Кристофър Паолини
Първородният (25)

Стрела в сърцето

Откакто напуснаха Серис, всеки ден минаваше като мъглив сън в един безкраен топъл следобед, прекаран в гребане по езерото Елдор и река Гаема. Около тях водата шумолеше през тунели от свежи борове и навлизаше все по-навътре към сърцето на Ду Велденварден.

За Ерагон пътуването с елфите беше истинско удоволствие. Нари и Лифаен постоянно се смееха и пееха песни, особено когато и Сапфира бе наоколо. Рядко гледаха в друга посока или говореха за друго в нейно присъствие, освен за самата нея. И независимо от външните прилики, елфите не бяха хора. Движеха се твърде бързо и твърде плавно за създания от плът и кръв. И когато разговаряха, често използваха обиколни изрази и афоризми, които оставяха Ерагон напълно объркан. Между изблиците си на веселие Лифаен и Нари мълчаха с часове, наблюдавайки обкръжението си, а лицата им изразяваха покой. Ако Ерагон или Орик се опитаха да ги заговорят по време на такова съзерцание, получаваха най-много една-две думи за отговор.

Това накара момчето да оцени колко пряма и директна е била Аря в сравнение със своите сънародници. Всъщност тя определено се чувстваше некомфортно около Лифаен и Нари, сякаш вече не бе сигурна как да се държи със собствения си вид.

От носа на кануто Лифаен погледна през рамо и каза:

— Кажи ми, Ерагон-финиарел… Какво пее твоят народ за тези тъмни времена? Помня песните и стиховете, които чух в Илиреа — сагите, посветени на вашите горди крале, — но това бе много, много отдавна, а спомените са като изсъхнали цветя в ума ми. Какви нови творби е създал народът ти?

Ерагон се намръщи, опитвайки се да си спомни имената на историите, които му бе разказвал Бром. Когато ги чу, Лифаен поклати тъжно глава и каза:

— Толкова много е изгубено. Дворцовите балади не са оцелели и ако това е всичко, значи нищо не е останало и от историята и изкуството ви, освен няколко глупави разказчета, които Галбаторикс е позволил да оцелеят.

— Веднъж Бром ни разказа за падането на Ездачите — отвърна Ерагон, в опит да се защити. В ума му проблесна образ на сърна, бягаща край прогнили пънове — картина от очите на Сапфира, която ловуваше.

— О, смел мъж. — За известно време Лифаен гребеше мълчаливо. — Ние също пеем за падането… но рядко. Повечето от нас помнят деня, в който Враел прекрачи прага, от който няма връщане, и все още тъжим за избитите си семейства и изпепелените ни градове — червените лилии на Евайена, кристалите на Лутивира… Времето не може да заглуши болката от тези рани, дори и да изминат хиляда години и самото слънце да умре, оставяйки света, потопен във вечна нощ.

Орик изсумтя изотзад.

— Същото е и с джуджетата. Помни, елфе, че ние изгубихме цял клан при предателството на Галбаторикс.

— А ние — своя крал Евандар.

— Никога не съм чувал за това — възкликна изненадано Ерагон.

Лифаен кимна, докато ги прекарваше край един скрит под повърхността камък.

— Малцина го знаят. Бром можеше и да ти каже — той беше свидетел на фаталния удар. Преди смъртта на Враел елфите се изправиха срещу Галбаторикс на полетата на Илиреа, в последен опит да го надвием. Там Евандар…

— Къде е Илиреа? — прекъсна го Ерагон.

— Това е Уру’баен, момче — отвърна Орик. — Някога беше елфически град.

Без да се обижда от прекъсването, Лифаен продължи:

— Както казах, Илиреа бе един от нашите градове. Изоставихме го по време на войната с драконите, а после човеците го приеха за своя столица след отлъчването на крал Паланкар.

— Крал Паланкар? Кой е той? На него ли е кръстена долината Паланкар?

