Кен Годард
Двойно прикритие (52)

48.

Хенри Лайтстоун се съсредоточи, докато инструкторът му, затруднен от бинтованата си ръка, демонстрираше как да закрепи здраво очилата за нощно виждане, да ги настрои и да получи почти перфектна видимост.

„Невероятно!“ — помисли той, удивен от подобрението в последния модел прибор за нощно виждане. В сравнение със светлозелените образи в предишните модели, които Лайтстоун познаваше, образите в тези нови очила вече бяха многоцветни и с почти идеална яснота.

Правейки се, че изпробва прибора, Лайтстоун изви тялото си на 180 градуса. Веднага забеляза други двама от екипа на главен сержант Аран Уинтърсоул между дърветата на около двадесет метра от основната група.

Тръпки пропълзяха по гърба му, когато видя, че тези мъже държаха автомати със заглушители и оптически мерници за нощно виждане — пълен контраст със стандартните 9-милиметрови пистолети „Берета“, които носеха петимата от Бригадата, отрупани около него. В допълнение всичките рейнджъри бяха облечени с камуфлажни якета и бронирани жилетки. Половин дузина осколъчни гранати се висеха на гайки по якетата на Уинтърсоул и другите трима мъже, прикрепени с някаква залепваща лента на нивото на кръста. И другите двама инструктори носеха такива якета с гайки, но нямаха гранати.

„Двама плюс пет е равно на седем“ — каза си Лайтстоун. — Същите, които забеляза да наблюдават екип „Чарли“. И всичките готови да убиват. Въпреки ужасяващата гледка на екипираните с прибори за нощно виждане стрелци, скрити в близката гора, Лайтстоун почувства облекчение. Значи екип „Чарли“ беше набелязаната мишена на това нощно учение, защото то щеше да се проведе по границите на близкия национален резерват „Уинтгейт“… Освен, разбира се — напомни си Лайтстоун, — ако Уинтърсоул не пазеше в резерва други изненади.

„Е, във всеки случай екип «Чарли» нямаше да бъде сам. Дали щеше да им хареса или не — усмихна се вътрешно Лайтстоун, — но по-опитните и обучени членове на екип «Браво» щяха да ги покриват. Не че ще успеем много да им помогнем, ако нещата не станат по нашия начин…“ Лайтстоун отново насочи вниманието си към своя придружител.

— Удобно ли ги чувстваш? — запита младият войник.

— Страхотни са — призна Лайтстоун. — Сякаш се разхождам на дневна светлина.

— Точно това е идеята — засмя се младежът. — Слушалките са отделени от очилата, така че ако се наложи да свалиш очилата, ще продължаваш да ни чуваш. Микрофонът под яката ти е автосензорен, може едновременно да говориш и да слушаш. Опитай се само да не прекъсваш някой друг, освен ако не е наложително. Всичко ли е ясно?

Хенри кимна.

— Добре. — Младежът извади нещо от кутията зад него. — Ще ти помогна да я облечеш?

— Какво е това?

— Бронирана жилетка.

— По дяволите, за какво ми е? — попита Лайтстоун, когато младият войник здраво привърза коланите от велкро около раменете, гърдите и кръста му.

— Не ти ли каза сержантът?

— Какво да ми каже? — Лайтстоун се извъртя, за да погледне водача на екипа, който незабелязано се бе приближил.

— За да ни стане малко по-интересно тази вечер, нашите противници ще стрелят с истински патрони.

— Какво?

— Не се тревожи — обади се главен сержант Аран Уинтърсоул.

— Те не могат да улучат нищо и на дневна светлина от двадесет метра. А сега ще се препъват в гората почти заслепени от първата зашеметяваща граната. Само стой ниско, запази самообладание и не сваляй очилата… Някога хвърлял ли си граната?

— Виждал съм как го правят по филмите — мрачно отвърна Лайтстоун.

Уинтърсоул се захили.

— Същите движения. Но ако свършиш добре своята работа — да ги издебнеш, да ги повалиш и после да ги вържеш здраво, — няма да се нуждаеш от никакви гранати. Е, за всеки случай, ако те спипат на открито, просто я измъкни от жилетката, задръж лостчето с двата пръста на ръката, с която ще хвърляш. Ето така. — Той демонстрира с граната от собствената си жилетка. — После издърпай щифта с другата ръка и я хвърли.

— Страхотно — измърмори Лайтстоун.

— Запомни — предупреди го Уинтърсоул. — Имаш около две и половина секунди, след като си издърпал щифта, преди да гръмне, затова мятай и залягай. Иначе ще ти пръсне задника.

Уинтърсоул се огледа за членовете на екипа си.

— Още нещо. Бях помолен от лидерите на Бригадата една от техните жени да участва в учението. Не искам да бъде ранена, затова предлагам да я оставим на експерта ни по бойни изкуства.

— Внимавай за топките си, приятелю — захили се един от войниците, но усмивката му моментално замръзна, когато Уинтърсоул го изгледа.

— Някакви въпроси? — запита зловещият лидер на екипа.

— Аха, няколко — спокойно отговори Лайтстоун.

— Тогава ела с мен — нареди Уинтърсоул, а останалите от екипа му се пръснаха в гората. — Ще видя какво мога да ти обясня, преди да се появят твоите противници.

Четиридесет и пет минути по-късно, залегнал в прикритието си в определената зона за действие, Хенри Лайтстоун забеляза първите признаци на движение.

Петнадесет минути след това, като чувстваше и облекчение, и нарастваща тревога, той беше открил всички освен един.

Райли и Грийн на място, в далечината. Дабълю от другата, по-близката страна. Което означаваше, че Донато и Либранди ще са „ловците“.

