Метаданни
Данни
- Серия
- Наследството (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Eldest, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Симеон Цанев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Кристофър Паолини. Първородният
Американска, първо издание
Превод: Симеон Димитров Цанев
Отговорен редактор: Венера Атанасова
Коректори: Юлияна: Василева
Компютърна обработка: Калин Гарабедян
Художествено оформление на корица: Джон Джуд Паленкар, 2005 г.
ИК „Хермес“ — Пловдив, 2007 г.
ISBN-10: 954-26-0484-X
ISBN-13: 978-954-26-0484-6
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Първородният от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Първородният | |
Eldest | |
Автор | Кристофър Паолини |
---|---|
Първо издание | 23 август, 2005 г. САЩ |
Издателство | |
Оригинален език | английски |
Жанр | Фентъзи |
Предходна | Ерагон |
Следваща | Брисингр |
ISBN | ISBN 0-375-82670-X (твърда корица) |
„Първородният“ (на английски: Eldest) е втората книга от трилогията „Наследството“, написана от Кристофър Паолини, продължение на Ерагон.
В нея освен с приключенията на Ерагон – се запознаваме и с последствията от неговите постъпки не само за Роран, и обикновените хора в Карвахол, които сега тепърва трябва да оцеляват, но и за едно нещастно създание, за чието същестуване и страдание е отговорен, без да е съзнавал дори, само и единствено той. Срещаме се и с другото лице на Ерагоновия братовчед, което селяните ще нарекат, не без основателна причина – Стронгхамър. Узнаваме истината за корените на нашия герой, и ставаме свидетели по веднъж на едно кралско погребение и коронясване, както и на царсвената среща на една дъщеря с нейната майка. Виждаме началото на една война; запознаваме се с един сакат, който е цял; както и с географията на Гръбнака.
Откриваме истини за обичта и вселената; предателството и братството; борбата и героизма; единството и предразсъдъците; кръвта, която тече във вените; и вярата, която ни крепи в трудните моменти на нашия живот. И най-вече за любовта, която ни кара да извървяваме континенти, и да посрещаме трудностите с чук в ръка.
Чук и щипци
Три дни откак Ра’зак обсадиха селото, а Роран все още се криеше сред Гръбнака и крачеше нервно напред-назад по пътеката около лагера си. От визитата на Албрийч насам не бе чул нищо ново около Карвахол. Изгледа с омраза далечния стан на войниците, плю и… продължи да крачи. По обяд хапна набързо и докато мачкаше безцелно последните трохи в малка хлебна топчица, се зачуди: „Колко ли още време ще го чакат тези Ра’зак?“ Ако това бе състезание по търпение, той бе решен да го спечели.
За да убие времето, Роран обстрелваше един изгнил пън, спирайки само когато някоя стрела рикошираше във вклинения в дънера камък. Щом и това му омръзна, продължи да крачи нагоре и надолу по голата пътека. Изведнъж чу стъпки откъм гората, сграбчи лъка си, притихна и зачака. Но разпозна Балдор и облекчено му махна да се приближи.
Седнаха и Роран запита:
— Защо никой не дойде толкова време?
— Не можехме — отвърна Балдор, избърсвайки потта от челото си. — Войниците слухтят навсякъде. Едва днес успях да се измъкна, и то за кратко — той извърна лице към страховития връх над тях и потрепери. — По-смел си от мен, щом стоиш тук. Нямаше ли проблеми с вълци, мечки или планински котки?
— Не, не, всичко е наред. Войниците казаха ли нещо ново?
— Един от тях се похвали пред Морн снощи, че отрядът им е бил специално избран за тази мисия. — Роран се намръщи. — Не са особено дисциплинирани… Неколцина се натряскват всяка нощ. Изпотрошиха кръчмата на Морн още в началото.
— Поне платиха ли за щетите?
— Естествено че не.
Роран се извърна и погледна надолу към селото.
— Все още не мога да повярвам, че Империята си направи целия този труд само и само за да ме залови. Какво искат от мен? Какво си мислят, че мога да им дам?
Балдор последва погледа му.
— Ра’зак разпитваха Катрина днес. Някой се е раздрънкал, че сте близки.