Този път елфът се обърна към него и го изгледа с насмешка.

— Имаш повече въпроси от листата по дърветата, Аргетлам.

— И Бром така казваше.

Лифаен се усмихна, а после замълча, за да събере мислите си.

— Когато твоите предци пристигнали в Алагезия преди осемстотин години, те я обходили в търсене на подходящо място, на което да се заселят. Накрая избрали долината Паланкар, макар и тогава да не се е казвала така, защото била едно от малкото добре защитени места, незаети от нас или джуджетата. Там вашият крал Паланкар започнал да изгражда могъщо кралство. В опит да разшири границите си, той решил да води война с нас, макар и да не сме го провокирали. Нападнал ни на три пъти, но и трите пъти сме го отблъснали. Силите ни изплашили благородниците под властта на Паланкар и те помолили краля си да сключи мир. Той не им обърнал внимание. Тогава те ни предложили договор, който ние сме подписали без знанието на краля им. С наша помощ Паланкар бил надвит, но той, както и семейството му, отказали да напуснат долината. И тъй като ние не сме искали да го убиваме, сме изградили кулата Риствак’баен, така че Ездачите да бдят над Паланкар и да гарантират, че той няма отново да се сдобие с власт или да нападне някой от народите на Алагезия…

Не след дълго някогашният крал бил убит от най-алчния си син — онзи, който нямал търпение да получи наследството му. От този миг нататък в семейството му царували убийства, предателства и други извращения, докато домът Паланкар не се превърнал в жалка сянка на някогашното си величие. Неговите наследници обаче така и не напуснали долината и кралската кръв все още тече във вените на Теринсфорд и Карвахол.

— Разбирам — каза Ерагон.

Лифаен вдигна едната си вежда.

— Дали? Това има по-голямо значение, отколкото си мислиш. Именно това събитие убедило Анурин — предшественика на Враел — да позволи на хората да стават Ездачи. Целта му била да се избягват нови подобни конфликти.

Орик се изсмя остро.

— Това трябва да е предизвикало доста спорове.

— Да, решението не било особено популярно — призна Лифаен. — Дори и днес мнозина се съмняват, че е било достатъчно мъдро. Това предизвикало такова несъгласие между Анурин и кралица Деланир, че Анурин се отказал от поста си в нашето правителство и основал Ездачите на Вроенгард като отделна независима институция.

— Но ако Ездачите са били разделени от вашето правителство, как са можели да поддържат мира? Нали това е било предназначението им? — запита Ерагон.

— Не са можели — отвърна Лифаен. — Не и докато кралица Деланир не прозряла необходимостта Ездачите да станат независими от повелител или крал и не им върнала достъпа до Ду Велденварден. Но тя така и не приела напълно идеята, че нечия власт може да бъде по-голяма от нейната.

Ерагон се намръщи.

— Нима това не е било целият смисъл на начинанието?

— И да… и не. Ездачите е трябвало да внимават за опасности сред различните правителства и раси, но някой трябвало да надзирава надзирателите? Точно този проблем е предизвикал падането. Никой не ги е предупредил за недостатъците в собствената им система, защото били недостъпни и неподвластни за никого.

Ерагон гребеше, докато обмисляше думите на Лифаен. Първо от едната страна, после от другата. Греблото подскочи в ръцете му, защото се вряза странично в течение.

— Кой е наследил Деланир като крал или кралица?

— Евандар. Той се възкачил на трона преди петстотин години, когато Деланир абдикирала, за да изучава мистериите на магията, и останал на него до смъртта си. Сега ни управлява неговата съпруга Исланзади.

— Това е… — Ерагон се спря, широко отворил уста. Щеше да каже невъзможно, но осъзна колко нелепо би прозвучало. Вместо това попита: — Елфите безсмъртни ли са?

