Таряй Весос
Птиците

1

Матис вдигна поглед към небето, за да види дали тази вечер има облаци и ще вали ли. Нямаше. Небето бе чисто. Тогава рече на Хеге, сестра си, за да я ободри:

— Ти си като светкавица.

Произнасяйки тази дума, той все пак потръпна, но не от страх, понеже небето беше ясно.

— С куките, имам предвид — добави.

Хеге кимна равнодушно и продължи да плете грамадната жилетка. Куките проблясваха. Беше заета с изплитането на сложна роза с осем листа, която скоро щеше да се кипри на плещите на някой младеж.

— Да, знам — каза тя.

— Толкова добре те познавам, Хеге.

Той бавно движеше показалец върху коляното си, както винаги, когато размишляваше за нещо. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Хеге отдавна беше престанала да го моли да се откаже от този досаден навик.

Матис продължи:

— Ти си като светкавица не само с осемлистната роза, а и с всичко, което правиш.

— Хайде, хайде! — прекъсна го тя.

Матис замълча доволно.

Толкова се изкушаваше да произнесе думата „светкавица“. Тя предизвикваше у него някакво необичайно усещане, сякаш мозъкът му се набраздяваше от странни напречни линии, щом я изговореше. Иначе се боеше до смърт от истинските светкавици и в задушно и мрачно лятно време никога не произнасяше тази дума. Днес беше безопасно. Тази пролет само на два пъти бе имало буря, с оглушителен трясък и всичко останало. Матис, както обикновено, се беше скрил в тоалетната на двора, понеже някой веднъж му бе казал, че светкавиците никога не удрят подобни постройки. Той не знаеше дали това важи за целия свят, но в техния край, слава богу, засега действаше безотказно.

— Да, като светкавица — мърмореше той, като че ли все още обърнат към Хеге, на която й бяха омръзнали неочакваните му похвали тази вечер.

Но Матис не беше свършил:

— Искам да кажа, че ти и мислиш като светкавица.

Хеге бързо вдигна поглед, сякаш се уплаши, че са засегнали опасна тема.

— Хайде, стига толкова за днес — сопна се тя хладно и недружелюбно.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. Просто се успокой.

Хеге успя да прикрие онова, което й се щеше да изрече. Толкова отдавна слабоумието на брат й я измъчваше, че всеки път, когато той произнасяше думата „мисля“, нещо все едно я пробождаше и тя потръпваше.

Матис беше доловил нещо, но както обикновено отдаде недоволството й на факта, че не може да работи като другите хора. Гризеше го съвестта и затова по навик подхвана старата песен:

— Утре трябва да ми измислиш някаква работа. Така повече не бива.

— Да — отрони тя, гледайки в пространството.

— Повече не мога така. Не съм носил нищо вкъщи от…

— Да, отдавна нищо не си носил вкъщи — отвърна тя непредпазливо и малко рязко.

Веднага съжали, но вече беше късно. По този въпрос Матис не търпеше никакви забележки, единствено той имаше право да го споменава.

— Не бива да ми говориш така — каза той и лицето му доби странно изражение.

Хеге се изчерви и наведе глава. Матис продължи:

— Трябва да се отнасяш с мен като с нормален човек.

Хеге не вдигаше глава. Какво да направи, след като бе безнадеждно? Все някога щеше да избухне и тогава думите й щяха да го наранят.

2

Братът и сестрата седяха на верандата на неугледния си дом, в който живееха сам-сами. Беше топла юнска вечер и гредите на къщата лениво благоухаеха след горещия ден.

Бяха седели дълго, без да продумат, преди да заговорят за светкавицата и работата. Просто така — един до друг. Матис се беше втренчил във върховете на дърветата със застинало изражение. Сестра му бе свикнала да го вижда в тази поза. Знаеше, че няма смисъл да му прави забележка, иначе отдавна щеше да го помоли да престане.

Двамата живееха тук някак сами за себе си — наоколо нямаше други къщи, но оттатък горичката минаваше път и имаше голямо село. Откъм тази страна проблясваха водите на обширно езеро, чийто отсрещен пясъчен бряг изглеждаше много далечен. Езерото стигаше чак до хълма, на който се намираше къщата. Там долу Хеге и Матис си имаха малък кей и лодка. Парчето земя край къщата беше разчистено и оградено, то им принадлежеше, но отвъд оградата нямаше нищо тяхно.

Тя не знае какво гледам в момента, мислеше си Матис.

Изкушаваше се да й разкаже.

Че те тук всъщност са четирима — двама Матис и две Хеге. Без Хеге изобщо да подозира.

Но си замълча.

Отвъд оградата, насред зеления елшак, стърчаха две сухи трепетлики с голи изпокършени върхове. Издигаха се, плътно притиснати една до друга, и хората ги наричаха Матис-и-Хеге, но не открито, не пред тях. Матис случайно го беше чул. Произнасяше се като една дума: Матис-и-Хеге. Сигурно го бяха измислили много преди Матис да го чуе.

Две изсъхнали трепетлики, една до друга сред свежите зелени върхове на елхите.

Матис кипеше от възмущение и не можеше да престане да ги гледа. Но не биваше да разкрива тайната на Хеге, решаваше така всеки път, когато седяха отвън. Тя само щеше ужасно да се ядоса, а пък дърветата и бездруго вече бяха назовани така…

В същото време Матис чувстваше някаква своеобразна грижа за себе си, щом дърветата още бяха там. Те само пречеха и от тях нямаше никаква полза, но въпреки това собственикът не идваше да ги отсече пред очите на Матис и Хеге, за да ги изгори после в печката си. Щеше да е някак много грубо, все едно да убие хората, чиито имена носеха. Затова не ги пипаше.

Искам някой ден да се срещна с този човек, казваше си Матис. Но собственикът изобщо не идваше тук.

Матис продължаваше да размишлява.

Какви ли мисли са се въртели в главата на онзи, който на шега е дал на дърветата техните имена? Нямаше как да разбере. Можеше само да гадае, докато седеше на верандата през летните вечери. Но е бил мъж, онзи, дето го е измислил. Матис не искаше да допусне, че го е направила жена, към жените той беше добре настроен. Най-много го възмущаваше това, че бяха сравнили Хеге с някакво сухо дърво, та тя изобщо не изглеждаше така! Всеки можеше да го види. Хеге беше толкова съобразителна и умна…

Кое го караше да изпитва такава дълбока болка?

Ти сам знаеш, каза си той. Отговорът бе малко безсмислен, но беше самата истина.

Не трябваше да гледа натам, да обръща глава в тази посока. А аз правя точно това — първото нещо, щом отворя очи, и последното, преди да си легна, е да ги погледна. По-объркано не би могло и да бъде.

— Матис?

Той се откъсна от мислите си.

— Какво виждаш? — попита тя.

Добре познаваше тези нейни въпроси. Не биваше да седи така, не трябваше да прави това, не трябваше да прави онова, трябваше да се държи като всички хора, а не като Глупака, както го наричаха и комуто се присмиваха, щом отидеше да пита за работа или за нещо друго.

Матис бързо обърна очи към сестра си. Странни очи. Винаги бяха такива объркани, боязливи като птици.

— Нищо не виждам — отговори.

— Не ти вярвам.

— Ама и ти си странна — каза й. — Ако всеки път, щом се загледам, виждах разни неща, къде щеше да се побере всичко? Тук щеше да е претъпкано.

Хеге само кимна. Беше го върнала към реалността и можеше да продължи заниманието си. Тя никога не седеше на верандата без работа, както правеше Матис. Имаше сръчни ръце, плетенето много й се удаваше и бе доволна от този факт.

Матис гледаше с уважение на работата й, защото от нея се издържаха. Така си беше. Самият той нищо не печелеше. Никой не искаше да го наеме. Викаха му Глупака и се присмиваха, щом станеше дума за Матис и работа. Това бяха две несъвместими неща. В кипящото от трудолюбие село се носеха много истории за това, как Матис Глупака искал да се захване с работа — всичко било само празни приказки.

Удрям с клюн по камък, хрумна му внезапно и той потръпна.

Как така?

Но всичко изчезна.

Образът и думите прелетяха през него. И също така внезапно изчезнаха — вместо тях пред Матис се издигна плътна стена.

Погледна крадешком към сестра си. Не бе видяла нищо. Седеше си там — малка и спретната, само че не в първа младост, беше на четирийсет години.

Ами ако й разкажеше за тези неща? За клюна и камъка — не, тя нямаше да разбере.

Хеге беше седнала плътно до него и погледът му се спря на гладката й тъмнокестенява коса. Тогава изведнъж откри, че тук-там в нея се прокрадват и няколко сиви косъма. Дълги сребристи нишки.

Може би днес зрението ми е като на ястреб, помисли си той с радостно учудване. Досега не ги бях забелязал. И веднага възкликна:

— Хеге, ама че работа!

Тя бързо вдигна очи към него и успокоена от тона му, се включи в разговора:

— Сега пък какво има?

— Започнала си да побеляваш!

Тя сведе глава.

— Аха.

— Видях бели косми. Досега не ги бях забелязвал. Ти знаеше ли?

Тя не отговори.

— Твърде рано ми се струва. Та ти си едва на четирийсет. И вече побеляла.

В този момент Матис почувства нечий поглед върху себе си. Не беше на Хеге. Нечий друг. И пронизващ. Може би все пак бе на Хеге. Той се изплаши и разбра, че е сторил нещо нередно. Макар че — защо? Просто си е наблюдателен.

— Хеге!

Тя най-после вдигна очи.

— Какво искаш?

Той забрави какво щеше да казва. Вече не усещаше погледа върху себе си.

— Не, нищо, просто така. Продължавай да си плетеш.

Тогава тя се усмихна:

— Е, това беше добре, Матис.

— Значи всичко е наред? — попита той плахо. — Нищо, че ти казах, дето имаш бели коси?

Хеге отметна глава някак бодро и едновременно решително.

— Няма страшно. Знаех го и без да ми кажеш.

През цялото време куките й проблясваха, без да спират. Сякаш се движат от само себе си цял ден, помисли си Матис.

— Умът ти е като бръснач — рече, за да заглади казаното преди малко.

Пак беше произнесъл една от онези думи, които го привличаха и примамваха. Имаше много такива остри, опасни думи. Не бяха за него, но крадешком успяваше да ги вмъкне в речта си. Беше толкова приятно да ги използва, сякаш лазеха по езика и гъделичкаха черепа му. Тези думи бяха доста опасни.

— Чу ли ме, Хеге?

Тя въздъхна.

— Да.

Само толкова. Не, не беше в неин стил. Може би похвалите му й дойдоха в повече?

— Прекалено рано е за бели коси — мърмореше си той тихичко, така че да не го чуе Хеге. — Ами моята коса? Трябва да я погледна, докато не съм забравил.

— Ще си лягаш ли, Матис?

— Не, аз само… — за малко да каже, че отива да се погледне в огледалото, но се спря. И влезе в къщата.

3

Чак след като влезе в стаята, Матис забеляза колко красива бе вечерта. Голямото езеро се ширеше гладко като стъкло. Лека мъгла обгръщаше западните склонове на отсрещната страна. Те почти постоянно бяха обвити в пелена. Ухаеше на ранно лято. По големия път, който елховата гора скриваше от къщата, колите бучаха, сякаш за забава. Небето бе чисто, тази нощ не се очертаваше буря.

Да минеш през светкавица, помисли си той и потръпна.

Направо през нея.

Дали някой е успявал да го направи?

Матис стоеше замислен пред дървения си диван.

Още от малък спеше на дивана във всекидневната, затова можеше да каже, че го познава добре. Имаше намерение да продължи да спи на него до края на живота си. По дървения диван имаше следи още от времето, когато беше момче и му бяха подарили нож. По небоядисаното дърво се виждаха и глупави дебели черти от времето, когато за пръв път му дадоха молив. Тези драсканици и странни фигури бяха от вътрешната страна на падащата облегалка и Матис ги гледаше всяка вечер, преди да заспи, харесваха му, понеже никога не се променяха. Винаги си бяха такива, каквито трябваше да бъдат. Даваха му сигурност.

Хеге спеше в малката спалня. Матис се откъсна от мислите си и тръгна към стаята й, понеже единственото огледало в къщата се намираше там.

Матис влезе вътре. Стаята на Хеге миришеше на чисто и беше почти празна. Ето го и огледалото, което му трябваше.

— Хм! — каза той, като видя отражението си върху стъклото.

Отдавна не се бе оглеждал по този начин. Понякога влизаше тук и вземаше огледалото, за да се избръсне. Но тогава се съсредоточаваше само върху бръсненето, макар че винаги оставаха снопчета неизбръсната брада.

Сега го интересуваше само Матис.

Не, не! — обади се нещо в него. Слаб безмълвен вик, който се отрони против волята му.

— Няма много за гледане — промърмори той.

— Никакви бузи — добави след малко.

— Само кожа.

— Грозна четина.

Звучеше обезкуражаващо.

— И все пак има нещо — изрече бързешком и продължи да се разглежда.

Огледалото беше лошо, изкривяваше чертите, но той и Хеге отдавна бяха свикнали с това.

Скоро Матис се замисли за друго, обаян от малката, ухаеща на чистота женска спалня.

Ще се огледам в огледалото, все едно съм момиче, помисли си и му стана хубаво. Сигурно преди да си облече дрехите, не едно момиче се бе оглеждало в това потъмняло стъкло.

Представяше си различни картини, коя от коя по-хубави и съблазнителни.

Ще си мисля за тях.

Но веднага се спря.

Не, няма да мисли за момичета по средата на седмицата. Не е позволено. Никой не прави така.

Матис се поколеба.

Е, аз го правя понякога, призна си той.

Само че никой не бива да узнае.

Загледа се в лицето си. Взря се в очите си, в погледа му имаше някакво упорство. Все пак мога да си мисля за момичета, само няма да разказвам на никого.

Такъв съм се родил.

Отново срещна погледа си — широко отворените му очи бяха изпълнени с очакване.

Какво е това?

Не, не, обади се нещото в него с учудване. Някои хора говорят така за себе си без всякакъв повод, дори за много по-незначителни неща от тези, които го вълнуваха в момента.

— Стига си зяпал! — каза той на глас.

Трябваше да прогони тези неподходящи за средата на седмицата мисли, които го бяха погълнали.

Лицето в огледалото отсреща беше замислено и слабо. И бледо. Но очите го привличаха към себе си и не искаха да го пуснат.

Щеше му се да каже на това лице:

— Откъде, по дяволите, се взе?

— Защо дойде?

Не искаше отговор.

Но той се четеше в очите отсреща — очи, които не бяха негови, а двама пътешественици, взиращи се и денем, и нощем. Отговорът се приближаваше. Ставаше по-ясен. И точно в този момент изчезна.

Той си помисли:

Глупав Матис.

Глупака.

Как само ще ми се присмиват, ако ме видят да стоя тук и да се оглеждам.

Най-после си спомни за какво беше дошъл в стаята на Хеге. Щеше да проверява дали има бели косми.

Отпред нямаше. Наведе глава и погледна през падналия върху очите перчем дали няма на темето. Не, нито един. Накрая, доколкото успя, огледа около ушите.

Нямаше бели косми, не намери нито един. А беше само с три години по-млад от Хеге, която бе навършила четирийсет.

Не, с косата ми засега всичко е наред, помисли си той.

Но след три години ще стана като Хеге.

Нито един бял косъм. Трябва непременно да разкажа за това на Хеге, ще се зарадва, реши Матис. Вече беше забравил, че въпросната тема изобщо не й се нравеше.

Матис излезе от стаята с широки крачки. Хеге сигурно още седеше отвън на верандата с плетката си.

Наистина беше там. Плетката мърдаше като жива в сръчните й ръце. Те просто изпълняваха своя ням танц, а плетивото нарастваше сякаш без тяхна помощ.

— Какво става? — попита Хеге, като го видя да излиза така припряно от къщи.

Матис посочи перчема си.

— Нямам нито един бял косъм, Хеге! Ходих вътре да се видя в огледалото.

Хеге не искаше да се връщат към тази тема.

— Хубаво — прекъсна го.

— Не се ли радваш? — попита той.

Тя отговори спокойно:

— Разбира се, че се радвам.

— Само че не ти личи, а пък аз си мислех, че ти…

— Уф! — изстена тя.

Той моментално млъкна. Внезапната промяна в Хеге го накара да спре.

— Какво има? — попита уплашено.

Тя най-накрая се изправи.

— Ех, Матис…

Той я гледаше напрегнато.

— Кажи де!

— Не намирам нищо забавно в това, че цяла вечер се занимаваш с косата, и нямаш никакво намерение да спреш.

— Че ние забавляваме ли се? — попита той. Ама че странно говореше сестра му.

Хеге безпомощно го погледна. Някак със страх. Трябваше веднага да предприеме нещо, защото Матис бе близо до онова, с което тя не можеше да се справи.

— Просто си забравил колко много се забавляваме! — рече тя бързо, сякаш забивайки гвоздей в него. — Спомни си само! Та ние се забавляваме всеки ден!

Той се навъси, но попита:

— Кога?

— Кога ли? — повтори тя, натъртвайки.

И отново атакува. Трябваше да прекрати тази история.

— Помисли малко, Матис — настоя без обичайната за нея острота. Можеше да бъде много упорита въпреки дребния си ръст.

Матис отвърна:

— Аз и без това непрекъснато мисля, с всички сили.

— Значи можеш да си спомниш много забавни неща!

Той се замисли, но не отговори.

Хеге продължи. Трябваше да издигне такава здрава и плътна стена, че в нея да не остане ни една пролука.

— Ние с теб се забавляваме повече от останалите!

— Наистина ли? — едва доловимо измърмори той.

— Да! — отговори тя. — И никога недей да го забравяш!

Това беше. Матис вдигна глава, но не се осмели да възрази. Хеге е много умна и добре знае кое е забавно и кое не. По-добре да не спори, та да се излага колко е глупав. Тя го гледаше сърдито.

Матис само промълви:

— Не съм знаел, че е така.

После изведнъж лицето му грейна.

— Колко хубаво, че ми го каза! — радостно възкликна той.

— Кое?

— Това, дето сам не съм го знаел.

Беше щастлив, смееше се.

— Прибираш ли се вече? — попита той.

Вместо отговор сестра му с усилие кимна и влезе в къщата.

4

Тази вечер Хеге си легна по-рано. Или поне се прибра в стаята си по-рано от обикновено. Матис искаше да попита защо, но още преди да успее да си отвори устата, тя го прекъсна нетърпеливо:

— Недей, Матис! Почакай до сутринта. Стига толкова за днес, миличък.

Щом чу гласа й, той загуби желание да разпитва и да узнае причината. Сестра му просто не беше в настроение, нека си ляга тогава. Дали пък не бе сторил нещо нередно? Сигурно е заради историята с косата. Но нима се разсърди за това, че косата й е почнала да побелява, а пък неговата — не? В такъв случай изобщо не беше виновен.

Но Хеге го хранеше, грижеше се добре за него. И най-важното, беше умна, за което дълбоко я уважаваше.

Тя влезе вътре, без да каже нищо повече. А той остана да седи на верандата и да размишлява.

Утре трябва да се разходя до селото да видя дали няма някаква работа за мен, помисли си и още отсега се отегчи.

Ето къде е проблемът, затова Хеге е недоволна. Тя ме храни през цялата година. Вече четирийсет години, уточни Матис, понеже не искаше да омаловажава заслугите й.

Храни ме. Храни ме.

Думите бяха горчиви като листа от трепетлика.

Трябваше да ги предъвква година след година. Когато оставаше насаме, както сега, се насилваше да ги повтаря и да преглъща горчивия им вкус. От всички думи, които знаеше, тези бяха най-горчивите.

Утре ще си намеря работа.

Ако нещо не ми попречи, добави той за всеки случай.

Сред мъглата от спомени имаше много, свързани с опити да си намери работа. В някоя ферма, на полето или пък в гората. Но все се случваше нещо, което му пречеше да си изпълни задачата. И вече никой в селото не го искаше. Онези, умните, дето умееха всичко и можеха да му дадат работа, минаваха покрай него, все едно че не съществуваше.

И се прибираше при Хеге с празни ръце. Тя бе свикнала с това и никога не му казваше и една лоша дума по този повод. Но той беше бреме за нея. Със сигурност си мислеше така.

Утре трябва да се стегне. Да иде до селото и да си потърси работа.

— Някога все ще се получи — каза си строго, загледан в пространството. — Аз трябва да работя, Хеге започва да побелява.

Един глас вътре в него се обади:

Аз съм виновен, че Хеге има бели коси.

Най-сетне истината стигна до него. И той дълбоко се засрами.

5

Беше станало късно. Матис нямаше навика да стои буден до толкова късно. Въпреки това не му се искаше да се прибира и да си ляга. Когато нещо те гризе отвътре, няма нищо по-мъчително от това да лежиш в леглото и да се въртиш.

Може би и Хеге не спеше. Прибра се рано, само и само да не ме вижда.

— И изобщо не ми е забавно да знам това — каза той високо. Толкова високо, че може би тя щеше да го чуе през стената.

Беше много огорчен.

Изведнъж го прониза внезапна мисъл.

Не можеш да ме изоставиш! — премина през главата му, сякаш говореше на скритата в спалнята Хеге. Каквото и да се случи с теб и мен, не бива да ме изоставяш!

Това изобщо не беше нова мисъл, но всеки път му се струваше нова и всеки път му причиняваше същата болка. И неизменно я прогонваше, казвайки си, че това са глупости и че Хеге никога дори не е намеквала да го напусне. Защо трябваше да се измъчва тогава?

Но картината не искаше да изчезне. Виждаше как сестра му си тръгва, отдалечава се все повече и повече. Всичките си вещи бе събрала във вързопче, което носеше под мишница.

Тръгваш ли си?

Да, Матис.

Умори ли се вече?

Да, Матис.

И си тръгна.

Вече не го чуваше, смаляваше се все повече и повече, накрая се превърна в малка черна точка — и си остана такава. Да изчезне напълно в тази тъжна игра, тя все пак не можеше.

 

 

И точно в този момент се случи голямото събитие.

Докато Матис размишляваше и си представяше как Хеге си тръгва, седнал на обичайното си място на верандата, погледът му бродеше по западния бряг на езерото. Водата сега изглеждаше черна, а околните хълмове — замислени и тъмни. Прекрасен летен мрак обгръщаше небето и земята. Матис не беше сляп за подобни неща.

Тяхната къща се намираше в заблатена долчинка, простираща се от езерото до склона. Хвойновата гора беше примесена тук-там с брези и трепетлики. През долината течеше поточе. Понякога на Матис му се струваше, че това е най-красивото от всички места. Или поне най-красивото, което беше виждал в своя неголям свят.

Може би и сега си мислеше за същото — във всеки случай беше вперил поглед в далечината и наблюдаваше как здрачът се превръща в нещо безименно и нежно.

И в този миг се случи неочакваното.

От тази страна на вятъра е тихо, тъкмо си беше помислил Матис, вперил поглед във върховете на трепетликите и нощното небе. Между върхарите се процеждаше нещо, въздухът бе толкова прозрачен и на Матис му стори, че вижда това слабо движение. Никакъв вятър, само лек повей, макар да бе толкова тихо, че нито едно листо на трепетликите не помръдваше.

Тогава се разнесе странен слаб звук. Матис долови безшумно и равномерно размахване на криле във въздуха над себе си. И отново едва доловим зов на някакъв безпомощен птичи език.

Прелетя право над къщата.

И премина през Матис. Той седеше в безмълвен възторг, премалял и объркан.

Дали беше нещо свръхестествено?

Не, напълно естествено, обаче…

Беше горски бекас. Не можеше да е случайност, не и по това време на денонощието: над дома на Матис кръжеше горски бекас!

Откога ли го прави?

Предишните години тук никога не бяха кръжали бекаси. Или поне той не си спомняше. Матис почти всяка вечер седеше до късно навън и щеше да ги види или чуе.

А тази вечер прелетя точно над дома им, над Хеге и над него. И така щеше да бъде оттук нататък, всяка сутрин и вечер.

Матис погледна къщата, тя сякаш се беше променила и сега трябваше да я гледа с други очи. Кръженето на горските бекаси бе нещо красиво, което се случваше някъде из долината, далеч извън пределите на неговия свят. Много пъти си бе мислил за това. И ето че тази вечер се случи тук, един бекас кръжеше право над къщата.

А може би просто му се е сторило? Случваше му се от време на време. Дали някой бе виждал бекас да сменя мястото, над което кръжи? Матис не беше чувал за подобно нещо. И защо ли беше дошъл тук?

Матис зачака, притаил дъх. Ако наистина беше горски бекас, щеше да се върне след малко, тези птици кръжат винаги над едно и също място, напред-назад, през краткото време на вечерния си полет. Матис го знаеше. На зазоряване птицата пак следва същия маршрут, един ловец му беше разказал. В пресъхналите локви Матис понякога намираше следи от клюн на бекас заедно с изящни отпечатъци на птичи крака.

Седеше в напрегнато очакване, струваше му се, че е минало много време и съмнението му се засилваше.

Но — ето! Размаханите криле, неясните очертания на птицата, прелитаща над къщата в обратна посока. И отново изчезна, погълната от мекия здрач и заспалите върхове на дърветата.

Тогава Матис произнесе натъртено:

— Най-накрая и тук прелетя бекас.

Не знаеше защо и как изрече това. Бе най-малкото, което можеше да каже или стори. Пък и нямаше кой да го чуе.

Имаше чувството, че нещо се променило, че дългите и трудни времена вече са отминали.

Първата му мисъл бе да сподели това с Хеге, искаше му се да се втурне при нея. Все едно дали спи, или не, трябваше веднага да я посвети в това… Но се спря насред верандата. Ако беше истина, птицата щеше скоро да се появи отново. Матис бе толкова несигурен в себе си, че реши да изчака и третия път.

Седна и зачака блажено.

Когато го видя три пъти, Хеге ще трябва да ми повярва. Всички трябва да ми повярват.

Ето — отново!

Също както и предишния път — пляскането с криле, бързата като стрела сянка в сумрака и после онзи дивен, изпълнен с болка вик, който може би никой не чу. Точно над покрива и идващ от безкрайността. После остана само нощта.

Значи е истина. Сега вече знаеше със сигурност. Почувства се като съвсем нов човек.

А Хеге спеше.

Сега и тя щеше да стане нов човек.

6

Спящата Хеге, която бе бърза като светкавица с плетките и осемлистните рози и която умееше да се справя с всичко — Матис вече не бе сигурен кой от тях двамата е по-важен. В този миг беше склонен да постави себе си на първо място.

Шумно влезе в стаята й.

Беше глупаво. Хеге отдавна си бе легнала, сигурно вече спеше, а той я разбуди по никое време. Гласът й прозвуча рязко.

— Сега пък какво е станало? — изстреля тя, преди Матис да успее да произнесе и една от думите, изпълващи сърцето му. Добре познаваше този тон. Сигурно тъкмо бе заспала, преди той да нахлуе с трясък. Матис знаеше и какво ще последва — Хеге щеше виновно да се покашля, за да смекчи остротата на сърдития си въпрос.

— Какво има, Матис? — попита тя тихо и уморено, някак разкаяно.

Новината, която Матис носеше, бе огромна. Дори не знаеше откъде да започне. Щеше да е най-добре да го каже направо.

— Един горски бекас кръжи над къщата тази вечер! — сковано изрече той.

Чувстваше се почти чужд, изправен до леглото на Хеге.

Тя веднага долови тона му. Езикът му се заплиташе от възторг и благоговение. Но Хеге прекалено добре познаваше чудесата, за които той тичаше да й разказва запъхтян. Чудеса, които бързо помръкваха и вече не бяха интересни.

Тя кача спокойно:

— Кръжащ бекас? Хубаво. Отивай да спиш, Матис.

Той бе поразен.

— Върви да си легнеш, Матис! — повтори тя нежно, като видя обърканото му изражение.

Матис бе дълбоко разочарован.

— Не чу ли какво ти казах? Един горски бекас си е променил мястото на кръжене, сега се носи точно над нашия покрив! Точно в този момент. Докато ти си лежиш в леглото.

Хеге не помръдна и изражението на лицето й остана непроменено.

— Разбира се, че чух. Е, и? Бекасът може да лети където си ще.

Матис не я разбираше. Сякаш му говореше на някакъв непознат език.

— Значи не смяташ, че това е нещо необичайно! Да си чувала някога горски бекас да сменя мястото си на кръжене и да прелита ей така над главите на хората?

Тя само вдигна рамене.

— Откъде да знам.

— Не, явно нищо не знаеш по въпроса. Облечи се и ела навън.

— Навън? Посред нощ?

— Естествено! Трябва и ти да го видиш.

— А, не — отвърна тя.

— Трябва! В момента кръжи над къщата. Ако за теб това не означава нищо…

Хеге се отпусна в леглото, не й се занимаваше повече с този въпрос. Прозя се уморено.

— Сигурно ти е било забавно да го наблюдаваш — каза тя. — А аз мога да го погледам някой друг път. Щом вече кръжи тук, значи тук ще си остане, нали?

Матис я гледаше със зяпнала уста.

— Щом вече кръжи тук, значи тук ще си остане — уплашено повтори той. — И това го казваш ти, дето уж си много умна?! — възкликна напълно озадачен и поразен.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

Очите му бяха все така вперени в нея.

— Значи нищо не разбираш — твърдо произнесе той.

Стоеше до леглото й разочарован и объркан.

Тя го хвана за ръката. Матис усети, че това бе приятелски жест от нейна страна. Но не забеляза колко уморена и измъчена беше Хеге в този момент. Лежеше, без да го погледне, облечена в избелялата си от пране нощница, после се обърна настрани и впери поглед в стената.

— Можем да поговорим за това утре, Матис. Сега върни да си лягаш, чу ли?

Но Матис смяташе, че е лудост да изпуснат такъв момент.

— Казвам ти, че се случва сега. И ти не искаш да дойдеш да го видиш? Изобщо не разбирам как си устроена и кое е важно за теб и кое не!

Това вече бе прекалено и Хеге не издържа. Удари с юмрук по леглото и извика:

— Как ще го разбереш! А говориш така, сякаш си…

Тя се спря.

— Сякаш съм… — изплашено попита Матис.

Хеге викаше, без да се обръща:

— Остави ме на мира! Не мога повече така, ако ти не… Просто отивай и си лягай! Вече е много късно, трябва да си починем!

После напълно му обърна гръб и се долепи до стената. Матис видя как раменете й се тресат. Тази гледка го жегна дълбоко и той се почувства виновен, макар да не знаеше защо.

Матис бе напълно объркан. Той ли беше наскърбил Хеге? А искаше само да я зарадва, като й каже за кръженето на бекаса. Мислеше, че и за нея това ще е толкова важно, колкото за него самия. Точно в този момент птицата летеше и висеше над къщата им, а на Хеге й бе все едно — първо го нахока, а сега лежи тук и плаче, безпомощна и некрасива.

— Но, Хеге… аз не исках да те обидя, исках само…

Сега вече Хеге се вбеси.

— Не чу ли какво ти казах! — изкрещя тя толкова силно, че Матис подскочи и с две крачки се озова извън стаята й. Внимателно притвори вратата, сякаш Хеге спеше и не трябваше да я буди.

Хората са различни, мислеше си той объркан. Във всеки случай ние с Хеге сме различни.

Тя изобщо не ми вярва.

Но аз го чух и го видях с очите си. Мога да се закълна, че го видях. Просто кръженето бе приключило: край за тази вечер.

А сега да изпеем една песен, обади се нещото в него. Не че Матис запя. Просто това много подхождаше на думите: край за тази вечер. Бил съм на най-различни срещи и вечеринки, знам как е.

Край за тази вечер. Бекасът бе открил своята любима.

Матис вдигна поглед нагоре и видя светли ивици във въздуха, където се бе реела птицата. Точно над къщата му.

Не беше напълно сигурен дали това наистина се бе случило. Но нещо там, горе, вече не бе същото. А на сутринта пак ще има кръжене, също толкова красиво, колкото тази вечер. И тогава Хеге ще го види, дори ако му се наложи да я завърже на верандата.

Отсега нататък всичко ще е различно, помисли си той, преди да заспи, сгушен като малко дете на дивана си.

И с мен ли?

При тази мисъл му стана горещо.

7

Матис взе кръженето на бекаса със себе си в съня; бе един прекрасен сън.

Преди да види каквото и да било, чу предупреждение:

Ние дойдохме, ние дойдохме. Ти тук ли си?

Разбира се, тук съм, би могъл да отговори той.

Това продължи твърде дълго, Матис, но сега всичко се промени, нежно му прошепна някакъв глас.

Да, промени се. Една светла ивица над къщата и друга ниско долу, и още, от всички страни, и звукът — такъв, какъвто трябваше да бъде подобен звук. Къщата изведнъж се преобрази, цялата.

— Но къщата не е най-важното — каза Матис.

Не, разбира се, че не. Най-важен бе самият той.

Светлите ивици бяха преминали през него и го бяха преобразили. Когато сви дясната си ръка, за да изпробва новия си бицепс, той така се изду, че ръкавът направо се скъса. Матис погледна красиво оформения си мускул и се засмя.

— Не е зле — каза той.

— Може да ми се наложи да използвам сила — заключи Матис и зорко се огледа.

— Къде сте? — извика той.

Те се смееха, скрити в горичката.

— Там, където сме винаги.

Къщата му наистина беше преобразена. Матис се приближи и се огледа в прозорците. Никога не бе виждал толкова добре сложен младеж като този, който се отразяваше в черното стъкло. Накъдето и да се обърнеше, отвсякъде изглеждаше еднакво добре.

Матис гордо извика:

— Виждате ли ме?

— Виждаме те, можеш да не се съмняваш — отговориха му от горичката. — Само теб гледаме.

— Почакайте за момент! — помоли той.

Но те се обадиха в хор:

— Да чакаме? Защо?

— Какво си намислил, Матис?

— Приготви се, Матис!

— Можете да не се съмнявате — отвърна им той с техните думи.

Матис разтърси глава и в същия миг усети как тя се изпълва с всички най-подходящи слова, които се казват на момичетата — е, и на останалите хора също. Няма само да наблюдава безпомощно както преди. Засмя се и огледа в стъклото новия си език, после опита някои от тези дръзки думи.

— Хей, вие там в горичката! — извика той. — Готови ли сте?

— Готови сме, готови — отговориха му те. — Коя да дойде?

— Нека дойде онази, за която си мисля — каза той и така напрегна бицепса си, че ризата около него се изпъна.

Беше толкова вълнуващо. Веднага получи отговор:

— Искам аз да дойда!

Другите гласове сякаш изчезнаха.

И ето че тя се показа иззад дърветата, вече нищо не я прикриваше. Хиляди пъти се бе опитвал да си я представи и въпреки това се оказа съвсем различна. Но той веднага я позна и изобщо не се уплаши. Тя се приближи плътно до него и Матис усети уханието й.

Но все още не биваше да я докосва.

— Направи нещо! — каза той.

Тя веднага разбра.

— Добре. Гледай!

Махна с ръка и въздухът се изпълни с песни на птици.

— Знам, че си родена от кръженето на бекаса — започна Матис. — И отдавна владееш мислите ми. Ако искаш да кажеш нещо, направи го сега!

— Да кажа? — попита тя.

— Да!

— Не, повече не искам да говоря! — каза тя.

Гледайки я право в очите, Матис незабелязано сви лявата си ръка и ръкавът на ризата шумно се разпра. Гладките извивки на мускула проблясваха на слънцето точно пред очите й.

— Не се притеснявай — рече той спокойно, — имам достатъчно ризи.

— Ти левак ли си? — попита тя удивено.

— О, не — отвърна той небрежно, — просто десният ми ръкав се скъса още преди това.

Тя не каза нищо повече, бе толкова погълната от гледката, че не намираше никакви думи. Точно това желаеше той. Получи всичко, за което беше мечтал. И отсега нататък можеше да изразява всичко с нужните думи.

— Хайде, прави каквото си поискаш — каза й той. — Ти си златна.

Тя веднага пристъпи по-близо.

— Сега разбирам защо толкова дълго те чаках — добави Матис.

Тя мълчеше през цялото време — имаше си една тайна, която искаше да му разкрие. Приближаваше все повече и повече. Одеве само бе махнала с ръка и въздухът се изпълни с песни на птици, а сега цялата започна да се извива и трепери, това бе някаква магия!

Извиваше се и трепереше и Матис не разбираше какво се случва. Нямаше си име. Тя се приближи още. Беше толкова близо до него, родена от полета на бекаса, беше негова.

8

Както обикновено Хеге стана първа. Матис също се бе събудил, но продължи да лежи, обзет от снощния сън. Чу как Хеге ходи из стаята си, после излезе навън. Матис бързо се извърна към стената и се престори на заспал. Така беше най-безопасно, като се има предвид как се разделиха снощи.

Хеге забеляза, но се направи, че нищо не е видяла, и влезе в кухнята. Беше напрегната. Всичко обаче премина, щом се захвана с работата. Скоро се разнесоха обичайните сутрешни звуци от тракане на чаши и ножове.

Всичко ще бъде различно, мислеше си Матис замечтано. Намери си дрехите и се облече. Чувстваше се съвсем променен, сякаш някакви силни ръце го бяха подхванали от двете страни и го носеха: полетът на бекаса и сънят. Той се заслуша да не би и днес да се случи нещо необичайно. Сега, когато нещата се бяха обърнали, може би го дебнеше някоя неочаквана дума или пък нещо радостно.

Засега нищо. Но днешният не можеше да бъде като безкрайната върволица други дни, той сам трябваше да се погрижи за това.

