Кристофър Паолини
Първородният (37)

Висящ на косъм

Насуада блъсна вратата към стаята си и с бърза крачка отиде до бюрото, а после се свлече на стола, сляпа за всичко наоколо. Гърбът й бе толкова схванат, че раменете не се допираха до облегалката. Чувстваше се вкочанена от неразрешимата дилема, пред която бяха изправени Варден. Издигането и спускането на гърдите й се забави толкова, че стана почти недоловимо. „Провалих се“ — мислеше си тя.

— Мадам, ръкавът ви!

Извадена от самосъжалението си, тя подскочи стреснато, осъзнавайки, че Фарика се опитва да почисти нещо на дясната й ръка. От богато бродирания ръкав излизаше струйка дим. Насуада притеснено стана от стола и се изви, за да открие източника на пушека. Цялата й рокля наоколо се разпадаше на тебеширен прах, от който излизаха зловонни изпарения.

— Помогни ми да се измъкна от това — каза тя.

Държейки засегнатата си ръка далече от тялото, момичето застина неподвижно, докато Фарика развързваше горната част на дрехата й. Пръстите на прислужницата се движеха по гърба й с трескава скорост в неравната борба с възлите, но накрая тя успя да свали вълнената черупка, обграждаща гърдите на Насуада. Когато това стана, водачката на Варден бързо измъкна ръце от ръкавите и отскочи далеч от плата. Тя се изправи до бюрото, задъхана и облечена единствено в лененото си бельо и чехлите. За нейно облекчение, те не бяха пострадали, но пък воняха отвратително.

— Изгорихте ли се? — запита Фарика. Насуада поклати глава, защото не вярваше на езика си достатъчно, че да говори. Прислужницата подритна роклята с крак. — Що за зло е това?

— Един от отвратителните бъркочи на Орин — изграчи Насуада. — Разлях го в лабораторията му.

Тя се успокои с няколко дълги вдишвания и с ужас огледа съсипаната рокля. Жените от Дургримст Ингетум й я бяха ушили като дар за последния й рожден ден и тя бе една от най-ценните й одежди. Нямаше с какво да я замени, нито пък можеше да оправдае закупуването на нова, имайки предвид финансовите трудности на Варден. „Някак си ще трябва да карам без нея“.

Фарика поклати глава.

— Срамота е да изгубим толкова красива рокля. — Тя отиде от другата страна на бюрото до кошницата си за шиене и се върна с ножици в ръце. — Но можем да спасим по-голямата част от плата. Ще отрежа поразените части и ще ги изгоря.

Насуада се намръщи и започна да обикаля из стаята, пламтейки от гняв заради собствената си непохватност и заради това, че към и без това огромния й списък с проблеми се е добавил нов.

— Какво ще облека утре? — възкликна тя.

Ножиците захапаха вълната с неумолима твърдост.

— Може би ленената рокля?

— Твърде е делнична, за да я нося пред Орин и благородниците му.

— Дайте ми малко време, мадам. Сигурна съм, че ще мога да я прекроя, така че да ви послужи добре. Щом свърша, ще изглежда два пъти по-красива, отколкото някога е била.

— Не, не. Няма да се получи. Просто ще ми се изсмеят. И добре облечена ми е достатъчно трудно да си извоювам уважението им, а какво остава, ако нося кърпени рокли. Само ще афишират бедността ни.

По-възрастната жена изгледа Насуада твърдо.

— Уверявам ви, че ще стане. И не само това, гарантирам ви, че останалите дами ще бъдат толкова запленени от новата мода, че ще ви имитират. Просто изчакайте и ще видите. — Тя отиде до вратата, отвори я съвсем мъничко и подаде повредения плат на един от стражите отвън. — Господарката иска това да се изгори. Направи го тайно и да не си издумал дума на никого, или ще се разправяш с мен.

Стражът отдаде чест.

Насуада не можа да не се усмихне.

— Как ли щях да се справям без теб, Фарика?

— Доста добре, мисля си.

След като си сложи зелената ловджийска рокля, която й даваше малко спасение от жегата заради тънката си пола, Насуада реши, че дори и толкова зле настроена към Орин, колкото бе в момента, ще приеме съвета му и ще прекъсне обичайния си график, за да свърши нещо съвсем маловажно, като например да помогне на Фарика да разпори шевовете на съсипаните одежди. Тя откри, че монотонната дейност е чудесен начин да фокусира мислите си. Докато дърпаше конците, обсъди проблемите на Варден с прислужницата с надеждата, че по-възрастната жена може да види някакъв изход, който Насуада е пропуснала.