— Някога сме били като вас — отвърна меко Лифаен. — Ярки, мимолетни, ефимерни като сутрешна роса. Сега животът ни продължава безкрайно през прашните години. Да, ние сме безсмъртни, макар и все така уязвими за раните на плътта.

— Станали сте безсмъртни? Как?

Но елфът отказа да обясни, колкото и да го увещаваше Ерагон.

— Колко възрастна е Аря? — запита накрая момчето.

Лифаен обърна блестящите си очи към него и Ерагон потрепери от смущаващата яснота, с която те го изучаваха.

— Аря? От какво естество е интересът ти към нея?

— Аз… — Ерагон замълча смутено, внезапно осъзнал, че не е наясно с намеренията си. Елфката го привличаше, но това усещане се усложняваше от факта, че тя не принадлежи към расата му и че възрастта й, каквато и точно да беше, със сигурност надвишаваше неговата поне петкратно. „В очите й сигурно съм малко дете“.

— Не зная — отвърна честно той. — Но тя спаси не само моя живот, но и този на Сапфира и искам да науча повече за нея.

— Чувствам се засрамен, че зададох този въпрос — каза Лифаен, изговаряйки много внимателно всяка дума. — Сред моя вид се смята за грубо да се интересуваш от личните работи на друг… Но трябва да го кажа, а мисля, че и Орик е съгласен с мен — нужно е да се научиш да пазиш сърцето си, Аргетлам. Сега не е времето да го загубиш, а и в този случай няма да бъде в добри ръце.

— Аха — изсумтя Орик.

Ерагон почувства горещина и кръвта се изля в лицето му като нажежено олио, врящо из цялото му тяло. Преди да успее да отвърне, Сапфира влезе в ума му.

— А, ето че е време да пазиш и езика си. Те ти мислят доброто. Не ги обиждай.

Той си пое дълбоко дъх и се опита да позволи на смущението си да премине.

— Съгласна ли си с тях?

— Ерагон, аз мисля, че ти си преизпълнен с обич и в момента търсиш някой, който да отвърне на чувствата ти. В това няма нищо срамно.

Той се опита да приеме думите й, а накрая отвърна само:

— Скоро ли ще се върнеш?

— Вече съм на път.

Момчето върна вниманието си върху непосредственото си обкръжение. Елфът и джуджето го гледаха внимателно.

— Разбирам тревогата ви… и все пак бих искал да получа отговор на въпроса си.

Лифаен се поколеба само за кратко.

— Аря е съвсем млада. Роди се една година преди краха на Ездачите.

На сто години! Макар и да бе очаквал нещо подобно, Ерагон все пак се шокира. Опита се да го скрие зад безизразно изражение. „Та тя би могла да има праправнуци, по-стари от мен!“ Замисли се за това в продължение на няколко минути, а после, за да се разсее, каза:

— Спомена, че хората са открили Алагезия преди осемстотин години. Но Бром ми разказа, че сме дошли три века след основаването на Ездачите, което е било преди хиляди години.

— Две хиляди седемстотин и четири по вашето летоброене — обяви Орик. — Бром е бил прав, ако смяташ един самотен кораб с двадесетина воини за пристигането на хората в Алагезия. Те пуснали котва на юг — там, където сега се намира Сурда. Срещнали сме ги по време на експедициите им и сме обменили дарове, но после те си тръгнали и ние не сме виждали друг човек почти две хилядолетия, тоест докато крал Паланкар не пристигнал с цялата си флота. Хората напълно ни бяха забравили по онова време, ако се изключат бабините истории за косматите мъже от планините, които крадели деца посред нощ. Ба!

— Знаеш ли откъде е дошъл Паланкар? — запита Ерагон.

Орик се намръщи и загриза крайчеца на мустака си, но после поклати глава.

— Историята ни казва само, че родината му била далеч на юг, отвъд Беор, и че бягал от война и глад.

Идеята много се хареса на Ерагон и той изтърси:

— Значи може би някъде там има страни, които могат да ни помогнат в битката срещу Галбаторикс.

