Джек Слейд
Градът на Шейла (11)

11.

Ласитър притисна хубавата дългокрака жена към себе си.

— Няма нужда да се страхуваш, любов моя. Докато Самюел Патен е в ръцете ни, нищо не може да ни се случи. Трябва само да внимаваме хората му да останат на разстояние от нас.

Шейла се сгуши в него и погледна надолу към ездачите, които се движеха на запад на хиляда фута от тях. Бяха петима мъже. Водач беше тюленът.

Хората на Самюел Патен бяха разбрали, че той с Шейла и банкерът яздят към Мидъл Таун. Целта им беше по някакъв начин да го хванат преди града. Но това не беше никак лесно за тях.

Да, ако Ласитър бе съдия-изпълнител или шериф… Но те го смятаха за ловец на награди за търсени престъпници, а такъв човек по-скоро застрелва жертвата, отколкото я оставя да избяга. Закарва я жива или мъртва. Наградата се заплаща във всеки случай.

Това беше рискът им.

С тази цел Ласитър гледаше да не се издаде пред тях, че принадлежи към Бригада Седем, а следователно работи за закона. Той бе длъжен да предаде заловения престъпник жив, за да може да се възбуди процес срещу него. Ласитър не беше съдия на бандитите, още по-малко техен палач.

Но хората на Самюел Патен не го знаеха. Това беше и предимството му.

— Загубиха ли следите ни? — попита Шейла.

— Не! Изпреварили са ни, за да ни хванат преди Мидъл Таун. Сигурен съм, че една част от тях ни заобикаля от юг, а друга част се намира зад нас. Имат свръзка и всяка група веднага узнава, щом променим посоката.

— Съжалявам, Ласитър! Не съм си представяла по тоя начин нещата. Ако предполагах, че така ще стане, щях да си остана в града. Излишно бреме ти е не само Самюел Патен, а и аз. Прости ми, скъпи! — тя го целуна леко.

— Ти не си бреме за мен. Забрави това!

Той й помогна да се качи на коня, после отиде до банкера и се метна зад него. Нямаше значение по кой път ще поемат. Ласитър не бе вече в състояние да се отърве от тази паплач. Налагаше се голяма бдителност. Не трябваше да показва на бандитите слабите си места.

Яздеха един до друг. Ласитър държеше неотклонно и демонстративно паркъра до сърцето на банкера, така че да се забелязва отдалеко.

Когато след няколко часа се натъкнаха на пътя, градът вече се виждаше. Там, под дебелата сянка на висок чинар, чакаше един-единствен ездач. Като го съзря, Шейла погледна Ласитър изплашено. Но той продължи непоколебимо да язди по-нататък. Бе Робърт Чейс, тюленът. Когато се приближиха, той подкара коня насред пътя, така че те трябваше да спрат.

Ласитър мушна дясната ръка под мишницата на Самюел Патен, придърпа го към себе си, вдигна паркъра и задържа двойното дуло под брадичката му.

— Какво искаш, Чейс? — попита той раздразнено. — Освободи пътя или ще стрелям. Но тогава главата му ще литне.

— Няма смисъл, Чейс! — каза банкерът с дрезгав глас.

Той се страхуваше, че Ласитър можеше да се увлече и да натисне спусъка.

— Предложете му пари, мистър Патен! — отвърна тюленът. — Много пари!

— Опитах — обясни банкерът плачевно. — Той не може да се подкупи.

— Нищо! — отвърна Чейс, усмихна се злорадо и измери Ласитър със злобен поглед от главата до петите.

— Изчезвай! — каза Ласитър.

— Отдръпни се! — просъска Самюел Патен.

Тюленът се поколеба, замисли се, но остави коня да се оттегли назад от пътя. Спря под сянката и почака Ласитър да каже нещо. Но той и Шейла минаха покрай него, без да обелят нито дума или да го удостоят с поглед.

— Това няма да ти се размине, Ласитър! — извика Робърт Чейс след тях. — Ще има да се каеш, че не се съгласи с щедрото предложение на мистър Патен.

Само банкерът се обърна към него, но също не каза нищо и отново погледна напред.

Те подкараха конете в тръс и малко след това влязоха в града.

Пешеходци, коли, ездачи — всички спряха, за да гледат двамата непознати мъже, които яздеха на един кон до притежателката на кръчмата. Ласитър бе чужденец, съвсем малко хора познаваха Самюел Патен.

Бяха още твърде далеч от стаята на шерифа, когато Балди, съпроводен от четирима въоръжени мъже, се появи на улицата. Радостно, той размаха шапка.

Шейла също метна с ръка. Ласитър се усмихна. Бяха успели.

