Христо Смирненски
На книга…

На моята царкиня

Отнел бих пурпурната тога

на бавно гаснещия ден,

от яркий ореол на бога

лъчи бих грабнал без тревога,

но — ти не искаш дар от мен!…

 

Залутан в дълбините сини,

бих сбирал бисери весден,

бродящ из райските градини,

бих късал сочни мандарини,

но — ти не искаш дар от мен!…

 

От светлината на звездите

изтъкал бих ти плащ свещен,

от планини с мъгли покрити

изровил бих елмази скрити,

но — ти не искаш дар от мен!…

 

Затуй коси на нощ беззвездна

ще оплета във тежък креп —

загърнат в него аз ще слезна

на дъното на страшна бездна

и ще оплаквам громко теб;

 

или в гърлото на вулкана

ще скоча смело като слеп

и в болката на знойна рана

ще викам в твоя чест „Осанна!“

Ще викам — и горя за теб!…

 

Но що царкинята не вдига

очи от своя мал чепик?

Дали туй всичко й не стига,

или не знай, че аз на книга

съм страшно щедър и велик?