Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хенри Лайтстоун (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Double Blind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
?
Разпознаване и корекция
goblin

Издание:

ДВОЙНО ПРИКРИТИЕ. 1999.Изд. Атика, София. Превод Даниела Забунова [Double Blind / Ken Goddard (1997)].Серия Crime & Mystery. Формат: 125×200 мм. Страници: 320. Цена: 6.00 лв.

История

  1. — Добавяне

16.

Вече се беше стъмнило, когато Мъдреца се появи по пътя с шумния си бълващ пушек мотопед. Тънкият лъч на фара затрептя върху околните дървета, когато старият мъж спря до двете дървени пейки под новичката табела с надпис: Странноприемница „Смъртоносен огън“. Там го чакаха главен сержант Уинтърсоул и специалистът по комуникации на екипа му.

— О, виждам, че сте намерили мястото. — Кльощавият брадат старец внимателно облегна мотопеда на дървото, с мъка свали каската и туристическата си раница, измъкна тъмни очила от джоба на ризата, сложи ги и после издърпа от рамката на моторетката белия си бастун.

— В края на пътя, зад поточето. Стара постройка с дърво, проникнало през покрива. — Уинтърсоул сви рамене. — Не беше трудно.

— Коя е тази?

— Една приятелка. Казва се Азария. — Уинтърсоул се обърна към младата жена. — Азария, това е Мъдреца.

— Приятно ми е да се запознаем. — Привлекателната, но определено строга жена предложи мускулестата си ръка.

— Ох, да… и на мен. — Мъдреца набързо сграбчи ръката й. После закуцука към огромната дървена веранда, която се простираше пред странноприемницата, с ограда, отделяща я от една страна от прашния път, а от друга — от поточето. Няколко яркожълти крушки блестяха в оградената веранда и придаваха още по-зловещ вид на старата къща.

Специалистката по комуникациите погледна учудено Уинтърсоул, но той й направи знак да последва стареца, който седна край една от ръждясалите маси до камбановидна месингова камина, в която пламтяха дебели дърва.

— Обичам да сядам навън — обясни старият мъж, когато се настани до огъня и облегна бастуна си на масата. — Понякога се спуска дяволски студ, а живият пламък стопля по-добре костите ми от всички други модерни измишльотини.

— Чудесно. — Уинтърсоул хвърли бегъл поглед към огъня, след като той и Азария се настаниха на масата срещу стареца.

— Всичко тук става малко по-бавно — уведоми ги Мъдреца, като издърпа едно от ръкописните менюта и го наклони към светлината на огъня. — Собственичката е нова. Има и един младеж, който готви и върши всички други неща. Но няма проблеми, защото горещият шоколад е добър, както винаги.

— Как върви търсенето? — директно попита Уинтърсоул. — Извади ли късмет?

— По дяволите, да. Направо ми се усмихна щастието — отвърна старецът. — Всъщност трябваше да се поизпотя по време на разговора с индианските ми приятели заради цената на тези красоти. — Той обърна раницата си и изтърси седем гердана, украсени с мъниста и пера, върху дървения плот на масата. — Взех три от една старица, която искала да ги запази за внуците си, но предполагам, премисли, че парите са й по-необходими. Каза ми, че младите вече не се интересуват от старите обичаи. Предполагам, както е навсякъде.

— Някои биха казали, че децата никога не ги е било грижа за такива неща — предположи Уинтърсоул, като огледа заградената веранда.

Старият мъж любопитно вдигна глава, тъмните стъкла на очилата му заблестяха от огнените отражения.

— Нима пред мен стои ловец и философ? — обърна се той към Уинтърсоул.

— Според мен е трудно да бъдеш дълго ловец, без да станеш философ — отговори Уинтърсоул. — Най-малкото за смъртта. На нас, хората, ни липсват здрави зъби и лапи, затова измисляме оръжията. Ако не го бяхме направили, щяхме да се озовем под ноктите на дивите хищници, които идват на този свят много по-добре въоръжени.

— Като правителството ли? — Мъдреца се усмихна многозначително.

Уинтърсоул премигна, после силно се засмя, като тайно по-бутваше крака на придружителката си с ботуш.

— И като споменахте нокти… — Спътничката на Уинтърсоул вдигна на светлината един от герданите.

— Ах, да, млада госпожице, талисманите — отвърна незабавно Мъдреца. — Страшно набито око имате. Бих казал, че този е най-добрият… Кой знае, може би носи най-много късмет — добави той закачливо. — Това ли си избрахте?

Младата жена хвърли поглед към Уинтърсоул, който безразлично сви рамене.

