Кен Годард
Двойно прикритие (7)

3.

Точно в 7,20 сутринта в онази прекрасна неделна сутрин три лодки с камуфлажен цвят предпазливо доближиха усамотения пристан на южния бряг на езерото Логърхед от три посоки — едната се появи направо от север, докато другите две не се отдалечаваха от източния и западния бряг.

На около сто метра от пристана, разположен близо до една колиба, изправеният водач изгаси двигателя и остави плоскодънния скутер да се носи по водата, докато постепенно поклащането му спря.

Подполковник Джон Ръстман около пет минути оглежда с бинокъл пристана, колибата, черния автомобил „Линкълн“ с отделено със стъклена преграда място на шофьора, паркиран до колибата сред околните дървета.

Нищо.

— Танго-едно, докладвайте по номера — нареди той с дрезгав шепот.

Отговорите на рейнджърите от екипа на главен сержант Аран Уинтърсоул запращяха в слушалката на ухото на Ръстман с решителна, професионална интонация.

— Танго-едно-седем. На позиция. Няма мишена, няма движение. Край.

Източният фланг.

— Едно-шест. На позиция. Няма мишена, няма движение.

Край.

Западният фланг.

— Едно-четири и едно-пет. На позиция. Няма мишена, няма движение. Край.

Колибата.

— Едно-две и едно-три. На позиция. Една мишена, мястото на шофьора. Бял мъж, очила с метални рамки, около двадесет и пет, тридесетгодишен. Не се забелязва да е въоръжен.

Автомобилът.

— Едно-едно. Положението е под контрол. Край.

Последният глас прозвуча невъзмутим и рязък дори през променените от филтрите честоти на вълните.

Уинтърсоул.

Подполковник Джон Ръстман се усмихна.

— Десет-четири, пълна готовност за действие — нареди той отсечено. После свали бинокъла и заоглежда треперещия мъж, който седеше на пасажерското място зад него.

От половин час завеждащият регионалната служба към канцеларията на Конгреса Саймън Уотли като че възвръщаше самообладанието си. Вече не изглеждаше сякаш всеки момент може да повърне или да получи нервна криза.

— Надявам се, а и в твой интерес е, момчето да е само и да не знае нищо за това, което е в багажника. — Ръстман говореше с глас, който по абсолютно никакъв начин не изразяваше състрадание или неразбиране.

Саймън Уотли беше бесен — на Ръстман, който го постави в такова ужасно рисковано положение, а и на самия себе си — заради страха. Панталоните му бяха напоени с урина, а той знаеше, че подполковникът усеща източника на тази люта миризма толкова добре, колкото и той самият. Съзнанието, че Ръстман му се надсмива през всичките двадесет и пет минути, през които пътуваха, вбесяваше още повече дългогодишния политик.

Даже и така да е, изминаха още три или четири секунди, преди Уотли да се увери, че гласът му си е възвърнал яростта и че ще успее да вдъхне ужас. Но колкото и упорито да се опитваше, той не успя да изтласка страшните образи от съзнанието си.

Безжизненото тяло на Лу Елиот, потъващо под водата.

Тъмната фигура с качулката.

И онези очи. Онези смразяващи, странни и страшни очи.

Уинтърсоул.

Дори само мисълта за името на този мъж караше Саймън Уотли отново да загуби контрол над пикочния си мехур.

— Не се тревожи за Бенингтън. Той е само едно момче, шофьор — накрая успя да изтласка думите той, отчаяно мъчейки се да постави всяка на точното й място, като се извърна с лице към своя съучастник. — Казах му да стои в колата и да ме чака и това ще направи. Той не знае нищо за парите и за всеки случай не знае кода за отваряне на куфарчето. — Уотли се поколеба, но после продължи: — Но аз искам обяснение, Ръстман. Веднага. Не, искам да разбера. Какво си мислиш, че правиш, като уби един от хората си?

Ръстман спокойно се втренчи в ужасените очи на мъжа, който вече представляваше потенциална заплаха за свободата му, а дали пък не и за собствения му живот. За миг Саймън Уотли се изплаши, че вероятно си е позволил много.

Но накрая офицерът сви рамене.

— Нямах избор. Елиот компрометира операцията. Саймън Уотли подскочи от страх.