— По-ценен от злато — каза той на Хеге, застанал до кухненската врата. Прииска му се вместо поздрав да използва част от една стара поговорка^[1].

Матис се чувстваше несигурен. Образът на ридаещата Хеге бе все още прекалено ясен. Добре съзнаваше, че той беше причината тя да се разплаче, обърната към стената.

А малко след това Матис сънува онзи сън!

Във всеки случай Хеге се беше наспала и сега мислеше за друго. Дребничка и сръчна, тя стоеше до масата и режеше хляб. Като че ли полагаше допълнителни усилия да изглежда безгрижна и спокойна, за да изглади спомена от снощи.

— В добро настроение ли си? — отвърна тя на странния му поздрав.

Той се подсмихна, но отговори:

— Защо да съм?

— А не си ли?

— Да, само че ти не знаеш причината.

Тя не каза нито дума за снощи. Но все пак се осмели да засегне друга опасна тема:

— Мисля, че знам: днес ще се опиташ да направиш нещо, за което говорихме. Онова, което е по-ценно за нас от златото.

Уф, съвсем бе забравил, беше обещал да си потърси работа. Но Хеге очевидно помнеше. Върху радостта му падна лека сянка.

— Не позна — каза той.

— Няма ли да…

— Заради кръжащия над дома ни горски бекас — прекъсна я той, сякаш за да обясни променената ситуация. Защо трябваше да прави досадна обиколка из фермите в търсене на работа, след като тук се бяха случили толкова радостни неща?

Но Хеге не споделяше възторга му.

— И какво от това? — попита тя. — Какво се променя, ако бекасът кръжи тук?

— Ами… не знам. Ти наистина ли нищо не разбираш?

Сега беше станал по-смел, но без голяма полза.

— Хайде, яж! — подкани го Хеге.

И той започна да се храни. Все още живееше в съня си. После щеше да отвори очите на сестра си — ще й покаже колко важно бе случилото се, което тя така упорито отказваше да приеме.

— Хм! — изсумтя той изведнъж и тропна три пъти с обувката по пода.

— Какво има?

— Нищо, което да те засяга.

— Аз пък мисля, че ме засяга — каза Хеге. — Изглеждаш така, все едно ще се пръснеш от нетърпение да ми разкажеш.

Матис ядеше мълчаливо, но накрая не издържа:

— Странно какво може да му се присъни на човек, стига да поиска.

Хеге нямаше настроение за подобни игри.

— О, значи си сънувал? — каза тя, сякаш ставаше дума за някоя дреболия.

— Хм! — изсумтя Матис за втори път.

— По-добре ми разкажи, иначе ще се пръснеш.

При такова отношение от нейна страна сънят му се стори още по-ясен и важен. Почти истински.

— Да ти разкажа ли какво сънувах?

Тя кимна.

— Не мога — каза Матис сериозно и я погледна с известно високомерие.

— Е, значи не е било чак толкова важно — отговори Хеге малко троснато и му наля кафе от олющения чайник, единствен в къщата. Тя вече си мислеше за друго.

— Порядъчните хора не говорят за такива неща, каквито ми се присъниха, имай го предвид.

— Охо?

— Няма смисъл да разпитваш и да ровиш, Хеге. Така да знаеш.

Тя обаче не прояви никакво любопитство, а вместо това го заля със студена вода:

— Можеш да се утешиш с факта, че сънищата винаги се тълкуват наопаки. Сънуваш обратното на онова, което се случва в действителност.

— Не е вярно! — извика Матис и изтръпна при тези нейни думи. Стори му се, че нарочно иска да му причини болка. Но Хеге всъщност не знаеше за какво става въпрос, може би заради това му говореше така.

— Ама че си хаплива понякога! — каза той възбудено и загуби всякакъв апетит. Изправи се толкова рязко, че закачи края на масата. Кафето в чайника се разплиска, а едната чаша се преобърна.

— Матис, виж как омърля всичко!

— И кой е виновен?

Нима Хеге не разбираше, че му развали цялата радост?

— Престани да ми разваляш всичко! — продължи да вика той.

— Хайде, Матис, стига!

Той се поуспокои.

— Тук вече нищо няма да е същото, всичко ще се промени. Започна тази нощ.

Хеге си спомни колко рязка бе снощи и съжали.

— Някоя вечер ще остана с теб да погледаме как кръжи бекасът. Само не ми се сърди.

— Но никога няма да бъде както първия път.

Хеге нямаше желание да спори, затова почисти масата и се зае да доплита плетката си, като през цялото време държеше Матис под око. Той усети погледа й и попита рязко:

— Какво има?

— Чудех се дали няма да тръгнеш да си търсиш работа. Снощи каза, че искаш.

Тя беше много упорита.

— Да, но кръженето на бекаса…

Но Хеге бе непреклонна.

— Никакви птици и никакво кръжене няма да ти помогнат. Щом си казал, че ще идеш, значи си длъжен.

Матис се уплаши. Трябва нещо сериозно да се е случило с Хеге, щом беше толкова неумолима. Но нима не разбираше какво мъчение бе това за него? Той стана от сигурното си и безопасно място и неспокойно попита:

— Значи така ще се промени животът ни след кръженето на бекаса?

— Никога не трябва да се предаваме, казвала съм ти го хиляди пъти.

— Да, на теб ти е лесно да го кажеш.

Матис се замисли.

— Защо нямам толкова големи мускули, че да ми скъсат ризата? — изхленчи той високо и жално.

Хеге не отговори.

— Ти никога не ме питаш! — продължаваше възбудено той.

— За кое?

— За онова, за което не бива да се пита.

Хеге каза рязко:

— Стига, замълчи!

Това беше трудна тема и за двамата.

— Може ли да почакам до утре? — примоли се той, имайки предвид унизителното обикаляне из фермите в търсене на работа. Хеге толкова често се проявяваше като добра сестра, макар напоследък лесно да ставаше раздразнителна. — Защото днес е днес, разбери!

— Е, добре, ще изчакаме до утре! — съгласи се Хеге.

9

Днес беше днес.

Матис обикаляше напред-назад.

В съня ми имаше три неща, мислеше си той.

Бях различен по три начина.

Обикаляше около къщата в прекрасната лятна утрин. Хеге сигурно е вътре и се сърди, задето не тръгна да си търси работа, но — много важно. Новото бе прекалено близко и прекалено значимо. Отвсякъде го обгръщаха свежи ветрове и едва доловими ухания.

Три големи промени. На сутринта те изчезнаха, Матис не се залъгваше, само си спомняше за тях, слушайки мелодията под стъпките си. Сякаш неволно настъпи някакъв скрит в земята клавиш и музиката се понесе из въздуха пленителна, истинска и жива.

Различен по три начина… но днес беше днес. Странно, че Хеге не може да го проумее, мислеше си той, спускайки се надолу към езерото.

Спря на брега и започна да хвърля камъни като малко дете. Водата беше като огледало, днес нямаше никакъв смисъл да се опитва да лови риба. Можеше с чиста съвест да остави полуразпадналата се лодка, завързана за кея.

Трите неща. Те бяха тук, край него. Снощи самият той беше различен. Всичко, което бе мечтал да промени у себе си, се превърна в реалност.

Матис мяташе във водата големи колкото юмрук камъни, а погледът му бе премрежен и отсъстващ.

— Матис! Обядът! — извика Хеге горе от къщата. Приятен женски призив.

Трите неща подскочиха.

Не й се наложи да добавя: идвай веднага! Матис бързо се отзоваваше, щом го викаха за храна; изкачи хълма тичешком и се настани на масата.

— Яж, докато има какво да се яде — каза Хеге, подавайки му храната.

Матис добре знаеше, че тонът й бе резултат от отказа му да си търси работа. Затова Хеге му говореше по този начин.

— Ами ако човек се промени по три начина — каза той, докато поглъщаше храната.

— Какви три начина?

— Свързано е с онова, което ти не бива да знаеш. С момичетата и…

— Аха, ясно.

— Ти никога не си различна, винаги си една и съща — каза ядосано Матис. — Затова не можеш да го разбереш.

— О, да — съгласи се Хеге. — И все пак имаш ли намерение утре да отидеш до селото?

Тя наистина е особена и инат, помисли си Матис. Но пък го храни.

— След като съм казал, значи ще го направя — отговори той и тръпки го побиха, като си представи как стои безпомощен до обезкуражаващо сръчните работници.

Хеге пак се бе захванала с плетката. Матис попита почти умолително:

— Искаш ли да погледаш птицата, щом се появи довечера? Днес каза, че някой път ще го направиш.

— Не тази вечер, ще стане много късно.

— Но нали обеща…

— Трябва да се наспя — отсече Хеге.

Но Матис не се отказваше:

— Ами ако никога повече не се събудиш? Тогава страшно ще съжаляваш.

Тя потръпна. Думите му оказаха силно въздействие върху нея, без той да разбере защо.

— Матис! — изкрещя сестра му. — Млъквай веднага!

Той избяга. Тя викаше нещо подире му, но той уплашен изскочи навън.

 

 

Вечерта Матис седеше на верандата с неспокойно сърце и неспокойни пръсти. Хеге все пак пое риска и си легна въпреки всичко.

Настъпи моментът и птицата се появи.

Първо се разнесе тъжният й призив, после се чу шумът от крилете, пляскащи някак безпомощно и учестено.

Крилете пореха високо нежния нощен въздух, но едновременно достигаха най-скритите кътчета в сърцето на Матис. Едно меко и тъмно докосване на нещо необяснимо. Матис целият се изпълни с него. Аз и бекасът, ние сме едно цяло, мислеше си несвързано той.

Отдаден на радостта, си обеща: утре ще отида, щом Хеге толкова настоява, стига само да няма буря. Светкавицата си е светкавица, тогава никъде не излизам и сестра ми го знае.

Изчака бекасът да прелети още веднъж, после се прибра в обгърнатата от летен сумрак стая и си легна. Но напразно чакаше сънят да се повтори. Не видя нищо подобно — нямаше нито гора, нито девойки.

10

Трепетликите Матис-и-Хеге протягаха изсъхналите си върхове към утринното слънце и мастиленосиньото небе. Матис мина покрай тях и се насочи към пътя. Вървеше, стиснал здраво устни. Защо бекасът дойде да кръжи тук, щом всичко си остава постарому? Не можеха ли просто да изчакат и да видят дали няма да се случи нещо? Не, каза Хеге.

Днес вече нямаше такова желание да си търси работа, както след снощната среща с птицата.

Ако Хеге беше друг човек, никога не би го пратила на тази безполезна обиколка, щеше да разбере, че не бива да го прави. Но тя никога няма да се промени. Пък и не й е необходимо да се променя.

Той неохотно се тътреше напред.

Веднага щом излезе от гората, пред погледа му се откри цялото село. Почти всяка ферма или двор бяха свързани със спомена за неуспешно завършили опити.

По пътя беше много оживено. Автомобилите, както обикновено, гонеха пешеходците от платното в крайпътната канавка. Банкетът беше посивял от прахоляк.

Матис минаваше оттук не само когато отиваше да търси работа. Понякога Хеге му даваше няколко крони и го пращаше при бакалина да купи храна или пък да му занесе някой готов пуловер. Това беше рискована задача — можеше да мине добре, а можеше да завърши със срам и позор.

Във фермите хората тъкмо излизаха на работа. Матис ги виждаше накъдето и да се обърне. Беше ранно лято и сега се плевяха посевите. Всички изглеждаха силни и уверени, да работят, за тях бе така естествено, както да дишат и живеят. Някои димяха сутрешните си лули, докато вървяха, други си подсвиркваха, а трети просто размахваха ръце.

Трябваше ли направо да отиде и да попита за работа? В първата изпречила се ферма? О, не. Само щяха да се ядосат, понеже им се налага да измислят оправдания защо днес нямат нужда от работник. Матис подминаваше ферма след ферма. Струваше му се, че хората въздъхват с облекчение, щом видеха гърба му.

Но те едва ли са сънували сън като моя! — каза си той. Стана му хубаво при тая мисъл.

Матис имаше множество срамни спомени, но всички бяха различни. С някои от младежите, които срещаше по пътя, вече бе опитвал да работи и сещайки се за това, забиваше поглед в земята. А и младежите бързаха да го подминат, сякаш ги свързваше някакво общо поражение, което искаха да забравят.

Днес със сигурност всичко ще бъде различно. Хеге го знае добре, а и аз го знам.

Сега ще си тръгна към къщи, реши той. Не мога да отида във фермите, където ме помнят от предишните години.

Но странно.

Едва си го помисли, и направи точно обратното. Отби се от пътя и тръгна към една ферма. Защо го направи? В главата му проблесна спомен. С тази ферма беше свързано едно незначително събитие, което не бе толкова срамно за него.

Може би и днес тук щеше да му провърви?

 

 

Точно до ъгъла на къщата Матис се натъкна на стопанина. Мъжът, едно момче и едно момиче стояха там с мотички в ръце и тъкмо се канеха да тръгват към полето с кръмно цвекло. Матис не ги видя, докато лицето му не изникна точно пред тях.

— Добър ден, да ти се намира някаква работа за мен? — попита веднага той, без да откъсва изплашен поглед от мъжа. Главното бе да не размисли. Обърна се така, че двамата млади да останат зад гърба му.

Стопанинът отговори по същия начин, и той без да се замисля:

— Да, ако умееш да разсаждаш ряпа.

Матис зяпна, после се усмихна широко.

— Така си и знаех — каза той. — Щом всичко се промени, значи и това трябваше да стане.

— Какво искаш да кажеш?

— О, нищо — отвърна Матис. — Просто днес всичко е много различно за мен. Но то няма нищо общо с теб.

Девойката и младежът се бяха преместили и сега стояха с лице към Матис. Започнаха да си разменят погледи по начин, който той добре познаваше и който не предвещаваше нищо добро.

— Свързано е с кръженето на един горски бекас — бързо и нервно обясни той.

— С кръженето на горски бекас?

— Да. Не знаеш ли какво е това? — попита Матис оживено.

Чак сега мъжът разбра що за човек стои пред него, но беше късно — не искаше да се отмята от думата си.

— Разбира се, че съм чувал за горските бекаси — каза той. — Но ти, струва ми се, прояви интерес към разсаждането на ряпа. Ще ти намерим една мотичка за окопаване и после можем да се надпреварваме.

Собственикът счете за необходимо да направи последното уточнение, не искаше да премълчава нищо.

Матис имаше изострени сетива и веднага разбра.

— Да, а може и да се надбягваме — рече и се засмя. Положи усилия смехът му да звучи естествено.

Мъжът леко се стъписа, но побърза да се засмее и той.

— Искаш да видиш кой пръв ще стигне до полето, така ли?

Те се шегуваха като мъж с мъж и си разменяха остроумни реплики.

— Сигурно искаш да хапнеш нещо, преди да започнем — попита мъжът и сложи край на забавата.

Матис поклати глава.

— Вкъщи си имаме храна.

Хубаво е, че мога да го кажа, помисли си той.

Сега оставаше да се заловят за работа. Дадоха му мотичка за окопаване и той тръгна заедно с другите към полето с ряпата. Това поле му се стори ужасно голямо, не се виждаше къде му е краят, продължаваше зад една могила и се губеше в далечината.

Матис се обърна към фермера и попита с леко неодобрение:

— За какво ти е толкова много ряпа?

Това не можеше нито да го разбере, нито да го одобри.

— Вече? Че ние още не сме започнали — каза мъжът. Звучеше безсмислено, но Матис Глупака схвана веднага и наведе глава.

— Може ли да взема тези редове? — попита той припряно, за да смени темата, и посочи лехите до краката си.

Собственикът кимна.

— Предполагам, че си вършил това и преди, Матис, и знаеш какво разстояние трябва да се оставя между растенията. Нали?

Мъжът беше длъжен да зададе този въпрос. Разсаждането бе важна работа и от него можеше в голяма степен да зависи реколтата, а значи и бъдещите приходи.

— Как да не знам, та аз съм на четирийсет — отговори Матис. — Без три години — добави той. На такъв разговор подхождаше сериозен тон. Матис беше горд от отговора си.

— Сигурно — каза мъжът. — Но бих искал да знам какво разстояние са те учили да оставяш между растенията. Ще ми покажеш ли?

Матис показа с пръсти. Съвсем напосоки.

— Не, не — каза мъжът, — сигурно те е учил някой, дето сам нищо не разбира. Трябва да бъде ето толкова.

Матис отново наведе глава.

Девойката и младежът си размениха бърз поглед. Бяха си избрали съседни лехи така, че да работят един до друг. На Матис му се паднаха две лехи между момичето и фермера. Това много му хареса.

— Внимание! — извика младежът. — Започваме! Кой ще стигне пръв до края?

Той погледна девойката и се засмя. Двамата непрекъснато се смееха и се гледаха в очите. У Матис се зароди известно подозрение, щом забеляза това.

Но началото бе дадено и сега трябваше да се залавя за работа. Отиваше да прави като другите и да бъде също толкова бърз в движенията. Отстрани лехите бяха обрасли с плевели, растяха и между разсада, беше пълно с тях навсякъде. Трябваше да се изскубят и да се хвърлят да съхнат под палещото слънце. А също и да се изваждат излишните коренчета ряпа, бяха поникнали твърде нагъсто. Матис трябваше да върши всичко това бързо и уверено с мотичката, а където не ставаше — и с ръце.

Беше нервен. Изобщо не знаеше как се прави.

Скоро се повтори обичайното: щом се хванеше за някаква работа, мислите му започваха да се движат във всички посоки, да се преплитат, сякаш бяха конци, и му пречеха да работи.

Докато си го помисли, и то се случи: преплетените конци се омотаха около пръстите му и забавиха движенията му.

От лявата му страна се чу покашляне. Беше фермерът. Приведен над лехите, той внимателно плевеше и разреждаше коренчетата ряпа.

Матис беше нащрек. Макар че покашлянето може и да не означаваше нищо. Понякога хората кашлят просто ей така.

Въпреки това нервничеше все повече и повече, ръцете му трескаво се лутаха между растенията и скубеха ряпата вместо плевелите. Беше захвърлил мотичката, понеже му се стори прекалено неудобна.

— Не съм свикнал с такава мотика — обясни той на мъжа, — дръжката й е много дълга.

— Ами остави я тогава и продължавай с ръце. На ръка е дори по-добре, получава се по-прецизно.

— Вярно, така е — каза Матис с благодарност. Усети някаква слаба подкрепа в думите на мъжа, подкрепа, която му бе нужна в съревнованието с двамата млади.

Първите метри успяваше да се държи наравно с тях. Все пак имаше десет пръста, с които да си служи. Момчето и момичето не изоставаха един от друг и въпреки уморителната работа се смееха от време на време. Матис отдавна се беше досетил, че са влюбени. Жалко, но пък, от друга страна, беше забавно и любопитно да ги наблюдава. Никога до сега не бе наблюдавал влюбена двойка толкова отблизо.

Момичето погледна Матис с искрящи от щастие очи. От нея можеше да не се страхува, беше толкова влюбена в младежа до себе си, че погледът й бе като опиянен. Сега най-после се обърна и към Матис, който напрегнато очакваше този момент. Изпита неописуемо блаженство. Кръглото усмихнато лице на момичето го гледаше радостно.

— Колко хубаво, че и ти дойде с нас, та да не сме сами в това противно поле — каза тя почти искрено. И Матис бе готов да й повярва. Да повярва сам в себе си. Доби малко кураж и реши да се отблагодари на момичето, като го зарадва с нещо, което къташе в сърцето си.

— Чувала ли си някога за кръженето на бекаса? — попита той. Стояха всеки в своята леха толкова близо един до друг, че можеше да й го каже тихичко и поверително.

Тя отговори бързо и без да се замисли:

— Разбира се. И какво?

— Нищо.

Всъщност сега Матис бе обзет от друга мисъл: че разговаря с момиче! И това е може би само началото.

— Но никога не е кръжал над дома ти, нали? — продължи той и почувства непривична увереност.

Момичето поклати глава. Докато говореха, тя не спираше да работи — откъсна един голям жилав корен лобода и го хвърли да съхне на слънцето. Матис се стараеше да не изостава и разговорът течеше.

— Не, но сигурно и ти не си виждал бекас да кръжи над твоя дом — каза тя, без никакво намерение да го засегне.

— Кой знае — отвърна Матис.

Вътре в него всичко сияеше.

— Така си е — рече девойката разсеяно, бе изцяло погълната от работата и от младежа от другата й страна.

Повече не казаха нищо по въпроса. Матис смяташе, че много ловко бе вмъкнал в разговора онова за бекаса. Харесваше девойката, но тъй като любимият й бе наблизо, нямаше как да разговаря дълго с нея.

Такива бяха правилата. Ако можеше обаче да й каже само още нещо, тогава…

— Аз… — понечи да издума той, но тя вече не го слушаше. Младежът се беше приближил и я ощипа по голия прасец. Тогава моментално забрави за Матис. Все едно че от другата й страна нямаше никой.

Да, действителността е малко по-различна от съня, констатира Матис. Но може би е добре, че разговорът приключи по този начин, човек трябва да се съобразява с толкова неща.

Лошото бе, че загуби много време в тези размишления. Влюбените постепенно започнаха да се откъсват от него. Скоро толкова се отдалечиха, че виждаше само гърбовете им. Матис се стресна и погледна към фермера. И се уплаши още повече: мъжът плевеше три лехи наведнъж. А в началото всички започнаха с по две.

— Ти защо плевиш три лехи? — попита Матис, без да се замисли.

— Ами… — мъжът се запъна — така по-добре спазвам ритъма с останалите. Или поне с някои от тях — добави той и с такава сила изтръгна един стрък лобода с корена, че наоколо се разхвърчаха буци пръст.

Но Матис мислеше вече за друго, той се доближи до мъжа и прошепна:

— Според мен тези двамата са влюбени. Поне така изглежда.

Мъжът кимна.

— Значи си знаел?

— Да. Точно заради това ги наех — отговори фермерът, също шепнейки и намигна на Матис. — Винаги предпочитам да вземам влюбени за плевенето на ряпа. Те не забелязват колко досадно и уморително е. Но ние с теб сме друго нещо, нали?

Този фермер беше умен човек. Матис се боеше да остане с него насаме, макар че сутринта го бе посрещнал сърдечно и изобщо се държеше приятелски през цялото време. Не, всъщност не се страхуваше, можеше спокойно да разговаря с мъжа, който сам беше наясно колко трудно и скучно е да плевиш ряпа.

— О, да, ние с теб знаем що за работа е това — каза Матис.

— Рано е още да се каже — отговори мъжът твърдо.

Матис отново бе принуден да наведе глава.

— Така е — промълви.

Въпреки че плевеше три лехи наведнъж, мъжът бързо напредваше. После отново премина на две лехи, както всички. И започна да се отдалечава от Матис.

— Изоставяш ли ме? — безпомощно попита той.

— Налага се — отговори мъжът. — А ти побързай малко!

— Да, но сам виждаш, че не ми спори особено.

— Хм — избоботи мъжът, приведен над лехите с ряпа.

И Матис остана сам. „Хм“ беше последното, което мъжът каза. Как трябваше да го разбира? Матис отново занервничи и обичайното смущение между мисли и работа се засили. Лехите му се влачеха като опашка, която ставаше все по-дълга и по-дълга. „Мързелива опашка“, както наричаха подобни неоплевени редове.

Не, това не е „мързелива опашка“, каза си Матис. Просто не мога по-бързо.

И все пак тази опашка беше срамна, особено за чувствителен човек като Матис. Лехите му, обрасли с плевели, се зеленееха сред полето, а от двете им страни се точеха тъмнокафяви, чисти лехи с равна редица стръкчета ряпа по средата.

Ех, ако можеше някак да спре отдалечаващите се! Не се очертаваше нищо добро. Фермерът работеше невероятно бързо, вече беше застигнал влюбените и след малко и тримата щяха да се скрият зад могилата.

Скриха се.

Матис сякаш остана сам в полето. Стоеше там сам-самичък, умиращ от жега. Слънцето беше напекло и ризата му неприятно лепнеше по изпотения гръб.

Колко много лобода! — помисли си той с неприязън. — Каква полза от нея? Сякаш на света няма други растения!

Вече не работеше приведен, а бе застанал на колене и едва-едва се придвижваше напред. Пръстите му правеха не онова, което бе нужно, често грешаха заради неспирния поток от мисли. На моменти изобщо преставаха да се движат.

Това до болка му бе познато отпреди, беше се примирил с него. Както всеки път, мислите безпорядъчно прелитаха през главата му, докато се опитваше да работи. По едно време осъзна, че скубе ряпата вместо плевелите. Треперейки, Матис рязко се изправи.

Нима съм на път да…

Не, не.

Мъжът и двамата влюбени се показаха зад могилата, бяха хванали по два нови реда и сега се движеха в обратна посока. Още щом се появиха на хоризонта, момичето вдигна леко глава и махна на Матис, който бе загубил почти всякаква надежда. Едва забележимо махване с ръка между две навеждания. Но с Матис подобно нещо не се бе случвало.

Не ми маха просто ей така, убеждаваше се той. Значи трябва да предприема нещо. Когато се изравнят отново, ще има възможност да си поговори с нея, нищо че възлюбеният е наблизо.

За известно време ръцете му придобиха увереност. Пълзеше на колене и скубеше. И не бъркаше ряпата с плевелите. Сега, когато се движеха един срещу друг, изглеждаше така, сякаш Матис работи сръчно и разстоянието помежду им бързо се скъсяваше. Но ето че той престана да плеви и се загледа в двамата влюбени.

Все пак това бяха истински влюбени.

Не бе чудно, че мъжът е доволен от тях. Поглеждаше ги от време на време и им се усмихваше. Не е възможно да си мисли само за работата — присъствието на влюбените в полето бе приятно за всички. Те се смееха, бъбреха, но в същото време работеха бързо и чисто. Понякога се доближаваха съвсем близо един до друг и Матис внимателно следеше всичките им действия и жестовете, които си разменяха: нямаше да е зле да ги усвои.

Значи това представляват истинските влюбени. Фермерът, на когото така му бе провървяло с работниците, не изоставаше и се придвижваше по своите редове. Между тях тримата и Матис вече се простираше тъмна, чиста ивица. А неговите две лехи се влачеха грозни и запуснати.

Но какво да се прави: Матис не можеше да откъсне поглед от тези разцъфнали младежи. От бликащата от тях радост. От странните им очи.

Ето че отново се изравниха с него. Звънкият им смях и бъбрене заглушаваха останалите звуци.

Матис се изправи.

— Макар да сте така влюбени, аз искам да… — с отчаяна смелост започна той и погледна право към сияещата от щастие девойка. И млъкна.

Момчето и момичето се спряха удивени. Те вече не се смееха. Без сам да съзнава, Матис ги бе прекъснал с изписаното върху лицето му и звучащо в гласа благоговение.

Даже мъжът бе спрял и стоеше притихнал на своите редове.

Но напразно чакаха. Най-накрая фермерът се намеси и го подкани не много високо:

— Хайде, Матис, говори!

Момичето мълчеше, младежът също. Чакаха с интерес.

Но напразно. Не биваше да добавя повече нищо по онзи въпрос. Но Матис сякаш бе успял да прокара някаква невидима нишка до тях и вече не беше сам. Искаше му се да им каже още толкова много, само че по различен начин. Но както обикновено думите изчезнаха и се смесиха с други в главата му.

— Да, защото сте влюбени един в друг! — обади се най-накрая, връщайки се към първоначалната си мисъл.

— Вярно е, влюбени сме — отговори девойката.

— Ех, да можех и аз така — изтърси той, преди да успее да се осъзнае.

— Какво пък, може и при теб нещата да се наредят — рече тя и му кимна, все едно нищо не се бе случило.

Матис си помисли: ето, на нея бих могъл да разкажа съня си чак до самия край.

— Това е всичко — измърмори той, ядосан на себе си, — тоест всичко, което имах предвид.

— Жалко! — каза девойката.

— Старт! — извика младежът, напомняйки им за присъствието си и за надпреварата.

Встрани до тях се смееше фермерът, комуто така бе провървяло с тези чудесни работници. Матис Глупака не се броеше, него никой не го вземаше на сериозно.

— Да, да, продължаваме — каза момичето, сякаш отговаряйки на командата.

Старт! — мислено повтори Матис, обърнат към младежа, който в този момент получи лека закачлива плесница.

Всички отново се захванаха за работа.

Слънцето прежуряше все по-силно. В браздите между редовете се търкаляха обречените на увяхване плевели. Лободата миришеше на топло.

 

 

Матис погледна назад към фермера: не се ли беше уморил вече? Не, разбира се, че не, той е толкова силен и умен. Самият Матис беше изтощен и жаден, а пръстите изобщо не го слушаха. Момичето доста го бе ободрило. Но всичко бързо се изпари, тъй като той не смогваше да се справи с работата и тя му тежеше като воденичен камък. Тримата отново се скриха, този път от другата страна на могилата, и полето стана пусто и унило. В този момент Матис отново трябваше да спре, понеже мислите му дотолкова се объркаха, че пак бе започнал да скубе бъдещата ряпа, оставяйки плевелите.

Превалил най-после могилата, той се почувства още по-самотен. Тримата сякаш бяха изчезнали завинаги.

Лехите на Матис буйно и дръзко се зеленееха. Плевеше и разсъждаваше: трябва да си изкарвам прехраната. След това поседна за малко. Никой не го виждаше, а обърканите му мисли пречеха на ръцете да работят. Пък и е приятно човек да поседне, когато е уморен.

Матис с ужас видя, че тримата отново се показаха иззад могилата. Вече бяха тук! Той припряно се залови за работа и в бързината изскубна доста стръкове ряпа. Все пак беше добре, че в този затънтен край на полето се появиха хора. Влюбените вече не бъбреха така оживено, както преди. Фермерът обаче не беше уморен. Когато човек има толкова голямо поле, не се уморява, а работи безспир. Мъжът изобщо не вдигаше глава.

В този момент всички потръпнаха, защото се разнесе странен глас. Беше Матис.

— Спрете за малко! — изстена той. Вопълът се изтръгна неволно от гърдите му.

Мъжът бързо се изправи и избърса челото си с мръсна ръка. Беше се изпотил.

— Какво има, Матис?

Матис изглеждаше много зле. Макар да не бе стигнал до края на полето, беше напълно изтощен. Над горната му устна се бяха очертали мустаци от полепнал прахоляк. Може би и на другите им се образуват такива мустаци, само че при тях това не правеше впечатление. Матис плахо се приближи до фермера.

— Нали виждате, че изоставам?

— Е, и? — неохотно отговори мъжът.

— Ти знаеше ли, че ще стане така?

Мъжът махна с ръка — стига, стига.

— На мен не ми харесват такива объркани работи — каза Матис сериозно.

— Разбирам — отговори мъжът и се приведе ниско над растенията.

Матис се изкушаваше да попита: искаш ли да спра? Но се сдържа. Лицето на мъжа помръкна и той измърмори нещо под носа си. Влюбените се възползваха от почивката, за да се пощипят един друг.

Най-накрая мъжът попита направо:

— Искаш ли да поемем и твоите лехи?

Пред очите му се спусна сива пелена, позната от предишния му живот — преди появата на бекаса.

— Не, засега не искам! — отговори той твърдо.

— Добре.

Фермерът се наведе и продължи да окопава. Матис се запъти към лехите си, но минавайки край девойката, жално я изгледа — може би тя щеше да направи нещо, за да му стане леко и приятно. Беше толкова весела и млада и си имаше любим.

Матис леко се покашля — сякаш даваше знак, че се нуждае от незабавна помощ.

И тя веднага разбра. Усмихна му се, като че ли да му напомни: тук сме двамата с теб, ти и аз, и си махаме с ръка, докато работим.

Повече не му и трябваше. Той го чу толкова отчетливо, че го повтори на глас:

— Да, ние работим заедно — ти и аз. — Матис произнесе тези думи също толкова нежно като нея, макар и не така дискретно.

— Така си е — каза девойката.

Тя внимателно се вгледа в него — въпреки непривлекателния си вид Матис я трогна.

— Марш! — извика младежът и я ощипа по крака — изглежда, смяташе това за много забавно. И момичето отново стана влюбено и чуждо.

— Да — вметна мъжът.

Онзи, дето притежаваше такова голямо поле. Те го погледнаха и веднага разбраха какво има предвид: трябваше да се хващат за работа.

И отново тримата изпревариха Матис. Той ги наблюдаваше и му се струваше, че притежават онова, за което си беше мечтал винаги: трите важни неща. Те ги носеха у себе си през целия си живот. Бяха свикнали да са такива и не го забелязваха, сякаш другояче не би и могло да бъде. Иначе щяха ли ей така, като на шега, да плевят кръмната ряпа?

Матис плевеше, легнал по корем, с объркани мисли. Помогни ми, молеше се той.

Но мислите както обикновено му пречеха да работи и вместо плевелите скубеше ряпата.

Не, никой не иска да ми помогне, окайваше се той и пред очите му играеха черни и червени кръгове.

Скъпоценните стръкове ряпа предизвикваха у него раздразнение, струваха му се толкова повехнали и жалки, когато около тях нямаше плевели, на които сякаш се подпираха. На Матис му се искаше да наругае тези нещастни дребни гърбушковци, заради които не си струваше човек да се рови в земята и да се мъчи така.

Мислите му отново се пръснаха. Винаги ставаше така, щом Матис се захванеше за работа. Значи нищо не се бе променило. Значи ето какво е криел в себе си този ден: никаква промяна, всичко си беше постарому.

Слава богу, най-после го повикаха от другия край на полето, отвъд могилата:

— Матис!

Зовеше го самият стопанин, онзи, дето беше толкова умен. Другите двама, красиви и силни, мълчаха, но това нямаше значение. Трите най-важни неща бяха там.

— Ще обядваме ли? — светкавично откликна Матис.

— Да, ела! — извика невидимият мъж. Този приятен призив се издигна в небето, премина над могилата и се спусна от другата страна на полето. Матис вече тичаше с всичка сила. Двете му лехи така си и останаха недооплевени. Но все пак виждаше края на полето! Можеше и да е по-зле, оправдаваше се той, ободрен от мисълта за изобилната обедна трапеза.

 

 

Никой от останалите не спомена и дума за зле свършената работа, когато Матис се присъедини към тях и заедно се отправиха към къщата. Нито дума — но той бе убеден, че всички си мислеха само за това. Отначало си мълчеше, но после не издържа.

— Защо не кажете онова, което мислите? — попита, докато мълчаливо си миеха ръцете в ручея.

— И за какво си мислим? — обади се младежът. Това бяха първите думи, които каза на Матис.

— Много добре знам какво си мислите — отвърна Матис, който изгаряше от срам и сякаш искаше да се самоизмъчи още малко.

— Хайде, стига! — рече мъжът. — Ще се приберем вкъщи, ще похапнем, ще си починем малко…

Миеха се в прозрачно ручейче, недалеч от полето. Девойката си миеше ръцете в един и същ вир с Матис. Там, във водата, размътена от калните им длани, Матис неволно я докосна. По тялото му премина ток. После водата във вира се избистри от само себе си, отново стана прозрачна и в нея добре се виждаха чистите им ръце. Сега вече не смееше да я докосне.

Момичето го погледна и той нямаше време да си помисли, затова изстреля направо:

— Все едно се допрях до електрическа ограда.

Стори му се, че това беше добре казано, но девойката равнодушно се извърна. А може би й беше смешно? Нейният възлюбен си миеше ръцете близо до тях и като свърши, обгърна с ръка талията й, сякаш беше най-обикновено нещо, и прегърнати се запътиха към къщата. Може би изобщо не бяха уморени? Матис си представяше как младежът свива ръка, как мускулите се напрягат под ризата и как обгръща талията на момичето. Така и трябва да бъде, когато всичко е нормално.

— Добър ден, Матис!

Беше стопанката на дома. Тя го посрещна приветливо. Обядът й се оказа вкусен и Матис се наяде лакомо. Все пак човек трябва да получи нещо за своя труд, каза си той. Толкова се отпусна и му се доспа след обяда, че си полегна навън на открито. Не видя къде отиде влюбената двойка. Заспа.

11

Когато се събуди Матис беше като сварен от палещото слънце. Първото, което видя, щом главата му малко се проясни, бяха тримата плевящи в полето. Бяха ниско приведени над противните редове с ряпа. Работеха отдавна, личеше си по това колко бяха оплевили.

Бяха започнали, без да го събудят. Досрамя го, макар че не го бе заслужил. Докато Матис преживяваше случилото се, домакинята излезе от къщата и се приближи към него.

— Аз им казах да не те будят. Мъжът ми искаше да те събуди, но ти спеше толкова сладко, че го разубедих. Тръгнаха преди няколко часа.

Матис запримигва, не знаейки какво да й отговори. Стопанката бе мила. Сега разбра защо сутринта така решително се отби от пътя точно към тази ферма. Това лице му беше познато отпреди. Беше идвал тук и друг път.

— Сигурно снощи не си спал достатъчно? — попита тя, сякаш за да му подскаже подходящо оправдание.

— О, да! — възкликна Матис. — Не съм спал от две нощи. Над дома ни кръжи горски бекас.

Той го произнесе по такъв начин, че жената леко се стъписа, но само за момент — докато си спомни с кого си има работа. Матис усети това много ясно.

— Разбирам — каза жената спокойно. — Не ти е било до сън при това положение. Как стана така, че бекасът дойде при вас? — попита тя търпеливо.

Матис засия:

— Просто се появи. Късно през нощта. Оттогава сънувам странни сънища.