— Всъщност при това пътуване вероятно ще се нуждая от повечко късмет. — За момент тя опипа четирите леко извити нокти, преди да нахлузи натруфения гердан през главата си.

— Тогава избрахте най-доброто — поздрави я Мъдреца. — И доколкото успявам да свържа ноктите с личността — добави той, като вдигна друг гердан и го подаде на Уинтърсоул. — Препоръчвам този на нашия философловец.

— Защо точно този? — Водачът на екипа едва погледна гердана, който държеше в ръката си.

— Защото е от гризли.

Думите му накараха Уинтърсоул да огледа много по-внимателно необикновено дебелите нокти, нанизани на кожената връв.

— Наистина ли? Мислех си, че ноктите на гризлите са много по-остри от тези. — Уинтърсоул ги опипа и подозрително се вторачи в Мъдреца.

Старецът поклати глава.

— Ноктите на котките са остри, а на мечките са здрави. Факт е, че тази мечка — Мъдреца посочи към гердана в ръката на Уинтърсоул — може да изтръгне вратата от пантите, ако иска.

Изражението на Уинтърсоул се смени с разбиране, докато той продължаваше да изследва украсата.

— Да, господине — продължи Мъдреца. — Смятам, че гризли е най-силното животно, с което някога сте се сблъсквали в този живот. Освен, разбира се, ако не сте преследвали някоя от онези полярни мечки. Но мисля, че няма да откриете много от тези същества тук в провинцията Джаспър — захили се старецът.

— Предполагам, че е така. — Уинтърсоул бръкна в джоба си, измъкна навити на руло пари и ги метна на масата.

— Хиляда и сто долара — съобщи той. — Реших да увелича нашия принос. За повечко горещ шоколад. Вече усетих колко е студено нощем по тези планини.

— И като спомена за горещ шоколад… — усмихна се доволно Мъдреца.

Уинтърсоул се извърна на стола, после се вкамени… както и специалистката по комуникациите Азария.

— Стори ми се, че чух някой да влиза — обясни жената тихо. — Какво да ви приготвя, приятели?

— За мен двоен горещ шоколад — бързо поръча старецът. — После може набързо да ми приготвиш един от онези китайски хамбургери с рибен сос и много лук.

— Много лук. — Жената кимна, без да изважда тефтерчето за поръчки от джоба на престилката си. — А вие, приятели? — обърна се тя към другите двама, но бързо осъзна, че никой от тях не й обръща внимание.

— Не се притеснявайте. Тя е добра — увери ги жената и леко дръпна дебелата верига — увита като предполагаем нашийник, — за да придърпа огромната котка до краката си.

Напълно омаян, Уинтърсоул се взираше в разширените зеници на светложълтите очи.

— Какво невероятно животно — прошепна той, почти благоговеещ.

— Не трябва да го чува — посъветва го жената. — Саша смята, че е човек като мен. Или може би точно обратното. Не съм съвсем сигурна. — Усмихна се. — Отгледах я от малка и е много привързана, но учудващото е, че се интересува от хората… И е много добра компания — добави тя и отново дръпна веригата, което подразни огромната котка, която сърдито изръмжа. — Разбира се, когато не се инати.

— Не мислиш ли, че може да нарани някого? — попита уплашено специалистката по комуникациите.

— О, сигурна съм, ако някой се опита да ми стори нещо лошо, на секундата ще го разкъса на парчета — заяви уверено жената. — Но това е една от причините, поради които я смятам за добра компания. Е, какво ще поръчате?

— Същото — отвърна равнодушно Уинтърсоул. Погледът му все още бе впит в искрящите жълти очи, които го наблюдаваха напрегнато, като че ли много по-хищно, отколкото любопитно.

— И за мен — добави нервно Азария.

— Добре, веднага ще донеса горещия шоколад — съобщи весело жената и се скри в сградата с котката, следваща я плътно.

— Е, какво мислиш? — попита Мъдреца. — Много изискана дама за началник на американска пощенска станция… или началничка, или както и да им викат в днешни дни. Или май не забелязахте — добави старият мъж с кикот.

— Не — отвърна Уинтърсоул. — Не забелязах.

Докато чакаха да донесат храната, тримата заговорници отпиваха от горещия шоколад, дрънкаха празни приказки и наблюдаваха малкото местни жители, които минаваха по осветената пътека до преустроения гараж, за да пуснат писма, да проверят по-щенските кутии и да си побъбрят или разменят някоя клюка.

Уинтърсоул обаче не се включи в разговора. Облегнат на стола, той безизразно се вторачи във входната врата на преустроената мелница и замислено отпиваше от питието си, докато накрая жената се появи с поръчката и котката отстрани. Тогава студените му сиви очи заблестяха с огромен интерес.