— Какво искаш да кажеш?

— Той знаеше къде точно онзи федерален агент ще се оплете в мрежата — на югоизточния бряг, на четвърта позиция — отговори Ръстман със спокоен и сдържан глас.

— Е?

— Е, аз бях единственият в ловното прикритие, който чу от охраната посоката, в която се беше насочил Богс, и нарочно през цялото време се взирах на север, докато водех разговора. В момента, в който съобщих на всички в прикритието, че Богс се навърта наоколо, Елиот моментално насочи бинокъла си към четвърта позиция. Знаеше точно накъде да гледа.

— Но…

— Той знаеше точно къде ще бъде Богс, защото е планирал да се срещне с копелето на югоизточния бряг, докато конгресменът стреля — обясни Ръстман търпеливо. — И точно това щеше да направи, ако не бях сменил заповедите си в последната минута.

Саймън Уотли поклати смутено глава.

— Заблуждаваш ме, Ръстман. Защо Лу Елиот ще иска да се срещне с федерален агент, още повече с някой като Богс? Той мразеше Богс. По дяволите, той мразеше цялото федерално правителство. Всеки го знае.

— Вярно е, но не всеки знае защо — отговори запасният офицер. — Бих се обзаложил, че дори ти не знаеш как преди около двадесет години бащата на Елиот беше насилен да продаде тази земя — всъщност целият този бряг, който гледаме сега — на моя баща, след като не успя да достави парите за няколко много специфични сделки, които щяха да осигурят огромни печалби на любимия ни конгресмен.

Саймън Уотли се задъхваше.

— Смолсрийд не ти е казал това, нали? — Ръстман се усмихна. — Някога питал ли си се, какво още може да не ти е казвал? Уотли не обърна внимание на хапливата забележка.

— Специфични сделки? Преди двадесет години? — отвърна той скептично. — Майтапиш ли се?

— Страхувам се, че не. Провери в архивите. Ако приемем, че Смолсрийд е достатъчно глупав да запази подобно досие. Но наистина се съмнявам.

— По дяволите, ще проверя — замърмори заплашително Уотли, но Ръстман не му обърна внимание.

— Между другото, местността отиваше по дяволите. Ловните прикрития бяха рухнали, полетата не бяха засявани с пшеница и царевица от години, брегът беше превърнат в бунище, а езерото в един огромен нефтен басейн… Което означаваше, че ловът замира с всяка измината година, защото всички патици се спасяваха някъде другаде.

Ръстман обхвана с бърз поглед чистата вода и обраслия бряг на езерото Логърхед.

— Като споменах за онова време, моето семейство притежаваше половината бряг. С помощта на Смолсрийд и няколко негови верни сътрудници, които обичаха да стрелят през уикендите, моят баща… придоби останалата част и започна да променя всичко. Когато накрая бащата на Елиот се самоуби от пиене, предложих на своя да наеме Лу за да ни помага да върнем водните птици. Щом баща ми почина преди десет години, направих Лу мой надзирател.

— За да довършиш това, което баща ти е започнал?

Ръстман вдигна рамене.

— Да, предполагам. Нуждаех се от някой, на когото можех да се доверя, че ще наглежда мястото, докато навърша двадесет години и прехвърля резервата на свое име. Лу и аз израснахме заедно на това езеро. Играехме на войници около онази стара барака. — Ръстман посочи към рухналата постройка, където беше паркирана колата. — Така че вероятно това беше най-правилното, което трябваше да направя. Но когато разбрах, че той е намислил да обърне нещата, трябваше да му натрия носа.

— И ти реши, че той възнамерява да си върне на теб, на баща тиинаконгресмена?

— Да, като прекара Богс през мрежите точно когато Смолсрийд прекъсна стрелбата си по второто ято. — Ръстман кимаше бавно с глава. — Помисли. По дяволите, щяха да ме заловят и арестуват. И това щеше да бъде вероятно най-голямото престъпление, което някога Богс е разкрил през цялата си проклета кариера. Можем да се обзаложим, че заглавията във всеки вестник щяха да бъдат за незаконната стрелба с бойни патрони и забранено оръжие и конгресменът през неговия шестнадесети мандат… и то в годината на изборите… изгонен за бракониерство.

Ръстман гледаше право в очите Саймън Уотли.