Кръвта нахлу в главата на Роран и той впи очи в лицето на приятеля си.
— Тя добре ли е?
— Нужно е нещо повече от онези двамата, за да я изплаши — увери го Балдор, но допълни, внимателно подбирайки думите си: — Може би трябва да помислиш дали да не се предадеш?
— По-скоро ще се обеся на някой клон, ако мога да затрия и тях със себе си — още по-добре. — Роран рязко стана и закрачи, бесен, потупвайки краката си с ръка. — Как можа да го кажеш, та тези чудовища измъчваха баща ми.
Балдор го стисна за ръката:
— А какво ще стане, ако войниците не си тръгнат изобщо, а? Или ако разберат, че те крием. Империята не прощава на предателите.
Роран го отблъсна и рязко седна. „Прав си! Ако не се предам, може и това да се случи, но има и друга възможност — да се опитам да ги отведа надалеч…“ Само че не бе толкова добър, че да се изплъзне на тридесет войници и двама Ра’зак сред горите. „Ерагон би могъл, но не и аз“. И все пак ако ситуацията не се променеше, може би това щеше да е най-добрият начин за действие.
Той погледна към Балдор.
— Не искам никой да пострада заради мен. Засега ще изчакам, но ако Ра’зак станат нетърпеливи и… Е, тогава ще измисля нещо.
— Ситуацията е отвратителна — отбеляза Балдор.
— Да, но възнамерявам да я преживея.
Скоро след това приятелят му си тръгна, оставяйки Роран на пътеката. Напред-назад, миля след миля, крачките подкопаха бразда под тежестта на мислите му. Когато хладният здрач го обгърна, махна ботушите си — от страх да не ги изтърка — и продължи да кръстосва бос. А когато и бледата луна изгря и разпръсна нощните сенки с лъчи от мраморна светлина, Роран забеляза нещо нередно в Карвахол. Десетки фенери проблясваха покрай къщите. Жълтите пламъчета се събраха в центъра на селото като облак светулки, а после се разпръснаха хаотично към края на Карвахол, където бяха посрещнати от стройна редица от факли в лагера на войниците. В продължение на два часа противниковите страни стояха изправени една срещу друга — фенерите безпомощно бледнееха пред упоритите факли. После двете групи се разпръснаха и светлините забързаха към палатките или къщите.
Когато нищо повече не се случи, Роран се пъхна под одеялата.
И през следващия ден Карвахол бе изпълнен с необичайна активност. Между къщите непрестанно кръстосваха дребни фигурки, други яздеха към фермите, разпръснати в долината Паланкар. По обяд двама мъже влязоха в лагера и изчезнаха в палатката на Ра’зак за почти час.
Младежът наблюдаваше напрегнато, че почти не мръдна през целия ден. Точно вечеряше, когато Балдор изникна от гората.
— Гладен ли си? — попита Роран и посочи храната.
Балдор поклати глава и се просна до него, напълно изтощен. Тъмни кръгове под очите, тънка и ожулена кожа… Носеше вест:
— Куимби е мъртъв.
Паницата на Роран издрънча на земята. Той изпсува, изрита студеното задушено от крака си и ядно просъска:
— Как?
— Снощи двама войници започнали да досаждат на жената на Морн. Тара се справяла, но мъжете се сбили на кого да сервира първа. Куимби се оказал наоколо и се опитал да ги разтърве. — Роран кимна. Типично за Куимби, винаги да се бута, където не му е работата. — Само че един войник метнал халба по него и го ударил в главата. Умрял на място.
Роран се втренчи в земята и се опита да овладее дишането си. Чувстваше се така, сякаш Балдор му бе изкарал въздуха. „Не е възможно… Куимби — мъртъв?“ Куимби — фермерът и пивоварът, който отдавна бе станал толкова важен за селото, колкото горите, планините и полето около Карвахол. Куимби бе сърцето на селцето.
— Войниците ще бъдат ли наказани?
Балдор вдигна ръка.
— Веднага след смъртта на Куимби Ра’зак сграбчиха тялото му от таверната и го помъкнаха към своите палатки. Опитахме се да си го вземем през нощта, но те не ни допуснаха.
