Христо Смирненски
В правата алея

Сенки се преплитат в правата алея,

пустота и горест властно дремят в нея;

кат забравен воин, смъртно наранен,

тихичко умира есенният ден.

 

Плахо се промъква вечер тъмносиня,

вечер тъмносиня — скръбна монахиня.

Редом с нея стъпва в сънната гора

самотата глуха — нейната сестра…

 

С прясна кръв обагрен потъмнява запад,

в правата алея с плач листата капят,

плачат, че умира сетният им ден,

плачат, че умира сетният им блен.