— Като собственик на тази земя и аз щях да бъда преследван — вероятно щях да загубя доходите си от резервата. Окончателно щях да изпусна като клиенти Смолсрийд и неговите приятели индустриалци от кулоарите. Искаш ли да бъдеш гост на някой, който е бил забелязан да бракониерства?

— Лу Елиот?

Ръстман кимна.

— Но дори да е така, защо трябваше да го убиваш? Не можеше ли просто да… — Но още, докато говореше, фразата „изборна година“ смути Саймън Уотли.

— Какво трябваше да направя? Да го потупам по бузата? Да го изгоня от държавата? Да му предложа подкуп? Да го заплаша, че ще го осакатя, ако проговори на федералните за ловното ни прикритие за високопоставени гости… Или по-лошото, даго свържа с Тисбъри? — добави Ръстман многозначително.

Уотли стоеше и слушаше мълчаливо. Мълвата, че вероятно Смолсрийд ще се изправи срещу сериозни предизвикателства по време на тези избори, вече причини на него и на конгресмена огромни разходи, похарчени за района през последните няколко седмици. Не само за обиколка в областта, а за голяма реклама на основните спонсори, които наистина не се интересуваха какво ще се случи в Джаспър, Орегон, стига да получат гласовете, от които се нуждаеха за националните си и международни проекти.

Онези, които обръщаха гърбовете си на секундата, още щом усетеха и най-слаб намек за скандал.

Биха оставили конгресмена без подкрепа, докато детективите на опозиционния екип, надушвайки кръвта, нанесат ударите си върху другите любими занимания на Реджис Джей Смолсрийд… като прелъстяването на млади жени или помощта за някои от много богатите му поддръжници, и разрешаването на някои техни деликатни лични проблеми.

Например поддръжници като Сам Тисбъри.

Саймън Уотли изведнъж си спомни наполовина изречената забележка на Смолсрийд. Онази, която той прекъсна и Лу Елиот със сигурност чу.

Ох, искаш да кажеш Тисбъри…

Господи.

Ужасен от неочакваното разкритие, Саймън Уотли се ококори от страх.

— Той ни измами, Уотли — заяви Ръстман решително. — Държеше ни в ръцете си. Дори, ако успеехме да намерим и изгорим всички доказателства, включително панталоните, където бършеше кръвта от всички трупове на проклетите диви патици, които кучетата измъкваха от водата, той пак щеше да ни държи в ръцете си. Докладите от пътуванията за отвличането на червеноглавите патици, имената на високопоставените ловци, датите, часовете. По дяволите, може би дори снимки как Тисбъри ловува тук — добави той злокобно.

Конгресният служител продължаваше рязко да клати глава.

— Не се тревожи, ние обискирахме къщата, гаража, двора и колите му. Той не беше толкова организиран.

— Но какво ще стане, ако вече е говорил с Богс?

— Какво те кара да си мислиш, че го е направил? — попита Ръстман. — А дори да го е направил? Елиот не знаеше истинското име на Тисбъри. И ако Богс имаше някакво важно доказателство, той би дошъл при нас с хеликоптер и подкрепление на минутата, в която Уинтърсоул гръмна последната патица. Но работеше сам и това ме кара да си мисля, че той все още не бе повярвал на Елиот и на информацията му. Което означава, че все пак имаме време да разчистим всичко тук.

— Но какво ще кажеш за… тялото? — прошепна Уотли. — Как ще се отървете от него?

— Тялото ли? Какво тяло?

Завеждащият регионалната служба към канцеларията на конгресмена замига объркано.

— Лу Елиот пътува много по мои задачи — обясни Ръстман. — И като имам предвид факта, който току-що споменах, смятам, че той е излетял рано тази сутрин за Мексико точно след лова на конгресмена. Помолих го да провери някои неща в южната част по време на пътуването. Не съм сигурен кога ще се върне. Нека той да реши.

— Наистина ли вярваш федералната полиция да се хване на тази история?

Ръстман сви рамене.

— Доколкото знам, точно сега Лу Елиот се е отправил някъде на юг към американското посолство с нов паспорт и портфейл, пълен с пари, и възнамерява да плаща всичко чрез моята сметка в баровете, на синьорините и ловните клубове. Той е приятел от детството и дяволски добър работник, затова няма да го изритам, ако си позволи истинска ваканция. Хората работят упорито. Правят много пари. Той заслужава малко почивка.