Но единствената помощ на Фарика в тази посока се оказа нейната наблюдателност:

— Изглежда, че повечето проблеми на този свят се коренят в златото. Ако имахме достатъчно, щяхме да откупим самия Галбаторикс направо от черния му трон… Можеше дори да не ни се наложи да се бием с войниците му.

„Наистина ли очаквах, че някой друг ще свърши моята работа вместо мен? — запита се Насуада. — Аз ни набутах в това и аз трябва да ни измъкна“.

Тя протегна ръка с намерението да разпори един шев, но вместо това закачи с върха на ножа си единия ръб на дантелата и я сряза на две. Загледа се в назъбената рана на материята, в разкъсаните краища на жълтите нишки, които се изсипаха върху роклята като гърчещи се червеи. Загледа се и почувства как в гърлото й се надига истеричен смях, а очите й се насълзяват. Възможно ли беше късметът й да стане по-лош?

Дантелата беше най-ценната част от роклята. Макар и да изискваше усилие, редкостта и високата й цена идваха най-вече от основната съставка за изготвянето й: огромно и смразяващо количество време. Правенето на дантела отнемаше толкова много, че ако човек опиташе да я прави сам, прогресът се измерваше не в седмици, а в месеци. При равно тегло този материал струваше повече от злато и сребро.

Тя прокара пръсти по дантелата, спирайки се при прореза, който бе направила. „Не че отнема чак толкова много енергия, само време“. Тя самата ненавиждаше да я прави. Енергия… енергия… В този миг през ума й пробягаха няколко образа: Орин, който говори за използване на магия в изследванията; Триана, жената, която оглавяваше Ду Врангр Гата след смъртта на Близнаците; един от лечителите на Варден, който й обясняваше принципите на магията, когато беше на пет или шест годинки. Разпокъсаните картини образуваха редица, която водеше до толкова нетипична и нестандартна мисъл, че тя най-накрая пусна смеха, зародил се в гърлото й.

Фарика я изгледа странно и зачака обяснение. Насуада се изправи и половината рокля се изсипа от скута й на пода.

— Бързо извикай Триана — каза тя. — Не ме интересува какво прави, просто ми я доведи.

Кожата около очите на Фарика се опъна, но тя само направи реверанс и отвърна:

— Както поискате, мадам.

После излезе през скритата врата за прислугата.

— Благодаря ти — прошепна Насуада на празната стая.

Тя разбираше нежеланието на прислужницата си. И на нея не й беше уютно при общуването с магьосници. Всъщност вярваше на Ерагон само защото бе Ездач, макар че и това не бе гаранция за почтеност, за което Галбаторикс бе живото доказателство. Също така и заради клетвата му за вярност, която Насуада знаеше, че той никога няма да наруши. Мисълта за силите на заклинателите я плашеше. Мисълта, че привидно нормален човек може да те убие с една дума, да нахлуе в ума ти, ако поиска, да лъже, мами и краде, без да го хванат, да наранява обществото по всякакви възможни начини…

Пулсът й се ускори.

Как можеш да наложиш единен закон, ако някаква част от населението притежава специални сили? На най-първично ниво войната на Варден срещу Империята не беше нищо повече от опит да се наложи справедливостта на един мъж, който бе използвал безогледно своите магически сили, и да му се попречи да извърши нови престъпления. „И цялата тази болка и разруха само защото никой няма силата да надвие Галбаторикс. Той дори няма да умре след нормалния брой години!“

Но макар Насуада и да не харесваше магията, тя знаеше, че тази сила ще играе ключова роля в отстраняването на Галбаторикс и че не може да си позволи да отстрани заклинателите от играта, преди победата да е сигурна. И щом това станеше, тя щеше да разреши проблема, който представляваха те.

Рязко почукване по вратата смути мислите й. Нагласи учтива усмивка на лицето си, вдигна преградите на ума си така, както я бяха учили, а после каза:

— Влез!

Беше важно да изглежда мила, след като е извикала Триана толкова внезапно.

