — просъска банкерът.

Тоя обесник явно бе преодолял шока и вземаше нещата в свои ръце. Ласитър не притежаваше никакви доказателства, а само предположения. Но заради някакви си предположения никой съдия нямаше да арестува когото и да било. За да станеше това, му бяха нужни доказателства.

Но Ласитър постигна все пак нещо: престъпниците бяха разобличени. Сега трябваше да излязат открито, ако искаха да спасят кожите си. Сега трябваше да се покажат.

Той сграбчи Самюел Патен за яката и го надигна към себе си.

— Ще ме изведете от банката! Тежко ви за някоя погрешна дума или поглед! Тогава няма да бъда повече благороден — после го блъсна към вратата. — А тюленът ще мирува и ще чака тук до вашето завръщане!!

Самюел Патен се огледа наоколо и каза накратко:

— Почакайте!

Това бе заповед, която не можеше да бъде отмината. Ласитър бе сигурен, че е попаднал на нужното място.

Отвори вратата и блъсна господина пред себе си. Никой не се виждаше. Продължиха бързо нататък, слязоха по стълбите и се насочиха към салона с гишетата. Нищо не отбягваше от погледа на Ласитър. Знаеше, че се намира в бърлогата на лъва и че най-малката грешка можеше да му коства живота.

До вратата хвана здраво банкерът и притисна револвера от лявата му страна.

— Добре запомнете! Ако хората ви ме нападнат още веднъж или се появят в кръчмата на Шейла в Мидъл Таун, тогава бог да ви е на помощ! Ще ви навестя отново. И то с това! — Ласитър му навря револвера под носа. — И не си въобразявайте, че ще можете да се скриете от мен зад стена от въоръжени мъже. Ще ви пипна. И тогава…

Самюел Патен стоеше, без да помръдне, втренчен в зениците му. Не обели нито звук, но бе разбрал всичко. Всяка дума!

— Да вървим — каза Ласитър.

Но старият се спря и изведнъж се усмихна подкупващо.

— А не можем ли по някакъв начин да заработим заедно?

— Аз да събирам данъци във вашата банда? Такива хора имате достатъчно — поклати Ласитър глава. — Не ставам за това.

— Имах предвид организаторска работа — каза Самюел Патен. — Вие можете да помагате на нашите хора в Пуебло, по-късно в Колорадо Спринг, в Гунисън и в Денвър.

Ласитър едва не си глътна езика. Въпреки че продължаваше да държи револвера, насочен срещу стареца, той изведнъж си призна всичко. Искаше да го спечели за бандата си като бияч или стрелец, който трябваше да прави хората по-отстъпчиви и да ги кара да му плащат „такса за правото да работят“ или „наем“. Самюел Патен притежаваше усет и веднага позна, че Ласитър бе изненадан.

— Ние сме навсякъде — продължи той. — И ставаме все повече. Ще покрием цялата страна. Никой няма да може да ни се противопостави. Който се осмели, ще свърши в гробището. Въпреки това ви правя щедро предложение. Но вие нямате избор — старецът поклати глава. — Или ще работите за нас, или ще загинете. Разбира се, отсега нататък кръчмата на Шейла в Мидъл Таун ще бъде за нас табу. Ще получите пари за ремонта. Ако сте съгласен, ще ви дам и предплата от пет хиляди долара. Всеки месец ще печелите по хиляда. Естествено ще има и премии. Ние сме много щедри. При нас можете да станете богат човек. Няма никакви рискове. За никого. За никого от нас. Скоро тук, на юг, ще държим в ръцете си всички шерифи и съдии — той се усмихна мазно и подкупващо. — И така: не бъдете глупак! С нас няма да загубите.

Ласитър продължаваше да стои смаян. Старецът сам бе направил признание. Естествено той не можеше да го използва. Поне тюленът да беше тук. Но тогава пък Самюел Патен щеше да мълчи.

— Не искам да ми отговаряте веднага! Върнете се в Мидъл Таун. Обсъдете всичко с любимата си. Няма нужда да идвате отново тук. Ще изпратя някой при вас. На него можете да дадете отговора си. Той ще носи със себе си предплатата в случай, че се съгласите. Ако огледате нещата по-отблизо и си помислите достатъчно върху предложението ми, ще дойдете до заключението, че не само е по-добре, а че направо е преимущество да принадлежите към нас.

Самюел Патен се усмихна, остави Ласитър и се качи по стълбите. Не мина и една минута и вратата горе се затвори.

Ласитър погледна към револвера в ръката си. Приличаше на глупак.

Толкова ли силни бяха тия кучи синове, че това старо копеле си позволяваше да се държи така самоуверено? Изглежда, че бяха!

Студена тръпка премина през тялото му. Те гледаха на Шейла като на негова любима. Положението беше адски сериозно не само за него, но и за нея.

В продължение на минута сърцето му биеше така, сякаш щеше да се пръсне. Ако й причиняха нещо, той щеше да си го върне на банкера. Но каква ще е нейната полза, ако убиеше безсрамния мръсник?

Трябваше да заведе Шейла на сигурно място. Преди това не биваше да предприема нищо повече.

Ласитър мушна колта в кобура, влезе в салона с гишетата и напусна банката. Никъде наоколо не забеляза някой, който да го наблюдава или да стои заради него. Нито в банката, нито на улицата.

Трябваше да остави гостилницата вляво. Времето течеше. Но да отложиш, не значи, че се отказваш завинаги. Той щеше да дойде отново.

Ковачът бе заковал не само подковата, но бе напоил и нахранил коня. Ласитър плати, метна се на седлото и пое обратно. Отправи последен поглед към гостилницата и целуна мислено хубавата дундичка. Щеше да се върне — беше обещал, а Ласитър винаги държеше на думата си.