— И — продължи Ръстман — ако човекът, притежаващ паспорта на Лу Елиот, пожелае да похарчи голяма сума с местните, не мисля, че някой там наистина ще се разтревожи твърде за него, нали? Особено ако се случи паспортът да се загуби и мъжът с портфейла продължи да пътува със собствения си документ.

Изминаха няколко минути, докато Уотли осъзнае това, което Ръстман му обясняваше.

— Обмислил си всичко предварително, нали?

Офицерът кимна с глава.

— А ако той беше предал на Богс важна информация и агентите се бяха появили с хеликоптер, тогава какво щеше да правиш? — запита Саймън Уотли.

— Да объркам честотите на радиовръзката им, да ги сваля и да ги убия до един, колкото е възможно по-бързо, а след това да се отправя за Мексико с няколко паспорта и куфар, пълен с пари — отговори небрежно Ръстман.

Лицето Саймън Уотли стана бледо като на мъртвец. Изглеждаше сякаш ще припадне.

— Как можа да си помислиш нещо подобно? — прошепна той дрезгаво.

— По дяволите, каква е разликата?

— Разликата? — Уотли бързо вдигна глава, очите му се ококориха невярващо. — Сериозен ли си?

Подполковник Джон Ръстман се усмихна доволно, но погледът му остана невъзмутим.

— Уотли, помисли за това, което ти, Смолсрийд и Тисбъри искате да направя за вас. После ми кажи каква е разликата — дали ще има пет или десет трупа?

— Но това не е същото… Искам да кажа, че аз не съм… — Уотли заклати глава като обезумял.

— Не, разбира се, че не. Ти си само един посредник. Сигурен съм, че федералните прокурори биха го взели под внимание, когато поделят обвиненията — саркастично му напомни неговият събеседник.

Саймън Уотли продължаваше да клати глава, без да може да проговори.

— Слушай ме, Уотли. — Очите на Ръстман светнаха от предизвикателството, обзело го невъзмутимо, но решително. — Единствената разлика между вчера и тази сутрин е, че сега ти и конгресменът сте свързани с убийството на федерален служител.

Не мисля, че има нещо лошо в това, защото моят екип вече беше обвързан с тази работа, преди Елиот да се реши на предателство.

Сега и ти, и Смолсрийд също сте обвързани. Военните — добави Ръстман със злобна усмивка — наричаме това „контролиране на ситуацията“.

Преди шефът на регионалната служба към канцеларията на конгресмена да успее да проговори, Ръстман погледна часовника си и измърмори в микрофона зад яката.

— Танго-едно-едно, докладвай накратко.

— Едно-едно. — Чу се металически глас. — Ситуацията все още е под контрол.

Точно така. Разбира се, че е.

Ръстман се усмихна злобно, протегна се и запали мотора.

Извънбордният двигател веднага забръмча. После подполковникът бутна ръчката за газта напред, увеличавайки скоростта на скутера, който се плъзна по гладката повърхност на водата. Няколко минути по-късно, преценил разстоянието и вятъра с умението на професионалист, Ръстман издърпа ръчката назад в неутрална позиция и остави острият нос на лодката леко да се удари в най-отдалечения стълб на ниския пристан, разположен в далечния южен край на неговото собствено езеро Логърхед.

След като обходи с поглед бреговата ивица, проверявайки за движение, Ръстман допря с левия си лакът кръста, за да се увери, че прикрепеният кобур с полуавтоматичен пистолет калибър-45 все още е под якето му. После бавно и продължително си пое дъх.

„Това е критичният момент — напомни си той. — Ако Смолсрийд и неговият подлизурко Уотли изпуснат нервите си в последната минута и се обадят на ФБР, сега е моментът да се опитат да ги снимат… или да ги залови екип от федерални агенти.“ Точно когато му подаде плика.

Отсечените думи на Уинтърсоул отекнаха в съзнанието на подполковник Джон Ръстман.

Ситуацията е все още под контрол.

Не „Чисто“. А под контрол.