— Така значи. Но човек трябва да пази сънищата за себе си, така че е по-добре да не говорим за тях — каза стопанката, която си имаше и други грижи.

Каква умна жена, помисли си Матис. Той неспокойно погледна към тримата плевящи, които се потяха под палещото слънце. Тя улови погледа му.

— Кажи ми какво повече ти се иска — да идеш при тях на полето или да дойдеш при мен в кухнята и да пийнеш чаша кафе?

— Искам кафе, толкова е вкусно — оживи се той.

— Мисля, че направи добър избор — отговори жената.

— Макар че е приятно да наблюдавам и влюбените — добави Матис, желаейки да бъде честен.

— О, да. Но нека оставим влюбените да плевят, а пък ние двамата с теб да пийнем кафе.

— Добре, ако може.

Ето такива трябва да бъдат жените, мислеше си Матис, вървейки след нея към кухнята.

Кафето беше хубаво. Жената се поинтересува с какво се занимава сестра му.

— Знаеш ли, тя вечно плете пуловери.

После замълчаха. На Матис му стана болно, като си помисли за Хеге, която бе принудена да го изхранва.

— Понеже ям толкова много — довери той. Не можеше да излъже тази жена. — Изяждам всичко, което тя припечели.

Стопанката нищо не отговори, само постоянно му доливаше кафе.

— А сега вече започна да побелява — продължи той.

Тя мълчеше.

— С мен не е никак лесно — каза той.

Тук жената се изправи и го прекъсна:

— За тези неща не се говори, Матис.

Не се говори? А на него така му искаше да поговори за себе си и сестра си. Не му се удаваше често такъв случай — да пие кафе и да разговаря с жена за онова, което го вълнува.

— Не, няма да говоря тогава! — Гласът му трепереше.

Жената си намери някаква работа в съседната стая и Матис остана сам за известно време. Когато тя се върна, той си стоеше все така, без да помръдва, потънал в сложни и неприятни мисли, гложден от най-важния въпрос:

— Мога ли да те попитам нещо?

Жената кимна, но не особено охотно.

— Питай, но ще видим дали ще ти отговоря, или не. Дали ще мога.

Матис попита:

— Защо всичко е така, както е?

Тя поклати глава. Само толкова. Не се осмели да зададе въпроса отново. Търпеливо зачака. На пръв поглед търпеливо. А отвътре целият изгаряше от нетърпение. Той отново се обърна към нея. Тя пак поклати глава.

— Искаш ли още кафе? — каза само.

Матис хем разбираше, хем не разбираше. Втресе го. Беше надникнал в цяла бездна от загадки.

— Може малко — рече той за кафето. — Но нали бекасът все пак долетя? — продължи Матис питащо.

— Да, над нашата къща не сме виждали подобно нещо — бързо каза жената, доволна, че може да му отговори по този начин. — Поседи малко тук! — добави тя и излезе за момент от стаята, докато болезненият въпрос отново потъна в бездната, там, където винаги се бе таил.

 

 

Времето минаваше, а Матис продължаваше да седи.

— Сигурно се потят там — каза той на стопанката. Тя приготвяше вечерята, скоро щеше пак да стане време за ядене. — Мислиш ли, че трябва да отида при тях?

— Не, вече е късно. След малко ще се приберат — отговори жената, виждайки колко е объркан. — Няма да им хареса, ако се появиш в този момент.

Гласът и изражението й бяха властни. Матис беше като на тръни, очаквайки срещата с работещите на полето. Ето че след малко стопанката излезе навън и им извика да се прибират. Сега му се прииска да е с тях и да си мият заедно ръцете на ручея.

Най-накрая си дойдоха. Вратата беше отворена. Позабавиха се малко отвън. Матис, който имаше остър слух, се напрягаше да чуе дали някой бе споменал „Глупака“. Да. Каза го младежът. Матис не успя да разбере в каква връзка. После и тримата влязоха вътре. Матис се завъртя на стола. Изпълнен със срам, се обърна към фермера:

— Трябваше да дойда при вас и да си доплевя редовете, но ме поканиха да пия кафе.

Мъжът кимна мълчаливо. Беше уморен, гърбът го болеше и затова не бе толкова приветлив както сутринта.

— Ние отдавна доплевихме опашката ти — каза той. — Не можехме да я оставим така.

Двамата влюбени минаха покрай Матис, сякаш не го забелязаха. Изглеждаха смутени.

— Ела да хапнеш с нас, Матис! — все пак го покани мъжът, сменяйки темата на разговора.

— Да, няма да е зле да хапнем — отговори Матис. А мислено потръпна.

Онова, което му помогна, докато вечеряха, бяха влюбените. От такива млади можеше да се очакват само стрелкащи погледи и насмешки, но те се отнасяха добре с него и го гледаха благосклонно. Явно отвън стопанката ги бе предупредила как да се държат. Беше му се случвало и друг път. Какво пък, нека! — каза си той, прогонвайки неприятните мисли.

Жалко само, че младите бяха уморени и вече нямаха сили да бъдат толкова влюбени както сутринта. Колко жалко! — мислеше си Матис. Искаше му се да поговори за това с девойката, докато обядваха седнали един срещу друг. Той не откъсваше очи от нея. Измитите й момински ръце лежаха кротко на масата.

— Уморена ли си? — започна Матис, събрал достатъчно смелост.

Без сам да подозира, произнесе думите с такава нежност, почти майчинска, че всички на масата с удивление го погледнаха. Момичето се изчерви.

— Да — бързо и тихо отговори тя, доловила в гласа му доброта и разбиране, които я поразиха.

Всички чакаха какво още ще каже Матис.

— Значи жалко тогава и за влюбените! — рече той. В главата му всичко се бе объркало и той не можеше да се справи. Но говореше онова, което мисли.

 

 

Всички облекчено се разсмяха и продължиха да се хранят. Матис също се засмя. Може би все пак не бе толкова глупав? Смехът му приличаше на цвилене и това още повече разсмиваше останалите. После изведнъж стана тихо. Тихо като след гръм. Защо ли? Никой не знаеше.

Станаха от масата. Работата за деня бе приключила и мъжът попита двамата влюбени дали могат да дойдат и утре да помогнат.

— Разбира се, ще дойдем — отговориха те и си тръгнаха.

Матис дълго гледа след тях. Самият той утре нямаше да дойде и нямаше да може повече да им се радва, докато ги наблюдава.

— Сигурно не искаш и аз да идвам утре? — насили се да попита. След днешната работа да задава подобен въпрос бе почти наглост.

Мъжът също се почувства неловко.

— Няма да има кой знае каква полза от това… — отвърна той. — Ти самият как мислиш? Но дай първо да се разплатим за днес.

— Не! Аз нищо не свърших. Така си е.

— О, все пак трябва да ти платя нещо.

— Добре, но само за двете лехи! — Матис звучеше почти отчаяно. — Но не повече. Сметни колко прави.

И двамата изпитваха неловкост. Матис забеляза, че стопанката крадешком намигна на мъжа си и той каза:

— Добре, така ще се разберем. За две лехи. И ще смятам, че сме се разплатили.

Фермерът подаде на Матис парите и му благодари за работата, както беше прието.

— Хм! — промърмори Матис.

— Нещо не е наред ли? — попита мъжът.

— Не, всичко е наред. Разплатихме се.

Разплатихме се, мърмореше си той. Беше му приятно още веднъж да повтори тези прекрасни думи. Така разговарят мъжете.

Матис си сложи шапката.

— Е, това беше — каза той на вратата. Мъжът и жената го гледаха объркани.

12

У дома Хеге седеше на верандата и плетеше. Беше седнала така, че да може да наблюдава пътечката, идваща от шосето. Щом се показа от гората, Матис веднага видя сестра си и тя му се стори като малко сиво кълбо.

Оттук се виждаше като нещо съвсем дребно. Сгънато тяло. Все едно я нямаше.

Какво ли има вътре в главата й? — замисли се Матис. Толкова бе умна. Много я уважаваше за това. Понякога й се случваше да избухне заради постоянните му издънки.

Трябваше тя да е по-малката. Тогава той щеше да я знае още от бебе, щеше да я храни с лъжичка, а устата й щеше да е изцапана. Всичко беше не както трябва да бъде, и това също.

Сенките на дърветата започнаха да се издължават. Свечеряваше се и времето захладня. Благословена прохлада за онзи, който цял ден се е трудил в жегата.

Хеге се изправи, щом той влезе.

— Надявам се, че си ял? — каза тя вместо поздрав.

— Можеш да не се съмняваш — многозначително отговори Матис, радостен, че днес бе свършил нещо полезно, за което можеше да разкаже. — Там, където бях, не ме оставиха гладен — добави той.

Хеге започна да разпитва къде е ходил и какво е правил, искаше й се да разбере как е минал денят. Нямаше как да не й разкаже.

— Досега бях там, във фермата.

— Виж ти.

Можеше да прибави цялата си дневна надница към онова, което сестра му получаваше за плетките си.

— Но той се разплати с мен подобаващо — каза бързо Матис. — Даде ми пари в брой.

— И за какво ти ги даде?

Беше непоносима в такива моменти.

— Даде ми ги за двете лехи! Разплатиха се с мен както трябва. Иначе не върви.

— Виж ти! — каза Хеге.

— Ти сама знаеш какво означава да се разплатят с теб, нали плетеш пуловери.

От вълнение гласът му трепереше и бързаше да разкаже за двамата влюбени.

— А после попитах нещо жената на фермера и тя не можа да ми отговори — завърши разказа си Матис.

Хеге отегчено попита:

— Пак ли? Все същият въпрос?

— Да, тя беше една такава… — отвърна Матис.

— Няма значение, трябва веднъж завинаги да престанеш с това! — скастри го Хеге.

— И защо?

— Защото е глупаво — отговори Хеге с горчивина в гласа.

Матис се сви и повече не проговори. Хеге не се беше поинтересувала какъв въпрос е задал на жената. Тя и така знаеше.

 

 

Но пък вечерта Хеге каза, че иска да погледа кръженето на бекаса му, и той го възприе като награда за това, че беше работил толкова усилно през деня. Постепенно беше започнал да си мисли, че кръженето на бекаса над къщата им е негово дело. Сега и Хеге пожела да го види.

— Добре, че се осъзна най-после — рече той.

Беше тихо и всичко вървеше както трябва. Матис се радваше и въртеше глава. Чакаше и се ослушваше.

И бекасът долетя с всичко неописуемо, съпътстващо полета му. И Хеге участваше в това. Проблясване, крило, докоснало сърцето, и после отново никой.

Сестра му мълчеше, но очевидно бе в добро настроение.

Матис развълнувано каза:

— И така отново и отново.

Хеге реши, че вече могат да си лягат. Разбира се, кръженето развълнува и нея, мислеше си Матис.

Затова я докосна по рамото. Прииска му се да й разкаже, че тяхната къща се е променила и вече има предимство пред останалите къщи, сякаш се беше извисила над тях. Беше немислимо да обясни всичко това на Хеге, но пък можеше да докосне рамото й.

— Сега и ти видя кръженето — рече само той и на лицето му неволно се появи собственическо изражение.

Хеге, унесена в мислите си, каза:

— Говориш така, сякаш ти си причината.

Матис застина с отворена уста. Погледна сестра си уплашено. Да говори подобни неща в такъв момент? После гневно избухна:

— Защо си такава? Винаги всичко разваляш!

— Успокой се!

Но той не желаеше да се успокои, оглеждаше се наоколо, сякаш търсеше нещо, с което да я подразни. Първото, което попадна пред очите му, бяха изсъхналите върхове на трепетликите. Забравил за всичките си обещания, Матис посочи дърветата:

— Виждаш ли ги? Ще ти кажа нещо — те носят нашите имена! Наричат ги Матис-и-Хеге! Ясно ли ти е! На теб също ти се подиграват.

Очакваше Хеге да избухне всеки момент. Но не последва нищо. Само попита спокойна и невъзмутима:

— Значи знаеш?

Матис я погледна втренчено.

— Мислех си, че в тази къща само аз знам за това — каза тя и го потупа по рамото.

Хеге се оказа по-горда, отколкото той си мислеше. Говореше за дърветата на позора:

— Какво отношение имат те към нас? Това не ни засяга. Глупави момчешки измислици. Детска работа.

Сякаш бе пораснала изведнъж. И Матис порасна заедно с нея, защото стоеше до Хеге и й беше брат, и защото едното изсъхнало дърво носеше името му, а на него му беше все едно.

Всъщност той не бе напълно съгласен със сестра си. Лесно й е на нея да говори така. Но му беше приятно да я слуша и гледа, придаваше му сили. Без да го изпуска от очи, Хеге каза решително:

— Хайде да не споменаваме тези дървета повече. Те могат да си стоят тук вечно, на нас ни е все едно.

— Да — съгласи се Матис и замълча.

13

След няколко дни Хеге го пришпори:

— Според мен трябва пак да опиташ, Матис.

Звучеше почти като заповед.

— Какво, да работя ли?

— Поне да пообиколиш. След като последния път се получи толкова добре.

— Но скоро всичко ще се промени — отговори той, сякаш нямаше намерение да й се подчинява.

Хеге каза рязко:

— По-добре се захвани с нещо, докато чакаш промяната.

Беше ранно утро и денят се очертаваше горещ. Два дни Матис беше седял на брега, мяташе камъчета във водата и размишляваше. Гребеше с лодката и ловеше риба, но както обикновено не хвана нищо. Хеге искаше само едно — да не го гледа как хвърля безспир тези глупави камъни. Не го пращаше заради самата работа, това бе безнадеждно.

Резкият тон на Хеге даде резултат.

— Добре, но само да не разсаждам ряпа! — примоли се той.

— За мен няма значение, важното е да донесеш пари вкъщи — отвърна Хеге безцеремонно.

— Всичко зависи от мислите — каза Матис. — Те ми пречат. И ти си същата като тях, настойчива — осмели се да добави той.

— О, всичко ще бъде наред, ще видиш. Има достатъчно дребна работа за онзи, който има желание да се труди.

Тя само гледаше как да го разкара от къщи. Беше станала по-упорита отпреди, по-несговорчива — обвиняваше я Матис наум.

 

 

Къде можеше да отиде? Тръгна да търси работа, както му беше заповядано. С фермата, където опита последния път, се бе простил окончателно. Пък и те сигурно все още плевят ряпа. Матис погледна натам.

Да, бяха поне тримата. Току-що пристигаха. Огромното поле още не бе оплевено изцяло. Матис се почувства странно, минавайки покрай тях. Познаваше ги така добре след онзи ден, бяха преживели толкова неща заедно. Сутринта влюбените сигурно бяха бодри и в добро настроение.

Дали виждаха, че минава по пътя?

Не.

Махнете ми с ръка, помоли той мислено. Щеше да бъде като златно петънце, което да пази в спомените си. Нека момичето да помаха. Не искаше да му махат мъже, това щеше да го смути. Само тя. Не, в момента девойката не усещаше нищо освен пощипването по крака.

 

 

Малко по-нататък в тревата край пътя седяха две момиченца. Защитени от оградата, те спокойно си играеха с играчките, бъбреха с кукли в ръце, бяха толкова малки, че все още нямаха никакви грехове. Бяха погълнати от играта, но едното от тях все пак намери време да попита със звънлив глас и вперени в Матис кръгли сини очи:

— Накъде си тръгнал, Глупако?

Зададе въпроса бързо и без всякакво любопитство, сякаш по задължение. Децата познаваха всички живеещи наблизо и за тях Матис бе привична гледка.

Спокойно, спокойно, каза си той. Те са още малки.

— Просто си вървя — отговори Матис.

Повече не го попитаха нищо, беше им все едно къде отива.

Все пак той побърза да се отдалечи. Няколкото блестящи автомобила, които го задминаха по пътя, му повдигнаха настроението. Винаги е приятно да видиш непознати коли. Хората, които пътуваха в тях, не знаеха, че той е Глупака. Гледаше ги с вдигната глава и те, естествено, си мислеха, че и той е умен като всички останали.

Така подминаваше ферма след ферма. Вече беше крайно време да започне работния си ден. Щом стигнеше до завоя към поредната ферма, Матис се спираше и се заслушваше в краката си — това бе тест, който сам си беше измислил за случаите, когато положението ставаше безнадеждно.

— Ако ви се прииска да тръгнете натам, ще почувствам тласък — казваше той на краката си и чакаше.

Не, и на този завой не усети нищо, краката му бяха по-умни от него. Матис опитваше отново и отново на всяка отбивка, но резултатът винаги беше същият.

Дали Хеге щеше да приеме спокойно това, че цял ден само вървя?

Тя не знаеше нищо за „теста на краката“, беше тайна. Хеге се отнасяше с неодобрение към подобни неща.

 

 

В крайна сметка Матис стигна до магазина. Всъщност през цялото време знаеше, че отива именно там. Тук нямаше нужда от тест — бакалията се намираше на самия път, като капан, в който попадаха всички. Освен това бе почти до брега — наблизо имаше малък кей.

Вътре продаваха бонбони. А Матис обичаше бонбони. Освен това продавачът никога не му се присмиваше, колкото и глупаво да се държеше.

По това време на деня вътре нямаше никакви познати лица, само няколко туристи с велосипеди — леко облечени младежи, пиещи безалкохолно. На Матис му бе трудно да откъсне поглед от тях, но все пак се застави. Порови в джоба си и извади една скрита там монета от петдесет йоре.

— Бонбони за петдесет йоре — каза той с безразличие, сякаш бе нещо, което правеше всеки ден.

— Камфорови? — попита продавачът.

Той познаваше вкусовете му и на Матис му бе приятно, че присъстващите чуха това. Беше благодарен за този кратък разговор.

— Да, както обикновено — отговори той.

Но днес носеше със себе си и много важен въпрос.

— Ти чувал ли си горски бекас да смени мястото си на кръжене и да почне да лети право над някоя къща? — въпросът беше сложен, но Матис го бе заучил, докато идваше насам.

— Не, горските бекаси винаги летят над едно и също място — каза бакалинът. — Ако се е появил кръжащ бекас над ново място, значи това е млада птица, която сега си търси терен. Поне така мисля.

Докато говореше, продавачът бръкна с една малка лопатка в буркана с камфорови бонбони. По прозрачните му стени заблестяха златни отблясъци.

— Така ли мислиш? — попита Матис разочаровано.

— Да, така смятам. Ти какво, да не си виждал наскоро кръжащ бекас?

— О, не — не по този начин, струва ми се. Значи според теб няма нищо странно в това? Не трябва да омаловажаваш тези неща, защото те не са незначителни!

Матис лапна първия бонбон.

В този момент единият от велосипедистите каза:

— Сьорен, виж какви облаци! Сигурно след малко ще има буря.

Матис потрепери и за малко не се задави с бонбона. Погледна през прозореца и видя тъмния, плътен като стена облак, задаващ се зад хълма. Слънцето все още грееше.

— Буря ли ще има? — уплашено попита той единия турист, който бе загорял добре и обилно окосмен по цялото тяло.

Туристът го погледна с известно учудване и отговори троснато, обърнат по-скоро към пъстроцветната си компания, отколкото към Матис:

— Ще има, и то каква! А пък ние се надявахме на приятна разходка.

Вече нищо не можеше да задържи Матис в магазина. Ще има буря, към къщи, към къщи — само тази мисъл остана в главата му. Убежището му се намираше много далеч и трябваше бързо да стигне там.

Той припряно излезе от бакалията. На вратата чу как продавачът каза за него нещо в отговор на въпрос на велосипедиста. Както винаги, хората не се съобразяваха, че Матис има отличен слух. Можеше да чува дори през стена и по-далеч от всеки друг човек, особено ако трябваше да чуе нещо, което не бе предназначено за неговите уши.

— Това момче не е съвсем с всичкия си — обясни продавачът на туристите.

Значи и продавачът също. Матис изобщо не бе предполагал. Защо пък не? Трябваше да признае, че е истина. Продавачът каза само онова, което беше вярно — че главата му не е съвсем наред. Така си е. И веднага след това Матис чу:

— Но има храбра сестра, тя се справя сама с всичко.

За щастие вратата на магазина се захлопна и му спести останалата част от разговора. Може би не казаха нищо повече. А може би говореха за това как работи и как нищо не умее като другите.

Но в този момент сянката на черния облак и страхът от бурята затъмниха всичко останало. Сега трябваше възможно най-бързо да се добере до дома и да се скрие на сигурно място. Матис бързаше с всичка сила. Стискаше в длан пакетчето с бонбоните. Слънцето още не се беше скрило, прежуряше, както бе обичайно преди буря.

Зад гърба на Матис сърдито забибипка клаксон и той отскочи в канавката като захвърлен вързоп. Чу се рязък шум от спирачки и когато се изравни с него, шофьорът извика:

— Недей да ходиш по средата на пътя, идиот такъв!

Гласът бе сърдит и уплашен. През отворения прозорец Матис видя две ядосани очи. Беше напълно непознат човек.

— На косъм ни се размина — каза разтреперан гласът зад прозорчето. — За малко щях да ви блъсна, като вървите така непредпазливо.

Стъклото на прозореца се вдигна и колата набра скорост, обвивайки Матис в отровен облак от изгорели газове.

Матис преглътна пушека и продължи нататък, придържайки се към самия край на пътя. Разбираше, че човекът в колата може би щеше да каже същото и на всеки друг — просто се бе уплашил. Беше турист и не знаеше с кого говори. Матис си го повтори няколко пъти и се почувства по-уверен — на света имаше стотици милиони хора, които не знаеха нищо за него. Сякаш някаква мъгла го отделяше от тях. Беше му приятно да си мисли, че има безкрайно много хора, които изобщо не подозираха, че е глупак.

Но сега трябваше да се надпреварва с бурята. От опит знаеше, че бурите биват различни. Някои започват внезапно, други се зараждат постепенно, разрастват се, ръмжейки, и чак после стават опасни. Трети пък през цялото време стоят настрана — явно следват свой собствен курс. Няма общовалидни правила. Днешният облак нарастваше постепенно. Матис беше почти уверен, че ще успее да се прибере вкъщи навреме.

Момиченцата, които му бяха подвикнали, ги нямаше. Но онези тримата още работеха на полето.

Тя май ми махна с ръка?

Не.

Сигурно е уморена.

Сега не ми е до това, скоро ще има буря, не е време да мисля за такива неща. Пък и нямам желание. С бурята шега не бива.

Неочаквано Матис се сблъска със свой познат — или поне човек, с когото при среща разговаряше без притеснение.

Младежът вдигна ръка, сякаш Матис бе автобус, който искаше да спре.

— Стоп! Накъде си се разбързал?

— Ами я виж времето — отговори Матис неспокойно.

— Че какво му е на времето?

— Скоро ще има буря. А тогава е най-добре човек да си е вкъщи.

Младежът знаеше как стоят нещата с Матис и бурята, затова погледна към облака и каза:

— Не се притеснявай! Този облак няма да докара буря. Виж, че почти е изтънял.

Матис поклати глава, не вярвайки на онова, което чува. Тези думи целяха само да го успокоят. Страшна буря, каза велосипедистът в магазина и това със сигурност бе по-близо до истината.

Но точно в този момент облакът сякаш се повдигна и между него и върховете на планината се откри синьо небе. Беше загубил страшния си вид, предвещаващ буря. Небето под него бе удивително синьо и ведро.

— Виждаш ли? — добави младежът. — Това не е буреносен облак, скоро от него нищо няма да остане.

Матис въздъхна с облекчение.

— Искаш ли бонбони? — предложи той с благодарност.

И младежът продължи по пътя, лапнал златист бонбон.

Матис закрачи с обичайното темпо. Вече е безполезно да търси работа. Стана късно, реши той. Почувства се некомфортно, защото трябваше да се върне при Хеге и да й даде отчет къде е търсил работа. Сега, след като опасността от бурята бе отминала, Матис изпита обичайните угризения на съвестта.

Вече беше стигнал до отбивката за дома си. Сухите върхове на трепетликите стърчаха в небето. Той дори не ги погледна.

 

 

Не, не ги погледна, защото с него изведнъж можеше да се случи нещо странно и да забрави за всичко наоколо. Недалеч от дома, в края на пътеката, той видя… какво бе това?

Птица.

Насред пътеката стоеше голяма прекрасна птица.

Непозната птица. Държеше главата си високо вдигната и се обърна към Матис, който се спускаше по пътя.

Какво е това? — зашеметен помисли той.

Сърцето му бе необичайно пусто. Матис застина на място — и птицата застина. Какво е това?

Птицата стоеше на пътеката. Но сега, след като я бе забелязал, не биваше повече да остава тук и литна. Размахвайки безшумно криле, тя се скри между дърветата. Това не бе горски бекас, беше доста по-голяма птица и изобщо не приличаше на него. И се разхожда по тези пътеки?

Може би нещо се е случило? — помисли си той. С Хеге! Нищо друго не му идваше наум. Матис хукна към къщи.

Скоро видя сестра си на обичайното й място, откъдето наблюдаваше пътеката, когато той отиваше в селото. Седеше на верандата и приличаше на малко кълбо. Пръстите й чевръсто се движеха. Отдалеч това не се забелязваше, но Матис знаеше, че е така.

Той се приближи към нея и каза с ококорени очи:

— Кой беше това?

Хеге бързо вдигна глава, не разбирайки за какво говори.

— Какво ти става?

— Там, по пътеката, се разхождаше някаква странна птица — заекна той.

Хеге продължи да плете. Матис сякаш искаше да спре за малко куките й и обясни развълнувано:

— Видях голяма, прекрасна, красива птица! Тук, точно на самата пътека.

— Така ли? — доста равнодушно отговори Хеге. Но без обичайното раздразнение — сигурно по гласа му си личеше, че птицата наистина е била красива. И че тази красота се дължеше на някого, който живееше в този дом. Настана мълчание. Неочаквана пауза. Нещо, което си нямаше име.

Матис продължи разказа:

— Излетя веднага щом я забелязах.

Ето, сега Хеге щеше да зададе раздразнения си въпрос: защо се е върнал, когато трябваше да е на работа. По-добре сам да започне.

— Върнах се, понеже не си намерих работа. Знаех си, че така ще стане. А после един човек каза, че ще има буря. Само че нямаше.

— Не — отговори Хеге.

— Освен това срещнах един познат — допълни Матис.

Изведнъж му се прииска да разкаже истината. А това бе истина.

— Аха — отговори Хеге.

Не беше ядосана, просто странна. Защото необикновената птица се отразяваше толкова красиво в лицето на Матис.

14

На следващата сутрин Матис си мислеше с преливащо сърце.

Днес ще бъдем заедно, аз и бекасът.

Как точно — не можеше да обясни. Но и не му бяха нужни обяснения. Във въздуха над къщата бяха останали следи от бекаса, който бе кръжал тук. Докато Матис спи. Тази нощ и всички предишни нощи. Да спи човек в такъв момент, бе почти грях.

Колкото повече Матис размишляваше за бекаса, толкова повече си вярваше, че това е добър знак. Нещо се бе променило. Затова сега бекасът кръжи тук сутрин и вечер, но само когато хората са вътре в къщите си.

В това има скрит смисъл, мислеше си Матис. Той самият можеше да седи, дебнейки на верандата, и да следи кръженето, когато му се прииска. Тогава той и бекасът бяха заедно.

Днес ги очакваше нов ден.

 

 

Матис бе преизпълнен с мисълта за бекаса. Не можеше да се сдържи да не говори на Хеге постоянно за него. На нея това взе да й омръзва и Матис реши да приказва за птицата така, че Хеге да не се досети за какво става въпрос. Тя нищо нямаше да разбере, а пък на него щеше да му олекне на сърцето. Рано на следващата сутрин, докато Хеге му поднасяше храната, той каза:

— Сега летя натам-насам.

— Как така? — попита тя търпеливо.

— Така.

Матис прокара пръст във въздуха, очертавайки пътя на бекаса.

Хеге се канеше да се залавя за работа. Вечно бързаше. На Матис му се искаше да сподели с нея онова, което го изпълваше, но тя в своята слепота не го разбираше.

— Почакай, Хеге, сега има много.

— Казвай по-бързо тогава.

— Толкова малко знаеш за някои неща.

Каза го меко и малко уплашено: все пак разговаряше с умен човек.

— Тогава ми обясни! — помоли Хеге.

— Летя насам-натам — рече той. — Докато ти спиш. Всяка нощ — допълни и замълча.

Сега тя гледаше на него като на възрастен и каза нещо много странно:

— Добре си, че си живееш по този начин. Аз не мога да твърдя същото за себе си.

Стоеше, без да помръдне, и вече не бързаше да се връща към осемлистните рози и плетката. Днес и тя чу нещо, което да я накара да се спре.

— Ами тогава как живееш без това? — попита той и допусна грешка.

Настроението изчезна. Хеге се затвори в себе си, макар вината да бе нейна.

 

 

У Матис всичко се вълнуваше и пееше: той и бекасът! Не можеше да не се разходи из горичката, над която преминаваше незабележимата следа от криле. Това беше неговият път. Път, на който го очакваше радост. И отново не остана излъган в надеждите си: скоро трябваше да спре.

Ти — това си ти, каза нещо вътре в него или поне така му се стори.

Беше казано на птичи език. Написано с птичи букви.

Матис стоеше до една пресъхнала локва точно под дирята в небето. Стоеше като омагьосан. И четеше отправеното към него послание или каквото там беше.

На гладкото кафяво дъно на пресъхналата локва се виждаха отпечатъци от птичи крака, а във влажната почва наоколо имаше множество кръгли, дълбоки дупчици. Тук се е разхождал бекасът. Дупчиците бяха следи от клюна му, с който изравя храна от почвата или пък понякога просто пише.

Матис се наведе и започна да чете. Вглеждаше се в изящните танцуващи следи. Колко лек и красив е моят бекас, мислеше си той. Колко леко пристъпва в блатото, когато се умори от небето.

Ти — това си ти, беше написано там.

Сякаш бе поздрав.

Матис намери някаква клечка и на свободното парче кафява почва надраска отговор. И понеже посланието бе за бекаса, човешките букви не му вършеха работа, затова използва птичи знаци.

Бекасът ще прочете писмото, когато долети пак следващия път. Тук идвам само аз, значи само аз може да съм го написал.

Наоколо бе тихо и тайнствено. По-подходящо място за среща не би могло да се намери. Малкото блато бе заобиколено отвсякъде с високи дървета. Слънцето се прокрадваше между тях, щедро огрявайки и изсушавайки почвата за танците на онези, които са толкова леки и плашливи.

Не трябваше ли да остане тук цял ден и цяла вечер и да дочака птицата? Може би тя ще долети и ще седне до него?

Това бе много съблазнително, но Матис твърдо се отказа. Не смееше. Всичко беше толкова странно. Птицата можеше да се уплаши и тогава всичко щеше да свърши, а той за нищо на света не искаше да стане така.

Получи поздрав и това му стигаше.

На сутринта отново ще дойде тук и ще види дали бекасът е прочел писмото. Матис тихичко си подсвиркваше, вървейки към къщи. Не разказа нищо на Хеге — подобни неща бяха непонятни за нея.

15

Изгаряйки от нетърпение, Матис се върна тук на следващия ден и не остана излъган в надеждите си. Недалеч от своите знаци той намери нови точки и чертички, оставени от птичи клюн.

Матис очакваше това, но все пак вълнението бе толкова силно, че му се наложи да седне на един камък.

Значи между тях наистина съществуваше връзка.

И какво му казваше птицата на своя прекрасен език?

Нямаше никакво съмнение. Птицата му пишеше за горещо приятелство. Точка, точка, точка. Това означаваше: вечно приятелство.

Матис взе клечката и тържествено отговори, че и той се отнася по същия начин към птицата.

Беше лесно да пише на нейния език. Толкова много неща имаха да си кажат. Бяха се появили и нови отпечатъци от стъпки. Матис реши, че наподобяват на следи от танц. Самотната птица бе танцувала за някого.

Само че не можеше да я издебне и крадешком да погледа танца й.

Матис се озърна наоколо и високо изрече:

— Какви неща само!

Каза го на обикновен човешки език, който прозвуча грубо и делнично. Искаше му се вече да говори само на птичи език — да се прибере у дома при Хеге и да й говори само по този начин. Може би тогава тя щеше да почне да разбира онова, което досега оставаше скрито за нея.

Но Матис не се осмеляваше да го стори, можеше да си представи как щеше да свърши всичко. Щяха просто да го затворят. Изобщо не ги интересуваше най-прекрасният от всички езици, те го презираха.

Усещайки струящата в себе си радост, Матис се приведе и написа още нещо. Можеше да покрие с писмото си цялото дъно на пресъхналата локва. Но не биваше да го прави — трябваше да остави място и на бекаса. Всеки ден и двамата ще бързат насам, леко, сякаш танцувайки, и ще пишат онова, което сърцата им искат да кажат.

 

 

На третия ден от откритието всичко се повтори, и на четвъртия също. Хеге се заинтересува защо така често ходи в гората.

— Хм! — отговори Матис.

Тя не попита повече.

Изкушението да устрои засада нарастваше, но Матис не се поддаваше. И с нетърпение очакваше всеки нов ден.

На петия той не откри обичайното писмо от бекаса. Какво става? И в гората сякаш бе по-тихо от обикновено?

Жегна го болезнена мисъл: бекасът е умрял.

Не, не!

Четиридневната кореспонденция така беше обсебила Матис, че когато не откри ново писмо в калта, започна веднага да си въобразява най-различни нещастия, кое от кое по-страшни. Все пак, преди да си тръгне, написа нещо на бекаса. Вечерта стоеше на верандата и чакаше. Хеге спеше.

Влажен мек въздух, както трябва да бъде. Изведнъж го прониза една мисъл:

Ще дойде ден, когато кръженето няма да го има. И бекаса няма да го има.

— Кой тук предсказва нещастия? — внезапно успокоен извика Матис във влажния въздух. Защото се появи той — желан, познат и благословен, летящ в същата посока, издаващ същите звуци. Не се наложи да разбужда Хеге.

Когато на следващия ден отиде на мястото на срещата, там го очакваше ново послание.

Ето как са нещата между нас, помисли си той.

По дъното на локвата имаше още свободно място, ала скоро и то щеше да се покрие с точки и следи от танцуващи крачета.

16

Но само след няколко дни Матис почувства остра болка. Внезапно. Ходеше напред-назад, без да може да си намери място. На въпроса на Хеге какво има, отговори:

— Като че ли ме боли коремът. Но само като че ли.

— Да не си ял нещо развалено? Или пък да е от времето?

— Нито едното, нито другото — отговори той и изтича отново на двора.

Бекасът е в голяма опасност. Това беше.

Същия ден сутринта бе срещнал по пътя един младеж, който го попита дали е истина, че над къщата му кръжи бекас.

— Разбира се, че е истина — отговори Матис доволен, че някой проявява интерес. Досега винаги му се налагаше сам да завързва разговор с хората.

Но веднага застина от страх и съжали за думите си. Разговаряше с ловец, разбра го по искрата, която проблесна в очите му.

— Но вече не кръжи тук! Отдавна престана. Не съм го виждал от много време.

Младежът се подсмихна и каза:

— Мислиш, че не знам кога бекасът престава да кръжи?

Уловката на Матис нямаше ефект. Прииска му се да помоли младежа да не закача птицата, но закъсня, както често му се случваше.

— Сбогом! — каза младежът и се отдалечи с пружинираща походка. Загорял от слънцето, добре сложен — сигурно всеки с радост би наел такъв работник, дори за по-висока надница, а пък и момичетата навярно сами се лепяха за него.

Но Матис не можеше да забрави блясъка в очите му. Той е ловец, скоро ще се върне тук с пушка, ще залегне в шубрака, ще зачака бекаса и безцеремонно ще го застреля.

Дори може би още тази вечер. Тогава чудно ли беше, че го присвива коремът?

Не искаше да говори за това с Хеге — тогава трябваше да признае, че сам е разказал на ловеца за птицата, а тази мисъл бе ужасна. Вече всички знаят за кръжащия бекас, опитваше да се утеши Матис, но без особена полза. Днес той самият разправи за него на ловеца, който специално бе дошъл тук да го разпита. Само че Матис се усети прекалено късно.

Коремът го присви още по-силно.

Вечерта бе чудесна — топла и облачна. Във въздуха се усещаше привкус на дъжд. Матис обиколи къщата, без да изпуска от поглед храстите, сякаш искаше да попречи някой да се скрие там с пушка.

Съзнаваше колко е безнадеждно. Гората наоколо можеше да побере стотици ловци с пушки, без Матис да ги забележи. Въпреки това той обикаляше, взираше се в храстите и в сгъстяващия се сумрак. И все повече и повече се страхуваше от невидимите дула. Сигурно бяха много.

Не, не, не.

Матис като че ли опаса къщата с обръч. Но каква полза? Птиците са високо в небето, той няма да успее да ги предупреди, преди да прелетят над покрива, а тогава щеше да е късно.

Той целият се сви: полетът започваше. Сърцето му замря.

Птицата се появи.

Едно, две, три. И изчезна. Все едно стрела премина през Матис. Птицата прелетя без проблеми, изстрел не се чу.

Матис продължи безполезната си обиколка.

— Ей! — предупредително извика той към храстите.

Никой не отговори.

— Ей! — викна по-високо.

Никакъв отговор. Но малко след това нещо изпука в храстите. Тихо и заплашително.

Къде? Матис не можа да улови откъде дойде звукът. Той извика по-силно. Със сигурност там някъде имаше хора.

— Недейте! — изкрещя Матис, обърнат натам. — Никой да не е посмял да причинява зло тук!

Гората бе безмълвна.

Сега бекасът ще прелети за втори път.

