Христо Смирненски
Капризи

На старите ми хазаи

Градът със нанизи от електрики

окичил беше се в чест на нощта,

сред свита от звездички светлолики

луната бродеше с пръст на уста.

 

На дом за праведни души прилична,

на лунна нощ под сребърни крила,

градината в мълчание мистично

таеше тъмни думи и дела.

 

Амур сред засенената алейка

прехвръкнал бе на розови крилца

и с мраморни крачка на ниска пейка

бе стъпил до две пламнали сърца.

 

Два стройни бора в сенките си черни

кат в гъст воал обвили бяха тях

и те безмълвни кат евнуси верни

там слушаха целувки, шепот, смях.

 

„Капризна съм — тя казваше тогава, —

не знам защо и грях ли е… не знам!“

„За грях и дума даже да не става —

той шепнеше, прегръщайки я с плам. —

 

Капризите са нужни на жената,

със тях е много по-желана тя,

тъй както ни привличат с аромата

разцъфналите пролетни цветя.

 

Капризите ви правят романтични,

те аромата са на женский свят;

жените с тях на рози са прилични:

те имат хубост, плюс туй аромат!“

 

Така той шепнеше с възторг в очите,

накичил с роза нейните гърди,

лукаво слизаше из висините

луната сред усмихнати звезди.

 

Минаха дни. Ярема той нахлузи.

Кога и как бе? — не усети сам.

Започнаха да ги зоват съпрузи

и той поотрезня тогаз едвам…

 

Но пак с покорност нейните капризи

той изпълняваше по навик стар,

купуваше обуща, рокли, ризи —

от първи до четвърти цял ден на пазар.

 

Капризи след капризи, ала има

край на капризи, край и на любов:

година след година бърже мина —

капризите добиха мирис нов…

 

Нощ пак разхвърлила бе буйни къдри

(по наше: беше полунощен мрак)

и ей мъжът един каприз измъдри

(капризите обичаше той пак!).

 

Мъжът на кеф тогава се намери

и почна да капризничи и той,

с каприз капризите за да изцери,

направи й масажчета безброй.

 

И шепнеше той пак с възторг в очите:

„Капризите обичам много, много аз!“

Луната смигаше от висините,

звездичките се смееха без глас.