А това означаваше, че екипът на Уинтърсоул все още не беше претърсил колибата, колата и заобикалящата ги гора. Те просто стояха на своите позиции и бяха готови да заловят или убият всеки, който се появи на някое от онези места. И това ще се случи, ако е необходимо, включително с всеки един надзирател или полицай, защото подполковник Джон Ръстман и хората му вече бяха напълно обвързани и той беше реалист.

Федералните прокурори няма да се пазарят с него, ако убие агент, а той нямаше намерение да прекара останалата част от живота си във федерален или военен затвор.

По-добре да умре в битка, отколкото да гние зад решетките, помисли той, докато наблюдаваше как Саймън Уотли стисна по-тъмнялата дъска с ръкавицата си, придърпа моторницата плътно до дебелия дървен пилон и бързо върза лодката към пристана.

Шефът на регионалната канцелария на конгресмена се извърна и понечи да каже нещо, но Ръстман кимна рязко с глава.

— Върви го донеси — заповяда той. — Веднага. И после му кажи да си тръгва за вкъщи. Ние ще те върнем в Кесна.

Разтрепераният политически наемник се качи на пристана и забърза по пътя към задницата на паркираната кола.

След по-малко от две минути — веднага след като Уотли затвори багажника и се върна на пристана с куфарче в ръка — автомобилът забръмча, бързо направи остър обратен завой по прашния път и се отдалечи, докато Уотли несръчно се мъчеше да се качи в лодката, подпирайки се с една ръка. Той несръчно развърза плавателния съд и за малко да изхвърчи във водата, когато Ръстман плъзна ръчката за газта, извъртя лодката и ускори в открити води.

Като се върна на безопасна позиция, Ръстман спря мотора и зачака Уотли да отвори куфарчето, за да му подаде дебелия запечатан плик.

— Това ли е всичко? — Подполковникът машинално извърна глава към брега, преди да пъхне пакета в джоба на якето си.

— Без личните досиета на агентите — отговори Уотли, продължавайки да трепери, но твърдо решен да изпълни докрай важната част от задачата. — Ще ги получите скоро.

— Какво означава „скоро“?

— Най-късно до вторник.

— Предполагам и къде да ги намерим.

— Ще говорим за това след малко. Първо искам да се разберем за парите. Има пет хиляди в брой, малка сметка за джобни разходи. Прибавени са още четири отделни сметки. В едната има общо 2,3 милиона за екипировката и пари за операцията, ако тя не продължи повече от една година, независимо какво ще се случи. Във втората има осемстотин хиляди за заплати. Двеста за Уинтърсоул и по сто за всеки друг поотделно. Ти имаш пряк достъп и до двете, до кредитните карти, секретните кодове и другите документи в плика, но само като удостовериш самоличността си.

— А допълнителното възнаграждение?

— Има отделна сметка с 2,4 милиона за окончателното плащане. Все още нямате достъп до нея, но тя ще бъде открита… — …когато операцията завърши успешно — довърши Ръстман.

— Точно така. Онези пари ще се разпределят на оцелелите или на лицата, които са посочили, ако и когато операцията приключи успешно — отговори Саймън Уотли. — Добавихме една клауза за наследниците и необходимите документи, които трябва да подпишат, основавайки се на това, че… Уф, искам да кажа, ние мислим, че е възможно да претърпиш няколко нещастни случая в операцията, а и не искаме никой от роднините на загиналите да вдигне врява.

— Надяваме се да отворите сметката, когато операцията завърши, а не ако — спокойно поправи своя събеседник подполковник Ръстман. — Ще разговаряме внимателно с всички роднини, но ако бях на твое място, не бих се тревожил за жертвите. Това ще е професионална операция. Сигурна и ние няма да бързаме. Не вярвам да се случи нещо по-сериозно от няколко малки рани. Не спо-мена ли четири сметки?

— Разбира се, твоята сметка е отделна. — Саймън Уотли избърза да изясни този много деликатен въпрос. — Посочената сума е четири и половина милиона долара. При същите условия. Една трета сега, останалите две трети при изпълнение на мисията. Трябва да успееш докрай или няма да има окончателно плащане. Нашият клиент няма да приеме нищо друго.

— Пълният успех е напълно да унищожим един малък екип от тайни федерални агентиприродозащитници?

— Както е споменато тук — напомни Уотли на подполковника. — Точно така.

Ръстман леко се усмихна.

