Кристофър Паолини
Първородният (50)

На поляната под звездното небе

Когато Ерагон се събуди, край него нямаше никой.

Той отвори очи и видя изкусно гравирания таван на дома, който споделяше със Сапфира. Навън все още беше нощ и от изпълнения със светлини град под тях се носеше шумът от забавленията на елфите.

Преди да успее да осъзнае нещо повече от това, Сапфира се втурна в ума му, излъчвайки силна тревога и напрежение. В съзнанието си той я видя как седи до Исланзади сред корените на дървото Меноа, а после тя го попита:

— Как си?

— Чувствам се… добре. Отдавна не съм бил толкова добре. Колко време бях…

— Само час. Щях да остана с теб, но бяхме нужни и тримата с Оромис и Глаедр, за да завършим церемонията. Трябваше да видиш как реагираха елфите, когато припадна. Никога преди не се е случвало подобно нещо.

— Ти ли направи това, Сапфира?

— Не беше само мое дело, нито само на Глаедр. Спомените на нашата раса, които добиха форма и плът чрез магията на елфите, те надариха с всичките ни умения, защото ти си единствената ни надежда да избегнем пълното изтребление.

— Не разбирам.

— Виж се в огледалото — предложи тя. — А после си почини. Ще се върна, когато се развидели.

След това тя го остави. Ерагон стана от леглото и се протегна, изненадан от усещането за здраве, което го изпълваше. Той отиде до стаята за къпане, взе огледалото, което използваше при бръснене, и го приближи до близкия фенер.

Замръзна намясто.

Сякаш всички безбройни физически промени, които с времето придават истинския облик на човешки Ездач и които Ерагон вече бе започнал да изпитва, откак се свърза със Сапфира, бяха приключили само за час. Лицето му сега бе гладко и скулесто като на елф, с изострени уши и скосени очи, а кожата му беше бледа като алабастър и сякаш блестеше леко с патината на магията. „Приличам на принц“. Ерагон никога не бе използвал тази дума за хора, още по-малко пък за себе си, но сега не можеше да си представи нещо, което да го описва по-добре от красив. И все пак не приличаше изцяло на елф. Челюстта му оставаше по-голяма, веждите — по-дебели, а лицето му бе по-широко. Сега изглеждаше по-изящен от всеки човек, но по-груб от всеки елф.

С треперещи пръсти Ерагон се пресегна под яката си, за да напипа белега.

Не откри нищо.

Той разкъса туниката си и се изви пред огледалото, за да види гърба си. Беше също толкова гладък, колкото и преди битката във Фардън Дур. В очите му бликнаха сълзи, докато докосваше мястото, където Дурза го бе осакатил. Знаеше, че гърбът му никога повече нямаше да му създава проблеми. Липсваше не само зловещият прорез, но и всеки друг белег и дефект по тялото му. Беше чист като новородено. Бяха изчезнали дори петнистите белези между бедрата му — спомен от първия му полет със Сапфира.

„Превърнах се в това, което винаги е трябвало да бъда“ — помисли си той и пое глътка от опияняващия въздух.

Пусна огледалото на леглото и се облече в най-хубавите си дрехи: алената туника със златните нишки, колан, украсен с бял нефрит, топли панталони и чифт платнени ботуши, които елфите много обичаха. На ръцете си сложи кожените гривни, подарени му от джуджетата.

После слезе от дървото и се заразхожда сред сенките на Елесмера, гледайки как елфите празнуват, обхванати от треската на нощта. Никой не го разпозна, но всички го поздравяваха като един от своите и го канеха да се включи в игрите им.

Бяха се променили дори сетивата му и трептяха чувствително от множеството нови гледки, звуци, миризми и усещания. Виждаше в мрака, който преди го бе обгръщал като слепец. Можеше само да докосне едно листо и да преброи всички влакънца по него. Разпознаваше миризмите като вълк или дракон. И можеше да чуе трополенето на миши крачета сред храстите, както и падането на парченце кора в тревата. Туптенето на сърцата около него бе като удари с тъпан.

Безцелната му разходка го отведе до дървото Меноа, където се спря, за да погледа наобиколената от празнуващите Сапфира. Не разкри присъствието си на другите.

— Къде отиваш, малки мой? — запита го тя.

Той видя, че Аря става от мястото до майка си и си проправя път сред събралите се елфи, а после като горски дух се скрива сред дърветата отвъд поляната.

— Между свещта и мрака — отвърна той и я последва.

