Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хенри Лайтстоун (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Double Blind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
?
Разпознаване и корекция
goblin

Издание:

ДВОЙНО ПРИКРИТИЕ. 1999.Изд. Атика, София. Превод Даниела Забунова [Double Blind / Ken Goddard (1997)].Серия Crime & Mystery. Формат: 125×200 мм. Страници: 320. Цена: 6.00 лв.

История

  1. — Добавяне

47.

Лайтстоун си пробиваше път в мрака между стволовете на високи вековни дървета, прескачаше плитките потоци, изкачи се по стръмния склон, после се спусна до края на откритото поле, като спираше след около всеки сто метра, за да свери компаса си.

Спря за миг, да си поеме дъх, събра пръсти над китката си и провери светещите стрелки на часовника.

„Седем и пет. По дяволите.“ Беше му отнело много повече време, отколкото очакваше, защото се наложи да избере обиколен път и да се връща по дирите си, за да спази рутинните предпазни мерки срещу проследяване. Не искаше да си го признае, но чевръстите млади типове, които работеха за сержанта с бледосивите очи, го плашеха.

„Дори сега може да са някъде около мен — помисли си Лайтстоун — и пак да не ги усетя.“ За момент го изкуши мисълта да се върне и да се качи на мотоциклета си. Много примамливо, но не го напускаше чувството, че тези шест много здрави и уверени младежи и техният зловещ лидер нямаше да се поколебаят да унищожат всеки случайно изпречил се на пътя им.

„Включително и няколко федерални агенти“ — напрегнато си помисли той.

По-рано този следобед през почивката на тренировката по ръкопашен бой Лайтстоун видя отдалеч на стрелковия полигон как двама от хората на Уинтърсоул стрелят по движещи се мишени с автомати М-16. Направиха го с хореографска прецизност и смъртоносна точност, която говореше за многобройни часове, прекарани на полосата. Единият се придвижи, другият го покри, първият стреля, вторият го покри… Напредваха и изпращаха кратки смъртоносни откоси във всяка мишена, появила се пред погледа им.

„Господи, нямаме шанс, ако всичките са толкова добри… А няма абсолютно никаква причина да мисля, че не са“ — напомни си Лайтстоун.

Това, заедно с измъчващото го чувство, че някой им е скроил капан, тласкаше напред Хенри Лайтстоун въпреки умората. Трябваше да разкаже за подозренията си на своя екип колкото е възможно по-скоро.

След последното си безсмислено спиране, за да се ослуша за подозрителни звуци сред цвърченето на стотиците жизнерадостни шурци, той се промъкна в тъмното покрай стената на склада и почука леко с кокалчетата на ръката върху металната врата. Три бързи двойни удара.

Песента на щурците изведнъж спря.

— Аз съм — прошепна той, после бързо се мушна вътре и изчака до стената, докато чу да се затваря вратата.

Минаха няколко минути, докато Лайтстоун успее да настрои зрението си. После той замига изненадано.

— Момчета, какво, по дяволите, правите тук? — попита той, като огледа купчините накъсани парченца тиксо, които покриваха почти целия под на склада.

— Не питай — предупреди го Дуайт Стоунър, като облегна пушкатапомпа върху наетата кола на екипа. — Тази вечер шефът наистина е в шибано настроение.

— Е, тогава, по дяволите, момчета, какво сте направили с онези терариуми? — Лайтстоун обхвана с поглед наредените стъклени контейнери, сега закичени със стотици неравни парчета, късчета и ивички тиксо. — И с всичкия този лед?

Всички пластмасови басейни бяха пълни с почти разтопен лед, разтекъл се на локви и по пода на склада.

— И за това не бива да питаш — предупреди го Стоунър.

Хорът на щурците отново подхвана песента си, която постепенно се засили до доста дразнещо ниво.

— Следващия път, ако въобще ни възложат повече някаква операция — съобщи злобно Пакстън, — аз лично ще се заема със сексапилната вещица, пантерата и цялата банда военни идиоти. Останалите ще поемете всички змии, паяци и крокодили… и проклетите щурци.

— Малко е нервен, щото трябваше да свалим пак капаците на всички терариуми, за да поставим вътре лампичките, след като вече ги бяхме залепили с тиксото — весело обясни Томас Уошак. — Опитахме се отново да ги замразим, колкото може по-скоро, така че нищо да не изскочи, но предполагам, че студът въобще не притеснява щурците, щото все пак повечето от тях се измъкнаха. После няколко змии почти се изплъзнаха и една за малко да ухапе Лари… И три крокодила избягаха, когато той падна в басейна им… И накрая свършихме тиксото, а повече няма никъде в целия град, така че…

— Добре ли си, Лари? — предпазливо попита Лайтстоун. — Някакви проблеми със стреса, нуждата от сън, фобия от щурци, нещо такова?