— От чисто любопитство, какво са направили тези агенти, за да ядосат толкова Смолсрийд и Тисбъри? Пречат на бракониерствотоимнаелени?

— Тази задача няма абсолютно нищо общо с конгресмена! — Саймън Уотли се опитваше да скрие раздразнението в гласа си. — Аз… ние само сме посредници, желаем да помогнем на един общ приятел. Това е всичко, което трябва да знаеш.

— Десет милиона долара. По дяволите, това са много пари, Уотли. — Ръстман не обърна внимание на нелепите заплахи на другия мъж. — Логично е да допуснем, че тези федерални агенти сериозно ядосват някого. И като споменах за това, може би ще е полезно да знаем кой… и защо.

— Можеш да допускаш каквото си искаш — отговори Саймън Уотли рязко, — но трябва да разбереш много ясно едно нещо. Вече е имало два опита за ликвидирането на тези агенти. И двата са се провалили. Това, от което клиентът ни се безпокои, е нов провал.

— Учудвам се как сте оцелели толкова дълго. — Джон Ръстман бавно поклати глава.

— Не се кахъри, оправяме се! — отвърна разгорещено посредникът.

— Да, сигурен съм, че се оправяте — презрително изкоментира подполковникът. — Но нека да се уверя, че разбирам всичко добре. Говорим само за пет агенти, нали така? Не войници. Не шпиони. Федерални агентиприродозащитници. Само пазачи на дивеч с федерални значки.

— Точно така.

— Ще ми кажеш ли нещо за тях.

— Както вече споменах, ще получите пълните им досиета по-късно. — Уотли затърси в паметта си кратките данни, които беше събрал през последните няколко седмици. — Но в резюме, те са на възраст от двадесет и четири до тридесет и девет години. Според информацията са работили заедно като таен екип по време на две важни операции.

Завеждащият регионалната служба към канцеларията на конгресмена се колеба дълго, докато успее да организира мислите си, преди да продължи:

— Специалният агент, ръководещ екипа, е негър на име Лари Пакстьн. Описан е като много образован, доста интелигентен, обикновено саркастичен и от време на време недисциплиниран. Но този човек е получил много високи оценки за организиране и лидерство на екип. Също е и квалифициран пилот на едноместен самолет, но страда от някои сериозни наранявания от предишните две операции. Правителството отне лиценза му за пилот и вероятно ще бъде предложен за степен на инвалидност.

Ръстман кимна.

— Продължавай.

— Има и втори агентпилот, американски ескимос на име Томас Уошак, чиито умения на пилот са описани като най-добрите. Но както се споменава, е бил замесен в най-малко две катастрофи на правителствени самолети. Също не умее да борави добре със зачисленото му служебно оръжие — което предполагам е девет или десетмилиметров автоматичен пистолет.

Техническият агент на екипа е мъж, азиатец, Майк Такахара. Доста интелигентен според резултатите от теста, високи оценки по компютърни и електронни комуникации, средни резултати за боравене с огнестрелно оръжие и минимум точки от теста за тактически упражнения, включително ръкопашен бой.

Агент Дуайт Стоунър е бивш нападател в клуба „Оукланд“. Описан е като два метра висок, 120 килограма и невероятно силен. Несъмнено поддържа добрата си форма, но след последните две операции страда от сериозните рани от куршум в двете колена и сложната операция значително се е отразила на подвижността му. И той е бил обсъждан за категоризиране, но…

— Това да не е някаква шега? — прекъсна го подполковник Джон Ръстман.

Саймън Уотли замига и заклати смутено глава.

— Съжалявам, аз…

— Хората, които описваш, изглежда, трябва да бъдат изпратени да пасат трева, докато все още могат да се клатушкат, за да научат причините за уволненията си. Ако това е екипът от агенти, който сте ни наели да унищожим, вашият клиент си прахосва парите. Според това, което ми обясни, вероятно ще може да се справи сам или да наеме няколко мошеници извън Ню Йорк. Те ще му свършат цялата работа много по-евтино.