— Възможно е — съгласи се Орик. — Но ще ни е трудно да ги открием дори на гърба на дракон, а и се съмнявам, че ще говорят нашия език. А и кой би искал да ни помогне? Варден не могат да предложат кой знае какво на чужда страна. А и е достатъчно трудно да прекараш армия от Фардън Дур до Уру’баен, пък какво остава да я накараш да измине стотици, ако не и хиляди мили.

— И не можем да си позволим да те пращаме на подобна мисия — добави Лифаен.

— Аз все пак…

Ерагон бе прекъснат от Сапфира, която прелетя над реката, следвана от разлютено ято врабчета и косове, решени да я прогонят далеч от гнездата си. В същото време от армиите катерички, скрити сред клоните, проехтя хор от писукане и цвърчене.

Лифаен засия и извика:

— Не е ли великолепна? Виж как люспите й улавят светлината! Никое съкровище на света не може да се сравни с тази гледка.

От стоящия в другото кану Нари се чуваха подобни възклицания.

— Направо нетърпимо според мен — измърмори Орик на брадата си.

Ерагон потисна усмивката си, макар и да бе съгласен с джуджето. Елфите явно нямаше да се уморят да възхваляват Сапфира.

— Няма нищо лошо в няколко комплимента — каза тя в главата му. После се приземи с голям плисък и потопи глава, за да избегне едно гмуркащо се врабче.

— Естествено че няма — отвърна Ерагон.

Сапфира го погледна изпод водата.

— Това сарказъм ли беше?

Той се захили и не отговори. После се обърна към другата лодка и се загледа в гребящата Аря, в изпънатия й изящен гръб, в съвършеното й лице и светлите петна, които го озаряваха през гъстите клони на дърветата. Изглеждаше толкова мрачна и нещастна, че му се дощя да я утеши.

— Лифаен? — запита той тихо, за да не го чуе Орик. — Защо Аря е толкова… нещастна? Ти и…

Раменете на елфа се вкочаниха под червеникавата му туника и той прошепна толкова тихо, че Ерагон едва го чу:

— За нас е чест да служим на Аря Дрьотнингу. Тя е страдала в името на народа ни повече, отколкото можеш някога да си представиш. Ние се радваме и празнуваме заради онова, което е постигнала със Сапфира, и плачем в сънищата си за жертвата… и загубата й. Но това е нейната собствена мъка и аз нямам право да я разкривам без позволението й.

Докато Ерагон седеше край лагерния им огън, галейки парче мъх, което на допир наподобяваше заешка козина, чу някаква суматоха по-навътре в гората. Споглеждайки се със Сапфира и Орик, той извади Зар’рок и залази по посока на звука.

Спря на ръба на малко дефиле и погледна към отсрещната му страна, където един сокол със счупено крило се гърчеше насред боровинков храст. Птицата замръзна, щом го видя, а после отвори клюн и нададе пронизителен писък.

— Каква ужасна съдба, да не можеш да летиш — каза Сапфира.

Когато Аря пристигна, тя погледна сокола, опъна лъка и с един безпогрешен изстрел го прониза в сърцето. В началото Ерагон си помисли, че го е сторила, за да набави храна, но тя не понечи да прибере нито птицата, нито стрелата.

— Защо? — запита той.

Тя го изгледа изпитателно и свали тетивата на лъка си.

— Защото бе ранен твърде лошо, за да го излекувам, и щеше да умре тази нощ или утре сутрин. Така е в природата. Спестих му часове мъки.

Сапфира сведе глава и докосна Аря по рамото с муцуна, а после се върна в лагера им, дращейки кората на дърветата с опашка. Когато Ерагон понечи да я последва, Орик го дръпна за ръкава и той се наведе, за да чуе тихите думи на джуджето:

— Никога не моли елф за помощ — може да реши, че ще ти е по-добре, ако си мъртъв, а?