— Недейте! — извика Матис, но гласът му се бе загубил. Той и сам не знаеше дали предупреждаваше дебнещите в гората да не вършат престъпление, или това бе сигнал към птицата да не идва насам. Вероятно и едното, и другото.

Тази вечер гората бе неузнаваема. Гората, в която Матис винаги се чувстваше в безопасност, сега беше притихнала и враждебна. Лятната нощ се изливаше като поток от небесния свод и запълваше откритото пространство, но там, от храстите, надничаше оръжие. И това унищожаваше всичко.

Матис искаше да извика трети път, когато чу плясъка на криле, но от отворената му уста не се отрони нито звук.

Недейте! — изхлипа нещо в него жално и беззвучно.

Бум! — проехтя откъм горичката. Там, където погледът на Матис не можеше да достигне. В същия момент от небето се разнесе писъкът на птица.

Бум! — глухо отекнаха склоновете.

Той стоеше като прикован. Първо върху него като черен облак се стовари изстрелът, а след това от нощното небе падна улученият бекас и се строполи на земята, на няколко крачки от Матис.

Матис все така не можеше да помръдне. Опита се да подреди мислите си, но те не го слушаха. Но ето че от храстите изскочи младежът и в този момент тялото на Матис се освободи. Той се хвърли напред и грабна топлата птица, пронизана от куршум. Приглади измачканите пера и надникна в черните й очи.

Птицата го гледаше.

Не, не, не мисли за това. Не бива да си го мисли. Тази птица е мъртва.

Мъртва. Защо трябва да е мъртва? Но тя ме погледна.

Ловецът вече беше излязъл на открито и ликувайки, се затича с леки подскоци към Матис. Наистина, това бе същият младеж, когото срещна сутринта, онзи веселият и силният.

Матис още държеше птицата.

— Отличен изстрел, нали? — каза младежът, размахвайки черната блестяща пушка. — Летеше като стрела, но щом го забелязах, веднага стрелях.

Матис не отговори.

— О, ти няма как да го разбереш — продължи младежът. — Но беше страхотен изстрел. Бекасът даже не помръдна след това.

Матис държеше птицата напълно объркан. Безмълвен. Ръката му висеше отпусната, сякаш бе забравил какво държи в нея.

— Мислиш си, че е твой? — удивено попита младежът.

Матис мълчеше.

— Дай го тук, трябва да покажа у дома какъв добър стрелец съм.

Той намигна на Матис и приятелски му кимна, докато мяташе пушката на гърба, канейки се да тръгва.

Но Матис не му подаде птицата, нямаше никакво намерение да се подчинява, само с ужас гледаше младежа. Онзи изведнъж отстъпи назад.

— Ти какво само мълчиш? — попита той. Радостта, изписана на лицето му, когато излизаше от гората, бе помръкнала.

Матис се взе в ръце. Искаше да каже нещо за черните очи, които току-що го бяха погледнали, но в този момент забеляза, че тях вече ги няма. Бяха покрити от пелена. Нямаше за какво да говори. А птицата така и не даде.

Младежът с точния изстрел бе разочарован. Матис му развали цялото удоволствие. Ала бе достатъчно умен да съобрази, че няма на какво да се радва. Младостта и силата бликаха от него, но този безмълвен Глупак успя да го уплаши.

Той смени тона:

— Какво има, Матис?

Мълчание.

Напълно объркан, младежът отново попита:

— Сърдиш ли ми се за това, което направих?

Мълчание както преди.

Матис неловко се размърда. Искаше да каже нещо. Промърмори „не“ или нещо подобно. Впери поглед надолу в тревата, където бе паднала птицата, имаше кръв. От клюна й още капеше кръв. После Матис вдигна глава и погледна безмълвно младежа.

Той повече не се опита да завърже разговор. И не се опита да отнеме със сила птицата от Матис — макар че имаше достатъчно сила да го направи. Младежът намести пушката на гърба си и тръгна. Беше се сблъскал с нещо, което не можеше да разбере и което искаше да забрави.

Матис стоеше с бекаса в ръка. От дългия клюн капеше кръв върху тревата.

Когато остана сам, Матис си върна способността да говори и замърмори тихо:

— Очите са покрити с пелена.

— Вече не виждат.

— Куршум в крилете.

Почти не мислеше за младежа. Имаше чувството, че бе постъпил зле, като не му даде птицата. Стигна до верандата и препъвайки се в прага, влезе в къщата. Там сложи бекаса на масата.

Не, това не бе страшен сън. Истина беше.

Бекасът лежеше със затворени очи и с тежко олово в тялото.

Беше погледнал Матис, когато той го вдигна от земята, наистина.

 

 

Без да мисли за това, колко сърдито го посрещаше Хеге, когато я безпокоеше по никое време, Матис захлопа по вратата й. Сестра му със сигурност вече спеше.

— Хеге, ставай! Трябва да станеш! — викаше той сякаш с чужд глас.

Тя се събуди и раздразнено и неохотно отговори, че няма да дойде.

— Трябва, Хеге! Трябва да дойдеш! Случи се нещо ужасно!

— Какво има?

Той не беше в състояние да обясни.

— Ела и ще видиш!

Гласът му беше такъв, че Хеге веднага каза:

— Идвам, идвам. Какво се е случило?

Тя се появи разрошена, направо от леглото, потънала в собствените си мисли и сърдита, задето Матис я бе обезпокоил. Не забеляза нищо обаче и Матис й посочи с пръст към масата, където лежеше птицата.

— Виждаш ли?

— Уф, защо си сложил тази гадост там? — каза тя с обичайния си свадлив тон, като забеляза кървавите петна по масата. Но щом видя лицето на Матис, тутакси се опомни. Приближи се. Познаваше достатъчно добре живота в гората, за да разбере що за птица лежи на масата.

— Твоят бекас ли е?

Матис сковано кимна.

— Чух изстрел — рече Хеге. — Кой ти го даде? Ловецът ли?

— Не, изобщо не беше така — каза Матис. — Той стреля, но това не значи, че птицата е негова!

— Ти сам ли взе бекаса?

— Той не възрази. Пък и птицата не е негова. Как не разбираш, Хеге!

Хеге не отговори нищо, не разбираше и не можеше да разбере. Братът и сестрата гледаха простреляната на масата мъртва птица. За Матис всичко беше прекалено сложно. И стана още по-сложно.

— Не разбираш ли, Хеге?

— Не.

— Значи и ти си като всички останали — каза Матис с горчивина. — Когато става въпрос за сериозни неща, винаги е така.

Той беше отчаян и Хеге трябваше да измисли нещо незабавно.

— Птиците и бездруго бързо умират. Нали знаеш? Дори и да не ги отстрелят, имам предвид.

Матис поклати глава.

— Аз пък съм чувал, че птиците могат да живеят много дълго. Пък и той ме погледна.

— Кой?

— Бекасът. Когато го вдигнах.

— Беше ли жив още?

— Не знам, но ме погледна. Със сигурност.

— Не трябва да мислиш за това — отвърна Хеге. — Ако е бил мъртъв, няма как да те е погледнал. Не означава нищо всъщност.

Матис каза само:

— Очите му се покриха с пелена после.

Хеге твърдо реши да приключи темата:

— Престани да мислиш за това. И изнеси птицата навън, не искам да лежи тук на масата. Няма да я ядем.

Матис потръпна.

— Да я ядем… не…

— Върви и скрий бекаса под някой голям камък!

— Под голям камък ли? Защо?

— За да не му се случи нищо повече.

— Вярно — рече Матис с благодарност.

— А после веднага се връщай да си легнеш! Нищо повече не може да се направи. С тези неща човек трябва да се примирява.

— Да, но…

— Стига, Матис. Понякога просто става така.

— Това и сам го знам — отбеляза Матис. — Исках да те попитам друго.

Хеге се прибра в спалнята си, беше леко облечена и й стана студено. А той изнесе бекаса навън и направи всичко, както му поръча Хеге.

17

Матис се изпоти и измори, но най-трудната част от работата бе свършена. Беше довлякъл в чест на бекаса и заради неговата сигурност прекалено голям камък. Цял каменен блок — и това отне всичките му сили. Вече бе полунощ.

После поседна на камъка да си почине. Внезапно си помисли:

Ами ако беше Хеге?

В тихата юлска нощ тази мисъл го лъхна като леден вятър. Матис се уплаши от нея, изведнъж се видя изоставен от всички — и Хеге, и бекасът лежаха под огромни камъни.

— И пелена закрива очите.

— И реките спират да текат.

Той мърмореше това, без да изпитва привичната радост, с която съчетаваше необикновени думи. Погледна тревожно поляната, тревата, спящата гора. Беше му студено. При всички случаи трябваше да се върне при Хеге. След всичко случило се не можеше да остане без нея тази нощ.

Матис отново похлопа на вратата на сестра си.

— Искам да дойда при теб, Хеге! — каза той, открехвайки вратата. Едва различаваше сестра си до стената под огледалото.

— Влизай! — каза тя учудващо кротко.

Значи и Хеге не спеше. Когато Матис влезе, го попита мило:

— Направи ли всичко каквото ти казах?

— Да, но…

— Нещо друго ли се случи? — бързо попита тя.

Матис страдаше още повече заради нейната приветливост. По-добре да се беше разсърдила, че й пречи да спи.

— Да, но не мога да ти го разкажа. Макар че точно затова искам да спя при теб.

— Няма от какво да се страхуваш — напосоки каза Хеге.

— Да се страхувам ли? Защо?

— Не знам, просто по гласа ти ми се стори, че се страхуваш. Трябва да забравиш за тази птица.

— Не! — изстена Матис. — Но аз не говоря само за нея.

— Хайде, легни при мен! Сигурна съм, че веднага ще заспиш.

Той се приближи. Легна си до нея. Хеге ухаеше на жена, нищо че му бе сестра. Мислите му се объркаха.

Тя попита:

— Свали ли си обувките?

— Да. Толкова жалко за птицата — добави той.

— Сега тя си почива под камъка — утеши го Хеге.

Странни думи.

— Защо говориш така?

Вместо отговор ръката й два пъти го докосна по бузата. Колко приятно. Сякаш всичко остана далече-далече.

— Заспивай, Матис!

— Като крило на птица — каза той, имайки предвид ръката й.

— Да, ето ни двамата с теб — както винаги. Не се бой…

За малко да сподели какво го бе довело при нея. Но ако ти разкажа всичко, ти повече няма да заспиш тази нощ, мислеше си той.

— Какво искаш да ми кажеш? — попита тя, понеже го познаваше добре. Матис потръпна.

— Нищо!

— Е, добре, тогава друг път, сега да поспим.

Той си мечтаеше ръката й отново да го докосне, но напразно.

И онези черни очи.

Сега са покрити с пелена.

И отгоре лежи огромен тежък камък.

Но никакъв камък или пелена не помагат, ако те вече веднъж са погледнали някого.

— Хеге — внимателно се обади той.

Тя не отговори, сигурно вече беше заспала дълбоко — той бе до нея и тя се бе успокоила.

18

Засетите с детелина поля бяха толкова близко, че насрещният вятър донасяше през горичката техния аромат. Лятото беше в разгара си.

И Матис отново се превърна в централна фигура вкъщи по един доста мъчителен за него начин. Няма ли да се хване някъде на работа по време на коситбата? Това задължение висеше над него от сутрин до вечер. Възрастен, свободен мъж в разгара на коситбата — не му приличаше по цял ден да се шляе без работа.

У дома за коситбата изобщо не се отваряше дума, но във всеки един момент можеше да дойде пратеник от някоя ферма с молба Матис да отиде и да им помогне със събирането на сеното. Затова сега той бе най-главният вкъщи. А за човек, който е толкова неуверен в себе си, това бе и добре, и зле.

Чуваха как рано сутрин или пък вечер късно на полето тракат сенокосачките. Матис многозначително се покашляше. Сега имаше право на това, защото коситбата го засягаше съвсем пряко. Сигурно скоро някой щеше да го извика.

Не.

Тук всичко продължаваше да е тихо.

Тоест Хеге, както обикновено, плетеше с мълниеносна бързина. Пуловерите придобиваха форма.

Но никой не дойде и този ден. Матис се покашляше от време на време, сякаш за да напомни, че все още чака. Никой не дойде и на следващия ден.

Всъщност и Матис, и Хеге бяха убедени, че ще стане така. Всички в селото бяха наясно как работи Глупака. И той, и сестра му го знаеха, но когато наоколо се чува шумът на косачките и всички хора събират сено, плувнали в пот, човек неволно се надява, че ще повикат и него.

— Те сега работят много бързо — каза Матис, сякаш ги оправдаваше. — Имат си машини.

Макар да се опитваше да говори спокойно, явно беше развълнуван — как да бъде главен у дома при това положение? Преди да заспи, Матис каза:

— А бекасът лежи под камъка.

Хеге се спря и неохотно попита:

— Е, и?

— Не, нищо. Той ще си лежи под камъка каквото и да правя.

— Ти си празнодумко — рече рязко Хеге и тръгна към стаята си. Но още щом стигна до вратата, съжали за жестоките си думи.

— Не го мисля наистина — увери го тя.

Матис се учуди. Сестра му никога не се отказваше толкова лесно от думите си. Той се възползва от случая и й каза:

— Да, има неща, които ти не разбираш.

Тя не възрази.

През пролетта нямаше да се осмели да й каже подобно нещо. Сигурно и тя се чудеше на дързостта му, но не го показа.

 

 

На сутринта Матис се разхождаше из мокрото от роса и погълнато от коситбата село. Не от инат или пък за да напомни за себе си. Причината бе трудна за обяснение — най-вероятно го привличаше шумът от работата. Косачките тракаха. Тревата падаше, израстваха купи със сено, млади и стари се трудеха. Всички те изглеждаха силни и умни. Матис се спря: той винаги неволно спираше, щом видеше нещо красиво.

После срещна някакъв човек, който пресичаше пътя, носейки наръч сено. Нямаше накъде да отстъпи.

— Обикаляш наоколо? — попита той Матис.

Матис го погледна с надежда и мъжът бе принуден да каже:

— Може би ще дойдеш при нас да помогнеш, когато започнем да прехвърляме сеното? Когато изсъхне, някой ден предобед?

— Добре — каза Матис зарадван, — аз и преди съм прехвърлял купи сено, това го умея.

Човекът въздъхна облекчено и продължи по-нататък.

У дома Хеге каза, че всичко това са празни приказки. Но на Матис му се стори, че отговорността, която му тежеше вече почти две седмици, сега сякаш отново се прехвърли към Хеге и тя пак стана главната вкъщи.

 

 

Нощ.

Какво да прави човек, когато всички наоколо са силни и умни?

Не знаеше.

И все пак. Какво да прави? Даже и тогава трябва да прави нещо. Постоянно.

Над къщата минава линия. Самата птица е убита, лежи със затворени очи под големия камък, но следата си стои.

Какво да прави сега?

Какво да прави с Хеге? На нея й е зле.

Не знаеше.

Навън вятърът шумеше, а може би вятър всъщност нямаше.

19

Веднъж в края на юли Матис отиде за риба. Поне плаваше с лодката си из езерото. Изминалите две седмици не бяха особено приятни. С изключение на онзи ден, когато прехвърляха купи сено у съседа, но това не се броеше.

Днес Хеге сама го прати на езерото.

Той седеше в лодката с отсъстващ поглед. Водата бе блестяща и топла. Матис загреба надалеч, почти до малкия скалист остров. Някъде в далечината се чу шум от моторница. Може би бяха две, но иначе езерото бе пусто. По близкия бряг се виждаха познати къщи, а на далечния към плажовете — непознати.

Риболовните принадлежности на Матис бяха жалки. А лодката беше още по-зле, пропускаше вода. Той седеше замислен, докато водата не намокри обувките му. Тогава се сепна и започна да я изгребва. После отново потъна в мислите си. Въдицата беше закрепена на носа, плувката бе застинала в очакване нещо да клъвне. Палещото юлско слънце се издигаше от дълбините и Матис сякаш се намираше между две слънца, седейки тук в лодката. Знаеше, че никой освен него не лови риба в такова тихо време.

Ако искат да ловят…

Рибата кълве, когато най-малко очакваш, мислеше си Матис. Така че не аз съм глупавият.

 

 

Размишляваше над думите на Хеге, казани точно преди да тръгне:

— Ти смяташ, че всички ти се присмиват, дори когато никой не го прави.

Така му каза. Тези думи изплуваха в съзнанието му при вида на къщите, накацали по брега. Опита се да си припомни кой го е обиждал открито или му се е присмивал. Но освен заядливите деца не можа да се сети за никого. Зад гърба му измисляха какви ли не прякори, но хората са си такива. Това го объркваше.

Бълбук, каза водата, навлизайки в обувките му. Матис започна трескаво да изгребва.

Не бива да се замисляш, когато плуваш в езерото, упрекна се той, докато изгребваше водата толкова припряно, че над борда се образува облак от пръски. Докато си размишлявам, лодката ще потъне и аз заедно с нея. Трябва да си мисля на брега.

 

 

Но скоро пак се замисли, ставаше някак неволно. Рибата не кълвеше. Така че имаше достатъчно време.

Размишляваше за живота си досега. Той сякаш бе обвит в мъгла. Когато Матис беше дете, баща им се грижеше за всичко у дома. Баща му беше като Хеге: дребен и неуморим. И умен. Всички освен Матис бяха умни. Откакто се помни, все се опитваха да го накарат да се захване с някаква работа. Баща му скоро се отказа. Само майка му го гледаше по такъв начин, като че все се надяваше нещата да се променят. Но тя си отиде, когато Матис бе още юноша. След няколко години баща му загина при нещастен случай, който хвърляше Матис в ужас всеки път, щом си спомнеше за това.

Двамата с Хеге останаха сами. Така си живееха вече много години. Матис дори не подозираше, че не е като другите, докато не го нарекоха Глупак за първи път. Това беше нещо като граница в неговия живот.

Матис гледаше къщите по брега и си повтаряше, че никой не му мисли злото. Беше благодарен на Хеге за тези думи и се опитваше да си внуши, че наистина е така.

Наложи му се отново да изгребва вода. Беше упорита и искаше да го удави.

Искам да живея, не искам да се давя!

Ех, сега да може да хване някоя голяма риба! Да се върне вкъщи с улов.

Като красиви малки сенки рибите лежаха на пясъчното дъно, точно под въдицата на Матис. Бяха замрели и не помръдваха, както и той. Но бяха нащрек. Само да си помръднеше ръката, и те се скриваха някъде в черните дълбини. Не захапваха стръвта. Рибите бяха умни. Накъдето и да се обърнеше Матис, всички бяха умни.

Също като Хеге, помисли си той изведнъж.

На Хеге й беше зле.

 

 

Нямаше намерение да мисли за това, докато е на езерото, но така се получи. Тази нощ бе тежка за Хеге. Затова още рано сутринта го прати на езерото.

Събуди се в полунощ и чу нещо, което не му хареса. Чуваше се от стаята на Хеге и той на пръсти отиде до вратата и надникна вътре. Сестра му лежеше с лице към стената. Той светна лампата, но Хеге не помръдна.

Беше обзет от угризения — вината винаги бе негова, когато Хеге се чувстваше зле.

— Пак ли заради мен? — попита той предпазливо, надничайки от вратата.

Тя отговори, без да се обръща:

— Не, какво общо имаш ти?

— Ами кой тогава?

— Никой — отговори тя. — Сама не знам какво ми става.

Обърна се и погледна Матис с очи, пълни с отчаяние. Оказа се по-зле, отколкото си мислеше. Пред него се откри нещо, което не можеше да разбере. Хеге продължи:

— Нищо не мога да направя с това! Върви да спиш, Матис.

Както винаги, той се озова пред тъмна завеса. На Хеге й беше зле и Матис си каза: тя ме храни всеки божи ден и ни издържа, като плете.

Той я погали.

— Хеге, нали умееш да плетеш!

Тя се отдръпна.

— Да плета? Замълчи, сам не съзнаваш какво говориш.

Тогава трябваше да каже другото нещо, онова, което искаше да премълчи, защото се срамуваше.

— Ти ме храниш, Хеге, издържаш ме през цялото време — продължи той.

Сестра му не издаде нито звук.

— Живея благодарение на теб. Нима не е достатъчно? Това е даже много важно.

Всъщност не мислеше точно така, но каза първото, което му хрумна.

Тя искаше да кимне в знак на съгласие, но си удари главата в стената така, че се чу тъп звук.

— Според мен е много важно — повтори той напълно объркан. — Поне за мен.

— Разбира се. И за мен също, Матис.

Но явно не й бе достатъчно. Тя лежеше, обърната към стената, и не искаше да му показва лицето си.

— Остави, Матис, това си е моя работа. Всичко ще се оправи.

— Тогава се обърни към мен — помоли той.

— Не — каза тя твърдо. Този път не успя да види лицето й.

Той стоеше с отпуснати ръце. Какво да й каже? Тя сама не знаеше какво става с нея. А е толкова умна. Матис се повлече обратно към стаята си, без да може да утеши сестра си. Тя стана такава през последната година. Какво ли й има?

На следващата сутрин всичко с Хеге изглеждаше наред, но тя го попита дали няма да отиде за риба. Той послушно се съгласи и започна да се стяга.

Интересно, какво ли прави сега Хеге?

Защо не трябва никой да я вижда?

Матис седеше в лодката и размишляваше.

20

Бълбук, каза водата на дъното на лодката, но този път силно. Матис се отърси от мислите си: беше стигнала до коленете му! Сигурно бе повредил прогнилото дъно на лодката, когато скочи днес в нея — водата се просмукваше много по-бързо от преди.

Вероятно е бил замислен твърде дълго. И не забеляза как водата залива краката му — беше топла и не я е усетил, потънал в мислите си.

За него тази вода представляваше смъртна опасност, понеже не умееше да плува. Щеше да се удави като нищо.

— Не искам! — извика той с облещени очи и започна с всичка сила да изгребва водата. Седеше потопен и се опитваше да я изгребе, изливайки зад борда по половин канче.

Още нямам четирийсет, мислеше си той, много ми е рано.

Плувнал в студена пот, Матис осъзна, че колкото и да изгребваше, тя не намаляваше, а се покачваше.

— Помощ! Потъвам! — завика той с всичка сила. — Елате! Някой да дойде бързо!

Безполезно. Беше влязъл толкова навътре, че викът му не достигаше до брега. В къщите, обгърнати от лятна мараня, не чуваха неговия зов. Колкото и да се стараеше, нивото на водата се покачваше.

После всичко се случи светкавично.

От дълбините на езерото го погледнаха две очи и се втренчиха в него.

— Не! — извика той.

Матис не можеше да отмести поглед от тези очи, вперени право в неговите. Нищо друго. Само две очи.

Не искаше да умира.

— Не искам! — извика той пребледнял.

Докато изгребваше, забеляза малкия скалист остров. Беше съвсем близко. Щеше да се спаси, ако можеше да стигне до него.

Умът му работеше бързо и ясно. Захвърли канчето и грабна веслата.

И макар лодката да бе натежала от водата, той все пак успя да я помръдне. Матис гребеше с всички сили, даже с повече, отколкото имаше. В момента изобщо не мислеше дали има сила, или не, само искаше да се махне по-далеч от тези втренчени в него очи.

— Хеге! — изкрещя той отчаяно.

Тя нямаше как да го чуе, но трябваше да извика името й. Каквото и да му се случеше, винаги викаше Хеге на помощ.

В този момент лодката се приближи до острова. Нивото на водата се бе вдигнало и тя проникваше от нови и нови цепнатини. За въдицата изобщо беше забравил.

Матис вече не крещеше, разбра, че ще успее да се добере до острова. Още малко, още малко! Размахваше веслата, целият ликуващ. Ето че стигна — спасителният каменист остров беше точно зад гърба му.

Лодката закачи дъното и спря, опряла нос в брега. Матис слезе от лодката, бе толкова измъчен, че седна на земята и избърса с ръка потта си.

За малко.

Но се размина.

Изпълни го гореща благодарност.

Островчето беше всъщност връх на неголяма подводна скала, в чиито цепнатини растеше някой и друг стрък трева. Но имаше къде да се седне. Матис се опита да спаси лодката. Първо трябваше да изгребе водата от нея, но после се отказа — не можеше сам да изтегли пълната лодка на брега. Тя все повече се пълнеше и легна тежко на дъното, цялата прогнила. Но не потъна повече — тук беше плитко и тя стоеше стабилно, опряна в скалите. Матис седна на брега. В ръката си държеше въжето на лодката.

Не му оставаше друго освен да седи. Не можеше да отплува оттук без чужда помощ. Здраво стискаше в ръце въжето. Но нямаше къде да върже лодката. Макар че тя беше заседнала на дъното и времето бе тихо, Матис не смееше да пусне въжето — ами ако изведнъж се появи вятър и отнесе тази развалина. А тя може да се ремонтира и пак да се ползва, опитваше се да се утеши Матис.

Колко приятно бе да се отпусне и отново да почне да си мисли. Всъщност това можеше и да почака. Слънцето грееше, беше добре за човек, целия прогизнал — толкова бе топло, че Матис реши въобще да не съблича дрехите. Не му се мислеше как ще се добере до вкъщи — беше спасил живота си, останалото щеше все някак да се нареди.

— Какво щеше да стане, ако не го бях направил! — каза високо и без да се притеснява. Тук, на острова, можеше да разговаря сам със себе си колкото си иска.

След голямото напрежение и тежките усилия се чувстваше отпаднал и му се доспа — тук, направо под слънцето, което така благословено грееше. А до брега щеше да се добере все някак. Рано или късно някой щеше да мине оттук и да го види. Не беше гладен, само му се спеше. Можеше да поспи, докато някой дойде и го открие.

Но се страхуваше да не изпусне въжето на лодката, докато спи. Това бе нишката, която го свързваше с всичко онова, което обича. И когато сънят започна да надделява, Матис завърза лодката за единственото подходящо нещо наоколо: за себе си. Омота въжето около единия си прасец и го завърза със здрав възел. Лодката беше заседнала стабилно, но не се знаеше задълго ли.

— Аз ще пазя теб, а ти ще пазиш мен — рече той на лодката.

След това всичко изчезна.

21

Този път Матис не сънува нищо. Като се събуди, не можа да разбере колко дълго бе спал. Сепна се от писклив и силен вик точно до ухото му.

Момичешки глас:

— Раз-два!

В същия момент въжето, омотано около крака му, се изпъна и го повлече към водата с мощен тласък.

Какво ставаше, за бога?

— Не! — извика уплашено той и все още сънен, седна и разтърка очи. Трябваше добре да ги потърка, бяха още слепнали.

— Хайде пак! — извика гласът. — Раз-два!

Последва още един тласък към водата. Матис се опита да се освободи.

— Пусни ме!

Чак сега разбра, че това беше шега.

Звънлив смях весело се разнесе над него. Матис си представи хубави жълти зърна грах. Момичешкият глас каза:

— Ставай, младежо, или ще се изкъпеш в езерото.

Друг глас попита:

— Защо не си изгребал водата от лодката? Вече е потънала.

Матис тръсна глава, за да се убеди, че не сънува. После удари лявата си ръка в скалата — заболя го, значи беше истина. Сърцето му подскочи и заседна в гърлото. Не, не сънуваше, до него стояха две мили момичета.

— Да те отвържем ли от лодката? — попитаха те през смях. — Изглежда много глупаво така.

— Наистина е глупаво — веднага се съгласи Матис, все още опитвайки се да подреди мислите си. — Не е нещо ново за мен — продължи той, видимо оживен. Очите му бяха станали още по-големи.

Момичетата не го слушаха. Изобщо не разбираха за какво намеква. Едното се наведе и развърза стегнатия около крака му възел. Матис плахо я погледна, усети ръката й върху голия си крак, всичко бе така ново за него — и гледката, и усещането. Най-накрая видя цялата картина: красивата, наскоро насмолена лодка, с която бяха доплавали момичетата, стоеше до неговата потънала; видя и тях самите — весели и с почернели от слънцето тела като всички почиващи. В лодката се виждаха някакви якета или други дрехи, момичетата бяха по бански, готови всеки момент да скочат във водата.

Матис бързо ги огледа. Сега бе важно да не обърка нещо. Ако развали всичко, после дълго щеше да се срамува и да съжалява.

— Сякаш е сън и виждам това, за което съм мечтал — започна той, взирайки се в далечния бряг. Не трябваше да гледа онова. — Между другото, аз съм си мечтал за много неща — неочаквано добави той.

Момичетата го погледнаха учудено.

— Охо?

— Да, но не ме разпитвайте повече за това — помоли той. — Никой не бива да знае за него.

— Добре, няма — каза едното от тях. — Ние също си мечтаем за разни неща, знаем какви могат да бъдат мечтите.

Те го гледаха дружелюбно.

От умните са, помисли си Матис.

— Виждал съм много такива като вас! — неочаквано и за себе си каза той. Трябваше да си даде тежест пред тях. — През лятото тук е пълно с почиващи — и в магазина, и навсякъде. Да не си мислите, че…

Той замълча. Само ги погледна сърдито. Смяташе, че има право да ги гледа сърдито и лошо.

Те се усмихваха все така мило.

— Знаем това — заговориха в един глас. — Разбрахме, че не си случаен младеж.

Матис бързо ги погледна, благодарен, че не знаят нищо за него. Сам се учудваше на смелостта си. Разговаряше спокойно с момичета и ги гледаше право в очите.

Но ето че пак се втренчи в далечината и попита тихо със съвсем различен тон:

— Откъде, за бога, се взехте?

Те безгрижно посочиха към обвитите в синя омара плажове, където никой не познаваше Матис.

— Живеем тук вече две седмици. Днес решихме да си направим дълга разходка с лодката в това хубаво време — обясни едната от тях.

— И тогава забелязахме острова и решихме да дойдем да поплуваме — допълни другата и му намигна. — Но щом се приближихме, видяхме нещо странно.

Недей, казваше му нещо в него всеки път щом поискаше да се обърне към тях. Погледът му все така бе прикован към брега с плажовете. Момичетата продължаваха да разказват:

— Първо решихме, че е станала злополука, но когато се приближихме, страхът ни се разсея.

— Това бе приятна злополука — каза Матис и от щастие чак изпита болка.

— Но все пак си претърпял корабокрушение — възрази едното от момичетата, — явно си потърсил спасение на острова.

Матис изсумтя.

— Това е без значение, щом вие сте тук — рече той от цялото си сърце.

— Чудесно казано! — похвалиха го те.

Тези думи ще ги съхрани в паметта си. Смятаха, че бе казано добре. А може би и умно?

— Вие виждали ли сте ме преди? — попита той и сърцето му се сви, но не можеше да избегне този въпрос. — Например по пътя или в магазина, или пък някъде другаде?

Те поклатиха глави. Беше прекрасна гледка.

— Не, ние сме отдалеч и не познаваме никого тук.

— И не сте чували нищо за мен?

— Как да сме чували, като дори не знаем кой си?

Колко бяха умни! Как само го казаха.

Въпреки че се взираше към далечния пясъчен бряг, Матис все пак виждаше момичетата с крайчеца на окото си. Забеляза как поклащат глави — не го познаваха. Прекрасно.

— Радвам се да го чуя — каза той, без да е в състояние да обясни колко безкрайно хубаво бе това.

Момичетата решиха да се пошегуват:

— Какво, да не би да ти се носи лоша слава?

Глупости. Нека се забавляват за негова сметка колкото си искат. Но въпросът, който им бе задал, беше жизненоважен.

— Защо непрекъснато гледаш във водата? — попитаха те. — Видя ли нещо?

— Не, нищо не виждам — отвърна Матис припряно.

— А може би все пак виждаш?

— Не, не е заради това — отговори той сериозно. — А за да не се поддам на изкушението.

Усмивките и погледите на момичетата помръкнаха и те притихнаха — Матис се държеше странно. Едната попита предпазливо:

— Не смееш да ни погледнеш ли?

— Точно в това е изкушението — рече той тихо и без да помръдва.

Момичето замълча. Сърцето на Матис бе разголено и беззащитно. Приятелките се спогледаха неразбиращо. Гласът му, лицето му, погледът му разсеяха като дим предишното им настроение. Бяха стреснати и притеснени.

— Можем да отидем с лодката до брега и да доведем помощ — предложи смутено едното момиче.

— Не, не! — умоляващо извика той.

Другото момиче намери изход от ситуацията:

— Ана, ще се изкъпем ли? Както бяхме решили. Сега е най-приятното време.

— Разбира се — отговори онази, която се казваше Ана. — Ще бъде хубаво.

— Чао засега! — извикаха те на Матис през рамо.

И скочиха в топлата лятна вода. Гмурнаха се, свободни като риби, и заплуваха навътре. Матис можеше безпрепятствено да ги наблюдава.

Ще трябва пак да се върнат тук, мислеше си, потръпвайки от радост. Да си вземат лодката. И ще излязат на брега.

— Дори не смея да си го представя — каза той шепнешком, докато ги наблюдаваше как се гмуркат в далечината. Бъбреха си във водата. После спряха и му помахаха.

— Хей!

Матис не помръдна. Но после бързо се изправи, вдигна сковано ръка и веднага срамежливо я отпусна.

Най-накрая момичетата се върнаха, отново бяха станали дръзки и весели.

— Наш дълг е да спасим живота ти и да те отведем до брега! — викнаха му те. Играеха си във водата, пръскаха се и ритаха така, че пръстите на краката им се показваха над повърхността.

— Много е далеч! — извика той бързо и уплашеният му възглас проехтя като изстрел. От техните думи му стана горещо.

— Ние за никъде не бързаме — отговориха те, разпенвайки водата и пръскайки се, а устните им бяха яркочервени. — Ако ни кажеш как се казваш, ще те отведем до брега. Ще те пренесем внимателно, все едно си от стъкло.

Матис поклати глава. Но те настояваха. Забавляваха се, плуваха покрай скалите и му разказваха за себе си.

— Името ми е Ана, а пък нейното — Ингер. Виж колко е лесно. Сега е твой ред.

Той поклати глава.

— Не, няма да ви кажа.

— Като не искаш — недей, но ще си останеш тук, докато се разкапеш от жегата, инатливо магаре такова — смееха се те, пръскайки вода наоколо.

— Вие нищо не знаете! — извика им той. — Престанете! Не трябва да говорите така.

Те не го разбраха, обърнаха се и продължиха да се пръскат, да се гмуркат и да се забавляват.

Само да не си тръгнат от мен, мислеше си Матис. Само да не си тръгнат! Това е единственият път. После наведе глава и отново падна духом: по-добре да си тръгнат сега. Докато още нищо не знаят за мен.

Момичетата излязоха запъхтени на брега, отметнаха коси и се спряха до лодката, за да вземат кърпи и да се избършат, после легнаха да се пекат точно до Матис — наоколо просто нямаше друго място.

— Трябва да ни извиниш — каза Ингер, — но на този остров няма къде да се скриеш, пълно е само с остри камъни. Така че ще ти се наложи да търпиш присъствието ни.

После и двете момичета затвориха очи. Слънцето ги грееше. Матис вдишваше техния аромат.

Вътре в него бушуваше истински ураган. Не можеше да помръдне. Не можеше да скочи в лодката си и да избяга, понеже беше пълна с вода. Трескаво се огледа дали наблизо не минава друга лодка, за да й махне. Но други лодки нямаше.

Слава богу, каза нещото в него.

Въпреки объркването си Матис беше убеден, че за нищо на света не би се лишил от това тук. Момичетата не знаеха кой е и затова можеше да се държи като съвсем обикновен човек. Даже се поддаде на изкушението и ги погледна — двете лежаха със затворени очи.

Какво е това?

Нещо странно. Невероятно.

Не може да е истина.

Да вдъхва аромата, който винаги бе усещал.

Да вижда всичко това.

Той се сепна, забелязвайки, че едното око на Ана проблясва между клепачите и го наблюдава. Матис веднага отмести поглед като опарен.

Такова изкушение не съм изпитвал никога досега. Какво ли би казала Хеге?

Ураганът вътре в него продължаваше да бушува. Никой не помръдваше. Голите тела излъчваха аромат.

След известно време Матис се обади, загледан в пространството:

— Пер.

И по гърба му премина хладна вълна.

Ана отвори широко очи и се надигна леко, съвсем близо до него.

— Какво?

— Пер.

Беше ужасно. Онова, което направи. Но не можеше повече да се съпротивлява.

Ингер се оказа по-съобразителна от Ана, веднага разбра какво иска да каже Матис и надигна глава.

— Значи името му е Пер. Заплашихме го и той най-накрая си призна.

Лицето на Ана грейна.

— Аха! Добър ден, Пер! Радвам се, че най-после ни каза името си.

Матис кимна, изплашен от собствената си постъпка.

— Значи ще те отведем до брега. Думата си е дума и ще си изпълним обещанието. Но хайде първо да полежим още малко тук, става ли, Пер? — попита Ана.

— Разбира се — отговори Ингер вместо него.

Ама че странно, това момиче сякаш виждаше вътре в него и знаеше желанията му. Матис бе на седмото небе.

— Да, но Хеге… — започна той и се запъна. — Не, нищо!

Но те вече бяха чули.

— Коя е Хеге? Твоята любима ли?

— Не ми е любима — сестра ми е. Но всичко е по-различно — пак се запъна Матис. — Не, това не е важно, чувате ли! При нас у дома всичко е наред, след като човек е толкова умен и съобразителен. Хеге си е такава.

— Не се и съмнявам — каза Ингер.

— Да, когато човек съобразява бързо, винаги всичко е наред — добави Ана.

— Тогава се чувства като току-що наточен нож — уточни Матис, играейки си с опасните думи.

