Кристофър Паолини
Първородният (18)

По буйния поток

Първия ден след напускането на Тарнаг, Ерагон се опита да научи имената на стражите, пратени от Ундин. Те бяха Ама, Трига, Хедин, Ексвар, Дютмер, Торв и Шргниен. Младежът така и не можа да произнесе последното, но поне разбра, че означавало вълче сърце.

В центъра на всеки от саловете имаше малка кабина. Ерагон предпочиташе да прекарва времето си, седнал на ръба на дървените трупи, гледайки как се носят бавно покрай планините Беор. Рибарчета и врани прелитаха над чистата река, а по блатистите брегове сини чапли стърчаха на подобните си на кокили крака. Брегът бе плетеница от светли петна, защото слънчевите лъчи се пречупваха през клоните на леските, буковете и върбите. От време на време някоя голяма жаба изквакваше от скривалището си сред папратите.

Когато Орик седна до него, Ерагон каза:

— Красиво е.

— Така си е.

Джуджето тихо запали лулата си.

Ерагон се заслуша в скърцането на дървото и въжетата, докато Трига движеше сала с дългия прът, вклинен в задната част на кърмата.

— Орик, можеш ли да ми кажеш защо Бром се е присъединил към Варден? Знам толкова малко за него. През по-голямата част от живота ми той бе просто селският разказвач.

— Той не се е присъединявал към Варден. Той създаде организацията. — Орик замълча, за да изтърси малко пепел във водата. — Когато Галбаторикс стана крал, Бром се оказа единственият все още жив Ездач, който се опълчи на клетвопрестъпниците.

— Но тогава той не е бил Ездач. Драконът му е бил убит в битката при Дору Араеба.

— Е, така или иначе бе трениран за Ездач. Бром организира приятелите и съюзниците на Ездачите, принудени да избягат в изгнание. Именно той убеди Хротгар да пусне Варден да живеят във Фардън Дур и осигури подкрепата на елфите.

Те помълчаха известно време.

— Но защо се е отказал от водачеството? — запита Ерагон.

Орик се усмихна криво.

— Може би никога не го е искал. Това бе, преди Хротгар да ме осинови, така че не съм виждал много-много Бром в Тронхайм… Той непрестанно се бореше с клетвопрестъпниците.

— Твоите родители са мъртви?

— Аха. Шарката ги покоси, когато бях млад, и Хротгар бе достатъчно добър да ме приветства в залата си. И тъй като нямаше собствени деца, реши да ме направи свой наследник.

Ерагон си помисли за шлема си, белязан от символа на Ингетум. „Хротгар бе добър и към мен“.

Когато настъпи следобедният здрач, джуджетата поставиха по един фенер в ъглите на саловете. Червената им светлина позволяваше да се вижда в тъмното. Ерагон се приближи до Аря и загледа чистите им лъчи.

— Знаеш ли как са направени? — запита той.

— С магия, която дарихме на джуджетата преди много години. Те я използват с невероятно майсторство.

Той вдигна ръка и се почеса по брадичката и бузите, усещайки наболата на места брада.

— Можеш ли да ме научиш на други магии, докато пътуваме?

Тя се обърна към него грациозно, въпреки неравните трупи на сала.

— Не е редно да го правя. Очаква те учител.

— Тогава поне ми кажи какво значи името на меча ми? — запита Ерагон.

Гласът на елфката бе много мек:

— Страдание. И това носеше, докато не стана твой.

Той погледна Зар’рок с неохота. Колкото повече научаваше за оръжието, толкова по-зловещо му се струваше. Сякаш острието можеше да причини злина по своя собствена воля. „Не стига че Морзан е избивал с него Ездачи, но и самото му име — Зар’рок — е зло“. Ако Бром не му го бе дал и ако не беше фактът, че мечът не можеше да се изтъпи или счупи, Ерагон щеше да го хвърли в реката на мига.

Преди да се стъмни съвсем, той реши да полети със Сапфира. Правеха го за пръв път от напускането на Тронхайм. Носеха се над Аз Рагни, където въздухът бе студен и рядък, а водата приличаше на лилава лента в далечината. Тъй като не разполагаше със седло, Ерагон стискаше здраво Сапфира с коленете си. Усещаше как твърдите й люспи се търкат в белезите от първия им полет.

Докато драконът се накланяше наляво, за да улови едно въздушно течение, той видя как от планините под тях три кафяви точки се изстреляха нагоре и започнаха да се издигат с голяма скорост. В началото Ерагон ги взе за соколи, но когато се приближиха, осъзна, че тези животни са дълги поне двадесет стъпки, с тънки опашки и кожести криле. Всъщност приличаха на дракони, макар и телата им да бяха по-малки и слаби, по-змиевидни от това на Сапфира. А и люспите им не блестяха и бяха покрити със зелени и кафяви петна. Възбуден, младежът ги посочи на Сапфира.