Вратата се отвори със замах и чернокосата магьосница нахлу в стаята. Докато вървеше към бюрото, очевидно забързана, къдриците й се клатеха високо над главата. Изглеждаше така, сякаш току-що са я вдигнали от леглото. Покланяйки се като джуджетата, тя каза троснато:

— Викали сте ме, лейди?

— Да.

Насуада се отпусна на стола и огледа бавно Триана. Магьосницата вдигна брадичка пред взора на водачката на Варден.

— Искам да разбера какво е най-важното правило в магията?

Триана се намръщи.

— Че каквото и да направиш с нейна помощ, ще изисква също толкова енергия, колкото би изисквало и иначе.

— А онова, което можеш да направиш, е ограничено само от находчивостта ти и познанията ти върху древния език, нали?

— Има и някои други ограничения, но най-общо казано — да. Лейди, защо питате? Сигурна съм, че макар и да не ги разпространяваме наляво и надясно, вие сте запозната с основните принципи на магията.

— Така е. Но исках да съм сигурна, че съм ги разбрала правилно.

Без да помръдва от стола си, Насуада се пресегна и вдигна полите си, за да може Триана да види скъсаната дантела.

— Значи в рамките на тези ограничения би трябвало да можете да измислите магия, чрез която да създавате дантела.

Тъмните устни на магьосницата се изкривиха в презрителна усмивка.

— Ду Врангр Гата имат по-важни задачи от това да поправят дрехите ви, лейди. Изкуството ни не е толкова често срещано, че да се използва за подобни капризи. Сигурна съм, че вашите шивачки и шивачи ще са повече от способни да изпълнят желанието ви. Сега, ако ми позволите, ще…

— Замълчи, жено — каза Насуада с гневен тон. Удивена, Триана замръзна посред думите си.

— Виждам, че ще ми се наложи да дам на Ду Врангр Гата същия урок, който дадох на Съвета на старейшините. Може и да съм млада, но не съм дете и няма да бъда покровителствана от вас. Питам те за дантелата, защото ако можете да я произвеждате бързо с помощта на магия, значи можем да подпомогнем Варден, като продаваме по-евтино плата из Империята. Собственият народ на Галбаторикс ще ни осигури средствата да оцелеем.

— Но това е нелепо — възкликна Триана. Дори стоящата зад гърба й Фарика изглеждаше скептична. — Не можем да платим за война с дантела!

Насуада вдигна вежда.

— И защо не? Жените, които иначе никога не биха могли да си позволят да притежават подобно нещо, ще се втурнат при шанса да купят нашата. Всяка фермерска жена, която копнее да изглежда по-богата, отколкото всъщност е, ще поиска да си набави. Дори заможните търговци и благородници ще ни дадат златото си, защото нашата дантела ще е по-фина от всяка, създадена от човешки ръце. Ще станем толкова богати, че ще съперничим на джуджетата. Тоест, ако сте достатъчно опитни в уменията си, за да изпълните желанието ми…

Триана отметна коса.

— Съмнявате се в уменията ми?

— Възможно ли е да се направи?

Магьосницата се поколеба, а после взе роклята от Насуада и огледа дантелата дълго и задълбочено. Накрая каза:

— Би трябвало да е възможно, но ще трябва да извърша няколко експеримента, преди да разбера със сигурност.

— Направи го веднага. Отсега нататък това е най-важната ти задача. И си намери опитен майстор на дантели, за да ти дава съвети за моделите.

— Да, лейди Насуада.

Насуада смекчи глас.

— Добре. Също така искам да избереш най-добрите членове на Ду Врангр Гата и да работиш с тях, за да измислите магически техники, които да помогнат на Варден. Това е твоя отговорност, не моя.

— Да, лейди Насуада.

— Сега ще ти позволя да си тръгнеш. Очаквам доклада ти утре сутринта.

— Да, лейди Насуада.

Доволна, водачката на Варден се загледа в гърба на отиващата си магьосница, а после затвори очи и си позволи да се наслади на момента и гордостта си от постигнатото. Знаеше, че никой мъж, дори баща й, не би могъл да измисли такова разрешение.

— Това ще е моят принос към Варден — каза си Насуада, съжалявайки, че Аджихад не може да го види. После повиши глас и запита: — Изненадах ли те, Фарика?

— Винаги го правите, мадам.