Христо Смирненски
Монахиня

Тез очи —

жар-лъчи

на екваторското слънце —

съживиха,

ободриха

сред сърце надежда зрънце…

 

И любов

с изблик нов

от младежки сили знойни,

в миг потрепна

и зашепна

сладки думи неспокойни.

 

Възхитен,

потопен

в любовта си ведросиня,

тръгнах странен,

непоканен,

при добрата монахиня.

 

Но тогаз

звучен глас

от чардака се обади:

„Аз живея,

за да грея

само каменни огради.“

 

— Ами кой

с ласки-зной

дяда поп съгрява тука?

— Имаш право,

но туй става

само в непосилна скука.