Той извъртя бавно глава и претърси още веднъж целия външен периметър на зоната за действие.

Никакви фигури. И никакви движения.

И така, къде си, дива котко?

Той започна отново да оглежда, защото много добре знаеше, че Райли нямаше да позволи на най-непостоянната си и непредсказуема агентка да се отдалечи много от погледа му. Но изведнъж два яркочервени проблясъка в ъгъла на полезрението му го накараха рязко да извърне глава, за да открие източника.

Хенри веднага забеляза специалните агенти Гюс Донато и Марк Либранди да стоят в сечището, всеки с ловна пушка и фенер в ръце.

Минути по-късно за втори път червени светлинни сигнали от фенерчето в ръката на Донато прорязаха тъмнината и от далечния край на сечището моментално отговориха подобни проблясъци.

Докато Лайтстоун ги наблюдаваше, две фигури, облечени с военни якета, окичени с гранати, навлязоха в сечището. Те носеха фенери, лъчите им ритмично се поклащаха в очилата за нощно виждане на Хенри. Четиримата мъже застанаха един до друг, разговаряха не повече от тридесет секунди, когато в слушалката на Лайтстоун познатият глас на Уинтърсоул прошепна.

— Добре, унищожи ги, сега!

Лайтстоун успя да види само за миг как четирите отдалечени фигури изведнъж се превръщат в две вкопчени, борещи се двойки, когато три силни яркозелени експлозии изригнаха в зоната на действие и три тела полетяха във въздуха. Тъкмо беше започнал да се надига на колене, за да се измъкне от прикритието си, когато първите куршуми засвистяха над главата му.

Специален агент Наташа Марашенко продължаваше да напредва срещу него, като държеше стария модел прибор за нощно виждане пред лявото си око с една ръка и стреляше с полуавтоматичния си „Смит и Уесън“ с другата. Лайтстоун скочи, изрита пистолета от ръката й и после я блъсна с рамо в стомаха и двамата се строполиха върху каменистата земя.

Единствено фактът, че й изкара въздуха, спаси Хенри Лайтстоун от сериозно нараняване в тези първи няколко секунди, когато — без да може да я успокои и предупреди заради микрофона, прикрепен на яката му, — Наташа Марашенко риташе, хапеше, удряше, дращеше и се бореше за живота си.

Все пак той успя да блокира ръцете й, изви дясната зад гърба й, приклещи със своята дясна ръка главата й и силно притисна сънната й артерия… И тогава със сигурност усети, че ударът, който жената му нанесе с лакът, спука едното му ребро.

Едва няколко много дълги минути по-късно Лайтстоун усети, че тя се отпуска в ръцете му… Точно когато Уинтърсоул и един от войниците му побягнаха към тях.

— Оставете… я… на… мен — задъхваше се Лайтстоун.

— Хей, човече, предупредих те — прошепна войникът, когато коленичи и издърпа отпуснатото тяло на Марашенко.

— Тя… добре… ли е? — произнесе с мъка Лайтстоун.

Главен сержант Уинтърсоул бързо коленичи и допря два пръста до гърлото на младата жена.

— Има пулс. Добре е — съобщи той, после направи знак на войника бързо да я върже.

После се наведе над Лайтстоун.

— Ти добре ли си? — попита равнодушно водачът на екипа за откриване и унищожаване на противника.

— И това е една от жените в Бригадата? — процеди Лайтстоун, като се надяваше гласът му да прозвучи раздразнено и недоверчиво.

— Точно така.

— Тогава си връщам всички думи за деликатните задници на тези хора — извини се Лайтстоун, след като Уинтърсоул го издърпа на нестабилните му крака и му помогна да нагласи очилата за нощно виждане. — Кажи на тези типове от Бригадата да си стоят вкъщи и да изпратят жените си да се бият вместо тях. Тогава проклетото правителство няма шанс.

Малко след полунощ в онзи вторник, докато рейнджърите на Уинтърсоул здраво завързваха зашеметените, мятащи се и със запушени уста агенти от екип „Чарли“ в подземния им затвор, а членовете на Избраната бригада се взираха със страхопочитание в новите си пленници и оживено обсъждаха дългоочаквания съд, главен сержант Аран Уинтърсоул се изкачи по тясната пътека до скалистия склон с изглед към тренировъчната база на Бригадата, където го очакваше подполковник Джон Ръстман.

— Как мина? — попита офицерът.

— Доста гладко. Между другото онази малка кучка — ехидно се захили Уинтърсоул — за малко да осакати новия ни инструктор по ръкопашен бой, преди той да успее да я задуши.

— Няма ли други ранени?

— Само няколко порязвания и натъртвания. Нищо сериозно.

— Отлично — доволно кимна Ръстман. — Сега остава да идентифицираме и отделим Лайтстоун и да им сковем съдебната трибуна… Те ще използват онзи стар хамбар, нали?

Уинтърсоул кимна.

— Добре. После заложи експлозивите и се обади на пресата — завърши Ръстман с доволна усмивка на мургавото лице.

— Е, има още един проблем, сър.

— Какъв?

— Агент Лайтстоун. Все още не знаем как изглежда.

Подполковник Ръстман известно време мълча замислено.

— Кажи ми, сержант — накрая заговори той. — Нали държите все още на сигурно място агент Богс?

— Тъй вярно, сър.

— Дали пък Уилбър Богс няма да разпознае специален агент Лайтстоун?

Уинтърсоул сви рамене.

— Да, сър, предполагам, че ще го разпознае.

— Е, тогава, защо не го попитате?