— Видях.
Балдор изсумтя, потривайки лице.
— Татко и Лоринг преговаряха и успяха да ги убедят. Войниците обаче няма да бъдат съдени. Има и още нещо — той спря за момент. — Точно тръгвах, когато донесоха Куимби. Всъщност това, което бе останало от него!
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш ли какво получи жена му? Кости.
— Кости?
— Оглозгани до блясък. Дори се виждаха местата, където са впивали зъби, а повечето дори бяха отгризани, с изсмукан костен мозък.
Роран усети, че му се повдига. Клетият Куимби. Какъв край! Духът му нямаше да намери покой, докато тялото не бъде погребано според обичаите. Но нямаше тяло! Отвратен от нечовешкото оскверняване, той запита:
— Кой… какво го е изяло?
— Ра’зак! И войниците бяха ужасени.
— Защо?
— Те не са хора — отвърна Балдор тихо. — Изгърбени и изкривени са, говорят помежду си със странни прищраквания, дъхът им е отвратителен, винаги покриват лицата си с черни шалове… Дори подчинените им се боят от тях.
— Щом не са хора, какво са? — прошепна на себе си Роран. — Със сигурност не са ургали.
— Кой знае?
Към отвращението му се прибави и страх — страх от свръхестественото. Видя същото на лицето на Балдор. Нима всички истории за престъпленията и злините на Галбаторикс бяха истина. Нима злите сили, познати само от песни и легенди, бяха стигнали до дома им?
— Длъжни сме да сторим нещо — промълви Роран.
През нощта въздухът стана още по-топъл, а в ранния следобед на следващия ден долината Паланкар изнемогваше от неочакваната пролетна жега. Карвахол пустееше като мъртвило под голото синьо небе, но Роран долавяше напрежението и горчивото негодувание, което притискаше обитателите му със зловеща сила — като чаршаф на пътя на вихъра. Въпреки усещането, че нещо ще се случи, денят се оказа скучен. Почти през цялото време Роран се занимаваше с кобилата на Хорст. Накрая легна да спи, взирайки се отвъд извисяващите се борове към мъглата от звезди, обсипала нощното небе. Изглеждаха толкова близо. Струваше му се, че ако се засили, може да скочи сред тях и да изчезне в най-черната бездна…
Луната вече залязваше, когато Роран се събуди, защото гърлото му гореше от… дим. Той се закашля и скочи на крака, мигайки с очи, ослепели от сълзи и болка. Гъстите пушеци го задушаваха.
Младежът сграбчи одеялата, оседла изплашената кобила и я пришпори високо в планината. Искаше да диша. Нуждаеше се от въздух… Но пушекът се издигаше с него и той зави и препусна направо към гората.
След дълго лутане в тъмното успя да излезе на открито — точно до прочистена от нощния вятър скална издатина. Роран прочисти дробовете си с няколко дълбоки вдишвания и огледа долината. Видя огъня на мига. Гореше градският хамбар на Карвахол. Нажежени до бяло, адските пламъци превръщаха безценното му съдържание в порой от алени прашинки. Пожарът поглъщаше прехраната на градчето. Роран искаше да изкрещи и да се втурне през гората, да помогне с каквото успее, но не можеше.
После прехвръкнала искра падна върху къщата на Делвин и само след миг сламеният покрив лумна.
Роран изруга и заскуба безпомощно косата си. По лицето му се стичаха сълзи. „Инцидент? Или войниците? Или Ра’зак наказват селяните заради мен?… Нима аз съм виновен?“
Лумна и къщата на Фиск. Ужасен, младежът успя единствено да извърне лице… Презираше се!
С проблясъците на зората огненият ад бе потушен. Само късметът и спокойната нощ бяха спасили Карвахол от пълно изпепеляване. Роран искаше да остане на крака и през деня, но умората го надви. Заспа като мъртъв, но и на сън гореше в огнени кошмари. Когато се свести, бе сигурен, че ще има посетител. Така и стана, но този път дойде Албрийч. Той пристигна по здрач, по-мрачен и от буря.
— Ела с мен — бе единственото, което каза.