— Възможно ли е да са дракони? — запита я той.

— Не знам.

Тя се зарея на едно място, за да изчака приближаващите се със спираловидни движения създания. Новодошлите изглеждаха озадачени. Понесоха се към тях, но в последния момент се отклониха и продължиха нагоре със съсък.

Ерагон се ухили и напрегна ума си, в опит да докосне мислите им. Тогава обаче и трите се отдръпнаха и изреваха, отваряйки устите си като гладни змии. Пронизителният им писък бе не само физически, но и мисловен. Той прободе ума на Ерагон с дивашка сила, в опит да го обездвижи. Сапфира също го почувства. И без да спират писъка, съществата ги атакуваха с острите си като бръснач нокти.

— Дръж се — предупреди Сапфира.

Сви лявото си крило и се завъртя намясто, избягвайки двама от нападателите, а после бързо се издигна над третия. В същото време Ерагон яростно се опитваше да блокира крясъка им. В мига в който умът му се прочисти, той използва магията си.

— Не ги убивай — каза Сапфира. — Искам да натрупам опит.

Макар и създанията да бяха по-бързи, тя бе по-едра и силна. Едно от тях се спусна срещу й. Сапфира се преобърна назад — с главата надолу — и го изрита в гърдите. Силата на писъка намаля, докато раненият враг отстъпи с подвита опашка.

Сапфира разпери криле и се стрелна нагоре срещу другите две чудовища. Изпъна врат и Ерагон чу дълбокия тътен между ребрата й, а после огнената струя излетя с рев през челюстите й. Главата на дракона се обви от синкав ореол, който проблесна по подобните й на кристали люспи, докато тя не заискря цялата, сякаш озарена отвътре.

Двата драконоподобни звяра изграчиха ужасено и се хвърлиха в различни посоки. Умствената атака се стопи, докато те бягаха надалеч, отвъд билото на планината.

— За малко да ме изсипеш — каза Ерагон, отпускайки ръцете си, досега спазматично вкопчени във врата на Сапфира.

Тя се извърна и го погледна хитро.

— За малко, но не съвсем.

— Наистина — засмя се той.

Ободрени от тръпката на победата, те се върнаха при саловете. Докато драконът се снижаваше между две широки вълни, вдигнати от крилете й, Орик извика:

— Ранени ли сте?

— Не — отвърна му Ерагон. Ледената вода се завихри около краката му. — Това друга типична за Беор раса ли беше?

Орик го изтегли на борда.

— Наричаме ги Фангур. Те не са интелигентни като драконите и не могат да издишват огън, но все пак са опасни врагове.

— Забелязахме — Ерагон започна да масажира слепоочията, за да прогони главоболието след мисловната атака на Фангур. — Сапфира обаче бе доста над нивото им.

— Естествено — каза тя.

— Те така ловуват — обясни Орик. — Използват ума си, за да обездвижат плячката си, а после я убиват.

Сапфира опръска Ерагон с опашката си.

— Идеята е добра. Може би ще я пробвам при следващия лов.

Той кимна.

— Би могло да се окаже и полезно по време на бой.

Аря дойде при тях.

— Радвам се, че не ги убихте. Фангур са толкова редки.

— Но пак успяват да изяждат стадата ни — изръмжа Торв от вътрешността на кабината. Джуджето излезе и отиде при Ерагон, дъвчейки раздразнително под усуканите възли на брадата си. — Недей да летиш повече, докато се намираш в планините Беор, Сенкоубиецо. Достатъчно трудно е да те пазим и без да се биеш с небесни змии.

— Ще останем на земята, докато не достигнем равнините — обеща момчето.

— Добре.

Когато спряха, за да пренощуват, джуджетата завързаха саловете за две дървета близо до малко поточе, вливащо се в реката. Ама запали огън, докато Ерагон помагаше на Ексвар да издърпа Снежноплам на брега. После завързаха жребеца на една поляна.

Торв надзираваше издигането на шест широки палатки. Хедин събра дърва за подпалки, а Дютмер донесе провизии от втория сал и започна да готви вечеря. Аря пое стражата в края на лагера, а щом приключиха с останалите си задачи, към нея се присъединиха Ексвар, Ама и Трига.

Като че ли за Ерагон не остана нищо важно за вършене и той приклекна край огъня заедно с Орик и Шргниен, който свали ръкавиците си и простря ръце над пламъците. Момчето забеляза, че на всяко от кокалчетата на джуджето, освен на палците, бе поставен по един полиран метален кабър, дебел може би половин сантиметър.

