Христо Смирненски
Нощ

На подпор. Г. х. Делев

Последният тътен отдавна замря,

отдавна атаките вихрени спреха.

Пристъпи нощ тиха и плахо простря

над бранни чукари катранена дреха.

 

И свята десница лампади безчет

в небесната твърд неусетно запали.

Зефирът лек с майчинска нежност навред

целуна борците, сън вечен заспали.

 

Каква дивна свежест! Какъв аромат

из тези заспали усои се носи!

Как тихо е всичко, де мрачен бе ад,

де черна смърт младости ред днес покоси.

 

Но в свойто мълчание всичко мълви

за светли дела на чутовни герои:

мълвят чудеса тук цветя и треви,

тук химни възнасят чукари, усои.

 

И ето сребристият месец обля

с лъчите си бледи чукарите тъмни,

където гореща кръв буйно се ля

и пак ще се лее и преди да съмне.

 

Долитат стенания тихи едва —

лежат надалече борци неприбрани

и в техните глухи, невнятни слова

прозират се техните кървави рани,

 

а татък сред тази нощ — нощ полуден

кат призраци мяркат се рой санитари

и спират се, клякат край всеки ранен,

с кръвта си напоил тез диви чукари.

 

Печалният месец със бледи лъчи

облива чукарите, с кърви пропити…

Ах, колко ли майки с сълзи на очи

се молят за своите рожби избити?