— Разбирам твоя скептицизъм — отстъпи Саймън Уотли, — но не забравяй, че не много отдавна същите тези агенти успешно разбиха екип от петнадесет европейци, терористи и професионални убийци с международна репутация. Разбира се, те претърпяха загуби, но пък успяха — което, сигурен съм, че разбираш много добре, е разтревожило нашия клиент. И освен това — продължи Уотли, наблюдавайки скептичния поглед на Ръстман — има още един човек, за когото още не съм ти споменал. Агентът Лайтстоун, който освен всичко друго е доста опитен в тактиката, бойните изкуства и с огнестрелното оръжие.

— Лайтстоун? Какво е това? Индианско име ли?

— Нямам представа — призна си Уотли. — Но мога да ти кажа, че най-малко двама от неговите шефове го описват като „саможивец“ и „дива котка“ — каквото и да означава това.

— Това означава, че той е непредсказуем, трудно може да бъде изненадан и не е играч в екип — обясни Ръстман. — От военна гледна точка това може да бъде добро или лошо, зависи от операцията, но обикновено е лошо. Какво е неговото минало?

— Ами доколкото си спомням, преди да се присъедини към федералната агенция, е бил полицай в Сан Диего.

— Какъв чин?

— Мисля, че детектив в отдел „Убийства“.

— И никакво военно минало?

— Не. Нито един от тези агенти няма военен опит.

— Тогава можеш да кажеш на твоя клиент да спре да се притеснява — усмихна се Ръстман хладнокръвно. — Наел съм главен сержант Аран Уинтърсоул и екип рейнджъри, една от най-добре обучените и смъртоносни части в американската армия. Всеки от тях може лесно да се справи сам с тази мисия, без дори да се поизпоти. Като екип те просто не могат да бъдат спрени или най-малкото трябва подобен обучен екип от убийци… Въпреки че като имам предвид предимството на изненадата и познаването на терена, лично аз не бих използвал нищо друго освен полк рейнджъри с въздушна поддръжка, за да ги заловим и очистим. С други думи — приключи небрежно офицерът, — можете да уверите вашия клиент, че онези петима агенти нямат шансове.

— Всъщност може би трябва да разговаряме за шест — добави Уотли нерешително.

— Моля?

— Както разбрах, в най-скоро време към екипа може да бъде назначен още един агент.

— Има ли някаква особена причина?

— Един нормален екип за специални операции към природозащитната агенция се състои от четирима специални агенти, един по техническата поддръжка, един или двама командири — обясни Уотли. — Което означава, че екип „Браво“ е много под очакванията и се нуждае от още един член. Най-вероятният кандидат е жена на имеНаташаМарашенко.

— Рускиня?

— Вероятно. Родителите й са имигрирали от Казахстан, когато била малка. Имала е високи оценки в криминалната детективска школа и основните курсове за специален агент. Сравнително млада е и при нормални обстоятелства не трябва да бъде назначена в екип за тайни операции, докато не натрупа няколко години опит. Казаха ми обаче, че е помолила за това и била назначена в отдела за специални операции заради високите й оценки, а и защото Агенцията за охрана на околната среда има сравнително малко жени агенти.

— При тези обстоятелства — продължи Уотли — предполагаме, че специален агент Марашенко може да прибави много интересен аспект в нашия проект.

— Как?

— Моят клиент няма личен интерес точно към този агент, но определено не желае да я види наранена. Обаче мислим, че тя би играла отлично ролята в другия сценарий, който дискутирахме по-рано.

Няколко минути подполковник Джон Ръстман обмисляше думите му.

— Да не мислите да я жертвате?

— Би ли го направил на тяхно място?

Очите на Ръстман се взряха в далечината. След това той присви устни в тънка усмивка.

— Не. Предполагам, че на тяхно място не бих. Има ли нещо, което може да я насърчи да вземе това решение?

— Опитваме, но трябва да сме много внимателни. Последното, което бихме искали точно сега, е да бъдем заподозрени или по-лошото — връзката ни с нея да бъде проследена до офиса на конгресмена.

— Това ще бъде най-злополучната ситуация за всички заинтересувани. — Злобата в гласа на Ръстман причини ледени тръпки по гърба на Саймън Уотли.

— Да, разбира се. Е, и така — продължи забързано той. — Има само още няколко неща, които трябва да знаеш. Първото, ние искаме да имаме осведомител, който да бъде в близък контакт с тях и да следи операцията им. Ако успеем, този човек ще ни снабдява с много полезна спешна информация, която незабавно ще обработваме и ще ти предаваме.