— Какво е това? — запита го.

Шргниен го погледна и се засмя.

— Това са моите Аскудгамлн… моите стоманени юмруци. — Без да се изправя, той се изви и стовари пестника си в ствола на близкото дърво, оставяйки в кората четири симетрични дупки. — Добре удрят, нали?

Ерагон усети любопитство и завист.

— Как се правят? Искам да кажа, как се забиват в ръцете?

Шргниен се поколеба, опитвайки се да намери точните думи.

— Някой лечител те приспива дълбоко, така че да не изпитваш болка. После се… пробиват — нали това е думата? — … пробиват се дупки през ставите… — той прекъсна обяснението и заговори бързо на Орик на джуджешкия език.

— Във всяка дупка се поставя метално гнездо — обясни приятелят му. — Използва се магия, за да се застопори, и когато воинът се е съвзел напълно, в тези гнезда могат да се слагат бодли с различна големина.

— Да, точно — каза Шргниен и се ухили. Той хвана габъра на левия си показалец, внимателно го изви и го извади от кокалчето си, а после го подаде на Ерагон. Момчето се усмихна, докато го въртеше в дланта си.

— И аз не бих отказал да имам стоманени юмруци.

— Операцията е опасна — предупреди го Орик. — Малцина кнурлан си слагат Аскудгамлн, защото лесно може да изгубиш ръце си, ако бургията стигне твърде надълбоко — той вдигна юмрук и го показа на Ерагон. — Нашите кости са по-дебели и по-здрави от вашите. Може да се окаже невъзможно за човек.

— Ще го запомня.

При все това Ерагон си представи как със своите Аскудгамлн разбива главите на бронирани ургали и направо се влюби в идеята.

След като се нахрани, младежът се прибра в палатката си. Осветен от огъня, силуетът на свилата се отвън Сапфира приличаше на фигура, изрязана от черна хартия и залепена за платнището.

Ерагон бавно нагласяше одеялата. Спеше му се, но все още не искаше да си ляга. Мислите му летяха към дома. Чудеше се как ли са Роран, Хорст и останалите му познати от Карвахол, а също и дали в долината Паланкар е достатъчно топло, за да започне засаждането на реколтата. Обзе го внезапна тъга и силен копнеж и той извади дървена паница от раницата си и я напълни до ръба. После се концентрира върху образа на Роран и прошепна:

— Драумр копа.

Както винаги водата почерня, а после се избистри и разкри желания образ. Видя Роран, сам, в осветена от свещ спалня. Разпозна дома на Хорст.

„Сигурно се е отказал от работата си в Теринсфорд“ — реши Ерагон.

Братовчед му бе застанал на колене и стиснал ръце, гледаше стената с изражение, което Ерагон добре познаваше. Роран се бореше с някакъв сериозен проблем. При все това изглеждаше достатъчно добре, макар и малко изтощен, и Ерагон освободи контрола си над магията. Заклинанието се разпадна и повърхността на водата се прочисти. Успокоен, Ерагон изпразни купата и легна, придърпвайки одеялата до брадичката си. Затвори очи и потъна в топлия мрак — там, където реалността се огъва и извива пред вятъра на мисълта и където въображението разцъфтява, освободено от границите, и всичко е възможно. Скоро заспа. Дълбоко и спокойно, но точно преди да се събуди, мъгливите сънища бяха сменени от картина — ясна и жива, като истинска.

Видя измъчено черно небе, черно и алено от покрилия го пушек. Гарвани и орли кръжаха над дъжда от стрели, който летеше в двете посоки на велика битка. И един мъж, проснат в гъстата кал, с изкривен шлем и окървавена броня, а лицето му — скрито от проснатата върху него ръка.

Една бронирана длан се появи в полезрението на Ерагон. Ръкавицата бе толкова близо, че затъмни половината свят с полираната си стомана. Като безжалостна машина палецът и последните три пръста се свиха в юмрук, оставяйки показалеца да сочи към падналия мъж с неумолимостта на самата съдба.

Когато изпълзя от палатката и тръгна да се разтъпче, видението все още изпълваше ума му. Извън лагера Сапфира гризеше някакъв, покрит с козина, труп. Когато й каза какво е видял, тя спря насред хапка, а после опъна врат и погълна парчето месо наведнъж.

— Последния път твоето видение се оказа реално събитие. Дали не е така и сега. Мислиш ли, че някъде в Алагезия се води подобна битка? Точно сега?

Той подритна един паднал клон.

— Не съм сигурен… Бром каза, че мога да откривам само хора, места и неща, които вече съм виждал. Но онова място ми е непознато. А и първия път, когато сънувах в Теирм, все още не бях виждал Аря.