— Мамка му! Екстра съм. Само не ми говори повече за проклетите гадинки… Казвай какво става?

Нови три двойни почуквания върху вратата прекъснаха Лайтстоун. Той бързо изгаси светлината в неочаквано утихналия склад, после предпазливо отвори вратата, докато останалите трима агенти стояха с насочени за стрелба оръжия.

Смаяните Боби ла Грейндж и Майк Такахара влязоха в склада и заоглеждаха бедствието наоколо.

— Какво, по дяволите… — понечи да пита Боби ла Грейндж, когато Лайтстоун го прекъсна.

— Дори не питай! По-добре кажи, разкара ли Сюзан?

— Тя е добре — усмихна се бившият детектив от отдел „Убийства“. — Отпратих я с няколко познати ченгета на сафари. Взе си пушката, въдицата и замина с превъзходните си телохранители.

— А ти какво правиш тук?

Бившият детектив от отдел „Убийства“ сви рамене.

— Сюзан не се нуждае от мен, за да й закачам стръвта на куката… Та предположих, че вие, момчета, може да имате нужда от помощ, за да разграничите добрите от лошите. — Студен блясък трепна във веселите очи на Боби ла Грейндж. — Случайно се натъкнах на Стоунър и предложих вместо него да поема наблюдението на екип „Чарли“. Но виждам, че май ще е по-разумно да помогна на Лари тук. — Той огледа още веднъж склада.

— Какво прави сега екип „Чарли“? — попита Лайтстоун, когато всички седнаха на сгъваемите столове, които Дуайт Стоунър разгъна и подреди в кръг.

— Не успях да видя много — докладва Ла Грейндж. — Веднага след шест часа всички се събраха в стаята на водача на екипа в мотела. Помотах се наоколо, но нищо повече не се случи. В седем се свързах с Майк и тръгнахме насам. Ако някой друг ги е наблюдавал, със сигурност не съм го забелязал.

— Нито пък аз — добави Майк Такахара. — Но засякох нещо със скенера, което може да обясни…

— Една минутка, Майк — прекъсна го Лари Пакстън, познатият им безмилостен тон се беше възвърнал. — Да чуем първо за новата работа на Хенри.

Лайтстоун им разказа за действията си през последните три дни в странноприемницата „Смъртоносен огън“ и тренировъчната база на Избраната бригада.

— Къде по-точно е тази тренировъчна база? — попита Ла Грейндж, когато Лайтстоун приключи.

— По права линия на около километър и половина северозападно оттук — обясни Лайтстоун пътя, по който беше стигнал до склада. — Има някаква почти обрасла пътечка, но много лесно може да се заблудиш, ако нямаш компас или карта.

— Ще успееш ли да откриеш обратно пътя до мотора си? — усъмни се Такахара.

— Аха, със сигурност, но вероятно ще ми отнеме малко по-вечко време. — Лайтстоун погледна към часовника си. — Всъщност трябва вече да тръгвам, ако искам да се върна в базата до осем за това нощно учение.

— Хиляда долара за една нощ игра на гоненица в гората с група самоуверени откачалки, настроени срещу правителството? — измърмори Лари Пакстън. — Тези задници кроят нещо, което не очакваме. Въпросът е какво?

— Всъщност мисля, че знам отговора. — Коментарът на Майк Такахара накара всички погледи моментално да се извърнат към него. — Мисля, че се опитват да примамят екип „Чарли“, като използват Богс за стръв.

— Какво? — отекнаха едновременно и петте гласа.

— По-рано тази вечер успях да подслушам телефонните разговори на екип „Чарли“.

— Хей, една минутка — каза Боби ла Грейндж. — Нали ми каза, че всички използвате кодирани клетъчни телефони.

— Е, така е. — Майк Такахара сви рамене.

— Как тогава…

— Ами успяхме да се доберем до защитния код на екип „Чарли“, когато бяхме в Глинко преди няколко седмици — обясни техническият агент.

— Така разбрахме за тайните им планове да скрият Донато и Грийн на тавана и под кой камък до септичната яма Марашенко скри пистолета си — весело добави Томас Уошак.

— Естествено, това не се появи в доклада ни за тренировката — добави Дуайт Стоунър, за да може Боби ла Грейндж да схване.

— Малко несъответствие. Не си заслужаваше да безпокоим шефовете за това — презрително завърши Лари Пакстън и пак се обърна към Такахара. — Каква е тази работа с Богс?