Ерагон я проследи по нежния й аромат на стрити борови иглички, по леката й като перце стъпка и трептенето, което оставаше след нея във въздуха. Откри я сама в края на малка полянка, застанала като диво животно и взряна в съзвездията на небето.

Когато Ерагон се приближи, Аря го погледна, сякаш го вижда за първи път. Очите й се разшириха в шепот:

— Това ти ли си, Ерагон?

— Да.

— Какво са ти сторили?

— Не зная.

Тръгнаха заедно сред гъстите гори, които ехтяха от музиката и гласовете на празника. Промененият от драконите Ерагон усещаше твърде ясно присъствието на Аря — шепота на дрехите по кожата й, мекотата на врата й, изяществото на миглите й, по които капчици роса блестяха като дъждовни капки върху черни венчелистчета.

Те се спряха на брега на тясно поточе, толкова кристалночисто, че на слабата светлина бе почти невидимо. Единственото, което издаваше съществуването му, бе гърленото шумолене на водата над скалите. Около тях гъстите борове оформяха пещера с клоните си, скривайки Ерагон и Аря от света и пазейки ги от студения въздух. Кухината изглеждаше като отделена от реалността, защитена сякаш с магия от дъха на времето.

И в това тайно място Ерагон внезапно се озова близо до Аря и цялата му страст към нея изригна като вулкан в ума му. Беше толкова опиянен от силата и жизнеността, които пламтяха във вените му, както и от необузданата магия, изпълваща гората, че забрави всякаква предпазливост и каза:

— Колко са високи дърветата, колко ярки звездите… и колко си красива, о, Аря Свит-кона.

При нормални обстоятелства щеше да сметне действието си за връх на глупостта, но в тази лудешка дива нощ му изглеждаше напълно нормално.

Тя настръхна.

— Ерагон…

Той не обърна внимание на предупредителния й тон.

— Аря, ще сторя всичко, за да спечеля ръката ти. Ще те последвам до края на света. Ще ти издигна замък с голи ръце. Ще…

— Ще спреш ли да ме преследваш? Можеш ли да ми обещаеш това?

И когато той се поколеба, тя пристъпи по-близо и каза с тих и нежен глас:

— Ерагон, невъзможно е, разбери. Ти си млад, а аз — стара, и това никога няма да се промени.

— Нима не изпитваш нищо към мен?

— Чувствата ми към теб са приятелски и нищо повече — отвърна тя. — Благодарна съм ти, че ме спаси от Гил’еад и намирам компанията ти приятна. Това е всичко… Откажи се, само ще разбия сърцето ти. Намери някого на своята възраст, някого с когото да прекараш дългия си живот.

Очите му се изпълниха със сълзи.

— Как можеш да си толкова жестока?

— Не съм жестока, а нежна. Ние с теб не сме предвидени един за друг.

— Можеш да ми дадеш своите спомени — предложи той в отчаянието си. — Тогава ще имам същия опит и знание като теб.

— Това би било насилие над природата.

Аря вдигна брадичка, лицето й бе мрачно и сериозно. Блестящите звезди го къпеха в сребърна светлина. В гласа й се прокрадна стоманена нотка:

— Чуй ме добре, Ерагон. Между нас не може и никога няма да стане нищо! И докато не успееш да постигнеш мир с чувствата си, нашето приятелство трябва да се прекрати, защото твоите емоции не правят нищо друго, освен да ни разсейват от дълга ни. — Тя му се поклони. — Довиждане, Ерагон Сенкоубиец.

После мина край него и изчезна в Ду Велденварден.

Сълзите потекоха по бузите на Ерагон и закапаха по мъха, където останаха, без да попиват — като перли, хвърлени по изумрудено кадифе. Внезапно изгубил сили, той седна на един изгнил пън, скри лице в ръцете си и заплака от мъка. Любовта му към Аря бе несподелена и обречена. И току-що я бе прогонил още по-далеч от себе си.

След няколко минути Сапфира се приближи.

— О, малки мой. — Тя го докосна с муцуна по рамото. — Защо трябваше да си причиняваш това? Знаеше какво ще стане, ако отново се опиташ да спечелиш Аря.

— Не можах да се спра.

Той обви ръце около раменете си и се заклати напред-назад. Силата на отчаянието му бе превърнала плача в хълцащи хлипове. Сапфира го покри с едното си топло крило и го придърпа до себе си като майка соколица — малкото си. Той се сви до нея и остана така, докато нощта не се превърна в ден и Агаети Бльодрен не приключи.