Този път обаче той обърна особено внимание на жената и на котката.

Докато се хранеха, Азария небрежно разпитваше Мъдреца за герданите и старецът започна да й обяснява как нищо не било такова, каквото изглеждало, но хората обичали да се самозалъгват.

Едва след като привършиха хамбургерите и смениха празните чинии с чаши горещ билков чай и шоколад, разговорът се върна на правителството.

— Не им ли е дотегнало на местните хора от начина, по който ги управляват? — попита небрежно Уинтърсоул.

— Ох, по дяволите, да! — Мъдреца кимна рязко, бузите му почти се зачервиха под рехавата брада. Темата очевидно му лежеше на сърцето. — Много от приятелите тук са избягали точно поради тази причина преди около двадесет години.

— Какво искаш да кажеш? — Уинтърсоул изглеждаше изненадан.

— Някога чувал ли си за Избраната седма бригада на Тюлените?

Уинтърсоул поклати глава.

— Не си спомням.

— Група хора, на които им дотегнало правителството да им нарежда как, кога, къде и какво да правят. Затова се вдигнали и се преместили… тук, в тези планини. — Мъдреца размаха ръка към заобикалящия ги пейзаж.

— Една бригада е минимум от няколко хиляди войници — отбеляза Уинтърсоул. — Наистина ли са толкова много?

— Не, вероятно повече приличат на взвод — усмихна се Мъдреца. — Е, присвоили са си ранг на бригада. Началническа им работа! Уволнени полковници, подполковници и майори колкото щеш. Но последния път, когато проверих, разбрах, че им липсват сержанти и редници. Всъщност те не са никакви. Предполагам, въобразяват си, че ще попълнят редиците си, когато избухне ядрената бомба и всички местни се сплотят около флага.

— Звучи ми, сякаш искат да избягат от действителността.

— Е, да, но забавното е — старецът поклати тъжно глава, — че въобще не са избягали, защото по всичко личи, че не успяват да се измъкнат от правителствения хомот. Държавата все още им казва, че не могат да правят това, не трябва да стрелят по онова. Нищо не могат да направят без разрешение… И на тях това не им харесва — допълни злобно той.

— Много приличат на моите хора. — Уинтърсоул се наведе леко към стария човек. — И аз не обичам да ми нареждат какво и къде да ловувам.

— Много хора тук мислят точно по този начин — съгласи се Мъдреца, после се огледа наоколо, за да види дали няма някой, който да го чуе. — Всъщност — сниши глас той — тези приятели от Седма бригада са си наумили да променят нещата.

Уинтърсоул се усмихна.

— Как? Като завземат местната поща?

— Съмнявам се — отговори Мъдреца с лукава усмивка. — Не е в техен стил.

— Предполагаш, че ще предприемат по-смели действия?

— Може би… Но не мисля, че ще стигнат далеч — добави той начумерено.

— Наистина ли? — Уинтърсоул забарабани леко с пръсти по масата. — Защо не?

Старият човек раздразнено сви рамене.

— По дяволите, всеки знае, че те не са въоръжени. С няколко пистолета и ловни пушки не могат да се изправят срещу ФБР.

— Зависи за какво говорим — отвърна командирът на екипа рейнджъри. — Ловни пушки с оптически мерници и пистолети могат да бъдат много опасни в подходящи ръце срещу малък полицейски или федерален екип. Но иначе си прав — съгласи се той замислено. — Да се изправиш срещу един от специалните екипи на ФБР е много трудна игра. Ще им трябват автомати, гранати, прибори за нощно виждане. Без да споменавам цялата паплач от специалисти, организиращи тила, поддържащи комуникационната мрежа, обучени командири… И ако успеят, ФБР просто ще отстъпи и ще извика на помощ специалните части на Националната гвардия.

— Е, най-малкото ще бъде честна битка, местните момчета срещу местните момчета — усмихна се Мъдреца.

— Не мисля. — Уинтърсоул заклати глава. — Без значение колко голяма, добре обучена и екипирана ще бъде тази твоя въоръжена група, ако се изправи срещу десантен батальон — 750 обучени бойци, въоръжени с автомати, с добри комуникации и въздушна поддръжка, — няма да издържи повече от няколко часа. И това е дяволски оптимистично.

— Сигурен ли си? — Старецът учудено се взря в него.

— Напълно.

— Говориш като някой, който е в този бизнес.

— Знам как стават тези неща — отвърна Уинтърсоул. — И няма да е на добро. Повярвай ми.

— Навярно си бил военен?

— Точно така.