Роран се напрегна.
— Защо? — „Нима са решили да ме предадат?“ Всъщност, ако той беше причината за огъня, можеше да разбере. И не можеше да очаква, че който и да е в Карвахол ще се жертва заради него. Но нямаше да се остави на зъбите на Ра’зак. Щеше да се бие до смърт.
— Защото — започна Албрийч, стискайки челюсти, — защото войниците… Морн им забрани да стъпват в „Седемте снопа“, но те се напили другаде и един от тях хвърлил факла върху хамбара по пътя си към лагера.
— Има ли пострадали? — запита Роран.
— Няколко изгаряния. Гертруде се справи с тях. Опитахме се да преговаряме с Ра’зак. Те плюха на молбата ни Империята да ни възстанови загубите и виновните да бъдат наказани. Дори отказаха да не пускат войниците извън лагера им.
— И защо трябва да се връщам?
Албрийч прокашля кисело.
— За чук и щипци. Имаме нужда от помощта ти, за да… премахнем Ра’зак.
— Готови сте да се сражавате заради мен?
— Не рискуваме живота си само заради теб. Вече засяга цялото село. Поне ела да поговориш с татко и другите и чуй думите им… Време е да се махнеш от тези прокълнати планини.
Преди да го последва, Роран обмисли ситуацията внимателно.
„Да, това е изход. Другият е да бягам, но винаги мога да избягам и по-късно“.
Наближавайки Карвахол, забавиха скорост, използвайки дърветата и храстите като прикритие. Албрийч се промъкна зад една бъчва за дъждовна вода и огледа улиците. После махна на Роран да го последва. Прокрадваха се от сянка на сянка, нащрек за слугите на Империята. Когато стигнаха до ковачницата на Хорст, Албрийч открехна една от двойните врати, колкото приятелят му да влезе с кобилата, и я затвори без звук.
Работилницата бе осветена от една-единствена свещ, която хвърляше мъждива светлина върху скупчените лица в околния мрак. Разпозна гъстата брада на Хорст, както и напрегнатите очи на Делвин, Гедрик и Лоринг. Останалите мъже в групата бяха по-млади: Балдор, тримата сина на Лоринг, Пар и момчето на Куимби — Нолфаврел, който бе само на тринадесет.
Всички се извърнаха към Роран, а Хорст възкликна:
— А, значи успяхте. Имаше ли проблеми горе в Гръбнака?
— Не, извадих късмет.
— Значи можем да продължим.
— С какво точно? — Роран закачи юздите на кобилата на една наковалня.
Отвърна му Лоринг. Бледото като пергамент лице на обущаря бе събрало всички бръчки и вдлъбнатини на света.
— Опитахме се да говорим като хора с тези Ра’зак, но те не са хора — той спря, а слабото му тяло се разтърси от суха, кънтяща на кух метал, кашлица. — Те ни се подиграха… — той издаде странен звук и изрече отчетливо и твърдо: — И… трябва… да си отидат. Подобни създания…
— Не — прекъсна го Роран. — Не създания. Осквернители.
Намръщените лицата закимаха в знак на съгласие. Делвин пое нишката на разговора:
— Въпросът е, че животът на всички ни е в опасност. Ако онзи огън се бе разпространил малко по-далеч, десетки хора можеха да загинат, а онези, които успееха да избягат, щяха да загубят всичко, което имат. Накратко… решихме да прогоним Ра’зак от Карвахол. Ще се присъединиш ли към нас?
Роран се поколеба.
— Ами ако пак се върнат и доведат подкрепления? Не можем да победим цялата Империя.
— Не можем — мрачно отвърна Хорст. — Но и не можем да стоим бездейно и да гледаме как тези скотове ни избиват и унищожават собствеността ни. Какво още трябва да изтърпим, преди да отвърнем на удара. Мъже ли сме, или какво!
Лоринг се засмя, отмятайки глава, така че пламъкът се отрази в зъбите му.
— Първо, се укрепваме — прошепна той с мрачна насмешка. — А после, се бием. Ще ги накараме да съжаляват, че изобщо са насочили гниещите си очи към Карвахол! Ха-ха!