Христо Смирненски
Отворено писмо

До господин полковника Василий дер Радщайн

Следа

Гут морген, либерални, където и да дремеш,

над блясъка вълшебен на златния метал,

аз вярвам с благодарност писмото да приемеш,

защото знам, че вехнеш, поломен от печал,

защото знам как любиш Българийка зелена —

незрееща ни в есен, ни в зима настървена,

макар че ти навярно си доста пожълтял

от своя идеал.

 

Ти сигурно ще питаш за новини по нази

и кой и как издърпва затъналий катър.

Намножил ги е господ (пак той да ни запази!),

та никому, повярвай, не скършиха хатър.

Реши се криво-ляво и мина тази криза,

влезна 16 юни, остана си по риза

да тропа по вратите сал твоя стар ортак

и да си пее пак:

 

— Кълнеме се во бога, во бащината вера,

на, жи ми господ силни и Рѝстос — негов син,

я русофил сум, бракя, ваков сум не от вчера,

а ушче кога ядоф най-арни манджи в Рим,

и нема овде — в мене — ни мижи да те лажем

ни хесапи за кокал — я правото си кажем,

я право сум кажувал — тогай и на Васил,

шчо стори ни резил!

 

И тъй като го гледа „Св. 16 юни“,

усмихва се, премига и суче чер мустак,

па дума му с участье готов да го целуне:

— Де още малко, братко, ще минеш този праг!

А Кольо клати гла̀а: — Не факя ми барута,

измокрил се е мало във тюрмата прочута,

ама не ми се коси, не губам аз кураж,

пак жив е господ наш!…

 

Тъй, господин полковник… А зетьовете ваши

оплескаха я малко (ех, само те да са!),

но никой май не скърби и никой се не плаши,

зер знаеш, че те казват на плюнките роса…

Ще питаш и за друго, но няма интересно,

понеже в тюрмата е днес всичко умно, честно!

Обаче не тъжете, нали сте Марсов син,

и то с ужасен чин!

 

Когато ви омръзне, елате си обратно!

Амнистии ще има… не знам какви неща.

България прощава на своите чада:

права на ново връща, делата пак разглежда,

та никак не губете ни вяра, ни надежда —

от каучук и днеска под наший небосклон

е всеки прав закон.

 

Привет: Ведбал