Христо Смирненски
Пътни акварели

1. Шосето

Намръщена вечер. Мъгла неприветна,

шосе вред осеяно с ями

и скачащ файтон в тъмна нощ непросветна,

и кисели, пъшкащи дами.

 

Камшик из тъмата изсвири и плесне

и глас файтонджийски отекне.

Ей хукне пак конят, добил сили пресни,

но скоро се плъзне и клекне.

 

Посипал рода му с псувни всенародни,

повдига го стар файтонджия,

той рита го, дърпа, а в мъки безплодни

изтяга животното шия.

 

Измъкнем се бавно и ний из файтона,

запретнем набърже ръкави.

Повдигам аз, вдига и важна кокона,

зер няма какво да се прави.

 

След пъшкане дълго се конят изправя,

заемем си бърже местата,

файтонът потегля наново тогава

и почва танго пак в тъмата.

2. Гарата

Тълпа разноцветна се блъска в тревога,

процапвайки шумно в калта.

Боричкане, мачкане, разпри до бога —

целувки и вопли в нощта.

 

С вързопи се влачи кат чироз женица,

след нея дечица реват,

старик омърлушен, до него девица,

зад тях пък войници търчат.

 

Селяк натоварен със едри дисаги,

евреин креклив и превит,

до тях ученички с усмивчици благи

и циганин с мечешки вид.

 

Две-три фереджета над пъстри шалвари,

помръзнал безгрижен хлапак

и групичка рошави, свити другари,

и пристав, засукал мустак.

 

— „Готово!“ Изсвирване остро и в мрака

заклаща се охлювът трен.

„Да пишеш!“ „Довиждане!“ „Дай го на кака!“

„Целувка на Ванчо от мен!“

3. Вагона

Вагоните пълни с човешки консерви

без оглед на място, на такси и класи,

отвънка висят пък нечетни резерви

и плашат дечицата дребни с рева си.

 

Един не, вагонът и 9 етажи

да има, не можеш пак никъде седна,

а плюс туй ни лампа, ни лунен лъч даже —

навред се разстлала мъгла непрогледна.

 

Навсякъде носят се остри парфюми

от чесън, цървули, вино и мастика,

въздишки, целувки, несвързани думи,

наука, пазари, любов, политика!

 

Внушителен бас се разнася в вагона:

„Хей, моля, седнахте ми вий на бомбето!“

Във отзив пък писне незнайна кокона:

„Полека бе, чичо, удуши детето!“

 

В кюшето на гайда свирня се разнася —

събрали се тамо кефлии войскари,

а дрезгав й хор гръмовито приглася —

пригласят и пляскат с ръце отпускари…

 

— Кондуктор ли, каеш?! Той знае ли Черна?

Не може дум дум биле тука да влезне!

— Адаш бре, Маноле, бре, ти си наверно,

стани бре, седна ми на груди железни!

 

— Госпожице, знаете… то ужас бе тамо:

Картечници, бомби, гранати… фугаси…

— Разбирам, разбирам, пуснете ме само!

Недейте тъй, моля! Не сте май с ума си…

 

А тренът кат лоен търговец в тъмата,

натъпкан до гуша, се влачи и стене.

Кат млади невести навън сред мъглата

дърветата бели стърчат заскрежени.