— Може би Тогира Иконока ще е в състояние да го обясни.

Докато джуджета се готвеха да потеглят, Ерагон усети, че са много по-спокойни, отколкото в покрайнините на Тарнаг. Подновиха пътя си по Аз Рагни и Ексвар, който движеше сала със Снежноплам, запя с грубия си бас:

Надолу по буйния поток

на бликащата кръв на Килф

се носим, криволичейки с нашия сал,

за огнище, клан и чест.

 

Под небесното царство на орлите,

през горите на ледените вълци,

плаваме на окървавения сал,

за желязо, злато и диаманти.

 

Нека ръката ми стиска брадвата

и бронята пази моя камък,

когато напускам своя бащин край

към пустите земи отвъд него.

Другите джуджета се присъединиха към Ексвар и неусетно преминаха на своя език. Ниският тътен на гласовете им сподиряше Ерагон, докато той внимателно пристъпваше към предната част на сала, където Аря седеше със скръстени крака, вперила очи във водата.

— Присъни ми се… видение — каза й. Тя го погледна любопитно и той й описа картините от съня си. — Ако това е някакво предсказание…

— Не, не е — каза Аря. Говореше бавно, за да избегне евентуално недоразумение. — Размишлявах дълго над това — как си ме видял, затворена в Гил’еад — и мисля, че докато съм била в безсъзнание, духът ми е търсел помощ напосоки.

— Но защо точно аз те открих?

Аря кимна към мястото, където Сапфира се люшкаше във водата.

— По време на петнадесетте години, в които пазех яйцето на Сапфира, привикнах с присъствието й. Когато съм докоснала сънищата ти, вероятно съм търсела нещо познато, каквото и да е.

— Наистина ли си достатъчно силна да се свържеш с някой от Теирм чак от Гил’еад, дори и упоена?

Призрачна усмивка докосна устните на елфката.

— Бих могла да стоя на самите порти на Вроенгард и пак да си говоря с теб също толкова ясно, колкото и сега — после замълча за момент. — Щом не си ме търсил магически в Теирм, значи и този сън е дошъл по-скоро като предчувствие. А предчувствието е най-силно точно при владеещите вълшебства и магии.

Салът се разклати леко и Ерагон стисна мрежата, покриваща провизиите.

— Ако това, което видях, със сигурност ще се случи, как можем изобщо да променим нещо? Важен ли е нашият избор? Ами ако сега се хвърля от сала и се удавя?

— Но няма да го направиш. — Аря докосна водата с левия си показалец и се загледа в капката, останала върху кожата й като треперещо стъкълце. — Някога много отдавна елфът Маержади имал видение, че ще убие по случайност сина си по време на битка. Вместо да чака мрачното събитие, той се самоубил, спасявайки сина си, и доказвайки, че бъдещето не е предопределено. Като изключим самоубийството обаче, не можеш да сториш нищо, за да промениш съдбата си, защото не знаеш кой избор ще доведе до онова бъдеще, което си видял. — Тя обърна длан и капката падна на дървото между тях. — Знаем, че е възможно да получиш информация за бъдещето — гадателите често усещат пътищата, по които може да тръгне животът на човек, — но не сме в състояние да контролираме процеса до степен да избираме какво, къде и кога да видим.

Цялата идея за овладяване на процеса за гледане в бъдещето му се струваше силно тревожна и пораждаше прекалено много въпроси за същността на настоящето.

„Независимо дали съдбата и предопределеността наистина съществуват, единственото, което мога да сторя, е да се радвам на своето СЕГА и да живея, колкото мога по-почтено“ — помисли си Ерагон.

Но при все това не се сдържа да попита:

— Мога ли да надникна магически в собственото си минало?

Погледът на Аря отскочи рязко и улови неговия.

— Ако цениш живота си, никога не се опитвай да извършиш подобно нещо. Преди много години неколцина от нашите заклинатели се отдадоха на това да победят тайните на времето. Когато се опитаха да призоват миналото, успяха да създадат само размити образи, преди магията да изсмуче енергията им и да ги убие. Не сме правили повече експерименти в тази сфера. Твърди се, че заклинанието може би ще успее, ако участват повече магьосници, но никой не иска да поеме риска. Но дори и да видиш миналото, какво от това. Не можеш да го промениш. Как точно се получават тези предчувствия насън и как е възможно несъзнателно да извършиш нещо е въпрос, с чиито отговор се провалиха и най-великите ни магове. Вероятно тези явления са свързани със самата същност на магията… или работят по начин, подобен на наследствените спомени на драконите. Не знаем. Много от пътищата на магията все още са неизследвани. — Тя се изправи плавно. — Внимавай да не се загубиш сред тях.