— Но вече не си… Запасняк може би?

— Може би.

Дълго време старецът съсредоточено се взираше в Уинтърсоул.

— Уклончив отговор — накрая обяви той.

— Да, така е — съгласи се Уинтърсоул.

— Е, тогава — обади се Мъдреца след още една дълга пауза, — вероятно ти си човекът, който може да ми обясни това, за което винаги съм се чудел.

— Какво?

— Правилото за ненамеса. Уинтърсоул сви рамене.

— Какво по точно?

— Искам да знам как работи. Май съм чувал, че американските военни не могат да вършат полицейска работа.

— И какво от това? — отговори спокойно Уинтърсоул. — Федералното правителство няма да търпи явен бунт. Ще възложи на полицията, ФБР или каквото и да е друго да се разправят с малката група. И ще го сторят без проблеми. В началото антиправителствената организация ще окупира федерална собственост, ще се укрепи и ще вдигне флага… И тогава, можем да се обзаложим, че някой подполковник от Националната гвардия ще заповяда на своя батальон да мине през огъня и да ги смаже.

— Без майтап?

— Няма никакво съмнение — наблегна водачът на екипа за откриване и унищожаване на противника.

Старецът седеше умълчан, явно смутен от последната информация.

— Е, по дяволите — накрая рече той. — Все пак не мисля, че тези хора планират битка в голям мащаб. Те просто искат да направят изявление. Нали знаеш, нещо като при Конкорд точно преди Революцията. Да покажат на ония от Вашингтон, че не могат завинаги да потискат истинските американски патриоти.

— Е, това е друга игра. — Уинтърсоул кимна одобрително. — Ако всичко, което тези хора искат да направят, е само едно изявление, то може да бъде осъществено от съвсем малка група… Но само ако са въоръжени, обучени и мотивирани — добави той замислено.

— Е, да, но от това, което знам, май ще е трудно да се въоръжиш, обучиш и да направиш всичко както му е редът, ако не капе в джоба — отвърна нацупено Мъдреца.

— Явно групата трябва да намери таткото с мангизите?

— Естествено. Но как, по дяволите, ще успеят да го открият?

— Може би всичко, което трябва да направят, е да предложат на точния човек чаша горещ билков чай — предложи Уинтърсоул, потропвайки леко с пръсти върху чашата си.

Мъдреца съсредоточено се взря в своите гости.

— Знаех си — сниши той глас. — Непрекъснато им повтарям, че някой ден ще се появи човек като теб.

— Какво искаш да кажеш с това „като мен“?

— Силите на тъмнината и светлината ще дойдат, точно както пише в Откровението на свети Йоан, Апокалипсисът. Казах им го. Нищо не е такова, каквото изглежда, но знамението е навсякъде — усмихна се гордо старецът.

— И какво ти отговориха? — попита предпазливо Уинтърсоул.

— Не мисля, че ми вярват.

Старият човек мушна кривия си пръст в почти празната чаша и недоволно разбърка утайката на вече напълно студения шоколад.

— Според теб какво може да промени мнението им? — попита Уинтърсоул без всякаква следа от сарказъм.

Старецът се поколеба.

— Искаш да кажеш, че ти си една от тези сили?

— Точно така.

— Е, доколкото познавам тези приятели — Мъдреца се наведе и отново сниши глас заговорнически, — предполагам, че ще искат да видят цвета на парите ти, а вероятно и качеството на твоите оръжия.

Уинтърсоул доволно се усмихна.

— Може да се уреди.

— Тогава — продължи старият човек — предполагам, че ще искат да ти зададат и няколко въпроса.

— Какви?

— Е, ако бях на тяхно място, на първо място в списъка ще бъде: „Какво ще спечелиш ти?“ Уинтърсоул прихна в искрен смях.

— Нека да те питам нещо. — Погледът му отново обгърна верандата, за да се увери, че никой не го подслушва. — Как мислиш, че ще се чувстват след един разговор с бизнесмен с неясен мотив?

Старецът вдигна любопитно глава.

— Не е ли това като таен договор?

— Не. — Уинтърсоул втренчи студения си поглед в стария човек. — Тайният договор е термин, който използват бюрократите.

— Точно това си помислих и аз. — Огънят отразяваше пламъка в тъмните очила на Мъдреца.

— Да не мислиш, че съм правителствен плъх?

— Няма значение какво мисля аз. Но веднага мога да те уверя, че това ще е първото, което тези хора ще си помислят. — Мъдреца бавно заклати глава. — Първото нещо.

— Което означава, че вероятно те ще искат да узнаят повече за моя бизнес… и целите ми.

Старият човек се усмихна.

