Таряй Весос
Птиците (7)

7

Матис взе кръженето на бекаса със себе си в съня; бе един прекрасен сън.

Преди да види каквото и да било, чу предупреждение:

Ние дойдохме, ние дойдохме. Ти тук ли си?

Разбира се, тук съм, би могъл да отговори той.

Това продължи твърде дълго, Матис, но сега всичко се промени, нежно му прошепна някакъв глас.

Да, промени се. Една светла ивица над къщата и друга ниско долу, и още, от всички страни, и звукът — такъв, какъвто трябваше да бъде подобен звук. Къщата изведнъж се преобрази, цялата.

— Но къщата не е най-важното — каза Матис.

Не, разбира се, че не. Най-важен бе самият той.

Светлите ивици бяха преминали през него и го бяха преобразили. Когато сви дясната си ръка, за да изпробва новия си бицепс, той така се изду, че ръкавът направо се скъса. Матис погледна красиво оформения си мускул и се засмя.

— Не е зле — каза той.

— Може да ми се наложи да използвам сила — заключи Матис и зорко се огледа.

— Къде сте? — извика той.

Те се смееха, скрити в горичката.

— Там, където сме винаги.

Къщата му наистина беше преобразена. Матис се приближи и се огледа в прозорците. Никога не бе виждал толкова добре сложен младеж като този, който се отразяваше в черното стъкло. Накъдето и да се обърнеше, отвсякъде изглеждаше еднакво добре.

Матис гордо извика:

— Виждате ли ме?

— Виждаме те, можеш да не се съмняваш — отговориха му от горичката. — Само теб гледаме.

— Почакайте за момент! — помоли той.

Но те се обадиха в хор:

— Да чакаме? Защо?

— Какво си намислил, Матис?

— Приготви се, Матис!

— Можете да не се съмнявате — отвърна им той с техните думи.

Матис разтърси глава и в същия миг усети как тя се изпълва с всички най-подходящи слова, които се казват на момичетата — е, и на останалите хора също. Няма само да наблюдава безпомощно както преди. Засмя се и огледа в стъклото новия си език, после опита някои от тези дръзки думи.

— Хей, вие там в горичката! — извика той. — Готови ли сте?

— Готови сме, готови — отговориха му те. — Коя да дойде?

— Нека дойде онази, за която си мисля — каза той и така напрегна бицепса си, че ризата около него се изпъна.

Беше толкова вълнуващо. Веднага получи отговор:

— Искам аз да дойда!

Другите гласове сякаш изчезнаха.

И ето че тя се показа иззад дърветата, вече нищо не я прикриваше. Хиляди пъти се бе опитвал да си я представи и въпреки това се оказа съвсем различна. Но той веднага я позна и изобщо не се уплаши. Тя се приближи плътно до него и Матис усети уханието й.

Но все още не биваше да я докосва.

— Направи нещо! — каза той.

Тя веднага разбра.

— Добре. Гледай!

Махна с ръка и въздухът се изпълни с песни на птици.

— Знам, че си родена от кръженето на бекаса — започна Матис. — И отдавна владееш мислите ми. Ако искаш да кажеш нещо, направи го сега!

— Да кажа? — попита тя.

— Да!

— Не, повече не искам да говоря! — каза тя.

Гледайки я право в очите, Матис незабелязано сви лявата си ръка и ръкавът на ризата шумно се разпра. Гладките извивки на мускула проблясваха на слънцето точно пред очите й.

— Не се притеснявай — рече той спокойно, — имам достатъчно ризи.

— Ти левак ли си? — попита тя удивено.

— О, не — отвърна той небрежно, — просто десният ми ръкав се скъса още преди това.

Тя не каза нищо повече, бе толкова погълната от гледката, че не намираше никакви думи. Точно това желаеше той. Получи всичко, за което беше мечтал. И отсега нататък можеше да изразява всичко с нужните думи.

— Хайде, прави каквото си поискаш — каза й той. — Ти си златна.

Тя веднага пристъпи по-близо.

— Сега разбирам защо толкова дълго те чаках — добави Матис.

Тя мълчеше през цялото време — имаше си една тайна, която искаше да му разкрие. Приближаваше все повече и повече. Одеве само бе махнала с ръка и въздухът се изпълни с песни на птици, а сега цялата започна да се извива и трепери, това бе някаква магия!

Извиваше се и трепереше и Матис не разбираше какво се случва. Нямаше си име. Тя се приближи още. Беше толкова близо до него, родена от полета на бекаса, беше негова.