— Ух, чак звучи страшно! — възкликнаха момичетата в един глас.

Опомни се, Матис, обади се гласът в него предупредително. Дори звучеше леко заплашително. Но това няма никога да се повтори. Не трябва да постъпвам така. Да лъжа хората. Знам. Но е за първи и последен път!

— Не можеш да поправиш стореното — каза той високо и сериозно, продължавайки мислите си.

Ингер му отвърна търпеливо:

— Това са мъдри думи.

 

 

Може би това беше щастието? Бе го споходило на този гол скалист остров без никакво предупреждение. Матис не беше направил нищо, с което да го предизвика. Оказа се, че и той може да говори умно.

До Матис лежаха две момичета, без изобщо да се страхуват от него. Можеше да ги докосне с ръка, толкова бяха близо. Слънцето ги беше позлатило заради него, позлатяваше ги от четиринайсет дни.

Трябваше да направи нещо. Нещо необичайно.

— Ингер и Ана — той произнесе за пръв път имената им.

Те се повдигнаха на лакът, изненадани от сериозния му тон и блесналия поглед.

— Да? Слушаме те — казаха те очакващо.

Никой никога не бе произнасял имената им с такава нежност. Затова и отговориха веднага толкова покорно: „Да? Слушаме те.“ Необикновен миг.

И Матис бе господар на този миг. Погледна двете девойки. После рече внимателно, сякаш се страхуваше да не разплиска онова, което го изпълваше до краен предел:

— Нищо, само толкова.

Сякаш с това беше изчерпано всичко. Момичетата го разбраха: той им каза онова, за което дълбоко в душите си копнееха. И го направи във форма, която те приеха.

— Пер — отвърнаха те от своя страна. Гледаха безпомощното му лице, което сега беше преобразено. От жалко и нещастно бе станало необяснимо красиво. Никой не помръдваше.

 

 

Това не можеше да продължи дълго. И Матис го знаеше. Бурята, която заплашително се надигаше у него, започна да приближава. За да се освободи, бе необходима твърдост.

— Ингер и Ана — каза той със съвсем различен тон и момичетата се разтревожиха.

— Какво има? — попита Ана малко уплашено.

— Толкова добре си прекарваме тук — добави Ингер. — Не можем ли да полежим така още малко?

Ана се огледа наоколо: водата, плажовете, синята омара, хълмовете — целият прекрасен ден, в който включваше и собственото си благоуханно тяло, — и рязко се обърна към Матис.

— Ако ти не живееш в рая, тогава не знам — каза тя, притеснена от вперения в нея поглед.

— Не е толкова лесно да се живее тук — изтърси Матис, без да мисли.

— Какво имаш предвид?

— Вие нищо не знаете! Вие мислите по друг начин, не като мен.

По лицата на момичетата беше изписано нежелание да говорят за това.

— По какъв начин?

— Не забелязахте ли нещо странно у мен? — попита той. Постоянно, без покой се въртеше все около тази тема.

Ана му отговори бързо и решително:

— Не желаем да знаем за теб повече от онова, което вече ни е известно, Пер. Така че замълчи!

А Ингер добави:

— Да, замълчи!

Това го накара да млъкне, притихна даже онзи глас, който се обаждаше някъде отвътре. От Матис повече не се изискваше твърдост. Тези момичета бяха възхитителни.

— Добре, разбрахме се — съгласи се. — Когато човек мълчи, не казва нищо излишно.

Стори му се, че това бяха умни думи.

Момичетата кимнаха утвърдително.

Сега се смееха, освободени от нещо, което бе крехко, объркано и сложно едновременно. Пръстите на краката им докосваха водата.

— Наистина много се радваме, че ти се оказа на този остров днес — каза Ингер.

Матис погледна очаквателно Ана.

— Аз също се радвам — добави тя бързо.

— И аз — заключи Матис, сякаш нищо не се бе случило.

— А сега ще те откараме до брега — казаха те и се изправиха. Матис едва не ослепя.

22

Ингер и Ана избутаха лодката си в езерото. Тя красиво се запоклаща, беше празна и толкова лека, сякаш не бе полупотопена във водата, а се държеше върху нея.

— Сядай, Пер!

— Ами тази? — Матис посочи пълната си с вода лодка. — Трябва да си я прибера, иначе няма да мога отново да плавам из езерото.

— И как ще стане?

Това Матис го знаеше, беше напълно спокоен.

— Аз ще командвам, а пък вие ще правите каквото ви казвам.

Сърцето му бе изпълнено с благодарност за онова, което му се случваше. Заповяда на момичетата да влизат във водата и тримата хванаха лодката, наклониха я и изляха от нея част от водата. Направиха всичко както той каза и малката лодка започна да се поклаща над повърхността. После ги накара да я бутат, а той дърпаше въжето. Момичетата с викове тласкаха лодката и скоро тя почти изцяло излезе на брега.

Харесваше им да вдигат шум, безпричинно се смееха, донесоха друго канче от тяхната лодка и изгребаха цялата останала вода. Оказа се, че отстрани на единия борд има дупка, но днес главата на Матис работеше както никога — свали си единия чорап и с помощта на ножа го напъха в отвора.

— Ако лодката е празна, няма да влиза вода, понеже дупката е над повърхността — каза той.

Почти му се зави свят от това, че направи всичко пред очите им, и то толкова успешно.

— Виждаме, че знаеш всичко за лодките — рече Ана.

Матис гордо се засмя.

— Почакайте, това не е всичко.

Имаше една прекрасна тайна, която скоро щеше да им разкрие: беше отличен гребец. Той трябваше да вземе греблата.

Завързаха лодката му за тази на момичетата с помощта на въжето. Ингер по навик седна на мястото на гребеца и посегна към греблата.

— Моля за извинение — каза Матис, — но ще греба аз. Ясно?

— Така ли?

Какъв прекрасен миг!

— Да, в гребането съм още по-добър!

— Аха! Тогава естествено, че ти ще гребеш. Пък и нали си мъж.

— И това също — съгласи се той. — Освен че ме бива да запълвам дупки.

— Е, Ингер, струва ми се, че ще трябва да отстъпиш — каза Ана.

Ингер се премести при нея на задната седалка. Матис взе веслата като господар на лодката.

— Това е, което не исках да ви разказвам по-рано — заяви той. Чувстваше се като истински мъж и можеше да си позволи известно самохвалство.

— Кое по-точно?

— Че умея да греба.

Изпълнен с увереност, Матис целият сияеше. Никога преди не се беше радвал толкова, че умее да гребе, и то не по-зле от умните хора, ако става въпрос. Гребеше с дълги, размерни движения.

— Бива си я — каза той.

— Лодката ли?

— Разбира се. Че кое друго? — попита той, като размисли малко.

Те се разсмяха безгрижно и весело.

— Не, няма какво друго, естествено.

— Можем да те оставим на брега където поискаш — каза Ингер. — Имаме много време, трябва да се приберем у дома чак за вечеря. По цял ден само се шляем.

— Вече се досетих — отговори Матис кратко.

Ето как трябва да бъде всичко. Ето как човек трябва да говори за нещата: това го знам. Или пък: вече се досетих. И други подобни. Движенията му отслабнаха и станаха неравномерни.

— Ей, ти! — викнаха му момичетата.

Той се сепна. Те го наблюдаваха с любопитство.

— Май почти беше заспал, Пер.

— Извинете — отрони той и прекъсна мечтата си.

Лодката, която влачеха на буксир, ту подскачаше над вълните, ту пропадаше, но не потъваше, защото беше празна.

Матис гледаше момичетата. Те дори не подозираха какво бяха сторили с него днес.

— Ингер и Ана — каза той от цялото си сърце.

Гласът му прозвуча така, че те го погледнаха с очакване. Но Матис не добави нищо повече.

— Внимавай, плувай по права линия, нали се хвалеше, че го умееш добре — казаха те, мърдайки пръстите на краката си по дъното на лодката. Момичетата чувстваха, че този странен младеж им е благодарен за нещо, и това ги радваше.

— Аз винаги греба по права линия… това е единственото, което умея — неочаквано изтърси Матис и се сепна, но за щастие момичетата не бяха чули последните му необмислени думи.

— Ама че самохвалко! — казаха те.

Отначало Матис взе курс към къщи. Но после му хрумна друг, по-добър план: ще гребе натам, където има хора. Искаше му се да го видят в компанията на тези момичета, не трябваше да изпуска такава възможност. Реши да акостира на стария пристан до бакалията, точно в центъра на селото. Там постоянно имаше хора и такова рядко събитие нямаше да остане незабелязано.

Ще пристигна като принц, помисли си той. Нека всички ме видят.

— Ще спрем на кея на бакалина — съобщи Матис. — Там винаги има хора, ще им е интересно да ни видят.

— Ще им е интересно да ни видят? Това пък защо? — попитаха те в хор.

Той не ги разбра.

— Това някаква шега ли е, Пер? — попита Ингер и мързеливо натопи показалеца си във водата.

— Шега? — повтори Матис неразбиращо.

Той забеляза, че Ана направи знак на приятелката си. Ингер каза бързо:

— Не се притеснявай, ще акостираме където поискаш.

Затова правият курс, следван от Матис, рязко се промени. Заплаваха към кея и тълпата на него. Денят беше голям и висок, като небесен свод над главите им.

Хеге няма да му повярва, като й разкаже. Всъщност не би било зле да пристигне с момичетата у дома. Но появата им на кея до бакалията щеше да бъде номер.

— Страхотен номер — каза той на глас и това прозвуча безсмислено.

— Какво имаш предвид, Пер?

— Ден номер едно! Днешният ден.

Сега всичко в главата му се подреди както трябваше да бъде.

— Добре казано! — решиха момичетата. Те хвалеха една през друга всичко, което говореше Матис.

Ингер каза многозначително:

— Ще си спомняме после за този ден, Пер.

Думите й хвърлиха сянка върху лицето на Матис. „После.“ Ще си тръгнат и ще си спомнят за тази среща някъде на непознато място в чужд град, където той няма да е с тях. Да можеше после никога да не идва!

Момичетата внимателно го следяха и Ана веднага попита:

— Има ли нещо?

Матис направи едно силно загребване, после още едно. Ингер на момента съобрази какво трябва да каже:

— Нали виждаш, че всичко е наред с него, Ана!

Тя е много умна, помисли си Матис и я погледна в захлас.

Да, сега гледаше право в двете момичета, макар че бяха почти голи. Смущението, което му пречеше на острова, бе изчезнало, сега бяха като стари приятели.

— Ингер и Ана — произнесе той.

Те чакаха.

Но той не каза нищо повече. Това беше достатъчно.

Селото и кеят бързо се приближаваха. Матис още по-силно натисна греблата. Кое да избере: ако гребе бавно, мигът на неговия триумф щеше да се забави, а ако гребе бързо, момичетата скоро щяха да изчезнат, но затова пък щяха да запомнят колко добър гребец е. Матис избра второто.

— Колко бързо гребеш, Пер! — радвайки се, възкликнаха момичетата.

Беше направил правилния избор.

— Никога не може да е достатъчно бързо — каза Матис, но те не успяха да разберат думите му. — Вие сте с лице към брега, виждате ли там някъде да се мяркат хора — по кея или по пътя?

— Никой не се вижда, но сме още прекалено далеч.

Ана забеляза нещо.

— Минава една кола.

— Колите не се броят — каза Матис. — Те само профучават покрай теб и нищо не виждат.

Скоро Ана съобщи от наблюдателния си пункт:

— На кея има някакъв човек, но не мога да видя с лице ли е към нас или с гръб.

Ингер добави:

— Сега някой излезе от твоя бакалин, Пер. Ще ни окажат нужния прием.

— О, Пер, и двамата си тръгнаха!

Съобщенията се сменяха едно след друго. Матис мълчеше и гребеше, напрягайки сетни сили. Каквото и да му струваше, трябваше да акостира красиво. Повече никога през живота си няма да има такъв случай — да пристигне на кея с две сияещи момичета на борда.

— Сега вече ни забелязаха! — извика Ана. — Няколко момченца стоят там и ни наблюдават. Оттук вече можем да различим кой е голям и кой е малък и дали са с лице или с гръб.

— О — каза Матис с неохота, — точно момчета изобщо не са нужни тук.

— Дойде и някакъв колоездач, спря се.

— Не. Влиза в магазина.

— Е, започва се, както разбирам — каза Матис сериозно. Бе много уморен, ръцете му отслабнаха. Подобна надпревара не беше по силите му, но бе длъжен да издържи. За момент се обърна и видя хората, стоящи на пристана. Вече мислеше само как да не се отклони от правата линия.

Забелязвайки, че в лодката гребе Глупака, но някак различен и неприличащ на себе си, на кея се струпаха още зяпачи. Гледката си заслужаваше: проблясващата на слънцето лодка победоносно го приближаваше, а на кърмата седяха две почернели от слънцето момичета и лениво махаха на събралите се там. Но главното бе Матис, който умело размахваше греблата и водеше лодката твърдо и уверено, без нито една грешка.

Всичко беше направено безупречно.

Лодката на Матис плаваше отзад на буксир, в нея вече се беше събрала вода и стана още по-трудно да се гребе. И все пак Матис успя, без да снижава скоростта, да стигне до кея. И никой от наблюдаващите не подозираше, че силите му са на изчерпване, макар сега от радост и възбуда те отново да се възвърнаха.

На пристана нямаше много хора — петима или шестима, не повече. Но пък от тези шестима колко щяха да научат за случилото се! Точно така. Шест пъти по шест, по още шест пъти по шест. Със сигурност.

Матис беше успял да обмисли последните си действия и сега дойде времето да ги изпълни. Когато лодката спря, той се изправи в цял ръст и внимателно постави греблата в нея.

— Е, момичета, сега ще ви се наложи да заемете моето място — каза той спокойно, но достатъчно силно, за да го чуят и другите. — Вече стигнахме.

— Те и сами виждат, че сте стигнали! — обади се дързък хлапашки глас, но някой веднага го прекъсна:

— Млъкни!

— Сега остана само да си отвържа лодката — продължи Матис, обърнат към момичетата.

Те се смееха и сияеха.

Заради тези уверени в себе си момичета хората на кея не смееха да кажат нищо, пък и Матис се държеше толкова свободно и уверено, че не можеха да го познаят. Същото хлапе се обади отново, забелязвайки лодката на Матис:

— Да не си ходил на дъното, Матис?

Той сякаш не го чу. Невъзмутимо отвърза лодката си. И пак се обърна към момичетата.

— Ингер и Ана — каза с онзи особен глас, с който произнасяше имената им.

Те го погледнаха. Стоеше на края на кея, борейки се със себе си.

— Благодаря за разходката! — вметна той, заобиколен от хората на пристана.

Пред погледите на всички разговаряше с момичета, гледаше ги, махаше им!

Позлатените от слънцето Ана и Ингер отговориха:

— Ние трябва да ти благодарим, Пер! Никога няма да забравим този ден.

Иска ми се да умра, премина през главата му. Но веднага се осъзна. О, не, тогава повече няма да изпитвам тази радост.

Момчешкият глас отново се обади:

— Пер ли? Той не е никакъв Пер! Казва се Матис!

Сякаш нещо прониза Матис в гръб. Само да не стане по-зле! Само дано хлапето да не каже цялата истина: „Матис Глупака! Така го наричаме!“ Господи, само не това!

Той броеше секундите.

Пак беше спасен. И отново Ана и Ингер го направиха, помисли си той. Те тъкмо се бяха изправили в лодката, млади и прекрасни, и очевидно бяха на страната на Матис, понеже веднага хвърлиха пренебрежителен поглед на момченцето.

— Матис или Пер, за нас няма значение — гордо заявиха те, така че момчето си получи заслуженото и трябваше да си затвори устата.

Двете момичета му махнаха през рамо:

— Благодарим за чудесния ден, Пер! Сега трябва да се прибираме. Може пак да се срещнем.

 

 

Момичетата загребаха в друга посока. На Матис му се сви гърлото. Но стоеше с високо вдигната глава. После завърза лодката си за една желязна кука.

Петимата или шестимата души на кея не зададоха никакви въпроси, бяха смутени от нещо. Даже някак потиснати. Въпреки това някой каза на Матис:

— Виж, махат ти.

Матис веднага се обърна и им махна. Лодката бързо се смаляваше. Момичетата също гребяха добре, а и лодката сега бе по-лека.

Най-накрая някой от тълпата се осмели да каже:

— Ето че и ти се запозна с момичета, Матис.

Сега вече Матис беше достатъчно силен.

— Да, така е — отговори.

Момченцето се оживи:

— Ще се разхождаш ли пак с тях?

— Възможно е — отговори Матис, без да мигне.

Той вярваше в това. Щом произнесе тези думи, те сякаш се превърнаха в истина. Защо да не се случи отново?

— Какво ли не правихме днес — добави той, обърнат към момчето.

Някои се засмяха, но не пренебрежително. Във всеки случай Матис не долови нищо обидно в този смях. Завърза лодката и можеше да си тръгва. Стоеше с хората на кея, те бяха мили с него и не го издадоха. Матис не тръгна, той направо полетя към дома, към Хеге. Но очите му бяха приковани към езерото: лодката в далечината ставаше все по-малка и по-малка, почти незабележима.

23

Когато стигна вкъщи, вълнението му малко беше спаднало. Точно толкова, че да може нормално да разказва. Щастливата лодка се скри зад синия нос и Матис знаеше, че това е завинаги. Момичетата ще си заминат и той никога повече няма да ги види.

И все пак това забележително и важно събитие бе факт. Когато разказваше за него на сестра си, Матис не си измисли нищо — истината в случая беше абсолютно достатъчна. Докато го слушаше, Хеге сякаш повече от обичайното бе погълната от плетката си и от време на време промърморваше някакъв отговор.

— Ти слушаш ли ме изобщо? — попита той. — Защото такова нещо едва ли ще се случи друг път.

— Разбира се — отговори Хеге. — Чувам всяка твоя дума, мога да ти повторя всичко.

В този момент Матис не си мислеше колко е тъжно, че никога вече няма да види момичетата, защото именно неповторимостта на случилото се му придаваше такъв особен блясък.

Той продължи да разказва. Какво ли не се бе случило с него и двете момичета. Хеге го слушаше с доволно изражение. Матис малко се дразнеше, че куките й се движат, все едно нищо не е станало. Сестра му никога не плетеше в неделя, а днешният ден беше за него също толкова важен като неделята. Най-накрая не издържа:

— Остави за малко този пуловер.

— Това пък защо?

— Защото днес е нещо като неделя. За мен.

Хеге отпусна плетивото върху коленете си и продължи да слуша. Тъкмо беше стигнал до най-важното. Изпълнен с благодарност, той повтори последните думи на Ингер и Ана: „Никога няма да забравим този ден. Пер или Матис, за нас няма никакво значение.“

 

 

Не, Ингер и Ана повече не плаваха из езерото. Но Матис сякаш дишаше друг въздух, различен отпреди. Чувстваше се по-сигурен, по-уверено вървеше по пътя, влизаше в бакалията по нов начин. По лицата на хората личеше, че всички знаят за случилото се. Първите шестима бяха свършили своята работа, другото бе станало от само себе си.

Сега в магазина всичко беше различно.

Бакалинът претегляше малкия пакет с кафе и загледан във везната, питаше равнодушно:

— Днес ходи ли на езерото?

— Не.

Матис също отговаряше кратко и равнодушно, макар че в него всичко се смееше. Така трябва да се говори за важните неща. Няма значение, че същият този бакалин бе казвал разни неща зад гърба му, струваше ли си да му обръща внимание. Освен това Матис вече не си купуваше бонбони — за какво му бяха камфорови бонбони сега? Тръгваше си от магазина със захар и кафе, сякаш беше дървар, работещ навътре в гората.

 

 

Веднъж попита дали е истина, че Ана и Ингер са си заминали — срещна хора от другия край на езерото и като събра смелост, ги попита. Да, заминали са. Ваканцията им била свършила.

24

На мястото на момичетата пристигна лошото време, което милостиво ги бе заобикаляло половин лято. Рано или късно трябваше да дойде. Започна на четвъртия ден от приключението в езерото. На четвъртата сутрин.

Матис го забеляза още щом излезе от къщата: натежалият като от олово въздух не беше шега работа. Небето бе мрачно и неподвижно. Разбира се, можеше да се размине и само с дъжд, но… Веднага усети оловната тежест в собственото си тяло и беше сигурен какво го очаква. Целият му разум сякаш го напусна. Той внимателно следеше изражението на Хеге.

Тя се правеше, че нищо особено не се случва.

— Нима не виждаш! — не издържа той накрая.

— Не забелязвам нищо необичайно — отговори тя, разтребвайки из къщата. — Ти виждаш ли нещо?

— Буря.

— Глупости.

Матис постоянно тичаше навън-навътре.

За всичките тези години, през които се криеше от бурите, той бе събрал в главата си най-различни техни признаци и сега се опитваше да си ги припомни. Най-сигурният знак беше оловната тежест във въздуха и в него самия.

— Не се страхувай, няма да има никаква буря — помъчи се да го успокои Хеге. — Скоро облаците ще изтънеят, а с тях ще се изпари и твоята буря.

— Днес не можеш да ме излъжеш по този начин — отговори той. — Толкова страшно начало на буря още не съм виждал.

Едва изрече тези думи, и в далечината се чу приглушен тътен. Слаб гръм, който сякаш още спеше, но въпреки това беше достатъчно заплашителен.

Матис избухна:

— Чу ли?

— Е, и? Не е сигурно дали ще има още. Успокой се! — каза Хеге. — Остани тук поне този път и ще видиш, че всичко ще бъде наред.

— Толкова е сигурно, че ще има буря, колкото това, че в момента миеш чашите. Чуй само!

За втори път проехтя гръм, този път още по-силен — както винаги преди.

— Все пак изчакай! — каза Хеге.

— По-добре ела с мен — помоли Матис, който ставаше все по-нервен.

— Никъде няма да ходя. И ти недей!

Но в такива случаи Матис беше глух за всякакви уговорки и разумни съвети. С посивяло лице той вече тичаше към убежището си. Тоалетната беше най-сигурното място. Матис беше слушал много разкази за това, къде е падал гръм, но никога не бе чувал гръм да е удрял тоалетна. Странно е, но е истина.

Преди да успее да стигне до скривалището си, на двора проехтя нов гръм, вече съвсем наблизо. Наоколо бе неестествено тихо. Птиците замлъкнаха. Единственото, което чу, беше жуженето на голяма синя муха, която премина през наелектризирания въздух.

Матис се затвори в тоалетната.

Не се наложи да чака дълго. Скоро бурята се разрази истински. Зад стената тихо и заплашително изсъска светкавица. Матис се сгуши и започна да брои със затворени очи — едно, две, три, — и трясъкът дойде. Запуши уши, като се мъчеше да напъха пръстите си по-навътре, въртеше ги, за да заглуши поне малко ужасния грохот. Но когато бурята е силна, това не помага.

Ето го! Слушай…

Последва неистов тътен.

А Хеге е там насред тези гърмежи.

Какво ли прави в момента? Дали и сега продължава да си плете жилетката? Докато светкавицата съска? Не, не е възможно.

Бурята се усилваше. Дъждът още не беше започнал. Това бяха първите, най-страшните минути на бурята. Ами ако днес старите правила не сработят и тоалетната не се окаже толкова сигурна?

Все някога щеше да дойде и този ден. Рано или късно, но ще дойде.

И тук не е безопасно.

Матис яростно въртеше пръстите в ушите си. Съскането и грохотът вече се чуваха едновременно. Ето сега! — каза си той премалял. Едно, две, три. Матис вече броеше не колко е промеждутъкът между светкавицата и гръмотевицата, а колко секунди му остават да живее. В един момент дори му се стори, че земята потрепери. После лисна дъждът. При всяка следваща буря се страхувам все повече, защото те стават все по-опасни.

А Хеге си седи в кухнята и изобщо не се бои. Не се страхува от нищо.

 

 

Кошмарът продължи дълго. Дъждът барабанеше по покрива на тоалетната. От тавана капеше — покривът, както всичко останало в къщата, плачеше за ремонт.

Значи и този път нямаше изключения от правилата.

Постройката се оказа сигурна. Тялото стана леко, главата също. Все още се чуваха слаби, безопасни гръмотевици и дъждът се лееше като из ведро. Беше чудесно да си от другата страна на бурята. Скоро ще може да притича през остатъците от бурята и да се прибере при Хеге.

Ето, сега!

Матис разтвори вратата и затича приведен под дъжда. Ухаеше силно на мокри листа и трева. Така мирише само след буря.

През святкащ огън, помисли си той, като стигна верандата и започна да изтръсква водата от себе си. И за миг не се съмняваше, че Хеге спокойно си седи в кухнята, тя никога не се криеше от бурята.

Сестра му и сега си беше на мястото. Плетенето вървеше с пълна сила. Във всеки случай в момента.

— Нима стоя тук през цялото време!

— А, ти се върна? — каза тя, без да отговаря на онова, което го интересуваше.

— През святкащ огън — каза той и мокрото му от дъжда лице грейна. Изведнъж стана смел.

25

Както винаги след буря Матис се оживи и тръгна на разузнаване. По склоновете се стичаха пенливи бели ручеи. Само че този път не успя да стигне далеч, изведнъж се спря като закован.

Какво означава това?!

Само едната от изсъхналите трепетлики Матис-и-Хеге се извисяваше в пълен ръст. Другата беше повалена от мълния. По-надолу в ствола се виждаше бяла рана. Дървото не беше изгоряло — дъждът бе загасил огъня.

Тук си е играла смъртта.

Матис дълго стоя там. Та това… това беше предупреждение! Само че за кого от двамата се отнасяше? Кое дърво беше Матис и кое — Хеге?

В първия момент искаше да извика Хеге, но после размисли. Може би тя знаеше кой кое дърво е и тогава… не, не смееше да говори с нея за това направо. Трябваше да разбере чие дърво е ударено, но за целта бе необходима хитрост.

Той спокойно се върна при Хеге.

— Ти през цялото време ли седя тук и плете?

— Да — отговори тя. Беше ясно за кое време става дума.

— Това можеше да свърши зле.

— Защо?

— Паднала е светкавица точно зад оградата — уточни той сухо, сякаш произнасяше присъда.

— О, да — каза Хеге, — единият гръм беше особено силен.

— Разцепила е едно дърво.

— Хм — измърмори Хеге, броейки бримките.

— Една от изсъхналите трепетлики!

Тя не трепна.

— О, така ли? — смотолеви само.

— Не, не, не! — сърдито извика Матис. — Ако и това не е важно, значи нищо не е важно, така да знаеш!

— Светкавиците обичат сухите дървета — каза Хеге.

Каза го, без да се замисли. Направо.

— Иди да погледнеш, може да са ударени и други — добави тя.

— Веднага — с готовност се съгласи Матис. Тази задача му беше по силите.

Изтича навън и започна да оглежда дърветата. След известно време се досети, че Хеге го бе надхитрила. Просто не й се искаше да говори за ударената от мълния трепетлика и измисли това с другите дървета. Но защо не искаше да говори?

Матис влезе вътре и съобщи:

— Няма други.

— Хубаво! — каза Хеге.

 

 

Случката със светкавицата и трепетликата разтревожи Матис. Той неспокойно обикаляше около къщата и надолу по пътя. Не можеше да реши загадката.

Това е въпрос на живот и смърт, хрумна му внезапно.

Но за кого?

От Хеге не можа да научи нищо повече, тя не желаеше да каже онова, което знаеше. Оставаше да се обърне към чуждите хора, но тази мисъл му бе неприятна. Пък и трябваше да се действа много умно. Въпросът беше на живот и смърт и ако не се отнасяше за Хеге, значи засягаше него.

А ти какво би предпочел? — попита нещото в него.

Не трябва да си мислиш това! — каза той на самия себе си и отсече: — Аз не си мисля!

 

 

Матис се престори, че ще ходи до бакалията — сега я посещаваше по-често отпреди.

След големия триумф на кея той спокойно влизаше в магазина пред погледа на други хора — нещо, което дотогава не беше правил. Кой знае, може би сега се бе превърнал в уважаван човек — след героичните му усилия, когато се появи, гребейки в компанията на момичетата.

— Трябва ли да се купи нещо днес? — попита той следобед. Беше се избръснал още сутринта.

— Направо си неузнаваем — каза Хеге. — Сам настояваш да ходиш до магазина.

Нека си говори. Тя не знаеше истинската цел на мисията му и че това е въпрос на живот и смърт.

— А пари? — попита той и сякаш се смали.

Тя му даде пари за покупките и няколко йоре за него.

— Това е за…

— Не, днес няма да си купувам бонбони, ако това имаш предвид — каза той бързо.

— Защо? Не сме по-зле с парите от друг път.

— Човек не мисли за бонбони, когато светкавица е ударила дърво — обясни Матис, докосвайки се до скритата тема. Но тя като че ли изобщо не засягаше Хеге.

— Едното не пречи на другото — каза тя, плашейки го с лекомислието си.

— Има много по-важни неща от бонбоните. Смятах, че си го разбрала.

— Все пак вземи десет йоре — рече Хеге, без да променя изражението си — и си купи бонбони както обикновено.

— Внимавай! — неволно каза Матис и остави десетачето на масата. Взе толкова пари, колкото му трябваха за сериозните покупки, и побърза да тръгне, преди тя да го е изплашила още повече.

Нуждаеше се само от едно — от основателна причина да тръгне по пътя, надявайки се да срещне някой от съседите им, които добре познаваха трепетликите. Бакалинът живееше прекалено далеч, за да знае кое дърво е Матис и кое — Хеге. И кое бе ударено от мълнията.

Пътят беше безлюден, по това време жителите на селото бяха заети с работа. Матис съвсем бе забравил за това. Покрай него профучаваха коли. Влезе в магазина и спокойно и уверено купи всичко, което трябваше. Вътре имаше няколко туристи, които както обикновено пазаруваха лимонада и бисквити.

Тъкмо се канеше да си тръгне, и се случи нещо неприятно. Тъй като Матис не си купи обичайните бонбони, бакалинът помисли, че няма достатъчно пари, загреба с лопатката няколко от камфоровите и ги сложи в пликче. Постави пликчето при другите покупки и му намигна.

Матис се изчерви. Беше виждал как бакалинът се държи с децата. Бързо си прибра покупките и остави бонбоните на тезгяха.

— Вземи, вземи! — подкани го бакалинът. — Ще ги платиш другия път.

Тези думи съкрушиха Матис. Даваха му бонбони като на някой малчуган, въпреки че знаеше за такива важни неща като светкавицата, разцепеното дърво и предупреждението за смърт. Той взе подаръка, промърмори „благодаря“ и по навик лапна един бонбон. Продавачът го беше унизил. И най-ужасното в случая бе, че човекът беше добронамерен. Матис трябваше да излезе от ситуацията.

— Всъщност какво да ти обяснявам, ти не си виновен! — високо и отчетливо каза той на продавача.

Това го ободри. Бакалинът с удивление го погледна.

— За кое не съм виновен?

— За това, че си такъв, какъвто си! — отговори Матис и прецени, че достойно се е справил с положението.

Бакалинът се засмя доволно, отново се почувства уверен.

— Така е, мисля, че не съм виновен.

Матис си тръгна. Пред магазина не се стърпя и лапна още един бонбон — сега имаше по един зад всяка буза и сладостта им се стичаше по езика му. Както едно време.

 

 

По целия път Матис срещаше само непознати. Вървеше изправен и гледаше преминаващите коли с празен поглед, като се стараеше да заеме такава позиция, че да вижда сухите трепетлики. Но краят на работния ден настъпи и хората от полето се запътиха към домовете си. Покрай него минаха няколко души. Матис видя един познат младеж и веднага се приближи с предварително подготвен въпрос:

— Какво прави днес?

Въпросът се оказа крайно неуместен. Младежът бе уморен и мрачно изгледа Матис.

— Ами ти какво прави днес? — попита на свой ред и искаше да продължи по-нататък.

Матис трепна, но в такъв момент не трябваше да се оставя да го сплашат.

— Става дума за нещо важно — каза Матис сухо, — аз те попитах просто за да започна разговора.

Младежът знаеше що за човек стои пред него и смени тона.

— Косих днес, още не можем да приключим с коситбата — отговори той и приседна на един крайпътен камък. — Хайде, Матис, казвай какво има, защото съм уморен и гладен.

— Даже не знам как да го кажа — важно започна Матис. — Не може да се обясни с две думи!

— Тогава някой друг път. Става ли?

Вместо отговор Матис посочи с глава към изсъхналите трепетлики, едната от които бе ударена от гръм.

Младежът бързаше.

— Е, щом не можеш направо да го кажеш, то…

— Нали ти соча — поясни Матис, учудвайки младежа с отговора си.

— И какво?

— Виждаш ли към кое соча?

— Към гората.

— Но не към цялата гора — отговори Матис, гледайки право към трепетликите.

— Мисля, че разбирам — младежът изведнъж се смути.

Матис разбра, че си има работа с проницателен човек.

— Значи си умен — каза му той. — Сега ми е по-лесно.

Младежът дори не подозираше колко високо Матис ценеше това качество.

Сега трябваше да подбере точните думи.

— Ето едната, ето и другата. Виждаш ли? — попита Матис, доволен от себе си.

— Да.

— А виждаш ли какво е направила светкавицата с едното дърво?

— Уф, да — отговори проницателният младеж.

Пътят към целта беше разчистен.

— Кой е това?

Ето че въпросът бе зададен, но нещата спряха дотук, младежът изведнъж се промени.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — отговори кратко той, желаейки да прекрати разговора.

Матис не се хвана. Младежът много добре разбираше всичко. Точно за това не искаше да говорят.

— Тази, която сега си е вкъщи, нали? — попита Матис, ужасен от собствения си грях. Съзнаваше, че върши нещо черно и грозно.

— Коя? — попита с глупаво изражение проницателният младеж.

Матис се почувства ужасно. Коя! Коя ли? Не смееше дори да си помисли за това.

— Не, нищо! — уплашено каза той. — Нямах това предвид, не си ме разбрал. Тя си е вкъщи и вари кафе. Това е! Седи си вкъщи и вари кафе като другите!

Младежът стана от камъка, явно бе, че не иска да слуша повече.

— Е, аз трябва да тръгвам. И утре е ден.

Но изкушението се оказа по-силно от Матис — отговорът на загадката бе толкова близко! Опита да стигне по заобиколен път:

— Има ли си име едното дърво и има ли си име другото?

— Не знам — рязко каза младежът, пресичайки по-нататъшни въпроси. И си тръгна.

Матис остана сам на пътя, все в същото неведение както преди, само че към него се бе добавил и ужасът от собствените му думи. Повече не посмя да се обърне към някого с въпрос.

26

Дълбоко в себе си Матис не се съмняваше, че предупреждението се отнасяше за Хеге и че светкавицата бе белязала нейната трепетлика. Хеге беше по-голямата и изобщо… Матис не искаше да признае пред себе си, че си мисли за това, но всъщност не си го мислеше той, а някакъв негодник.

— Сега двамата с теб живеем в неизвестност — рече той на Хеге. — И ти, и аз.

— Как така? — попита Хеге, свикнала през целия си живот да задава подобни кратки въпроси на Матис.

— Не мога да го обясня, но е ужасно — отговори той. — Когато ти говоря за неизвестността, имам предвид нещо много лошо.

— О, не се бой, ще се справим както винаги досега — каза Хеге. — Поръчките ми са повече, отколкото мога да изпълня.

Матис се досети, че тя си мислеше дали ще има какво да ядат.

— Ти мислиш за храната?

— Принудена съм да мисля.

Матис бе потиснат. Струваше му се, че вижда тъмен кръг около Хеге. Трябваше да я предупреди.

— Помниш ли убитата птица?

— О, да.

— Изобщо не става дума за нея.

Хеге мълчеше и чакаше.

— Отнася се само за единия от нас, това имам предвид! — многозначително каза той.

— Всичко ще премине, каквото и да е то — отговори Хеге напосоки. — И изобщо напоследък ти започна прекалено много да мислиш, направо не мога да те позная.

Това нейно наблюдение накара Матис да засияе. Хеге знаеше как да го зарадва, когато искаше. Реши да се поразходи, за да се наслади насаме на щастието си.

И там, насаме, изведнъж се уплаши: за това не бях се сетил! Ако Хеге беше онази птица — каза си той и продължи мисълта си, — какво ще стане тогава с мен?

Не се бе сетил за това.

Много зле, както и да го погледнеш.

Трябваше да прогони тази мисъл по най-бързия начин. Върна се при Хеге и каза:

— Нека повече не говорим за това.

— Добре — съгласи се тя.

27

Матис стегна лодката си, запуши дупките и тя отново стана годна за плаване. През това лято често излизаше с нея, понякога улавяше някоя и друга жалка рибка, но най-често просто гребеше из огромното езеро, към пясъчните брегове, които не бе виждал преди. С гребането се справяше отлично: мислите му се предаваха направо на греблата — без да създават объркване, както се случваше, когато работеше на брега.

Нещо в езерото се бе променило това лято. Ана и Ингер вече не се виждаха из безбрежната шир. Нямаше никаква надежда да ги срещне отново… и все пак, кой знае. Защо изведнъж да не се покажат от някой залив. Или пък зад някой нос? Не искаше нищо повече.

Матис гребеше навътре, там, където можеха да го видят от всички страни.

Те не се показваха.

 

 

У дома се изправи пред Хеге и я попита:

— И ти ли вече не си същата като преди?

Тя не отговори. Но думите му този път не й допаднаха, видя го по лицето й.

— А според теб трябва ли? — каза тя най-накрая.