Придвижваха се напред. Още една конска дължина. Неотклонно той държеше паркъра до сърцето на банкера. Погледът му бродеше навсякъде. Очакваше всичко от хората на Самюел Патен. Не можеше да си представи, че се бяха отказали. Точно сега!

Когато спряха, Балди и придружителите му ги наобиколиха. Барманът взе юздите от Шейла и задържа коня, докато тя слезе. Ласитър скочи на земята, помогна и на банкера да се смъкне от седлото и го предаде на хората на Балди.

— Мистър Самюел Патен! — каза той, когато барманът се приближи до него и му подаде ръка.

Балди кимна.

— Знаех, че ще го доведеш, Ласитър! Изобщо не съм се съмнявал. Затворете го! Ще осведомя съдията Форест.

Четиримата мъже сграбчиха банкера и го заведоха в стаята на шерифа. Ласитър бързо подаде на единия ключа от белезниците. Шейла пристъпи към него и го хвана под ръка.

— Колко станахте на брой, Балди? — попита тя. — Уверена съм, че сега и Нед Ирланд ще се притече на помощ с файтоните и конярите си, ако го повикаме.

— Събрах вече две дузини мъже — каза барманът, който видимо се гордееше със значката на съдия-изпълнител. — Но бандитите не са се показали още. Сега сме само четирима, но съм сигурен, че щом се чуе първият изстрел, ще имаме повече хора на разположение, отколкото ще са ни нужни. Бързо ще се разнесе новината, че сме окошарили банкера.

Ласитър се огледа. Наоколо се бе образувала тълпа от хора, които искаха да знаят защо Самюел Патен е арестуван.

Балди го побутна заедно с Шейла към стаята на шерифа, а той остана да даде отговор на въпросите.

— Банкерът е ръководител на банда изнудвачи! Ласитър го арестува в Канън Сити, за да бъде осъден тук от съдията Форест. А сега си вървете, хора! Трябва да осведомя съдията.

Ласитър пусна Шейла да влезе пред него и затвори вратата зад себе си. Четиримата мъже излязоха от помещението, където бяха килиите. Единият закачи връзката ключове на куката. Той върна на Ласитър белезниците и ключа и каза:

— Самюел Патен смята, че няма да можем да докажем нищо. Прави се, че не познава мексиканеца.

— Да не би да сте ги затворили в една килия? — попита смаяно Ласитър.

— Не. Но могат да разговарят. Ако трябва, един от нас ще стои на пост, за да не се уговорят нещо помежду си.

Ласитър направи отрицателен жест.

— Съдията ще реши.

Балди скоро се върна.

— Съдията ще бъде тук след един час. През това време можете да видите кръчмата. Занаятчиите започнаха работа преди два дни. През целия ден съм при тях и не ги изпущам от очи. Но сега, Шейла, ти си пак тук. Радвам се, че нищо не ви се е случило.

Разбира се, тези думи се отнасяха изключително за русокосата красавица. Той не откъсваше поглед от нея. Ясно му личеше колко е щастлив, че я вижда отново.

Шейла и Ласитър напуснаха стаята на шерифа, хванаха юздите на конете и тръгнаха към кръчмата. Там той пое и нейния кон, защото усещаше напрегнатото й очакване. Докато водеше животните към обора, тя прекрачи бара, за да огледа докъде са стигнали занаятчиите с работата.

Ласитър разседла конете, напои ги и постави сено и зърно в яслите. После влезе в къщата и оттам в кръчмата.

Стените бяха облицовани с нова ламперия. Навсякъде миришеше на прясно дърво и лак. Заведението се бе превърнало в строителна площадка. Шейла прокара ръце по новата ламперия.

— Орехово дърво! Само как ухае! Клиентите ще се чувстват добре — тя се обърна към него. — Да се качим горе. Сигурно си гладен. Ще приготвя нещо за ядене.

Шейла отиде до Ласитър, обви ръце около врата му, изпъна се на върха на пръстите и поиска да каже нещо. Но в този момент входната врата се отвори и нахлу един от хората на Балди.

— Съдия-изпълнителят иска да говори с теб, Ласитър! Накара ме да ти предам, че е страшно важно.

— Идвам.

— Как така? — попита Шейла. — За бога, какво се е случило?

Но не получи отговор. Мъжът се обърна и се втурна отново навън. Вратата се затвори с гръм и трясък.

— Какво ли е станало? — Ласитър я целуна. — Върви горе. Направи нещо за ядене. Гладен съм като вълк! Веднага ще се върна. Сигурно няма да се бавя. Може би съдията ще иска отчет от мен.