— Екип „Чарли“ се опитва да участва в незаконен лов в Националния резерват „Уинтгейт“, като използват някой от членовете на Избраната бригада. Така ли е?

И петте глави кимнаха.

— Е, според разговора между Донато и Райли, който подслушах, един от местните, с когото контактуват, е казал на Донато, че ловът е определен за тази вечер. И да не се тревожи, че местният агент може да провали играта им, защото знаели точно къде ще бъде Уилбър Богс тази нощ.

— И къде? — остро попита Лари Пакстън.

Такахара сви рамене.

— Не можах да разбера точно, но агентите от екип „Чарли“ смятат, че Избраната бригада е организирала залавянето на Богс — очевидно след като е излязъл от болницата — и ще го крият, докато организират съд срещу него.

— За какво?

— Кой знае… Защото е федерален служител. Представя властите. Пречи на местните бракониери на елени. Нещо такова.

— По дяволите, какъв е смисълът? — запита Пакстън.

— Хей, аз само подслушвах разговора. Не съм специалист по психоанализи.

— И какво ще прави екип „Чарли“? Ще съобщят на Халахан и той ще ни изпрати като подкрепление? — попита Дуайт Стоунър с надежда.

— Не мисля — поклати глава Такахара. — Изглежда, те дори нямат представа, че сме тук. Останах с впечатлението, че са решили да се правят на герои.

— О, по дяволите! — съобщи на глас лидерът на екип „Браво“ това, което всички си мислеха.

— Трябва да им се обадим. Веднага — категорично заяви Хенри Лайтстоун. — Не ми пука какво е наредил Халахан. Вероятно си мислят, че си имат работа с група некомпетентни загубеняци, но от това, което видях и чух, ще се напъхат точно в гнездото на бивши армейски рейнджъри.

— Ако допуснем, че тези бивши рейнджъри не са част от плана — напомни Лари Пакстън.

— Ако са, ще е страхотно. Не ми пука, че ще изглеждаме като идиоти. — Лайтстоун с безразличие сви рамене. — Но ако съм прав и това нощно учение е само за да вкарат екип „Чарли“ в капана, ще ги спипат дяволски бързо.

— И теб, Хенри — напомни Боби ла Грейндж на бившия си партньор.

— Ще се тревожа по-късно за това. — Хенри Лайтстоун се вторачи в Пакстън. — Трябва да им се обадим, Лари. Веднага.

Лари Пакстън се поколеба за кратко, после кимна на Такахара, който незабавно се протегна към клетъчния телефон и набра номера.

Цели тридесет секунди всички се взираха в техническия агент, който накрая сви телефона и поклати глава.

— Никой не отговаря. Вероятно са оставили клетъчните си телефони в хотела.

— Значи вече са тръгнали. — Хенри Лайтстоун гледаше поразено.

— Правят това, което сме ги учили — изръмжа Дуайт Стоунър.

— Излизат по-рано, за да огледат района.

— Райли и Донато казаха ли какво възнамеряват да правят? — попита с надежда Лайтстоун.

Такахара мълчаливо поклати глава.

— Въобще споменаха ли нещо за базата на Избраната бригада?

Техническият агент пак кимна отрицателно и вдигна ръце в безпомощен жест.

— Най-вероятно ще се срещнат с водачите си за незаконния лов някъде в покрайнините на резервата, Хенри — заяви Боби ла Грейндж. — Но това буквално означава стотици километри. И да не забравяме, че цялото това нощно учение може да е измама — просто за да заблудят и теб.

— Трябва да се обадим на Халахан, да му обясним накратко ситуацията, да поискаме помощ. — Дуайт Стоунър сви рамене. — ФБР, ЦРУ, някой с малко по-сериозно оръжие.

Лайтстоун погледна към часовника си.

— Вече е осем без петнадесет, трябва да тръгвам за базата.

Между другото Уинтърсоул замисляше да изведе всички оттам и каквото и да се случи, може да стане навсякъде.

— Едно е сигурно — бавно каза Лари Пакстън. — Не можем да оставим нашите да влязат в капана съвсем заслепени. Най-малкото трябва да се опитаме да подразним копелетата.

— Проблемът е, че — Боби ла Грейндж бавно измъкна от кобура стария си пистолет 45-и калибър и го огледа тъжно, — ако се опитаме да се изправим сами срещу екип отчаяни рейнджъри с автомати М-16, наистина можем да го отнесем.

— Е, пак ще се повторя — тихо измърмори Лайтстоун. — Кой казва, че трябва да играем честно.