Матис не сваляше поглед от нея.

— Може би — отговори той. — Кой знае. Разрешаваш ли да ти погледна очите, Хеге?

Не, тя не му позволи. От какво ли се боеше? Хвана го страх. Може би се отнасяше за него?

— Само не ме изоставяй! — изстена той.

Сега тя вдигна поглед:

— Няма да те изоставя, Матис. Ако исках, щях отдавна да го направя.

Обикновено това бе достатъчно, за да го успокои, но днес беше различно. Той не можеше да си намери място. А и това плетене!

— Остави за малко плетката! — каза той, грабна жилетката и я метна на пейката. После хвана Хеге за ръката.

В очите й се четеше уплаха.

— Какво ти става?

— Само не ме изоставяй!

През главата му прелетяха объркани мисли. Че светкавицата удари дървото на Хеге. Че той сам бе решил така, за да спаси собствения си живот. Че може би затова сега Хеге се намира в смъртна опасност. Матис я стисна за ръката и я накара да стане. Тя не се възпротиви, сякаш разбираше, че рано или късно този взрив неминуемо щеше да избухне.

— Ела с мен навън!

Тя тръгна с него.

Отвън той каза изплашено и нерешително:

— Не, тук също не бива да оставаме. Трябва отидем далеч. Много далеч!

Хеге невъзмутимо отбеляза:

— Не можем просто така да станем и да тръгнем. Първо трябва да си приготвим храна за из път и разни други неща.

— Как така?

Матис беше поразен от спокойния й глас.

— Разбери, ако ще ходим надалеч, трябва да се подготвим.

Говореше така, сякаш в това, че двамата ще ходят някъде, нямаше нищо необичайно. В паниката си той й повярва. После разбра, че е глупаво дори да й го предлага.

— Хайде поне да се поразходим, щом не става иначе! — примоли се той. — Само до гората, наблизо!

Хеге и този път не се възпротиви:

— Да вървим!

Матис изпитваше угризения на съвестта.

— Ти не знаеш какво направих с теб, Хеге — каза той. — Нещо опасно. Трябва много да внимаваш, за да си запазиш живота.

Хеге неволно потръпна.

— Уф, замълчи! Днес направо не си на себе си. Ние с теб ще живеем още дълго — ти и аз.

— Но то вече е сторено — с усилие произнесе Матис. — Само че не мога да ти разкажа.

Хеге никога преди не го беше виждала такъв, толкова жалък. Сега тя го хвана за ръката.

— Да вървим, аз ще дойда с теб да се поразходим. Не стой така!

Без да се бавят повече, тръгнаха към елховата горичка, простираща се между езерото и пътя, до която водеше една малка пътечка.

Но Матис трябваше да продължи разговора оттам, откъдето прекъсна, трябваше да обясни какво го мъчи.

— Аз съм виновен, аз го направих, само че не мога да ти разкажа. Но е така, както ти казвам.

— Голяма работа — успокои го Хеге. — Не искам да знам нищо. Така че всичко е наред. Разбра ли ме? Край с това!

— Наистина ли? — с благодарност извика той.

Вървяха така, все едно бързаха за някъде. Матис беше като подгонен от разкаянието си и Хеге едва успяваше да го настигне. Минаха край блатото, където той и бекасът бяха разговаряли на птичи език. Матис не каза нито дума за това, Хеге можеше да развали всичко с някоя забележка, ако се усъмнеше в разказа му.

Оставяйки зад гърба си блатото, те навлязоха навътре в гората — тук вече не растеше трева, земята бе покрита само от кафеникава хвойна и зелен мъх.

— Спри за малко! — каза Хеге, почувствала царящото наоколо безмълвие.

Матис най-после се спря. И веднага и той усети тази изумителна тишина.

— Къде сме? — попита объркан.

— Недалеч от къщи — търпеливо обясни Хеге. — В нашата гора. Не позна ли мястото?

Матис дори не гледаше.

— Чувствам се зле — оплака се в отговор. — Толкова се разкайвам за едно нещо.

— Матис, не чу ли какво казах? Край!

— Да, но…

— Нито дума повече! Казах ти, че всичко е наред.

— Само че не е — упорстваше Матис.

— Сядай тук на тази купчина! — внезапно рече Хеге, силно объркана. Тъкмо бяха спрели до една заоблена, покрита с мек мъх купчина пръст.

Матис безропотно се стовари върху нея. Щом Хеге искаше така — силата и властта бяха на нейна страна.

— Ти съвсем ме измъчи — каза тя, сядайки до него запъхтяна.

Матис не отговори. Беше някак притихнал. Седяха върху кръглата мъхеста купчина. В гората не се чуваше нито звук и учестено биещите им сърца постепенно се успокоиха. Матис мълчеше, защото тук, насред гората, седейки до Хеге, в главата му нахлуха нови мисли, много по-приятни от онези, които го бяха довели на това място.

— Ех, ако беше момиче! — несъзнателно възкликна той, но веднага сам се прекъсна: — Глупости! Ти си си момиче. Имам предвид — ако беше друго момиче.

— Престани вече! — сгълча го Хеге. — Какво изобщо става с теб днес? Успокой се!

След като реши, че Матис най-сетне се е освободил от своите терзания, Хеге неволно се върна към обичайния си, малко троснат и наставнически тон. Но Матис я пресече:

— Ти така се изплаши, че дори не посмя да ме погледнеш — каза той, за да прогони мисълта за момичето.

— Да съм се уплашила? От теб? Че аз се страхувам от теб колкото от една котка. И ти го знаеш, нали? Хайде просто да поседим и да забравим за разните там угризения.

Хеге бе строга и властна.

Тя добави:

— Наистина няма за какво да се разкайваш, Матис. Нека се разкайват други.

Матис почувства облекчение по цялото тяло. Ако някой можеше да се нарече умен, то това бе Хеге. Никой не умееше като нея да свали бремето от човек. Той каза с благодарност:

— Колко хубаво го измисли, Хеге. — И добави: — Това — да поседнем на тази купчинка.

Хеге изглеждаше така, сякаш и тя смяташе, че идеята бе добра.

— Ще идваме тук още много пъти — продължи Матис.

Но купчинката вече не им беше необходима и строгата Хеге нареди:

— Да тръгваме!

И все пак тя направи нещо, което изненада Матис — не хукна веднага обратно към плетките си, а заяви:

— Трябва да си починем малко след всичко това. И на двамата ни дойде в повече.

Матис засия от неочакваното предложение.

— Така си е — съгласи се той. — Но ти се справи. Искаш ли да се поразходим още малко?

Почвата тук сякаш беше покрита с килим. Те мълчаливо вървяха по него. Но гората не бе толкова голяма и скоро се озоваха на брега на езерото. Голямото езеро, в което плуваха Ана и Ингер.

Беше гладко като огледало.

— Ето там гребахме с лодката цял един ден — каза Матис.

Хеге не попита кога се е случило това — за Матис съществуваше само един ден.

И стоейки там, на брега, Хеге измисли чудесно и сериозно занимание за Матис. Спомена, че той би могъл да превозва хора през езерото. Щеше да му се отрази добре.

Матис грабна идеята, все едно беше летяща във въздуха топка.

— Разбира се! Аз това го умея!

— Ще превозваш момичета през езерото — каза Хеге.

Той я погледна недоверчиво.

— Мислиш ли?

Трябваше да го разочарова:

— Всъщност — не. От другата страна на езерото не живее никой, само гора и пустош е, така че няма кого да превозваш. Но ако там живееха хора, ти можеше да станеш лодкар.

Тази мисъл го въодушеви. А думите й, че там не живее никой, изобщо не ги чу.

— Точно така — каза той сам на себе си.

Никога нямаше да се сети за това сам. Ако Хеге искаше да го зарадва, то тя улучи право в целта. От нахлулите в главата му мисли Матис стана мълчалив и отнесен, не виждаше къде стъпва и се спъваше в съчките. Хеге се опита да завърже разговор, но Матис отговаряше не на място.

— Време е да се прибираме у дома — каза Хеге. — Почивката свърши, поне за мен.

Те мълчаливо вървяха покрай брега. Когато стигнаха, Матис се насочи направо към бараката с лодката му.

— Тук ли ще останеш?

— Да, можеш да се прибираш — отговори той, потънал в мислите си. — Сега имам да върша много неща по лодката.

Хеге тръгна. Когато вече бе стигнала склона, Матис й извика и сякаш за пръв път пое свободно въздух:

— Защо не ми го предложи по-рано?

Вместо отговор Хеге му махна с ръка. Скоро се скри от поглед. Как по-рано не му беше казала за това! Тя умна ли беше, или не? Така или иначе, днешният разговор завърши чудесно: очакваше го работа, с която може да се справи.

Повече няма да споменавам за светкавицата, обеща си той. Тя не се отнася нито за мен, нито за Хеге. А утре може би ще превозя някого през езерото.

Сега трябваше да приведе лодката в добър вид, доколкото това бе възможно, без да харчи пари.

 

 

Матис работи, докато се стъмни. Беше краят на юли и вечерите ставаха по-тъмни. Като дърводелец Матис беше също толкова несръчен, колкото и с всичко останало, но този следобед с такава любов ремонтираше своята лодка, използвайки няколкото жалки инструмента, с които разполагаше. Когато се поинтересува как вървят нещата, Хеге научи, че той иска да започне още на следващия ден. Да започне кое? Онова, дето ти го каза! Да превозва хора през езерото.

— Колко страхотно, че го измисли! — завърши Матис.

Хеге трябваше да му каже истината:

— Не разбираш ли, че не го мислех сериозно? Там няма кого да превозваш.

— Защо ми говориш така? — сърдито попита той, ни най-малко обезсърчен. — Искаш да ме излъжеш ли?

— Казах ти, че тук никой не пътува. — Но веднага размисли и бързо добави: — Но наистина, защо пък да не започнеш? Нищо не пречи да опиташ. Поне ще си имаш занимание през цялото време.

Матис слушаше тези думи като някакво досадно жужене. Хеге дори не подозираше какво бе сторила днес с него. Той усещаше, че в живота му настъпва решителен прелом. Ето го изхода.

Матис прекъсна работа чак когато се удари с чука по палеца — в тъмнината вече не различаваше гвоздея от пръста.

Докато се качваше по склона, си помисли, че лятото всъщност беше хубаво, макар бекасът да лежи под камък.

28

От днес Матис беше лодкар. За него тази мисъл бе голяма утеха.

Езерото беше гладко като огледало и го очакваше.

Вероятно Хеге отдавна беше измислила това с превоза на хора, само че едва сега му го каза. Дълбоко в себе си Матис знаеше защо му беше измислила това занимание: просто й бе омръзнало да го гледа как по цял ден се шляе без работа. Просто искаше да се отърве за малко от него. Но Матис й бе толкова благодарен за предложението, че причините изобщо не го засягаха.

Тя намаза с масло няколко филии хляб и ги загърна в хартия.

— За мен ли са?

— Да, нали излизаш за цял ден? Или мислиш скоро да се връщаш?

— О, не, не! — възрази той. Звучеше така, все едно й даваше обещание.

Хеге му обясни какво правят истинските лодкари, докато са на работа:

— Дори и никой да не дойде или да не му махнат от другия бряг, той трябва търпеливо да стои и да чака.

Матис я погледна и тя изведнъж се изчерви. Участваше в нещо, което не й допадаше.

— Сигурно трябва да превозвам в най-тясната част на езерото? — попита той, готов да тръгва.

— Мисля, че е така.

— Ами ако няма най-тясна част? Какво да правя?

— Тогава просто греби напред-назад — посъветва го Хеге и това му хареса.

На излизане каза, както е прието в такива случаи:

— Ще се прибера довечера.

Тя кимна.

Всичко беше наред.

 

 

Матис седна в лодката и приготви греблата. Сега му оставаше само да чака.

От тази страна на езерото нямаше никой, който да иска да се прехвърли на другия бряг. Но Матис трябваше да наблюдава и двата бряга, затова скоро започна да гребе из езерото. Нямаше определено разписание, което да спазва, пък и му се искаше да изпробва лодката след ремонта. Беше повече от прекрасно, че най-после успя да си намери постоянна работа. Край на униженията из чуждите ферми, край на непоносимия труд заедно със силните и умните. Ето това е работа за мен, мислеше си, накланяйки се назад и правейки широки загребвания. Когато спечеля достатъчно за нова лодка, ще захвърля това старо корито. Колкото по-хубава е лодката, толкова повече хора ще поискат да пътуват с мен. Тогава може би ще дойдат и онези, които особено ми се иска да возя.

Гребеше точно по права линия. Мислите му си бяха на мястото. Сигурно съм роден да плавам с лодка, каза си той. И колко време пропилях във всякакви други занимания!

Най-добре да ида на другия бряг и там да почакам.

Но когато стигна брега край синкавите западни склонове, се оказа, че и тук няма желаещи за превоз. Нормално е, работя едва за първи ден. Когато хората разберат, че на езерото вече има превоз, всичко ще потръгне.

Матис бавно гребеше покрай гористия бряг и се оглеждаше дали към плажа не се спуска път отнякъде. Е, какво пък, ще се наложи да чака не край пътя, а на място, където можеше да спре с лодката. Лодкарите трябва винаги да чакат, беше казала Хеге.

Той беше в добро настроение, легна на дъното и обърна лице към слънцето. От лодката се носеше силен приятен мирис — на напоени със смола парцали, с които вчера бе запушил всички дупки. Камъните на брега се бяха нагорещили и също миришеха приятно по свой начин.

Матис блажено се протегна.

Ама че странно — лежа си тук в лодката и в същото време работя!

Трябваше да се засмее.

Дълго лежа така, но никой не дойде. Накрая Матис тласна лодката и загреба към своя бряг. Може през това време там да се е появил някой и да го чака. Хората сигурно бяха научили новината и щяха да го забележат как гребе по права линия, сякаш следва някакъв маршрут.

Не е лесно да си лодкар — трябва да успяваш да бъдеш и тук, и там. Но как можеше да го постигне?

Харесваше му да си повтаря думата „лодкар“ — сега това бе неговата професия и звучеше солидно. Сигурен съм, че на езерото няма друг лодкар, който да гребе по по-права линия от мен. По-право от най-правото нямаше. Жалко, че следата от лодката му не оставаше във водата, щеше да е хубаво да се вижда няколко дни.

Когато най-после стигна своя бряг, и там нямаше хора. Прииска му се да остави работата за пет минути и да изтича при Хеге, но се въздържа. Изпълнен с чувство за дълг, слезе на брега да хапне. Този път Хеге нямаше в какво да го упрекне. Матис повече нямаше да й бъде в тежест — лежеше на земята и хапваше полагаемия му се обяд.

 

 

Ууу…

Матис се заслуша.

Всъщност през цялото време напрегнато се ослушваше. Май някой подвикваше там, на западните хълмове? Той престана да дъвче, за да чува по-добре. И с пълна уста дълго се вслушва в тишината. Не, никакво подвикване не може да се чуе от такова разстояние. И все пак там някой подвикваше!

Матис бързо загреба по посока на гласа. Може да го вика някой познат. Например Хеге, ако не беше невъзможно, понеже точно в момента тя бе другаде.

— Да, това е Хеге… подвиква от другия бряг… — мърмореше той и изведнъж рязко спря греблата.

Подвикват?

Викат ме още първия ми ден! Кой ли крещи така, че да се чува през такова голямо езеро? Направо ме хваща страх. Не, но това е Хеге…

Глупости!

Добре че сега не е нощ. Макар че на лодкарите им се налага да работят и нощем. Могат да ги повикат по тъмно, също както и по светло.

Във всеки случай подвикването престана. Матис гребеше с всичка сила, беше се изпотил от жегата. Но това нямаше значение. Тази работа не може да му се опре — ето кое е главното. Мислите не му пречеха да гребе.

Но на брега беше пусто. Никой не се виждаше или чуваше. Полегатите западни склонове бяха обрасли с дървета почти до върха. Тук нямаше къщи, само гора. Никакви хора, само пустинният планински простор.

Но кой тогава подвикваше?

Никой, разбира се, при такова разстояние викът не се чува, строго си каза Матис. И все пак в действителност не е така! Той сериозно се възприемаше като лодкар и беше сигурен, че не след дълго ще се появи някой. Лодкарите са принудени да превозват какви ли не хора. Но склонът бе пуст. Тогава кой го зовеше толкова силно, колкото не бе по силите на обикновен човек?

Може би лодкарят трябва да известява за пристигането си?

Матис се изправи в лодката и плахо извика:

— Ей!

Отговори му само ехото, никой друг.

— Тук съм! — извика Матис, обърнат към слепия склон, криещ хиляди тайни.

Никой не се показа на брега. На никого не му трябваше лодкар.

Тук нещо не е наред, помисли си Матис.

Това е неправилно.

Хеге ми каза, че трябва да се чака дълго, опита се да се утеши Матис.

И все пак някой ме викаше, наистина!

Той слушаше, а наоколо всичко беше тихо, чуваше се само предпазливо шумолене.

Сега му викаха от другия бряг. От онзи, където бе къщата им. Същият глас, който се чуваше на всякакви разстояния. И отново бе гласът на Хеге. Сякаш викаше лодкар.

— Дааа! — изкрещя Матис и треперейки, обърна закърпената си лодка в другата посока. — Но е далече!

Явно през първия ден винаги е така, мислеше си той объркан.

И отново загреба през езерото. Макар и не толкова бързо, защото вече се бе уморил. Но ще превозя всички желаещи, обеща си той.

 

 

Матис все така гребеше по права линия. Ръцете му работеха безпогрешно. Гребеше мълчаливо и като стигна на своя бряг, с ужас откри, че там никой не го чака. Само обичайната гледка — пустият склон и тяхната къща. На Матис му се сви гърлото от страх. Родният бряг го изпълваше с ужас и тревога. Оставаше му само едно: да хукне към къщи при Хеге. Той вече не вярваше, че тя го зове.

 

 

Матис завърза лодката и се заизкачва към къщата. Нямаше желание да се оглежда.

Хеге си плетеше спокойно и невъзмутимо. Не личеше да е недоволна от ранното му завръщане. Тя каза сякаш в пространството:

— А, ти се върна!

— Не е това, което си мислиш! — отвърна той. — Днес с езерото нещо не е наред.

— Наред?

— Ти през цялото време ме викаше там! Как ще го обясниш?

— Не говори глупости, Матис!

— Когато съм на единия бряг, ми викат от другия! С твоя глас! И се чува през цялото езеро. Това според теб наред ли е?

— Никой не вика там — каза тя бързо. Ясно беше, че това не й харесва.

— Но аз го чух!

— Просто си толкова погълнат от новата си работа, че ти се причуват гласове. Не трябва да си напрягаш слуха толкова. Сега се върни там, все едно нищо не се е случило. Всичко е наред с езерото.

Той се успокои от думите й.

— Аз нямах намерение да се отказвам от работата си.

— Знам. Върви!

Успокоен, Матис се върна обратно на брега. Но едва беше стигнал до лодката, когато започна да чува най-различни странни звуци. И сред тях се открояваше онова, което му се искаше да чуе: същият властен глас, викащ лодкаря. Гласът на Хеге.

Сигурно е, защото за пръв път в живота си имам постоянна работа, разсъждаваше той. Затова ми се причуват разни неща. И Хеге каза така.

А на него му се искаше някой да го повика с лодката. Само че не можеше да разбере защо тези, които го викаха, не се показват. Но сигурно скоро и това щеше да се промени.

Тази работа изобщо не е лека. През първия ден искат да ме изпитат дали ставам за нея. Идвам! Идвам!

Матис обърна лодката и пое към далечните склонове от западната страна — още един изтощителен курс.

Виковете повече не се чуваха.

Когато най-после достигна брега, ръцете го боляха. Матис бе готов за срещата с пустия бряг и с всичко, което можеше да го уплаши. Денят беше започнал вяло, сега стана напрегнат. Но изпитанието си е изпитание — лодката застърга дъното, Матис се изправи и направи нещо, за което дори не си беше помислял.

Обърна се с лице към брега и извика на непознатото:

— Щом ме викаш, значи си тук!

Беше изтощен и премалял от напрежение, но стоеше в цял ръст, сякаш по-висок от обикновено; подпираше се на греблата, готов веднага да се оттласне от брега, ако се появи нещо прекалено страшно.

— Ела тук! — извика той.

Никой не се показа. По склона имаше хиляди тайни места. Матис едва се държеше на крака, пребледнял от страх, че на брега няма жива душа.

— Тук съм! — извика той. В главата му шумеше нетърпимо.

— Дааа! — дочу най-после отговор. Някъде навътре в гората. Едно-единствено „дааа“.

Матис подскочи като опарен. Това не беше Хеге или някакъв въображаем глас. Нямаше никакво съмнение, че му отговори човек — такъв като него: беше мъжки глас.

 

 

Кой ли го викаше?

Във всеки случай беше човек.

В гората бе тихо, но някой се спускаше към брега.

Матис стоеше както преди, готов да побегне при първата опасност. Никой не е казал, че лодкарите не могат да бягат. Той оттласна лодката от плитчината и тя започна да се поклаща с вдигнати във въздуха гребла.

Сигурно на лодкарите често им се налага да чакат така, мислено си каза той, оправдавайки се.

— Уф! — въздишаше от време на време Матис. — Уф!

Междувременно неизвестният, прикрит от гората, се спускаше по склона. След целия страх с виковете сега трябваше да преживее и това, макар че сигурно бе нормално. Нали и то си беше изпитание и Матис искаше да го издържи.

— Ей! — извика той, за да даде знак къде е.

— Виждам! — отговори другият, вече много по-близко отпреди.

Мъжки глас.

Ето го и него.

Неочаквано от храстите, растящи до самия бряг, изскочи млад мъж. Щом забеляза Матис, му махна и се запъти към него.

Матис се размърда, сякаш искаше да отърси от себе си глупавия страх, както се изтръсква мокра от дъжд шапка. Кого беше очаквал да види?

Човекът, който се показа на брега, изглеждаше обикновено: мъж с раница на гърба. Матис обърна лодката с кърмата към брега, за да може човекът по-удобно да седне в нея. Колко приятно бе да превозваш първия си пътник!

— Лодкар ли търсиш? — побърза да зададе въпроса си Матис още преди мъжът да е заговорил. — Тук, на това езеро, аз превозвам хората.

Непознатият беше доволен.

— Провървя ми — каза той. — Времето беше хубаво и реших да мина през планината, а после да вървя по брега, докато не срещна някого. Все някой ще ме прекара през реката, мислех си аз — срещу заплащане, естествено. Нямах представа, че тук е толкова безлюдно, за пръв път съм по тези места.

— От днес вече има постоянен превоз през езерото — каза Матис. — Днес ми е първият ден. А ти си първият ми пътник. Къде искаш да те откарам, точно отсреща ли? Там отсреща е домът ми. Живея там. Заедно с Хеге, разбира се.

От радост Матис говореше припряно и несвързано. Но непознатият дори не обърна внимание.

— Все ми е едно къде — отговори той малко странно. — Само по-бързо да стигна до другия бряг. Лодката ти обаче ще издържи ли двама? Съмнявам се. Не прилича особено на лодка за превози.

С тези пренебрежителни думи той се качи в лодката и свали от гърба си тежката торба. От нея стърчеше брадва — явно човекът бе дървар, който си търси работа. Суров и силен дървосекач с мускули, които сигурно можеха да скъсат ризата, ако ги стегне. Поне така изглеждаше.

— Не говори така за лодката — каза Матис. — Днес ми е първият ден, още не съм спестил пари за нова. Не съм спечелил нито едно йоре.

— Тогава от какво живееш? — попита мъжът и без да очаква отговор, се остави да го возят обърнат настрана.

Сега Матис имаше възможност добре да го разгледа. Съдейки по говора му, идваше отдалеч. Беше приблизително на същата възраст като Матис, може би малко по-голям. Нито красив, нито грозен — никакъв. Облечен просто. Всичко както трябва да бъде. Веднага се виждаше, че е силен и умен, като другите. Матис гребеше и се радваше.

— На колко си години? — попита той.

— На четирийсет и три, защо?

— Нищо, просто така — каза Матис и му се искаше да съобщи собствената си възраст, но нещо в тона на непознатия го спря.

— Трябваше да предположа! — извика мъжът ядосано и вдигна торбата, която беше прогизнала.

Наистина, Матис беше позакърпил лодката, но тя ставаше само за един човек. С двама на борда пробойните се оказаха под водата и тя започна да пропуска.

Той не посмя да се оправдава. Лодката течеше и този умен човек доста рязко го упрекна. Матис бързо се опита да смени темата:

— Ти сигурно си се заблудил, щом се показа от място, където няма път?

Непознатият вече беше обяснил как е стигнал дотам, но все пак отговори с иронична усмивка:

— Как ще съм се заблудил, щом попаднах направо на превоз?

Ето какво значи да си умен. Мъжът добави:

— Имаш ли някакво канче или нещо подобно? Оттук с плуване няма да можем да се доберем.

Матис посърна. Да, лодката не ставаше за нищо. Подаде на мъжа канчето и той унило започна да изгребва водата. Матис гребеше бавно, беше изморен, но държеше курса по права линия.

Брегът вече бе близо. Пътникът наруши дългото мълчание:

— Можеш ли да ми помогнеш да намеря някоя къща, където да пренощувам? Само да е наблизо, уморен съм и не искам да вървя дълго.

Прозвуча като упрек към Матис, който гребеше прекалено бавно.

— Можеш да пренощуваш у нас, щом лодката ми така тече — промърмори той засрамено.

— Къде е това?

— Тук, съвсем наблизо — каза Матис и посочи към къщата, разположена на хълма.

— Става — съгласи се мъжът вече малко по-приветливо. — Ще се радвам, ако ме приютите.

— Ще се радваш? — повтори Матис. Отношението му към непознатия веднага се промени.

— Дойдох тук да си търся работа като дървосекач — обясни спътникът му, вече настроен много по-дружелюбно.

Пристигнаха и на умния веднага му стана ясно, че това е доста бедна къща. Той сякаш не забелязваше вече Матис. Хеге седеше на верандата и плетеше. Тя ги гледаше учудено и някак мило.

— Превозих го през езерото — обясни Матис. — Още първия ден! Само че много се уморих.

— Добър ден — поздрави непознатият. — Наистина ли мога да пренощувам у вас?

— Обещах му, че ще пренощува у нас — каза Матис, който искаше да вземе участие в разговора. — Може да спи в стаята на тавана. Става ли?

Хеге стоеше като втрещена. Това беше нещо ново. Личеше си, че няма нищо против, гледаше новодошлия приветливо и с любопитство.

— Обещах му също, че ще го нахраним — добави Матис, макар изобщо да не бе ставало въпрос за това.

— Вие познавате ли се? — попита брат си Хеге.

— Не — отговори мъжът.

— Не — потвърди и Матис. — Той през целия път мълча и даже не си каза името. Наложи му се да изгребва вода.

Непознатият пристъпи напред и се представи: името му било Йорген.

— Аз си нося храна, не се притеснявайте! — добави той.

— Обещах му, че ще го нахраним! — настоя Матис.

Подслон, храна, може би щеше и да заживее у тях? Хеге беше едновременно оживена и объркана. Матис се гордееше, че е станал причина за подобно събитие. Влезе след Хеге в къщата, за да й разкаже повече за Йорген.

— Той също е умен — съобщи Матис. — Нали не ми се сърдиш за това, Хеге?

Попита просто ей така, добре виждаше, че на Хеге изобщо не й хрумва да се сърди. Беше възбудена и развълнувана, даже походката й бе различна.

— Може утре да превозя още някого — каза Матис. — Може би сега всеки ден ще ти водя нови квартиранти! Но трябва да ти кажа, че хич не е лесно да ги намери човек.

Хеге се качи по стълбата, за да приготви таванската стая. Матис остана да седи долу при Йорген. И двамата мълчаха. Матис се олюляваше от умора.

29

Йорген не бързаше да напусне дома им. Той веднага си намери работа някъде наблизо в гората и попита дали може да остане да живее у тях. Матис и Хеге веднага се съгласиха, бяха радостни и учудени. Най-вече Хеге.

Тя се беше променила изцяло, Матис добре го забелязваше. Забелязваше, че и той самият се е променил.

Йорген през цялото време мълчеше. Като се върнеше от гората, отиваше за малко в кухнята да си приготви храна и после се качваше на тавана да си почива. Даже не правеше опити да се сближи с хазяите си. Но братът и сестрата не спираха да се удивляват: непознат човек беше дошъл и дома им и пожела да остане!

 

 

Матис също имаше работа.

Всеки ден гребеше из езерото. Такъв улов като в първия ден нямаше повече — на никой друг не му се налагаше да се прехвърли на отсрещния бряг. От време на време някоя моторница избръмчаваше към западния бряг, после се връщаше и сменяше посоката, но всичко това се случваше в някакъв друг свят, различен от този на Матис. Защото само той беше истински лодкар, нищо че липсваха пътници. Вече не сновеше непрекъснато и не му се причуваха гласове. Скоро свикна да дреме на някой от бреговете в очакване на желаещи за превоз. Всеки ден обикаляше из езерото по няколко пъти, ако нямаше силен вятър. Лодката ставаше само за един човек. Когато Матис беше сам в нея, тя не течеше. Беше прекрасно, че има работа, която му допада и която Хеге одобрява. Не беше негова вината, че няма кого да превозва.

Единственото лошо нещо бе, че все още не беше спечелил нито едно йоре за нова лодка, но и това можеше да се промени. На следващия ден можеха да се появят пътници.

Освен това Йорген се беше настанил у тях и очевидно имаше намерение да остане.

— Сега и ние сме като другите — каза Матис веднъж.

Това засегна Хеге:

— Не говори глупости! Ние и преди си бяхме като другите хора.

— Да — рече той послушно.

— Повече не искам да чувам това, Матис.

Матис усещаше, че сестра му много се е променила. Вече не беше толкова добра с него както преди. И понякога го гледаше с изражение, което той не можеше да разгадае.

— Ох, престани да се държиш по този начин! — скастри го тя веднъж, когато беше направил поредната глупост.

— Защо се промени толкова? — попита той и се почувства нещастен. — Защо се сърдиш? Аз съм си все същият, а ти ми се сърдиш.

Тя се възмути:

— Глупости!

— Аз пък си мисля, че работата е съвсем друга — каза Матис и изпитателно я погледна. — Според мен ти не се сърдиш, а…

— Не разбирам за какво говориш, Матис. Обясни ми!

— Да ти обясня? Сега ли? — нерешително попита той.

— Тогава да прекратим този глупав разговор.

И двамата отстъпиха.

Матис не можеше да не забележи как Хеге гледа умния и силен дървосекач. А Йорген се занимаваше със своите си неща, от него миришеше на гора и постоянно мълчеше, само от време на време отронваше по някоя дума за времето. Вечер се прибираше у дома и донасяше със себе си уханието на гора. Хеге предложи да му помага с готвенето. Не, бил е свикнал да прави всичко сам. Тя трябваше да се отдръпне. Той никога не разказваше нищо за себе си. А ако го попитаха, се правеше, че не е чул. Или пък отвръщаше: „На кого му влиза в работата? Нищо нередно не съм сторил.“

Хеге тайничко гледаше Йорген. И Матис забеляза как се променяше лицето й — то сякаш оживяваше, а ако брат й кажеше нещо, веднага го скастряше.

— А пък аз си мислех, че е съвсем различно — каза й той веднъж.

30

Ден след ден Матис гребеше из езерото. Нямаше желаещи за превоз. Но лодкарят въпреки това трябва да е на пост и да чака.

Това дори му харесваше. Затова пък Хеге му харесваше все по-малко. С всеки изминал ден ставаше все по-строга с него. Всичко, което Матис правеше или говореше, беше неправилно. Веднага щом останеха насаме, почваше да му се кара.

— Ох, не може така! — каза му веднъж. — Набий си го в главата!

Сега тя се стараеше винаги да е добре облечена. Матис често я виждаше как се гласи пред огледалото, вместо да използва всяка минута, за да плете осемлистни рози.

Започна да се сресва по различен начин и това дори му харесваше. Момичетата имаха красиви прически. И все пак донякъде го тревожеше.

— Ще излизаш ли?

Хеге се сепна, толкова дълбоко се беше замислила.

— Не.

— Тогава за какво се гласиш така?

— За нищо. Но ти следиш всяка моя стъпка — добави тя.

Той се засрами, истина беше.

И все пак се стараеше да бъде по-красива отпреди. Облича се така заради онзи дървар. Защо? Няма да си мисля за това! — реши твърдо Матис.

Тези неща обаче не правеха никакво впечатление на дърваря. Матис беше доволен. Йорген ходеше в гората на работа, връщаше се и бе все така затворен в себе си през цялото време.

Няма никаква опасност.

Не искам да мисля за това.

Матис се опитваше да държи тези мисли на разстояние от себе си.

 

 

Една съботна вечер Йорген се спусна по стълбата от тавана и отиде при Матис. За Матис това бе един обикновен работен ден — с празна лодка. Току-що се бяха навечеряли. Матис седеше на дивана, а Хеге беше в стаята си. Сигурно се кипри пред огледалото, помисли си той с неприязън. Навън грееше луната. Точно в този момент Йорген слезе от тавана: тичаше толкова бързо, че Матис чак затаи дъх.

— Мисля, че трябва да отидеш на езерото! — каза му Йорген.

Матис скочи.

— Викат ли ме?

От спалнята се показа Хеге. Пременена.

Йорген беше объркан, сякаш сам не вярваше в това, което говореше:

— Не съм сигурен… Струва ми се, че… Може би на някого му се налага да премине отсреща и…

Матис се развълнува.

— Ето че се случи! — каза той тихо.

Йорген изпитателно го гледаше.

Ето го — нощният превоз, който така плашеше. Колко пъти си бе мислил за него! Лодкарят трябва да бъде готов на всичко.

— Сигурен ли си, че добре си чул, Йорген? — попита той. — Знаех си, че все някога ще ми се наложи да работя и нощем. Хеге ме предупреди.

По стар навик Матис я погледна. Тя се обърна, бързо отиде до прозореца и се загледа навън.

— Да, лодкарите никога не почиват — каза Йорген. — Работят тогава, когато има нужда от тях.

Матис кимна. Започна да се приготвя някак тържествено, облече си топли дрехи, взе си шапка. Накрая се обърна към Йорген и Хеге, която стоеше гърбом:

— Ще разберете, когато се върна. Засега нищо повече не мога да ви кажа. Но сигурно няма да е скоро.

— Да, може да ти се наложи да отидеш до другия бряг, ако тук няма никого — каза Йорген.

Матис излезе навън.

Беше го страх. Но не искаше да го показва пред Йорген. Ще отида на езерото, нека Йорген види това.

Навън кървавочервената есенна луна осветяваше зелената трева. Неизразимо красиво. Матис виждаше тази красота, но нямаше време да й се отдаде — бързаше да стигне до лодката. На брега никой не го чакаше, наоколо бе тихо, но той беше дошъл тук, защото повярва на думите на Йорген. Не можеше умният Йорген да е сбъркал.

Лек ветрец премина по водата. Тя слабо се плискаше, проблясваше между камъните на лунната светлина.

Ами ако този път лодката не издържи? Онзи път едва докара Йорген. Оттогава винаги плаваше сам в нея.

Какво пък, щеше да му се наложи да изгребва водата — на онзи, който и да е той. Едва ли беше обикновен човек.

От такъв, който вика лодкар нощно време, може да се очаква какво ли не. Но който и да е, ще го превозя точно по права линия, ще види той! Всички ще видят! — каза си Матис решително и избута лодката във водата.

 

 

От средата на езерото червената луна не изглеждаше вече така огромна. Затова пък беше толкова красиво, че на човек можеше да му се прииска цял живот да бъде нощен лодкар, а пък денем да спи.

Матис спря и вдигна греблата, които блестяха над водата. Заслуша се към брега. После пак почна да гребе. Лекичко, за да не пропусне зова.

Но зов нямаше. Сигурно е пак на западния бряг, реши той. И насочи лодката натам. Времето минаваше. Матис не усети кога се озова на самия бряг. Беше преплавал цялото езеро, без да чуе нито звук.

Тук, под склоновете, го изпълни странна тежест, както ставаше с него преди буря. Но продължи да гребе, докато дъното на лодката не застърга по пясъка.

Сега трябва да се обадя, че съм тук.

Не, прекалено страшно е. Достатъчно е, че дойдох дотук посред нощ.

Но онова, което командваше лодкаря, му каза: трябва да го направиш, Матис. Обади се, че си тук. Като си се хванал с тази работа…

— Ееей! — викна той с треперещ глас. Викът странно се пречупи по средата. По челото на Матис изби студена пот. Вместо да стане и да кресне с всички сили, той се сви на пейката.

Сега малцина биха пожелали да са на мое място, помисли си.

Склонът беше безмълвен.

Хайде още веднъж, Матис…

— Ей! — с жалък глас извика той.

В дърветата се обади нощна птица.

Не му трябваше повече. Матис хвана греблата и загреба така, че наоколо се вдигаше облак от пръски, беше го обзел панически страх. Гребеше, без да мисли за нищо, и чак когато се отдалечи от брега, спря: страхът започна да отстъпва по малко. Задъхан, Матис си почина известно време.

Ясно е, че няма никой за превозване. Излъгаха ни и двамата. И Йорген, и мен, мислеше си Матис. Но кой ни излъга?

Заплава бавно към родния бряг, дълбоко озадачен. А нощта бе все така красива.

 

 

Беше вече късна нощ. Хеге го чакаше на стълбите сама. Още не си беше легнала? Какво се бе случило? Още беше облечена със същите дрехи.