— Бъди сигурен.

За миг Уинтърсоул се вторачи във входа на странноприемницата, преди да заговори:

— Как мислиш, че ще се почувстват, ако им кажа, че моят… моите другари и аз споделяме повечето от техните възгледи, но предпочитаме по-пряк начин за постигане на целта?

— А какво означава „по-пряк“?

— Като начало — отвърна Уинтърсоул, — нямаме намерение да чакаме двадесет години, за да направим нашите изявления.

— Аха. — Старецът кимна, после добави подозрително: — Ако наистина толкова сте се разбързали, предполагам, че искате да използвате тези хора за собствените си цели.

— Ако разбираш нещо от този бизнес — информира го Уинтърсоул, — тогава знаеш, че повечето изгодни сделки се осъществяват, когато и двете страни се използват за собствените си цели. Точно така работи и световният бизнес.

Старецът явно се замисли над това за момент.

— Ще ги снабдите с оръжие…

— И муниции, и обучението, ако се нуждаят от него — довърши Уинтърсоул.

— Ясно. — Старецът кимна доволно. — И те в замяна… — …ще правят каквото искат с новите си играчки — заключи Уинтърсоул. — Точно това бихме искали да направят… Но вероятно ще има допълнително една или две подробности, които можем да обсъдим — добави той с широка усмивка.

— Хм, допълнителни тънкости ли?

Като че ли тези думи силно заинтригуваха стареца.

— Тази група хора, които искат да поддържаме непорочния им дух, или както и да го наричат — продължи Уинтърсоул, повдигайки гердана от нокти на мечката гризли, — би трябвало да започнат да извличат полза от бойните талисмани на апахите. Един автомат на черно няма да им излезе повече от… хм… печалбата от половин дузина индиански талисмани. Разбира се, ще прибавим сносно оборудване: муниции, свързочна мрежа, бронежилетки, прибори за нощно виждане…

— Май си истински търговец — захили се Мъдреца.

— Според това, което предлагам, да.

— И искаш от мен да те запозная с тези хора, така че да можете да се използвате един друг за собствените си цели?

— При поносима цена, разбира се.

Старецът внезапно се надигна от стола и се наведе над масата.

— Колко ще… — започна той, но Уинтърсоул го прекъсна.

— Стандартната комисиона — съобщи той рязко. — Първоначално хиляда и още две хиляди след тридесет дни. Но разбира се, само ако ни задоволи начинът, по който се използа дарената екипировка.

Старецът се усмихна.

— Мисля, че… — Но не успя да довърши мисълта си, защото изведнъж се появи жената.

— Старче, пак ли ругаете проклетото правителство? — Тя го сбута закачливо и постави сметката върху масата.

— Хей, наистина не се наложи да ги убеждавам много тези двамата — захили се Мъдреца, когато Уинтърсоул подхвърли три долара на масата. — Изглежда, не обичат федералното правителство повече от мен.

— Че кой го харесва? — Тя сви рамене, после изведнъж сведе поглед към животното до нея, което започна тихо да ръмжи. Хипнотизира те, нали? — попита жената, наблюдавайки мъжа със странните сиви очи, който се взираше в явно недоволната котка, докато опипваше гердана си от мечи нокти.

Уинтърсоул заклати бавно глава.

— Твърде вероятно, защото ти излъчваш насилствена смърт… Може би твоята собствена — въздъхна жената. — Така че ако продължавате да се навъртате наоколо, ще трябва да разбера нещо за вас двамата, за да може да съжителстваме заедно.

Дългата й коса се развя над рамото на Уинтърсоул, когато тя се наведе и взе гердана от ръката му.

— Това твое ли е? — попита тя, оглеждайки поотделно всеки нокът.

Уинтърсоул кимна мълчаливо.

— Тогава ето какво ще направим. — Тя разкопча ризата си, бавно разтърка ноктите от гризли върху оголената част на врата и раменете си и после мушна гердана през главата му. — Не съм убедена, че може да ти помогне, ако сериозно я ядосаш — предупреди тя, като грабна трите долара и ги мушна в джоба на престилката си. — По-скоро мисля, че може да я предизвика да раздере гърлото ти някой ден, ако е в лошо настроение.

— Едва ли може да намери по-добър талисман от този, нали? — хилеше се старецът.

— Когато се върнеш следващия път, позволи ми да ти гледам на карти — предложи жената. — Тогава ще разбереш.

— Откъде знаеш, че ще се върна? — Уинтърсоул я изучаваше внимателно.

За миг жената се загледа в далечината и изящните й черти едва доловимо се промениха. После тя се усмихна.

— Защото го виждам.