Той я погали по бузата, плесна я по дупето и тръгна към вратата.

Шейла въздъхна и се качи в жилището.

Ласитър имаше лошо предчувствие, но не й го каза. Не искаше ненужно да я безпокои. А освен това предчувствието можеше да не е вярно. Той все още носеше паркъра на колана. Трябваше да го държи, за да не се удря в коляното му.

В стаята на шерифа съдията седеше до масата. Белият му перчем светлееше. Зад него стоеше Балди със загрижена физиономия. Но това не беше чудно. Пред писалището седяха тюленът и някакъв друг мъж от бандата, чието име Ласитър не знаеше.

Той затвори вратата зад себе си, спря се и свали шапката.

— Ваша светлост!

Бандитите се огледаха и се усмихнаха.

— Тези хора ни поставят ултиматум! — каза съдията.

Ласитър несъзнателно посегна към паркъра.

— Банкерът е в ръцете ни, сър! По тоя начин ние движим нещата. Държим още банкера, мексиканеца, който се представи тук за шериф, и тези двама господа също. Мистър Чейс и мистър… — Ласитър отиде до него и постави двуцевката на рамото му. — Кой си ти?

— Името ми няма значение! — отвърна мъжът спокойно и едновременно злорадо.

Ласитър откачи паркъра от колана и насочи дулото в ухото му.

— Значи няма значение дали ще гръмна веднага, защото тогава с теб ще бъде свършено.

— Името ми е Декер! Клинт Декер! Доволен ли си? — изсъска бандитът раздразнено.

— Мистър Ласитър! — скастри го малко късно съдията и го изгледа с неодобрителен поглед.

Но Ласитър нямаше никакво намерение да свали паркъра от главата на Клинт Декер.

— Много съм доволен даже, мистър Декер! Знам, че доста добре се оправяте в тази стая, и то защото сте били вече тук. Точно в деня, когато бе застрелян шерифът. Обвинявам ви, че вие го убихте. Вие и някакъв Джоди!

— Аз?

Това трябваше да прозвучи като протест, но не се получи. На всичкото отгоре Клинт Декер пребледня и задиша учестено. Пот заблестя на челото му.

Тюленът също знаеше. Той изгледа приятеля си безизразно.

— Не казвай нищо! Не казвай абсолютно нищо! Ласитър само си придава важност. От нас зависи много. Ваша светлост, обяснете на палячото.

— Взели са заложници, Ласитър! — отговори Балди. — За замяна искат не само Самюел Патен, а и вас. Или от седем часа довечера ще застрелват на всеки кръгъл час по един заложник и ще го изпращат на кон в града. Докато се изпълнят исканията им.

Като че ли нещо задуши Ласитър.

— Двайсет заложници! — каза съдията с тон, който показваше, че е решен да удовлетвори исканията на бандитите, за да спаси тези хора.

Тюленът стана.

— Виждаш ли! Сега не можеш повече да диктуваш, Ласитър!

Триумфът в кафявите му очи не можеше да се сравни с нищо. Той приглади мустаците и се отправи към вратата.

— Ела, Декер! Не трябва да се кахъриш за това.

Клинт Декер бе висок мъж, но слаб и мършав, с дълги крака. Надвишаваше тюлена с две глави. Когато седяха един до друг на столовете, не се забелязваше.

— Това, което казвате, Ласитър, първо трябва да го докажете!

— Имам свидетели.

Робърт Чейс се засмя ехидно.

— Но сега те повече не могат да ви бъдат от полза!

Той почука Ласитър по рамото и мина покрай него към вратата. Тюленът беше вече вън.

— Спри! — извика Ласитър и размаха високо паркъра.

— Ласитър! — призова го Балди към ред.

Бандитите продължиха. Клинт Декер хлопна вратата. През прозореца можеше да се види как се метнаха на седлата и препуснаха в галоп.

Никой не ги спря.

Ласитър се обърна към Балди и съдията.

— Да не сте мръднали нещо? Защо не задържахте кучите синове?

— Те имат двайсет заложници! — упрекна го съдията.

— Везните са уравновесени — отвърна Ласитър. — Тук беше убиецът на шерифа. Със сигурност той щеше да прехвърли вината на Самюел Патен. И по този начин щяхме да ги пипнем.

— Имаме двайсет и четири часа — каза Балди. — Сега те искат да си разменим ролите. Самюел Патен трябва да те заведе с белезници.

— Знам, че не можем да настояваме да извършите такова нещо, мистър Ласитър! — изръмжа съдията. — Затова апелираме към разума и християнското ви чувство.

Ласитър се намръщи.