— Случило ли се е нещо, Хеге?

Тя поклати глава.

— Колко хубаво, че най-после се прибра — каза тя.

Значи заради него беше стояла толкова до късно, безпокоеше се. Стана му горещо при тази мисъл.

Той влезе след нея в стаята, където лампата още светеше, и се спря поразен: на лунната светлина не беше го забелязал, но сега видя как лицето на сестра му направо сияеше от щастие.

— Матис — каза тя без никаква причина.

— Какво?

— Не знам — отвърна тя.

Обзе го спокойствие и благодарност: имаше добра сестра, която стоеше и го чакаше да се прибере цял и невредим след рискованата си игра с вълните.

— Можеше да си легнеш — каза той. — Не беше толкова опасно, колкото си мислиш.

— Кое? — запъвайки се, попита Хеге.

— Как кое? — учуди се той. Ама че е странна, вече беше забравила за какво говорят. — Все пак добре е, че си стояла да ме чакаш — каза Матис с благодарност.

Хеге му кимна, но изглеждаше много особена.

— Само не ме изоставяй! — каза той изведнъж.

Тя не отговори. Но той не се нуждаеше от отговор.

31

На сутринта Матис забеляза, че Хеге не откъсва очи от Йорген, това преди не се бе случвало. Тя виждаше само Йорген. На Матис никак не му хареса. Той се приближи до дървосекача, когато онзи вече се канеше да излиза.

— Вчера вечерта не си чул добре и аз висях там като глупак.

— О, така ли? — каза Йорген.

И се отправи към гората.

Повече нито дума, беше невъзможно да се сближиш с този човек. Хеге седеше встрани, пръстите й бяха замрели върху куките и тя внимателно наблюдаваше двамата мъже. Но веднага щом Йорген излезе, пръстите й пак затанцуваха по навик.

Всичко си беше както преди и все пак не беше съвсем същото. Матис дълго размишлява над това в търсене на отговора.

Ядат ми се бонбони, помисли си той внезапно.

И веднага реши да отиде до магазина, наистина се нуждаеше от бонбони след целия преживян страх, но Хеге не му даде пари, като й поиска.

— Днес аз ще ида до бакалията — каза тя. — И бездруго отдавна го правя само аз.

Вярно, Матис съвсем беше забравил. Той всеки ден бе зает на езерото.

— Не трябва да изоставяш превоза — продължи тя. — Това е сериозна работа. А в магазина хората само ти досаждат с въпроси.

— Никой не го прави!

— Да, но могат да го направят, а тях това не ги засяга. Разбра ли?

Тя говореше с такъв повелителен тон, че Матис веднага се предаде. Колко беше щастлива вчера през нощта, когато той се прибра. И днес по лицето й бе изписано щастие.

След малко тя му показа пакет с храна.

— Йорген си забрави закуската вкъщи — каза загрижено. — Тъкмо ще ида да му я занеса.

— Аз мога да я занеса — предложи Матис, — знам къде работи сега.

— Не, ти трябва да чакаш на езерото — отговори Хеге. — Не може просто така да отсъстваш.

Тогава Матис каза онова, което го глождеше:

— Освен твоя Йорген ти вече нищо не виждаш! Ужасно е.

Хеге се стъписа.

— Как така? — попита тя, за да спечели време.

— Това не ми харесва — продължи Матис. — Не трябва да мислиш само за Йорген.

Хеге се засмя.

— Ами ти, Матис, ти за кого си мислиш? — попита тя и му намигна. — Не си ли мислиш за едни момичета, които се казват Ана и Ингер?

Но това е съвсем различно! — искаше му се да отговори, но се изрази по друг начин:

— Тогава можеш да гледаш Йорген колкото си искаш — като го изрече, му олекна. Колко умна и добра е Хеге, каза си Матис: значи е забелязала онова с Ана и Ингер.

Хеге тръгна да носи храната на Йорген, а Матис се отправи към езерото.

 

 

На брега го налегнаха нови мисли — за очите, лежащи под камъка.

Дори да има пелена върху пелена и камък върху камък, тези очи никога не могат да се скрият.

Той се взираше в безбрежната и гладка водна повърхност. Помогни на Матис! — премина през главата му смътна мисъл.

Защо?

Той потръпна.

— Не, не — безсмислено промърмори и хвана греблата.

Олово в крилете, разсъждаваше той, и там над очите, камък върху камък.

32

Йорген не си тръгваше, а това си имаше и добри страни. Той печелеше доста в гората и плащаше добре на Хеге за стаята. Матис хем се радваше, хем не се радваше, някъде дълбоко в душата му се беше загнездило нещо неприятно и го гризеше. За всичко хубаво или лошо бе виновен самият той — та нали доведе дървосекача у дома. В неделя Матис напрегнато зачака дали Йорген ще слезе от тавана, за да прекара времето с тях, но той се задържа дълго в стаята си, а после тръгна към брега сам. Хеге не отиде с него, Матис през цялото време я наблюдаваше.

 

 

Днес пак беше неделя. Йорген както обикновено си седеше в стаята.

Матис се чувстваше като на тръни.

— Хеге! — плахо започна той. Искаше му се да разбере повече за нея и Йорген.

Но Хеге моментално го скастри:

— Омръзна ми това непрекъснато следене! — започна тя. По гласа й личеше, че този път е бясна. — Не мога да направя и една крачка, без да ме дебнеш!

Думите й прободоха Матис. Той й е омръзнал? Хеге наистина каза, че й е омръзнал.

Но тя веднага съжали за думите си, ставаше така винаги, когато му се сърдеше. Продължи малко по-ведро:

— Хайде да приемем, че не съм казала тези думи. Това не е вярно, не си ми омръзнал.

— Как да смятаме, че не си ги казала, като ги каза? — рече Матис неуверено.

Хеге застана пред него.

— И все пак понякога човек моли да забравят думите му. Нима с теб не се е случвало? Не исках да…

— Знам каква е причината — прекъсна я Матис рязко.

— Какво знаеш? Какво можеш да знаеш, когато няма нищо? — бързо попита Хеге. — Ти не си ми омръзнал.

Тя наистина е умна, помисли си Матис, но сега той беше по-умен от нея. Каза й за Йорген и тя разбра, че не е успяла да го надхитри. Ненапразно беше размишлявал за това по цели дни на езерото. Ако й е омръзнал, значи беше свързано с Йорген. Така повече не може да продължава, трябваше да се изяснят!

— Йорген, слез долу! — неочаквано извика той към таванската стая. Гласът му прозвуча високо и заплашително.

Хеге се притесни:

— Матис! Какво правиш?

— Слез долу, Йорген!

Хеге реши, че брат й окончателно се е побъркал, и го сграбчи за ръката, за да го изведе от стаята. В същото време сърдито му шепнеше:

— Млъкни! Да не си се побъркал? Какво ще си помисли той за теб? Да излезем навън и да оставим Йорген на мира!

— Йорген!

— Не го слушай, това са глупости! — извика Хеге към таванската стая.

— Почакай, той слиза. — Матис се беше запънал и не искаше да излиза.

Йорген наистина слизаше по стълбата.

Хеге пусна Матис, затича се към стаята си и хлопна вратата след себе си.

— Какво става, Матис? — попита Йорген, влизайки. — Ето ме.

Беше облечен в празнични дрехи — стегнат мъж, умен дървосекач. Матис не отговори на въпроса му, той самият беше изумен от необмислената си постъпка.

— Що за глупости са това? — доста рязко попита Йорген и се приближи.

Всичко трябваше да се изясни веднъж завинаги.

— Ти повече не можеш да останеш тук — каза Матис и веднага го обля гореща вълна. Преди да успее да се опомни, думите вече бяха излетели от устата му. Мислено той много пъти ги бе произнасял.

— Така ли? И в какво съм се провинил? — попита Йорген. Той даже не беше сърдит, просто не можеше да разбере какво става.

— Не искам да заминеш със сестра ми! — избухна Матис.

Йорген се държеше, все едно нищо не е станало.

— Аз нямам намерение да заминавам със сестра ти. И изобщо нямам намерение да си тръгвам оттук. Защо? Тъкмо се настаних.

Матис се оказа в задънена улица.

— Хеге вече не е същата като преди и причината за това си ти.

— Защо? Казвала ли ти е нещо?

— Хеге не е… — започна Матис и спря. Искаше да каже: Хеге вече не е добра. Но се изрази по друг начин: — Просто вече не е същата като преди.

Дървосекачът се разсмя.

Този смях подейства мигновено. Матис изпадна в ярост, мислите му престанаха да го слушат и преди да се опомни, викна в лицето на самоуверения мъж:

— Не се смей! Ти не знаеш онова, което знам аз! Какво знаеш ти за птицата, която идваше тук? Сигурно никога не си виждал такава прекрасна птица! А аз я видях! Беше тук. Заради Хеге. Аз познавам толкова добре Хеге. И после се появи ти!

Матис се изненада от собствената си смелост. Искаше думите му да смачкат Йорген и той никога повече да не посмее да се приближи до дома им.

Но не стана така.

— Да, после се появих аз — каза Йорген спокойно. — Между другото, къде е Хеге?

Матис посочи с глава към стаята й.

— Къде отиваш? — попита той уплашено, като видя, че Йорген се запъти натам.

— Почакай малко, Матис! Сега ще трябва добре да си поговорим.

С тези думи Йорген влезе вътре и избухването на Матис се оказа безполезно. От стаята се чу припрян говор и после излязоха двамата заедно — Йорген и Хеге. Йорген сякаш я защитаваше. Този път тя гледаше брат си плахо.

Йорген прегърна дребничката и закръглена Хеге и я поведе към Матис. Той зяпна от изумление. Сестра му се изчерви.

— Ние с Хеге сме добри приятели — каза Йорген. — И ти трябва да го знаеш.

Хеге не се съпротивляваше, стоеше покорно в прегръдката на Йорген — радостна и уплашена едновременно.

Матис с усилие попита:

— Сега вие истински влюбени ли сте?

Най-после Хеге вдигна поглед. През тези години тя толкова пъти бе поднасяла чинията с ядене на Матис, че сега имаше право да го гледа в очите.

— Да, Матис, ние се обичаме — потвърди тя. И лицето й се озари от такава широка усмивка, каквато Матис никога не бе виждал на него.

После се усмихна по различен начин и му каза:

— Нали точно ти го доведе при мен. Помниш ли?

Матис не можеше да се примири с това. Изведнъж го обзе ужас: сега Хеге беше загубена за него!

— Вие кога станахте истински влюбени? — безсилно, но в същото време настойчиво попита той.

— Когато беше онази вечер на езерото.

Матис видя как Хеге се разтапя в прегръдката на Йорген. Лицето й бе неузнаваемо — нито умора, нито раздразнение, нито униние. Матис беше зашеметен от случилото се; отначало дори се зарадва, но после съобрази: Хеге е изгубена за него.

Не, не!

Ти сам виждаш. Тя е изгубена.

— Но защо не ми каза нищо по-рано, Хеге! — попита той накрая.

— Исках първо да се убедя — отговори сестра му. — А междувременно ти сам се досети, защото си умен.

Той се обърка от тази похвала, с която Хеге искаше да го омилостиви. Нещо в него се преобърна и той попита, сякаш въпросът бе на живот и смърт:

— Ще заминеш ли с него оттук?

— Откъде ти хрумна?

— След като си се страхувала да ми кажеш!

— Не! — отговори Хеге решително. — Никъде няма да заминаваме. Тук имаме достатъчно място и за Йорген. Всичко ще си бъде както преди.

Матис не се осмеляваше да й повярва, толкова неща бяха скрили от него.

— И защо ми трябваше да ставам лодкар! — искрено съжали той.

— Стига, стига — каза Хеге. — Нима е лошо по цял ден да плаваш из езерото?

— Никого не съм превозил с изключение на Йорген. По-добре изобщо да не се бях хващал!

Най-после в разговора се включи и мълчаливият Йорген.

— Може да превозиш още някого — обади се той.

Матис поклати глава.

— Кой знае, на езерото всичко може да се случи — продължи Йорген.

Матис смяташе, че има всички основания да бъде твърд и непреклонен:

— По-добре да не се бях хващал…

Не успя да довърши, защото Хеге се намеси, уплашена, че той може да обърка нещо. Приближи се до него и направи нещо, което никога не бе правила, откакто Матис се помнеше: прегърна го толкова силно, че той усети ръцете й около себе си. Лицето й бе странно. И после каза:

— Бог да те благослови, Матис, затова, че стана лодкар!

И веднага срамежливо го пусна и се върна при Йорген.

Матис се запита: защо тогава толкова ми се сърди, щом двамата с Йорген се обичат? Да я попитам ли? Не.

— Всички влюбени са различни — каза той вместо това, все пак докосвайки се до темата.

Те го погледнаха. И двамата бяха нащрек. Нима онова, което казах, този път се оказа прекалено умно за тях, зачуди се Матис.

Хеге попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Че вече съм виждал влюбени — отговори той. — Само това. Лятото разсаждах ряпа заедно с едни влюбени и те през цялото време се щипеха по краката един друг.

Хеге и Йорген се развеселиха. Вече не бяха нащрек.

— Те са били млади — каза Хеге. — Само младите влюбени се щипят един друг.

Йорген мълчеше.

— Те бяха мили, през цялото време — рече Матис.

— Така и трябва да бъде — отговори Хеге.

— А защо тогава ти ми беше толкова сърдита?

Той изпусна тези думи неволно, в отговор на онова, което каза Хеге. Не можеше да върне думите си обратно. Между другото, добре че ги каза.

Хеге смутено запремигва. После сякаш се опита да се защити, махвайки във въздуха.

— Сърдита? Аз? Няма такова нещо.

Това изобщо не беше отговор, Матис виждаше, че я е притиснал до стената. И каза, докато силата още бе на негова страна:

— Ще отида при лодката си. Трябва хубаво да помисля над всичко това!

— Добре — съгласи се Хеге.

Той веднага тръгна.

На брега се спря, помисли и започна бързо да се изкачва обратно към къщата, но после пак се спусна надолу.

Бекасе, ти, птицо моя, каза той на себе си.

 

 

Матис не спусна лодката в реката, а седна до нея на брега, вдишвайки приятния мирис на смола. Но вече я гледаше с неприязън: кой беше по-виновен за историята с Йорген — той самият или лодката? Нито той, нито лодката можеха самостоятелно да преведат Йорген през езерото.

33

Първата промяна след важното съобщение бе, че Хеге вече открито започна да ходи при Йорген, когато той си почиваше след работа. Матис виждаше колко весела и щастлива беше. Помисли си, че и той трябва да бъде весел и щастлив, но не можеше, изпитваше страх.

Веднъж се осмели да попита:

— И какво ще правите сега? Тук ли ще останете?

— Още не сме решили — отговори Хеге. — Засега всичко ще си остане постарому.

— А кога ще решите!

— Ще видим. Само се успокой.

Нима тя не разбираше колко много се страхуваше Матис? Какво щеше да прави той, ако тя замине и вече не е край него? Беше свикнал да живее единствено с нея, да бъде на една ръка разстояние от Хеге.

— Онази птица, която… — започна той, но не успя да продължи.

— Която убиха? Какво за нея?

— Не са я убили, просто сега има куршум в тялото си.

— Матис, недей да мислиш повече за тези птици, остави ги на мира — каза тя безгрижно, сякаш всеки момент щеше да запее „тра-ла-ла“. Но не го направи, защото очите на Матис я спряха.

— Не мога да те разбера — заяви той сериозно.

Нямаше никакво „тра-ла-ла“. Тонът й беше повелителен:

— Трябва да пораснеш, Матис! Започни да разсъждаваш като голям мъж!

— За кое? — попита той напрегнато.

— Помисли малко и за другите. Така правят порасналите мъже.

— За кои други? — безпомощно попита той.

Хеге потръпна и не отговори нищо.

 

 

Матис отиде на езерото. Сигурно най-после някой ще ме повика, мислеше си той. Ако не това, то нещо друго непременно трябва да се случи.

Бъди голям мъж, каза Хеге. Преди не използваше такива думи.

Матис се зае да поправя лодката. Всеки ден донасяше парцали и лентички плат, с които да запушва дупките. Новата лодка сега се намираше в толкова далечното бъдеще, че накрая се скри от поглед.

Да бъде голям мъж?

Матис объркан размишляваше над това изискване.

От щастие на Хеге й се беше замаяла главата и тя сама не знаеше какво говори, това бе причината.

Матис тъкмо се канеше да бутне лодката във водата, когато чу далечен тътен.

Буря.

Тъмен облак изскочи зад хълмовете. И веднага някъде проехтя гръм.

Е, остава ми само едно, каза си Матис. По време на буря не съм длъжен да превозвам никого, за щастие не съм длъжен.

Той завърза лодката си с още едно въже, в случай че излезе силен вятър, прибра греблата и без да мисли за нищо друго, се затича към обичайното си скривалище. Сякаш бурята го освобождаваше от всички задължения. Докато се изкачваше към дома, го застигнаха думите на Хеге: „Бъди голям мъж!“ Той се спря и ги повтори няколко пъти.

Матис видя отдалеч как Йорген влиза в къщата. Да не би нещо да се е наранил в гората? Не, не изглеждаше така. Очевидно изобщо не бе ходил там и през целия ден беше стоял вкъщи при Хеге.

Вече нищо не мога да разбера, помисли си Матис. Йорген не ходи в гората, Хеге не плете жилетки. Скоро вкъщи аз ще остана единственият работещ.

Загърмя по-силно и той ускори крачка. Дали да не отиде при Йорген и Хеге, да изчака бурята с тях и да им покаже, че е истински мъж?

Не, страх ме е, откровено си призна Матис. И се запъти направо към изпитаното си убежище. Бурята днес беше може би малко по-слаба от предишния път, но достатъчно силна да парализира тялото му. Той влезе в тоалетната, залости вратата и запуши уши.

И все пак бурята беше силна. Навън гърмеше и отново се чу отвратителният съскащ звук. Матис целият се сви. В този момент не си и помисляше да се прави на мъж, положението бе прекалено сериозно.

Но този път той не беше в безопасност и тук. Нито тътенът от гръмотевиците, нито шумът в ушите, затиснати от пръстите му, можеха да заглушат гласа на Йорген, който се чуваше точно зад стената. Заповеднически глас:

— Матис! Излез навън!

Навън? Да не се е побъркал? — помисли си Матис и дори не помръдна, само погледна дали кукичката на вратата е сложена.

— Излизай, Матис! — изкомандва гласът отвън.

На Матис му мина през ума, че неотдавна той по същия начин беше заповядал на Йорген да слезе от тавана. Йорген викаше зад вратата:

— Излез или аз ще те измъкна навън! Хайде, Матис, излез!

Какво беше това? Матис не се страхуваше от Йорген. Но думите „ще те измъкна навън“ правеха невъзможно оставането му тук. И макар да гърмеше така, че лицето на Матис пребледня и краката му омекнаха, той се застави да излезе — иначе у него нямаше да остане капка достойнство. Точно защото отвън стоеше Йорген.

— Идвам! — извика Матис през вратата.

Той вдигна кукичката, отвори вратата и в същия момент беше заслепен от светкавица. Тя сякаш премина през него, но Матис все пак прекрачи прага и стъпи в тревата. Тътенът проехтя точно над главата му. Дъждът още не бе започнал.

Той не разбираше къде се намира, но точно пред него стоеше Йорген. Ослепелите от светкавицата очи на Матис не виждаха почти нищо, Йорген беше като в мъгла, а там по-нататък, на верандата, различи Хеге. Стори му се, че маха с ръка на Йорген да остави Матис на мира.

— Тук съм! — обади се Матис и тръгна напред. Не усещаше краката си.

Вървеше право към Йорген, който леко се дръпна встрани.

Отново проблесна светкавица.

— Какво искаш от мен, Йорген?

Йорген чакаше мълчаливо и без да помръдва.

Матис вървеше през светкавиците и гръмотевиците, не се отпусна като чувал, не запуши уши с пръсти, държеше очите си широко отворени и вървеше право към Йорген, който искаше нещо от него… и сега щеше да види!

Вече бе близко и неподвижният Йорген го посрещна.

— Това беше добре — каза той само.

Но Матис почувства, че тези думи бяха казани многозначително. С уважение.

Той целият трепереше, но краката продължаваха да го носят. Погледна Йорген и не можа да определи какво изпитва по-силно към него: симпатия или страх.

— Е? — каза Матис възбудено. — Какво искаш от мен?

— Ела и седни вътре с нас! Само това — отговори Йорген. — Смятам, че тази постройка не е достойно място за теб.

Матис бе обзет от гняв, но не смееше да го прояви в такова време. Олюлявайки се, тръгна след Йорген. Сърцето му биеше бясно. Бурята започна да утихва, най-страшното вече беше минало.

Хеге още стоеше до отворената врата — личеше си, че се безпокои за Матис.

— Пусни ни да минем — каза й Йорген. — Не виждаш ли, че ни пречиш?

Хеге кимна, не знаеше какво да каже. Тя ги последва вътре. Сега и тримата бяха там. Матис безпомощно гледаше Йорген и Хеге — силните и умните. Не можеше да седи тук с тях, просто не беше в състояние — след преживяното напрежение бе останал без сили. Под отслабващия тътен Матис се добра до дивана си, легна и затвори очи от изтощение. Той вече беше далеч.

34

След тази случка Матис очакваше какво още ще направи Йорген. Какво още ще поиска от него. От такива хора като Йорген можеше да се очаква всичко.

Дълбоко в душата си му беше благодарен за онова, което се случи по време на бурята. Макар и за кратко Матис се бе държал като истински мъж. А иначе си беше също толкова безпомощен както преди и го измъчваха мрачни предчувствия. Виждаше колко добре се чувстват Хеге и Йорген заедно. Как Хеге сияе, когато Йорген се връща от гората. Множество малки неуловими знаци му показваха, че тя вече е далеч от предишния живот и от брат си.

Какво ще стане с мен?

Той ги наблюдаваше внимателно.

Мислят ли, че мога да се оправям сам?

Сигурно изобщо не мислят за това.

Веднъж Матис попита Хеге направо:

— Защо Йорген ме накара да изляза по време на бурята?

— Искаше да види дали ще можеш да издържиш — отговори Хеге. — Оказа се, че можеш да издържиш повече, отколкото предполагахме.

При тези думи го втресе. Какво да издържи? Радваше се, че не се изложи. Но това бе едва началото между него и Йорген.

Изпълнен с тревога и мрачни предчувствия, той гребеше из езерото. Нямаше желаещи за превоз, само от време на време минаваше някоя моторница, отиваща към западния бряг. Никой не се нуждаеше от услугите на Матис.

Само едно хубаво нещо научих от Йорген — как да се държа с момичетата, помисли си Матис. Много неща не ги знаех. Цяло чудо е, че не се изложих тогава пред Ана и Ингер.

Тези благословени имена бяха запечатани в съзнанието му. Винаги. Той седеше прегърбен в лодката и бавно движеше греблата.

 

 

Скоро Матис отново отвори дума за бъдещето.

— Е, вече решихте ли нещо? — почти враждебно попита той Хеге. И без това беше ясно какво са решили.

— Не — отговори Хеге безгрижно, — нищо не сме решили. И така ни е добре. Ти също недей да мислиш за това.

Той не можеше да я познае, струваше му се напълно отнесена. Когато стоеше близо до нея и виждаше как прелива от радост, Матис сякаш споделяше тази нейна радост, държеше се весело и дръзко, почти предизвикателно.

— Можете да ми кажете всичко направо — заяви Матис веднъж.

— Какво да ти кажем?

— Аз ще издържа всичко — каза той загадъчно, а дълбоко в себе си изпитваше парещ страх.

Хеге подозрително го изгледа — не беше сляпа. После пак се затвори в щастието си и понечи да излезе.

— Помниш ли как беше преди? — започна той, но сам се прекъсна и излезе. Връхлетяха го прекалено много спомени.

35

Една сутрин Йорген се приближи към Матис, като явно имаше някаква задача за него. Матис се сепна: очакваше го ново изпитание, този път сигурно Йорген бе измислил нещо по-сериозно. Беше хладна септемврийска сутрин, над езерото се носеха облаци от мъгла, а между тях се прокрадваше синьото небе.

Йорген както обикновено се готвеше да ходи в гората, но преди това отиде при Матис и му каза:

— Ще дойдеш с мен, ще сечем дървета заедно.

— Трябва да отида на езерото — кратко отговори Матис.

— През есента няма кого да превозваш — възрази Йорген. — Днес ще дойдеш с мен в гората.

Това прозвуча почти като заповед, Йорген вече разговаряше с Матис само по този начин.

— Трябва ли да ходя с Йорген в гората? — попита Матис Хеге.

— Разбира се, отиди. Ако не можеш да сечеш, той ще те научи. Сега ще ти приготвя храна за там.

Матис стоеше объркан.

За храната вече не му се налагаше да се тревожи. Благодарение на дървосекача вече имаха много ядене, не както преди. Матис не се възпротиви, но не беше и радостен.

— Добре! — каза Йорген, когато всичко беше готово.

— Защо трябва да идвам с теб в гората?

— За да се научиш да сечеш дървета.

Това му напомни за заплахата да го изкарат навън по време на бурята. И то тъкмо сега, когато нещата с превоза бяха потръгнали и си имаше постоянна работа, с която се справяше.

За да стигнат до сечището, трябваше да минат през селото. Хората видяха как Матис в пълно снаряжение върви заедно с дървосекача. Беше му приятно, макар в този момент това да не означаваше за него толкова много, колкото през пролетта. Промените, които настъпиха през лятото, не бяха шега работа.

Матис се засмя.

— Какво има? — попита Йорген с по-мек тон.

— Нищо, просто си спомних как през пролетта не знаех да плевя ряпа.

— Хм… — каза Йорген, който нищо не разбра, нали не беше местен.

Матис забеляза това.

— Островът — уточни той.

— Не знам какво трябва да значи това — честно си призна Йорген.

— Така и трябва да бъде — заяви Матис.

Не даде никакви обяснения повече.

Стигнаха до сечището. Изглеждаше така, сякаш Йорген бе вилнял наоколо като турчин: по цялата поляна бяха разхвърлени дървени трупи. Матис се почувства почти унизен, когато го накараха да свали кората на едно отсечено дърво. Самият Йорген сечеше дървета малко по-надалеч.

 

 

Матис се стараеше с всички сили, но това не беше като гребането: тук мислите му се смесваха и му пречеха да работи.

Дървото на Матис изглеждаше така, сякаш го бяха гризали мишки. А там, където работеше Йорген, падаха стволове, летяха клони, земята трепереше.

Матис се изпоти. Най-накрая съобщи, че дървото е готово.

Йорген дойде при него. Изсумтя. Но не показа недоволство. Макар че за един секач това дърво изглеждаше безобразно.

— Почини си сега — каза той, — а аз ще пооправя малко тук.

Матис седна. В ръцете на Йорген длетото се плъзгаше от край до край по дървото. Една натрапчива като жужене на муха мисъл преследваше Матис: какво правя тук?

— Какво правя тук? — попита той на глас.

— Учиш се — отговори Йорген.

— Но защо?

— Да си дървосекач, не е никак лошо.

Йорген не пожела да му обяснява нищо повече. Матис си помисли: сигурно е така, защото искат да заминат.

— Ти и в бурята ме извика навън.

— Да. И се справи добре. Сега нека да хапнем малко и да си починем.

Той подаде храната на Матис.

— Аз не за това…

— Знам, яж. Не мисля, че си преяждал кой знае колко през живота си.

Бе знак за някакво мълчаливо приятелство от страна на Йорген, но Матис не беше склонен да го приеме.

— Ти нещо целиш, като ме докара тук!

Йорген бавно дъвчеше.

— Във всеки случай нямам лоши намерения — рече той. — Можеш да не се съмняваш, Матис.

Излапа цял резен хляб, преди да каже още нещо.

— Не можем да решим какво да правим — неочаквано проговори той и погледна Матис право в очите.

— С мен ли? — попита Матис с изненадваща прозорливост.

— Да.

Силният дървосекач ядеше храната, която му бе приготвила Хеге, и лицето му беше ведро. От една страна, Матис не се страхуваше от него, но от друга — трепереше от ужас пред неизвестното, което този мъж знаеше, а не искаше да му разкрие.

— После ще поговорим за това — каза Йорген. — А сега трябва да се научиш да сечеш с брадва. Тогава ще можеш да печелиш пари и да станеш самостоятелен.

— Аз и така съм самостоятелен! — извика Матис.

— Да, но все пак е по-добре, когато човек се справя без чужда помощ — вметна Йорген със свойствената за него добронамерена хапливост.

През всичките тези дни Матис беше нащрек и сега веднага разбра: щяха да го изоставят.

— Не искам да се уча! — заяви той.

— Трябва! — каза Йорген със същия тон, с който заповяда на Матис да излезе в бурята.

Матис беше принуден да се подчини. Но изведнъж му хрумна една мисъл, за която веднага се хвана. Ни в клин, ни в ръкав попита:

— Може ли да си отида вкъщи?

Йорген, който вече се беше обърнал, само повдигна рамене, но за Матис това бе достатъчно.

Беше въодушевен от плана си, бе блестящ план.

— Сега ти си глупавият! — рече той на Йорген.

И избяга.

36

Хеге видя брат си да тича към къщи. Пусна каквото държеше в ръце и се спусна към него по стълбите, през оградата, през поляната.

— Да не се е наранил?

— Кой?

— Как кой?

— Не, сече там така, че хвърчат трески.

— Слава богу, че всичко е наред. — Лицето на Хеге грейна. — Ти така тичаше, че се уплаших да не се е случило нещо. Запомни, Матис, не трябва никога да тичаш така от сечището, защото хората, които те видят, ще си помислят, че се е случило нещастие.

— Забравих за това — тихо каза Матис. — Мислех си за съвсем друго.

— Какво има тогава? Нещо с теб ли?

— Не, нищо. Не мога да ти го кажа предварително.

Матис чувстваше как всичко се обърква.

— Дотичах вкъщи, защото трябва да поговоря с теб и исках да те видя.

Хеге изфуча:

— Да ме види! И как ти хрумна? Уф, ама че ме уплаши! Помислих си, че е пострадал.

Това бе неподходящо начало за Матис и неговия блестящ план. Как можа така глупаво да долети вкъщи, надявайки се да си върне благоразположението на Хеге, докато Йорген работи в гората? Там му се стори, че това е изход. А сега? Не, Хеге толкова обича Йорген, че е на седмото небе само защото не е пострадал.

 

 

И все пак, докато стояха до оградата, Хеге несъзнателно сама помогна на Матис да се опита да осъществи плана си. Той се беше запъхтял от тичането и Хеге в радостта си го прегърна и го накара да седне до нея върху една купчина пръст.

— Седни и си почини! — весело каза тя. — Целият си изпотен от тичането.

Седяха един до друг, сякаш бяха сами на света, както едно време.

Пред Матис проблесна изходът — той разбра какво трябва да направи.

Първо се усмихна на Хеге.

И тя весело му се усмихна.

После й кимна.

Тя също кимна в отговор.

Като че ли играеха стара игра, която бяха забравили и сега си припомняха.

Но Матис вече не беше толкова наивен, както си мислеше тя. Имаше си план.

— Седим си ние с теб тук — започна той.

Хеге кимна. Матис продължи:

— Ние и преди сме седели върху купчина пръст.

— Да — включи се и Хеге. — Беше съвсем неотдавна.

Той се засмя, всичко вървеше както трябва. Сега трябваше внимателно да си върне Хеге обратно от Йорген.

— Няма нищо по-хубаво от това, да седя до теб върху купчина пръст.

Хеге учудено го погледна и Матис побърза да добави:

— Мисля, че човек трябва по-често да седи върху купчина пръст.

— Нима?

— А ти какво мислиш?

Тя отговори:

— Ами седи си, никой не ти пречи.

Той забеляза, че тя го отделя от себе си. Беше късно за отстъпление и трябваше да говори направо:

— А ти ще седиш ли с мен?

— Аз ли? — попита Хеге и погледът й така неспокойно блуждаеше, че на Матис му стана зле.

— Но защо?

— Ти знаеш с кого седя аз — отговори Хеге.

Как просто го каза и с това превърна плана му в нищо. От него не остана абсолютно нищо. Решителността и съобразителността на Матис изтекоха като вода през сито. Беше загубил, преди още да успее да започне.

— Само това имах да ти казвам, друго няма — тъжно промълви той и стана. Хеге мълчеше, дори не се обърна към него. Матис добави:

— Странно, че купчинката не помогна, а аз си мислех, че ще успея да те върна при мен, преди Йорген да се е прибрал.

Хеге все още седеше на меката купчинка. Най-после и тя стана.

— Ох, и аз самата не знам… — каза объркана.

— Кое?

— Мислиш ли, че не си говорим за теб?

— Говорите, знам — бързо отвърна Матис.

— Ще направим всичко, което можем — рече Хеге. — Надявам се, че го разбираш, нали?

Матис почти не чу думите й. Само видя, че мина през портата и влезе вътре. Него го занимаваше друго нещо: блестящата мисъл. Всъщност какво са блестящите мисли? Нищо. Появяваш се с нея, но щом умните отворят уста — и тя пада на земята като боклук. Хеге каза едва няколко думи и той пропадна, а планът му се разсипа на части.

Ще направим всичко, което можем, му каза. Тя нищо не разбираше!

37

С превоза през езерото беше приключено. Нямаше начин да не се подчини на волята на Йорген. Всяка сутрин той вземаше Матис със себе си на сечището.

— Трябва да се научиш — твърдеше. Не говореше много и беше безполезно да се спори с него. Матис си мърмореше под носа, но тръгваше.

Веднъж като се прибра у дома изтощен след невъзможно тежък ден, Хеге му сервира нещо ново.

— Трябва да преминеш през това училище — каза тя.

Нямаше смисъл да й обяснява, че когато е в лодката, мислите му се спускат право към греблата като лъчи, но се оплитат, щом хване брадвата или длетото — Хеге беше като сляпа.

В гората Йорген беше добър с него, не можеше да го отрече. Търсеше за Матис по-тънки дървета, а после му помагаше да ги сече. Матис не напредваше особено, искаше само едно — да поговорят за Хеге.

Най-накрая веднъж му се отдаде случай, докато пиеха кафе. Матис беше уморен, макар да не бе свършил почти нищо. Лежаха на земята със затворени очи, подпрели глави на един камък.

Ето, сега е моментът.

Напред към бурята! — помисли си Матис, сякаш сам си даваше кураж. Надигна се леко. Йорген веднага отвори очи, беше нащрек.

— Ще полежим още малко, Матис.

— Не, трябва да поговоря с теб! — започна Матис със заплашителен тон, както подобаваше в случая.

— Казвай тогава.

— Ти сигурно виждаш, че с всеки ден работя все по-лошо?

Истина беше. Матис действително се справяше по-зле, отколкото в началото. Йорген виждаше всичко това и му бе неприятно да го чуе от самия Матис.

— Просто не мога да разбера що за човек си! — сега гласът на Йорген беше зъл.

Точно този глас придаде смелост на Матис:

— Ами ти що за човек си? Който ми отне Хеге! Що за човек си ти тогава?

Йорген се смути.

— Така се получи — каза само.

И двамата мълчаха. Хеге стоеше между тях и не вземаше ничия страна.

Но ето че Йорген пак се обади:

— Не можеш ли да помислиш малко и за Хеге? Не можеш ли поне малко да се зарадваш за това, което се случи? Да не мислиш, че преди й е било лесно?

Матис загуби дар слово, беше поразен, не можеше така бързо да погледне нещата от другата им страна. Йорген имаше право, но… Седеше неподвижно и приличаше на птица, която безпомощно маха с криле. Светът беше пълен с някаква сила, която внезапно се появява и задушава човека. И тази сила бяха не само Хеге, Йорген и другите умни — не. Тя бе така безжалостна и неумолима, че застави Матис сам, със собствената си лодка да пренесе собственото си нещастие и да го покани у дома си. Какво можеше да направи сега?

— Хайде да не говорим повече за това — предложи Йорген, тъй като Матис мълчеше.

— Аз току-що си мислех лоши работи за теб — злобно заяви Матис.

— Хм — отвърна Йорген. — Това няма да ти помогне.

— А кое тогава ще помогне!

— Повече няма да говорим по този въпрос — настоя Йорген твърдо. — Всичко ще си остане както си е.

— Добре — каза Матис. Лошите мисли още се въртяха в главата му, но той каза „добре“ и се подчини. И отново легна на земята.

Двамата си почиваха, давайки отдих на гърбовете си. Йорген държеше в ръка някаква клечка и замислено удряше с нея по червените мухоморки, растящи наоколо. Мястото, където лежаха, беше осеяно с изпокършени клони и клечки, наоколо стърчаха пънове и растяха гъби. Йорген изведнъж заговори за красивата гъба, искаше му се да смени темата на разговор:

— Виж, Матис! Ако човек изяде такава гъба — край с него.

От удара на Йорген пурпурната гъба се разцепи на две. Отвътре беше сочна и бяла, скрила в себе си отрова и смърт.

Матис потръпна, но остана да лежи, без да откъсва поглед от гъбата.

— Наистина ли?

— Да, мухоморката е страшна гъба — каза Йорген. — Едно време са варили от нея супа и са я давали на хора, които искали да лишат от разсъдък и да погубят.

Матис не можеше да откъсне очи от гъбата, обзет от странно и опасно желание, над което нямаше власт. От мухоморката към него протичаха вълни, които намираха уязвимите му места, загнездваха се в тях и го подчиняваха.

— Наистина ли? — повтори той.

