1
През този сезон деловият свят на Париж се събираше на закуска в хотел „Маджестик“. Там можеха да се срещнат екземпляри от всички нации, не само от френската. Там между две блюда се водеха делови разговори и под звуците на оркестър, пукота на запушалките и женско чуруликане се сключваха сделки.
Край въртящите се стъклени врати в прекрасния хол на хотела, застлан със скъпи килими, важно се разхождаше висок човек с побеляла глава и енергично, избръснато лице, което напомняше героичното минало на Франция. Облечен бе с широк черен фрак, копринени чорапи и лачени обувки с катарами. На гърдите му висеше сребърна верижка. Това беше главният портиер, духовният заместник на акционерното дружество-собственик на хотел „Маджестик“.
Скръстил отзад болните си от подагра ръце, той се спираше пред стъклената стена, където сред кичести дръвчета в зелени качета и палмови листа се хранеха посетителите. В такива минути приличаше на професор, който изучава живота на растенията и насекомите в някой аквариум.
Жените бяха красиви, не ще и дума. Младичките очароваха с младостта си, с блясъка на очите: сини англосаксонски, тъмни като нощ — южноамерикански, теменужени — френски. Възрастните жени като с пикантен сос подправяха увяхващата красота с необикновени тоалети.
Да, колкото до жените — всичко изглеждаше наред. Но главният портиер не можеше да каже същото за мъжете в ресторанта.
Откъде, от кои пущинаци се измъкнаха след войната тези охранени контета, нисички, с космати пръсти, целите в пръстени, с подпухнали бузи, затрудняващи бръснача?
Те се наливаха с всевъзможни питиета от сутрин до вечер. Косматите им пръсти плетяха от въздуха пари, пари и пак пари… Мъкнеха се главно от Америка, от онази проклета страна, където хората тънат в злато и се канят да изкупят на безценица добричкия ни стар свят.
