Христо Смирненски
По скучния друм

Бавно разстилат се сиви мъгли,

лазят безшумно огромни талази;

мълком кончето из локвите гази,

мълком разстилат се сиви мъгли.

 

Скърца колата из калния път,

клатят се скръбно дърветата голи,

дреме коларят сломен от неволи,

с тежък грак гарвани черни летят.

 

Карай ти, коньо! Пристъпя нощта…

Де ще замръкнем, какво те е грижа;

в пътя житейски ний нямаме хижа,

нашата хижа е само смъртта.

 

Ех, ний очаквахме в нашия път

обич, лъчи и цветя ароматни,

как привлекателно кулите златни

виждахме близко пред нас да блестят…

 

Вярата в щастие — празна мечта,

златните кули — безплътни миражи,

днеска те смешни за мене са даже…

Карай ти, коньо мой, карай в нощта!…

 

Бавно разстилат се сиви мъгли,

пъплят безшумно студени талази,

мълком кончето из локвите гази,

мълком разстилат се сиви мъгли.