— Хубаво е, че апелирате, Ваша светлост. Но има един друг изход.

Съдията поклати сивокосата си глава.

— Ние представяме закона. Ръцете ни са вързани — той направи уморено отрицателен жест. — Не можем да ги заплашим, че ще обесим банкера, ако не освободят заложниците. И тези хора го знаят.

— По дяволите! — каза един от мъжете и се втурна към прозореца. — Какво пък става сега?

На улицата пред стаята на шерифа изведнъж се бе насъбрал народ. Ласитър се приближи с другите до прозореца. Съдия-изпълнителят отиде до вратата, отвори я и прекрачи прага.

— Искаме Самюел Патен да бъде освободен, а Ласитър да бъде предаден, за да видим отново живи близките си! — извика един мъж с пронизителен глас.

Чу се одобрителен шепот. Някои дори заръкопляскаха.

— По дяволите, бандитите са насъскали хората — каза един от помощниците на Балди. — Там са Сандърс и старият Хумър. Негодниците отвлякоха цялото му семейство. Сина му и жена му, и трите деца. Не трябва да допуснем всичките да умрат.

— Успокойте се, хора! — отговори съдия-изпълнителят на тълпата на улицата. — Ще направим всичко, за да върнем близките ви невредими.

Той искаше да каже още нещо, но бе прекъснат от викове.

— Какво означава, че ще направите всичко? Ти трябва да действаш веднага, Балди! Пусни още сега банкера да напусне града и му дай и Ласитър. Освободи и мексиканеца!

Подобни възгласи се носеха отвсякъде.

Съдията се надигна и също излезе на улицата.

— Спокойно! — извика той с дрезгав старчески глас. — Балди и аз ще вземем мерки, за да не падне и косъм от главите на вашите близки.

— Не мога да разчитам на това! — възропта старият Хумър. — Става въпрос за живота на сина ми, неговата жена и децата му! Какво означава, че ще направите всичко, мистър Форест? Това е твърде малко за мен. Досега вие нищо не сте предприели. Стоите си само в стаята! Искам Самюел Патен и този Ласитър в следващите пет минути да напуснат града.

Одобрението на другите заплашваше да прерасне в безредица.

— Те всички са полудели! — каза тихо мъжът до Ласитър. — Съвсем сериозно искат да се жертвате и да тръгнете с шефа на бандитите, а после да се оставите да ви убият неговите хора. Изчезвайте! През задната врата!

Помощникът на Балди имаше право. Тълпата на улицата искаше той да бъде арестуван и предаден на бандитите и на тяхната омраза.

— Къде е Ласитър? — крещяха хората един през друг. — Да се арестува! Арестувайте го! Ако избяга, нашите близки ще платят за това.

— Бъдете спокойни! Ласитър е в нашата стая — извика Балди. — Вървете си у дома и оставете всичко на мен и на съдията!

Той каза и други неща, но настъпилата бъркотия заглуши думите му.

Ласитър се колебаеше. Бе готов да помогне на хората и да се погрижи заложниците да бъдат освободени и да останат невредими, но по свой начин. Не изпитваше и най-малкото желание да го хванат като вол за въжето и да го заведат на дръвника.

Сега бе невъзможно да напусне стаята на шерифа през вратата към улицата. Тълпата навън с всяка изминала минута ставаше по-шумна и по-буйна, следователно и по-опасна. От страх, че ще избяга, хората бяха готови да се нахвърлят върху него. Цяла дузина мъже искаше да щурмува стаята. Балди не можеше да се брани срещу тях. Помощниците му се втурнаха навън и му помогнаха да защитава вратата.

— Остани тук в стаята и не мърдай! — извика му този, който го бе посъветвал да избяга през задния вход. — Те са навсякъде, за да те пипнат.

На Ласитър му стана неприятно не защото се страхуваше. Нещо в него се противеше да защитава живота си с оръжие срещу тези възбудени хора. В края на краищата, грижите и неволите им му бяха понятни. Но това не означаваше, че доброволно ще се остави да бъде убит.

Докато тълпата се опитваше да си пробие път до стаята на шерифа и положението ставаше все по-опасно, той взе връзката ключове от куката, влезе в коридора с килиите, изведе Самюел Патен, постави му белезниците и се измъкна с него през задната врата.

Те се покатериха по една ниска ограда, втурнаха се през съседния имот и от имение на имение стигнаха до кръчмата на Шейла. Влязоха в обора, Ласитър оседла конете и успя незабелязано да напусне града със Самюел Патен.

Когато си помисли за русокосата кръчмарка, сърцето му заби лудо, но беше твърде късно. Надяваше се Балди да се погрижи за нея.