— Чрез човек, когото познавам ли? — попита Ръстман.

— Искрено се надявам да не е такъв. Защото някой лесно може да свърже този информатор с конгресмена и клиента ни, а ние трябва да държим този човек наблизо и в пълна тайна.

— Разбирам. — Ръстман вдигна безразлично рамене.

— Обаче — продължи Уотли, — в случай че се наложи да изпратим някой, който да се свърже с Уинтърсоул и с екипа му, информаторът ще използва кодовата дума „дива патица“ и за по-сигурно ще я повтори два пъти.

— „Дива патица“, повторена два пъти — кимна Ръстман. — Добре, ще съобщя това на Уинтърсоул. Нещо друго?

— Нашият клиент има специален интерес към един от тях.

— И кой е той?

— Лайтстоун.

— Бившият детектив от отдел „Убийства“.

— Да. Да ти кажа откровено, нашият клиент би бил удовлетворен, ако специален агент Лайтстоун преживее, така да се каже, висока степен на страдание по време на изпълнението на задачата.

Ръстман свъси вежди.

— Интересен израз, „висока степен на страдание“ — отбеляза иронично офицерът. — Какво по-точно имате предвид?

— Нашият клиент би бил особено доволен, ако агент Лайтстоун изстрада злополучното поражение на другарите си, преди да срещне същата гибел.

— С други думи, вие искате той да остане в съзнание, да разбере ситуацията по един или друг начин и да надживее другите най-малко един или два дни.

— Ох, не знам дали дни. — Саймън Уотли пребледня от страх при тази мисъл. — Искрено се надявам, че нашият клиент не е толкова отмъстителен. Мисля, че няколко часа биха го задоволили.

— Как изглежда този Лайтстоун?

— Както споменах, той е бял мъж, средна височина и тегло. Във всеки случай е достатъчно различен от другите членове на екипа „Браво“, така че няма да имате проблеми да го идентифицирате. А и ще получите няколко снимки в кратките материали — напомни му Уотли.

— Предполагам разбирате, че гарантирането дори на няколко часа може да бъде трудно. — По лицето на Ръстман премина замислено изражение. — Веднъж вкаран врагът в потока на тактическата ситуация…

— Моят клиент напълно разбира, че такова условие би усложнило значително мисията — прекъсна го Уотли, станал по-самоуверен, когато съобщаваше за финансовите споразумения, които му даваха огромен контрол. — Ето защо той ме упълномощи да предложа по 50 000 долара на човек и допълнителни сто хиляди за теб, разбира се… Плащането ще се осъществи при предоставяне на подходящи доказателства.

— Какви подходящи доказателства?

— Видеозапис с достатъчна яснота.

Подполковник Джон Ръстман се втренчи невярващо в Уотли.

— Да не сте си загубили ума?

— Ние ще очакваме да осъществите записа по подходящ начин — продължи Уотли бързо. — Мога да ви уверя, че нашият клиент няма абсолютно никакъв интерес към личностите във вашия екип и поради очевидни причини той е последният човек, който би искал такъв запис да попадне в ръцете на федерален агент или прокурор. Той обаче очакваше, че вие можете да възразите на това условие, и ме помоли да ви предам неговите уверения, че щом получи този запис, той ще го прегледа и след това незабавно ще го унищожи. Разбирам, че добавяме допълнителни ограничения към вашия план — вметна Уотли, когато Ръстман замълча. — Но мога да ви уверя, че всичко това е много важно за нашия клиент. — Офицерът в края на краищата сви рамене равнодушно.

— Не съм толкова засегнат от вашите ограничения — грубо информира той Уотли. — Те са минимални, а и гражданските конфликти са неизбежен факт от действителността при много съвременни военни операции. И ако това се случи, специалистът по комуникации в екипа има цялото необходимо фото и видеооборудване. Всичко, от което се нуждая сега, е как да открием тези агенти.

— Мисля, че това ще ви хареса най-много от всичко. — Самодоволна усмивка плъзна по лицето на Уотли. — Не трябва да ги търсите. Ние ще ви ги доведем.

— Просто така… — тъкмо започна Ръстман, когато изведнъж над водата изригна преграден огън от стрелково оръжие.