— Да, гледай да не ядеш от тях, че после никой не може да ти помогне.

— Не говори така — каза Матис, но приличаше по-скоро на мърморене. Гледаше гъбата като омагьосан, после крадешком погледна Йорген… Изведнъж видя спасение от сполетялата го беда: трябва да изям една гъба! Ще изям една гъба! Ще я изям!

И протегна ръка, за да си набави парче отрова.

— Престани! — възкликна Йорген. — Наистина е опасна. Ти какво…

Късно. Матис се оказа по-бърз, отчупи парче от гъбата с пурпурната шапка и го пъхна в устата си. И с усилие го преглътна, без дори да почувства вкуса. Стори му се, че през гърлото му премина огън, макар че в действителност нямаше нищо такова. Но скоро след това се появи леко парене — все пак не беше обикновена храна — и Матис издаде рязко кратко стенание, неприятно и приличащо на лай.

— Идиот! Защо го направи?! — извика Йорген.

Наистина се беше ядосал.

— Трябва да я повърнеш! — изкомандва той. — Пъхни пръст в устата си!

— Късно е — каза Матис глухо, цялото му тяло бе сковано от страх и очакване.

— Голямо парче ли беше? Отговаряй! Ти какво, да не онемя?

Йорген беше бесен.

Матис затвори очи в очакване на лудостта. Беше уплашен, струваше му се, че гърлото му гори. Скоро целият ще изгоря! — мина му през ума. Трябва да побързам!

Не изпускаше Йорген от очи. С бродеща из стомаха си мухоморка Матис следеше движенията му, а дърварят изглеждаше готов на всичко.

Йорген беше ядосан и разтревожен: кой знае колко гъба бе успял да нагълта Матис, може би наистина бе опасно? Той грабна черния походен чайник, който стоеше върху изгасналото огнище, разтръска го, наля чаша силно горско кафе и я протегна към Матис.

— На! Пий!

— Защо? — попита Матис с презрение и бутна чашата така, че кафето се разплиска. Собственият му бунт го изплаши и същевременно го изпълни с гордост. Не е важно какво иска Йорген! Взе и изяде мухоморката! Ще му покаже той на тоя Йорген! Обзет от безумие, Матис замахна.

Лицето на Йорген сякаш се вкамени, той пусна чашата и успя да хване Матис за китката — ударът не се получи. Ръката на Матис омекна в хватката на дървосекача.

— Ти наистина ли откачи?

Матис въртеше очи.

— Пусни ме!

Йорген го пусна, но не защото послуша Матис. Вдигна чашата и загреба вода от течащия наблизо ручей.

— Пий! Пий веднага! А после бръкни с пръст в гърлото си, за да повърнеш!

— Не искам, така ми е добре! — с чужд глас отговори Матис.

Струваше му се, че вътре в него всичко изгаря. И не искаше да гаси този огън — трябваше да подчини Йорген! Матис усещаше как умът и силата в него бързо нарастват.

Йорген смени тактиката.

— Както искаш — каза той. — Всъщност нищо страшно няма да се случи, едно парче гъба няма да те убие. Твърде недостатъчно е. Седни и се дръж като човек.

— Моля? — хрипливо попита Матис.

Но се подчини, колкото и да бе странно. Седна и даже пийна малко вода. Като в сън. Сега беше различен. Искаше да бъде различен. Изяде отровната гъба.

 

 

Усещаше главата и тялото си като чужди, бяха станали непривично леки. Матис сякаш летеше. Струваше му се, че се намира едновременно на много места. Носеше се над гората, ей така, без усилие. Първото, което му дойде наум, бе, разбира се, кръженето на бекаса.

— Ти също седни, Йорген! — каза той с широко отворени очи. — Ще ти разкажа за горския бекас, който получи куршум в крилото и сега лежи под камък. Защо стана така?

— Що за глупости има в главата ти! — изръмжа Йорген. — Да не халюцинираш? Най-добре си върви вкъщи.

— Седни, ти казвам! — Матис беше като обезумял. — Сега аз ти заповядвам. Трябваше да настъпи и такъв ден! Разбра ли?

Йорген търпеливо седна.

— Е, слушам те.

— Хеге сигурно вече ти е разказала за бекаса? — строго попита Матис.

— Говорили сме си за толкова много работи, но за такова нещо не се сещам да ми е разказвала.

Матис го погледна недоверчиво.

— Нима тя има по-важни неща за разказване от кръженето на моя бекас?

— Вероятно.

— И не ти каза, че бекаса го убиха?

— Май спомена нещо такова, не си спомням добре. И какво толкова му беше особеното на този бекас?

В своето мухоморно опиянение Матис се втренчи в Йорген с безумен поглед.

— Бяхме аз и бекасът, разбираш ли? А сега той лежи под камък — но това не е важно, защото сякаш още лети над дома ни. Сякаш, разбираш ли? Ние с него сякаш сме едно. Сякаш летим. И винаги ще летим! Нека само се опитат… — той се спря уплашено.

— Ти и бекасът. Разбирам. Ти и бекасът — внимателно повтаряше Йорген и целият бе нащрек.

— Защо го казваш така! — рязко го прекъсна Матис, който смяташе, че вътрешно се е преобразил изцяло. В него като че ли през цялото време гореше гигантски огън. — Сега само ти и Хеге сте вътре, не разбираш ли? — продължи той. — Това не е хубаво, да знаеш! Излиза, че няма никаква разлика кой лежи под камъка и кой не лежи!

— Да — каза Йорген.

— Какво да?

— Не — смутено отговори Йорген.

Матис втренчено го гледаше.

— Йорген, може ли да те попитам нещо, за което преди ме беше страх да питам?

Йорген кимна в знак на съгласие.

— Аз и бекасът сякаш сме едно! Това е. Нищо ли не разбираш?

Йорген поклати глава.

Матис слепешком вървеше по непознати пътища. Усети нечие присъствие. Какво беше това? Появи се — и толкова. Там в нощта. Огън. Гибел. Очите му горяха, погледна Йорген и той моментално изгоря. Получи си заслуженото.

Глупости. Изядох мухоморка, от това ще да е. Но със страшните си очи искам да гледам Йорген. Нека… Аз гледам…

В този момент неочаквано се спусна черна сянка и обви дърваря. И това са глупости — всичко е заради гъбата, която е в корема ми. Аз не умирам. Йорген трябва да умре!

Матис се нахвърли върху Йорген. Вкопчи се в него с мъртва хватка, като хищник.

— Ти какво, да ме убиеш ли си решил? — хладнокръвно и спокойно попита Йорген и мъртвата хватка се превърна в нищо. Справи се с Матис като с дете. — Стига глупости, дръж се като нормален човек.

Той грабна Матис и го понесе към потока. Там наплиска с вода разкривеното му лице. Отначало Матис се съпротивляваше, но студената есенна вода угаси пожара в него, той притихна и сякаш се опомни. Тогава се строполи като чувал на земята и застена от срам и разкаяние:

— Не исках да те убивам!

— О, това не е хич лесно — каза Йорген.

— А Хеге къде е? Няма ли я вече?

Йорген потръпна.

— Замълчи! Какви ги говориш? Престани най-сетне, всичко това са глупости, разбра ли!

Сякаш говореше брадвата на Йорген, а не той — толкова остро и сурово прозвучаха тези думи.

Матис постепенно идваше на себе си.

— Какво направих?

— Привиждаха ти се разни неща. Изяде една гъба и се държа като идиот.

— Това няма значение, важното е, че си жив! — каза Матис с внезапно обзела го радост.

Йорген се смути:

— Хайде, стига…

Сега Матис отиде в друга крайност, все едно изпадна в ново опиянение, замисли се за приятни неща и му се прииска да разкаже за тях, като благодарност за това, че Йорген е жив, а не убит в резултат на мухоморното безумие.

— Ана и Ингер — каза той с най-искрена признателност и поднесе техните имена на Йорген като скъп дар. — Ти чувал ли си поне малко за тях?

Йорген не отговори, чакаше.

— Разказвал ли съм ти за тях преди, Йорген?

— Не. Кои са те?

— Момичета — гордо отговори Матис.

— Това ми е ясно.

— Гребах с тях в една лодка. През лятото. Бяхме на един скалист остров. Цялото село видя как спряхме на кея пред магазина.

— Подходящо място — отбеляза Йорген.

Матис удивено запремигва — Йорген попадна в целта! Той знаеше какво е важно за един мъж.

После попита:

— Йорген, може ли да ти задам един въпрос?

— Вече ми зададе. Само дето аз нищо не разбрах. Но нищо, питай.

— Знаеш ли кое ми е интересно? — започна Матис, нарочно провлачвайки думите. — Ти мислиш ли си за момичета по средата на седмицата?

Това бе съвсем неочаквано, но Йорген отговори, без да мигне:

— Мисля си.

— Наистина ли?

— Честна дума.

— Виж ти! — Матис въздъхна с облекчение. — Странно — продължи той след малко и вдигна очи. Вече не искаше да убива Йорген.

— Кое е странно?

— Ами… всичко.

— Хайде, стига сме се разхлаждали — изведнъж реши Йорген и с жар се залови за работа.

Матис бе обзет от странна смесица от радост и страх от самия себе си. Смачка с крак остатъците от гъбата. И весело се засмя. Привидяха ми се разни работи, повтори той думите на строгия си началник.

38

Тази случка остави дълбока следа в съзнанието на Матис. Първоначалната радост отмина, но остана страхът, който не искаше да си ходи.

За малко не убих Йорген — как е възможно да съм такъв?

Или всичко беше заради мухоморката?

Няколко дни Матис ходи по петите на Хеге в очакване да чуе от нея заслужените думи на упрек. Хеге не казваше нищо и накрая се наложи той сам да започне разговор:

— Йорген нищо ли не ти е казал?

— За кое?

— За мен и за него, и изобщо за гората. И за гъбата.

— Не, а трябваше ли?

— Не.

— Случило ли се е нещо? — попита Хеге.

— Не, нищо, сама виждаш.

Матис се отдалечи. Йорген го беше удивил.

 

 

На другия ден Йорген отново повика Матис на сечището.

— Не искам повече да ходя там!

Отговорът му прозвуча толкова уплашено, че Йорген не настоя. Присъствието на Матис в гората само му пречеше, така че дори се зарадва.

Матис седеше на дивана си и гледаше в една точка. Хеге неспокойно се въртеше край него. Вече беше разпитала Йорген и знаеше за случилото се. Приближи се и каза внимателно:

— Трябва пак да започнеш да превозваш на езерото, Матис.

— Не знам.

— Но нали толкова ти харесваше!

— Може сега да не ми хареса.

— Глупости.

Хеге се зае с работата си. Сега имаше много повече задължения отпреди, все свързани с любимия й. Тя цялата цъфтеше, сръчните й ръце поддържаха реда в къщата. Матис беше забелязал всички тези промени, които настъпиха у нея. И те ежедневно предизвикваха у него един и същи въпрос:

Какво ще стане с мен?

Не започна да ходи на езерото веднага. Нещо се бе променило. Веднъж, шляейки се безцелно край къщата, Матис потръпна, защото видя нещо искрящочервено край оградата. Беше голяма мухоморка, тайнствена и страшна. Тя растеше близо до оградата, сякаш надничаше в двора и вътре в самия Матис.

Не, не, помисли си той уплашено и се подготви за оказване на съпротива. Трябва да я унищожа, преди тя да ме погуби.

Отиде при гъбата и я ритна. Във въздуха избухна червено-бял взрив.

Но скоро Матис откри още една, този път от другата страна на оградата, вътре в двора. Беше още по-красива от предишната. Тази не я ритна. Обля го горещина и той се отдръпна. Сега знаеше, че наоколо е пълно с мухоморки — и край оградата, и по поляната, и в гората.

Сякаш домът им бе обграден от отровен кръг.

Дали е било така и преди? По-рано не го беше забелязвал. Откъде се взеха тези мухоморки? Може би растяха под погледа на човек?

Може би Йорген ще умре в този кръг, помисли си Матис. Той отвсякъде е обграден от отрова!

Не, не! Аз не искам това!

Но тази мисъл отново припълзя, сякаш беше змия.

Какво да правя? — ужасено се запита Матис, без да е в състояние да се помръдне.

Трябва да направя нещо. Иначе скоро пак ще се нахвърля върху него.

Всичко приключи както обикновено: той се обърна към умните. И както винаги това бе Хеге.

— Не ти ли се струва, че тази година има особено много мухоморки? — попита той без други обяснения.

— Не съм забелязала — каза Хеге. — Според мен не — добави тя и се зае с работата си.

39

И като знак, че никой не е обграден от отровен кръг, по пътеката се зададе едно момиче. Матис не повярва на очите си. Той даже я познаваше: през лятото заедно плевиха ряпа. Онази, същата, дето се щипеше с приятеля си. Това беше чудо — да я види да слиза по пътеката в този труден момент.

Тя идва при мен, веднага си помисли Матис, припомняйки си приключението на острова.

Но тя си имаше любим, това беше известно.

Тук никога не идваха момичета. Само Хеге. Щом забеляза девойката, Матис си помисли: Ана или Ингер? Но тя се приближи и той видя: нито едната, нито другата. Щеше да бъде прекалено хубаво. Матис все пак се зарадва, тази също я познаваше.

Това, че бяха работили заедно, го накара да се почувства свободен и уверен. През онзи ден на полето тя бе толкова добра. Оказа се, че и двамата го помнят. Момичето кимна на Матис като на познат и се усмихна. Всичките му несгоди веднага изчезнаха, а отровната гора се превърна в надежден защитник.

Преди още тя да се приближи и да го заговори, Матис неочаквано попита:

— Вие вече не се ли обичате?

Момичето се засмя.

— Кой?

— Ти и онзи младеж, който те щипеше на полето.

— И защо реши така? — попита тя. — Хората не ходят постоянно прегърнати.

Матис помръкна. Пак ли беше изтърсил някоя глупост? Като поразмисли малко, осъзна, че момичето, разбира се, е право. Тя го извади от затрудненото положение, като каза:

— Между другото, всичко между нас свърши. Ти позна.

Матис усети пробождане. Даже две — едно приятно и едно болезнено.

— Ти защо се навъси? — попита девойката.

— Не съм — измърмори Матис под носа си.

— Той е непостоянен човек — обясни тя. — Но ти веднага го разбра, нали? — добави успокояващо. Момичето имаше добро сърце.

Матис не посмя открито да излъже, като каже „да“, затова само многозначително изхъмка. Но й бе благодарен.

— А сега имаш ли си някого? — нервно попита той. — Някой нов?

— Не, почти никой — отговори момичето и равнодушно отметна глава.

— Хм — каза Матис.

По някаква неизвестна причина девойката отново се засмя, но не подигравателно. Най-накрая заговори за причината за своето посещение:

— Пратиха ме при един дървосекач, който живее у вас, мисля, че се казва Йорген. Само че вероятно не си е у дома през деня?

— Да, в гората е — унило отговори Матис. Беше сбъркал, тя идваше при Йорген.

— Тогава ще предам съобщението на теб. Ти нали няма да объркаш нищо? — изпусна се тя.

Матис се изчерви. Но тя с младежкия си егоизъм даже не забеляза.

Той не се реши да се нагърби с нейното поръчение. Страхуваше се да не обърка нещо. Още повече че се отнасяше за Йорген.

— Най-добре предай на сестра ми, тя си у дома — каза той с горчивина в гласа.

Девойката се усмихна.

— Вярно! Съвсем забравих.

Бързите й крака я понесоха към къщата. Матис се загледа подире й, отдавна вече й бе простил. Той много се промени през това лято, защото беше плувал с Ана и Ингер и защото премина направо през бурята, и защото се справяше толкова добре като лодкар. Затова можеше да прости на момичето думите, които то не би трябвало да казва.

През главата му бързо се стрелнаха планове, свързани с нея. Искаше му се да поговорят още малко. Матис се отдалечи по пътечката на разстояние, от което не можеха го видят от къщата, спря и зачака. На връщане момичето със сигурност щеше да мине оттук.

Стана така, както планираше. След малко девойката се появи по пътеката и се натъкна на Матис, сякаш той беше някакъв капан. Но тя не се смути.

— О, тук ли си? Стоиш и дебнеш кога ще си тръгна обратно?

Колко бързо умните схващат всичко, помисли си той. Почти всичко. Матис не можеше да й отговори със същия безгрижен тон, в този момент главата му бе заета от прекалено сложни, даже тържествени мисли. Пристъпи към нея и попита сериозно:

— Мога ли да те изпратя? Само малко, до шосето?

— Щом искаш — отговори момичето.

Матис каза, заеквайки:

— Да, пък и нали сега си нямаш любим.

— Не съм казала такова нещо — отговори тя. — Само казах, че почти нямам. Всъщност имам един. Донякъде.

Матис ококори очи и забави крачка. На лицето му бе изписано недоумение. Това не можа да го схване.

— Ти какво, не искаш ли вече да ме изпращаш? — попита девойката. — Щом не искаш — недей.

— Не искам?

Матис нищо не разбираше. Нима можеше да я изпрати, след като тя си има любим? Тогава защо й е Матис?

Момичето се канеше да продължи пътя си, но той вдигна ръка, сякаш посегна да хване нещо, после размисли. Това я накара да спре.

Край пътечката имаше един плосък бял камък. Откак се помнеше, Матис все минаваше край него — но сега за пръв път той сякаш се открои сред хилядите безименни предмети. Матис възнамеряваше да си върви, но този камък… Без сам да разбира какво точно иска, той посочи камъка на момичето и каза бързо:

— Плоските камъни са удобни за сядане.

Нещо в гласа му накара девойката да седне на камъка. Матис не го очакваше.

Това не може да е истина, помисли си той и седна до нея.

Камъкът беше голям и Матис се дръпна настрани, за да не я докосва. Какво искаше той? Сам не можеше да си отговори на този въпрос. Да чуе нещо. Да поседи близо до някого. Само разбираше, че не трябва да мълчи: момичето настойчиво го гледаше и го чакаше да заговори.

— Това беше умно казано, не мислиш ли? — изтърси той, без да мисли.

Момичето се галеше по бузата с една сламка. Нервно поклащаше крака. Не можеше да седи спокойно на едно място.

— Кое беше казано умно?

— За плоския камък. Че е удобно да се седи на него.

Девойката изфуча и скочи от камъка.

— И ти ли си същият? — разочаровано попита тя. Може би му се разсърди…

Разсърди му се…

— Какъв? — уплашено запита той на свой ред, без да става от камъка.

Сега тя ще си тръгне. Матис не смееше да помръдне.

— Не знаех, че не бива да се говори така — каза той.

— Добре, добре, нямам време да се занимавам сега с това.

— Разбираш ли, аз…

Но тя го прекъсна:

— Хайде, стига сме говорили за това, то не се отнася за нас. Нали?

И си тръгна. Първо му кимна приветливо и може би малко засрамено, но си тръгна.

Матис се хвана за своя спомен.

— Те съвсем не бяха такива! — каза той. — И си говорих дълго с тях.

Момичето веднага се спря.

— Кои те? За кого говориш?

— Имам предвид тях — Ана и Ингер — промълви той. — Ти чувала ли си за тях?

— Разбира се, че съм чувала.

— Цял ден плавахме из езерото и разговаряхме. Те изобщо не бяха такива.

Момичето се върна назад, погледна го право в очите и съжали за постъпката си. Очите на Матис се разтвориха още по-широко. Какво чакаше? Сам не знаеше. Но чакаше.

— Матис, миличък…

Той трепереше.

— Да?

Момичето също бе объркано. Беше надникнало в очите му.

— Не, аз… — започна тя. — Дори не знам какво се говори на такива като теб!

Като каза това, тя го погали бързо по бузата и веднага си тръгна — този път наистина, забързано и леко, — след няколко секунди вече беше изчезнала.

 

 

Матис не се и опитваше да разбере състоянието си, беше възнаграден за всичко, при това с лихвата. Водена от някаква щастлива интуиция, тази девойка бе направила онова, което не бяха направили нито Ана, нито Ингер — и затова зае особено място.

Матис дълго седя на камъка.

40

И тогава дойде това. Нещо съвсем различно: светкавица, която избухна и освети за него всички заплетени като конци загадки. Изведнъж всичко стана ясно. Ясно и трудно.

Матис скочи от гладкия камък.

Раздираща светкавица. Само че този път вътре в него. Проблесна и озари всичко.

Не! — уплашено помисли той. Няма да се справя!

Забрави за момичето. Озари го точно докато седеше и се наслаждаваше на подарената му радост. И това озарение му подсказа изхода — всичко от начало до край изведнъж се проясни.

Светкавицата разряза заплетените конци мигновено и жестоко. И Матис трябваше да приеме това без въпроси и без страх, макар че вътре в него всичко трепереше. Сега видя какво трябва да направи, разбра и се подчини.

Така Матис получи просветление, докато седеше на осветения от момичето камък. Изходът от тази мъчителна безнадеждност. Хеге, Йорген и аз, мислеше си Матис. Бекасът не беше с тях, той бе на друго място.

Матис не забеляза как отново седна на камъка.

— Толкова е тежко! — изрече на глас. Но никой не го чу. Тежко е да си умен, мислеше си той.

41

Планът беше таен. Всичко трябваше да се прави в най-строга тайна. Не каза нито дума и на Хеге — тя щеше веднага да се намеси и да му попречи.

Условията на плана бяха сурови, затова, след като радостта от прозрението поутихна, Матис реши, че има право да се опита да намери по-приемлив изход.

На другия ден изчака Йорген да отиде в гората и тържествено се появи при Хеге. Тя седеше сред плетките си и тихичко тананикаше някаква мелодия.

— Какво става, Матис? — попита тя и спря да пее. По вида на брат й отдалеч личеше, че става дума за нещо сериозно.

— Нещо важно — каза той. — По-важно, отколкото си мислиш.

— Да чуем тогава — с леко нетърпение го подкани Хеге.

Гласът на Матис звучеше така, сякаш гърлото му бе пресъхнало.

— Трябва да ми кажеш с кого искаш да бъдеш, с Йорген или с мен… оттук нататък — рече той, започвайки с най-трудното.

На Хеге не й трябваха повече обяснения. Изглежда, че нямаше нужда и да се замисля.

— Тук няма да има никакви промени — отговори тя твърдо. — Ти сам разбираш с кого трябва да бъда… оттук нататък.

— Да, но тогава… — неуверено започна Матис.

Но се спря. За малко щеше да каже нещо излишно.

Хеге гледаше на всичко само от една страна.

— Ти не намираш ли, че това е естествено? Замисли се малко!

Матис се замисли и трябваше да признае, че сестра му има право. Но… Все пак всичко можеше да се промени. Той се хвана за тази мисъл. Знам, че може! Ще свърши — и край! Както с онези, дето се щипеха на полето.

— Хеге, ти сигурна ли си, че вече нищо няма да се промени?

От отговора й зависеше всичко.

— Да, сигурна съм, както съм сигурна, че седя тук… — отговори Хеге. — И слава богу!

Матис наведе глава.

— Така значи…

Хеге знаеше какво говори. Гласът й беше твърд като камък. Сега за Матис нямаше никаква надежда, че ще си я върне.

— Това е умно и трудно — каза той. — И няма да е лесно да се направи.

— Кое да се направи? — попита неразбиращо Хеге. — Смяташ, че аз и Йорген няма да печелим достатъчно?

Матис онемя. Тя нищо не бе разбрала.

— Трябва да се радваш за мен, Матис!

Тези нейни думи решиха всичко.

Щрак. Резето падна.

— Да се радвам… — повтори той.

Вратата се затръшна. Вече няма за какво да се говори.

— Искаше ли да ми кажеш още нещо? — дружелюбно попита Хеге, защото Матис мълчеше, но не си тръгваше.

Той поклати глава. Беше му отговорила толкова ясно, че по-ясно не би могло да бъде. Значи всичко е решено. Трябваше да изпълни великия си план. Но преди това ще постои тук още малко.

42

Отвън в пристройката от много години се търкаляха заготовки за гребла. Матис така и не ги довърши, ползваше старите. Сега ги извади и започна да ги рендосва.

Новият план беше напълно сглобен в главата му и тези груби заготовки бяха част от едно цяло. Как всичко си дойде на мястото! — мислеше си той, усещайки тялото си по странен начин: съдбата му се намираше в непознати ръце.

 

 

Йорген се върна от гората и завари Матис да рендосва заготовките. Необичайна гледка.

— Ще правиш нови гребла?

— Отдавна се канех — отговори Матис.

— Смяташ пак да се захванеш с превоза по езерото? — попита Йорген, неволно приближавайки до опасната тема.

— Може би.

Матис не вдигаше очи. Не можеше да каже истината, планът щеше да пропадне, щяха да му забранят — и край! Можеха даже да го завържат.

— Това е добре — каза Йорген. — Вредно е за човек да се мотае без работа.

И после влезе в къщата при Хеге и обяда.

Греблата бяха прекалено големи и дебели, Матис ги остърга малко, за да станат бели и кръгли, и те придобиха почти завършен вид. Но все пак си оставаха заготовки — както беше по план. На тях трябваше да доплува до брега и да се спаси. Или да потъне заедно с тях и да изчезне завинаги. В това се състоеше най-важната част от замисъла му.

И тогава ще разбера какво ми е писано. Там ще се види.

На най-дълбокото място ще пробия дупка в дъното и лодката ще потъне, вече съвсем е изгнила. А аз не умея да плувам. Ще се държа за тези дебели гребла и ако ми е писано, ще доплувам до брега на тях, ще се прибера у дома и ще живея с Хеге и Йорген както преди.

Само че това няма аз да го реша.

Но е трудно, мислеше си той.

 

 

Матис си легна чак когато довърши греблата. Сега бяха бели. Всичко беше готово. И толкова странно. Оставаше да направи едно-единствено нещо.

Но не утре, помисли си той.

Защо? — сякаш настойчиво и нетърпеливо попита някой в него.

И аз не знам, отговори той. Просто така.

Лежеше на дивана си и гледаше нощното небе през прозореца.

 

 

Когато се прибра вкъщи вечерта, Хеге и Йорген ги нямаше в стаята, но от тавана се дочуваха приглушени гласове. Обикновено това бяха щастливи разговори, за каквито Матис си мечтаеше. Но имаше и други, отнасящи се за него самия, съвсем не толкова приятни — той чувстваше колко тежки бяха те за Хеге и Йорген.

Но греблата вече са готови и скоро всичко ще се изясни.

Матис прогони тази мисъл, сега не искаше да поглежда в бъдещето. И веднага си каза: това не е по-страшно от бурята!

Отгоре през цялото време се чуваха гласове. От време на време се разнасяше нежен смях и подскачаше по пода като стъклено топче. Значи така се смее Хеге, когато е щастлива! Беше ли я чувал да се смее така?

А сега заговориха за него. Защото престанаха да се смеят.

По стената почука вятър.

Пронизващ есенен вятър.

— Чувам, чувам! — високо и весело отговори Матис и седна на дивана.

Когато вятърът нахлу във вехтия им дом, той сякаш зашептя и се изпълни с тихи звуци. Дърветата въздъхнаха провлачено. По повърхността на езерото заиграха бели зайчета.

Колко хубаво!

Той се отпусна и почувства спокойствие. Утре сигурно пак ще има вятър. И ще ми попречи да го направя. Ще изляза само в тихо време. Сега мога да спя.

И той заспа — денят беше тежък и напрегнат.

43

Тихо и безветрено време, спокойно езеро — това бе единственото условие на Матис. Когато се подложи на изпитанието, водата трябва да е като огледало. Затова се налагаше да следи вятъра.

Матис смяташе, че това условие се разбира от само себе си.

Вятърът духа няколко дни.

Греблата бяха готови, лодката също. Матис се събуждаше сутрин с трепкащо сърце: дали езерото е спокойно?

Но всяка сутрин вятърът свиреше и в гърдите на Матис сякаш се впиваха нокти.

Още един ден, мислеше си той. И никой нищо не знае! Колко странно!

После съобрази, че така и трябва да бъде.

Не правеше нищо. Йорген повече не го попита за превоза и не настояваше да ходи с него на сечището.

Мухоморките предизвикателно се червенееха, но сега те не вълнуваха Матис. Вече нищо не можеха да променят.

И никой не знае нищо! Хеге и Йорген гледат дебелите гребла и нищо не разбират: мислят си, че просто не умея да ги изтъня.

Може би наистина съм станал умен?

 

 

Още едно утро. Матис притаи дъх и зачака да чуе как в кухнята Хеге ще каже на Йорген: днес водата е като огледало.

Знаеше, че въпреки всичко ще потрепери, когато настъпи моментът.

Представяше си по какъв друг начин Хеге можеше да го каже: днес изобщо няма вятър. Или: днес е някак прекалено тихо.

Но Хеге не каза нито едното, нито другото. Тя разговаряше с Йорген за много по-важни неща. Вятърът и дъждът нямаха за тях никакво значение. Йорген работеше в гората при всякакво време.

Така че водата може да е гладка като огледало и без Хеге да е казала нещо, мислеше си Матис, лежейки на дивана. Изправи се с необичайна тежест в тялото си. Бързо към прозореца.

Ах!…

Вятърът не беше утихнал, тъмносини вълни се надигаха из езерото под безоблачното небе. Странно е да ги наблюдаваш, когато са изпълнени със скрит смисъл. Още един ден отсрочка.

По време на закуската Матис улови върху себе си внимателния поглед на Хеге. Веднага му се отщя да яде и излезе навън. Нима си личи по мен? Намери инструментите си, върна се в кухнята и каза, че отива на езерото да си ремонтира лодката.

— Добре, занимавай се с лодката — окуражи го Хеге доволна. — А аз ще знам къде си.

— Можеш да седнеш до прозореца и да ме наблюдаваш.

— Защо да те наблюдавам?

— А нима не го правиш?

И отиде да поправя лодката. На дъното под седалките откри особено изгнило място. Ако стъпи там с крак и натисне с цялата си тежест, щеше да се образува дупка. А у Матис имаше достатъчно тежест, усещаше я в себе си още от сутринта. Дори повече от достатъчно…

На плоските камъни е удобно да се седи, повтаряше си той тихичко, работейки. Добре казано, но момичето не го разбра. Все ми е едно.

 

 

Матис седна до лодката и обърна лице срещу вятъра, танцуващ по езерото.

Духай, ветре! — тайно си пожела той.

Връхлетяха го множество мисли.

Камъни върху всички очи, каза си той изведнъж.

Ана и Ингер, и всичко.

Всяко дърво, на което има птици.

Всяка пътечка, по която сестра ми Хеге е стъпвала.

Но всичко беше прекалено сложно и той не се осмели да добави още неща.

Лодката както винаги миришеше на смола, а изгнилите дъски — на слънце. Матис гледаше как вятърът набраздява повърхността. Вълните се плискаха в краката му.

Но скоро вятърът щеше да утихне. Не можеше да духа вечно. Аз и бекасът сме едно, преплитаха се мислите му.

44

Когато работата по лодката приключи, Матис се качи при Хеге.

— Е, лодката ти готова ли е да превозва пътници? — попита тя, сякаш го подканваше, както правеше Йорген.

— Да, всичко е наред. Утре мога да започна — отговори Матис.

Той не поглеждаше сестра си.

— Хубаво, утре значи! — каза Хеге и добави: — Много добре, Матис!

На брега беше обмислил онова, което ще каже. И се радваше, че всичко върви по план.

— Стига да няма силен вятър — продължи той. — Лодката е прогнила и във ветровито време е опасно да се плава на нея. Като нищо може да се продъни, ако стъпиш по-рязко.

Не му се удаде да произнесе тези думи равнодушно, но все пак не се получи зле. Хеге веднага забрави за желанието си да го прати на езерото, сега я вълнуваше само опасността, грозяща брат й.

— Значи тя и в тихо време не е особено сигурна? Според мен повече не трябва да излизаш с нея!

Матис изпръхтя:

— Аз познавам лодката си!

— Сигурен ли си в нея? Изобщо не искам да се озовеш на дъното.

— Глупости.

Матис се развълнува, докато разкриваше плана си по този начин. Но думите му бяха уместни, той каза онова, което бе необходимо. И според него го каза умно. Сам разбираше, че е умно. Колко странно, човек поумнява прекалено късно, помисли си той.

— В тихо време мога да плавам на нея цял ден — добави Матис. — Ти не се тревожи, Хеге, знам какво може и какво не. Къде мога да стъпвам и къде — не.

— Добре, добре, само внимавай! — отвърна Хеге и излезе. Но веднага се върна. — И все пак ми се иска Йорген да погледне лодката ти, може да е опасна. Йорген разбира от лодки. Ако каже, че не става да се ползва, няма повече да излизаш с нея.

— Пак Йорген! — възмути се Матис.

Точно сега, по този въпрос, тя не трябваше да споменава Йорген. Матис избухна:

— Ще се оправя и без него! Той не ми трябва! Ако го докараш там, не знам какво ще направя!

Хеге отскочи.

— Матис, миличък…

— Престани да пъхаш навсякъде твоя Йорген! Ако се появи там, ще му дам да се разбере!

— Спокойно, спри… — каза Хеге. — Йорген не бива да научи нищо от теб! Той е свестен мъж и ти мисли доброто.

Матис вече не можеше да се спре:

— Сега това ще го реши времето!

— Времето?

— Да, чуваш ли? Вятърът и времето! Може би смяташ, че не умея да мисля?

Матис употреби тази дума, която у дома се стараеха да не произнасят заради него, така твърдо, сякаш заби гвоздей в стената.

Хеге да отстъпи малко.

— Разбира се, че умееш да мислиш! — каза тя. — На всички ни се наложи да мислим много за онова, което се случи напоследък.

За Хеге съществуваше едно-единствено събитие и тя говореше само за него. Матис стоеше пред нея печален. Сестра му не беше вече същата, сега тя бе част от Йорген. Половин Йорген.

— Как можа да станеш такава? — попита той.

— Каква?

— Такава, каквато си! Не мога да те позная. Какво стана с теб?

— Какво стана с мен ли? Ти сам знаеш. Вече ти разказах. Много съм щастлива.

Тази мисъл я заливаше като вълна.

— И веднъж те прегърнах заради това. Не помниш ли, Матис?

До нея невидимо присъстваше Йорген и това успокои изблика на Матис. Той само се ограничи миролюбиво да й каже:

— Тогава върви горе при Йорген!

Хеге сякаш не се учуди.

— Тъкмо се канех да го направя. — И тръгна.

Матис остана сам. Отвън добрият вятър шумеше. Свечери се. Той по навик започна да се озърта. Не искаше, но не можеше да се спре. От тавана се дочуваха неясните гласове на Хеге и Йорген — шушукаха и говореха, говореха и шушукаха.

Сега всичко е готово, мислеше си той. А за лодката успях да й кажа онова, което исках. Сега ми е все едно дали вятърът ще спре, или не, от мен вече нищо не зависи.

Беше издържал тежка битка с Хеге, а и толкова неща бе премислил за този ден, че се чувстваше ужасно уморен и се вмъкна в леглото по-рано от обикновено.

Горе от тавана вече не се чуваха никакви гласове. Матис не знаеше да се радва или не. Отвън вятърът се удряше в къщата и се обаждаше със стотици гласове, съобщавайки, че утре ще духа пак.

45

Но вятърът спря.

Матис се събуди през нощта и още преди да успее да се отърси от съня, разбра, че няма вятър. Беше утихнал, без да спази обещанието си. Дърветата мълчаха, не се чуваше шумолене на листа.

Само не през нощта! — беше първото, което си помисли Матис. Никога не съм казвал, че ще го направя през нощта.

Рано сутринта вятърът можеше пак да задуха. Сега беше утихнал, както става нощно време.

Блестяща лунна светлина заливаше прозореца. Имаше пълнолуние — както в онази нощ, когато Матис прекоси езерото. Той още веднъж си повтори, че нощем понякога вятърът спира, но това не помогна. Вятърът беше утихнал някак по различен начин. Глупости, откъде мога да знам, нали спах.

В къщата не се чуваше нито звук.

Интересно, къде ли е сега Хеге — в своята стая или при Йорген? Това не ме засяга, строго си каза той. Стига ми, че вятърът е утихнал.

Матис не можеше просто да лежи и да чака, трябваше да излезе навън и да погледне. Той се облече безшумно в мъртвешки тихата къща. И тръгна.

Лунната светлина беше прокарала по езерото познатата пътека. Водата беше гладка, дори и най-малък полъх не докосваше нейната повърхност. Езерото никога преди не е било толкова безкрайно. Матис го гледаше като омагьосан.

Гледаше също и гората, и зеления склон, и поточето с обрасло с билки корито. Да мога да пия вода от поток, помисли си той изведнъж.

Тръгна през мократа от роса долчинка надолу към потока. Това беше всъщност миниатюрно поточе, то не каза на Матис нищо, само някак тихичко изхлипа.

Матис не искаше да се навежда над водата, не искаше да вижда в нея лицето си, което му се струваше застинало и странно, а в същото време му се искаше да види отражението си в ярката лунна светлина.

Докато гледаше неподвижното езеро, Матис отчетливо чу въпрос: кой от двата изхода предпочиташ? Кой знае какво ще се случи в лодката? Никой.

Не желаеше да мисли за това. Не можеше. Вдигна глава и каза високо и строго, сякаш се обърна към блестящата луна:

— Това вече не зависи от мен, сега вместо мен решава то. То ще направи избора!

Така каза на луната. И се запъти по склона към оградата, към купчинките пръст, към всичко онова, което бе тъй удивително и неизразимо — и преди, и сега! Целият ми живот, помисли си той, но бързо прогони тази мисъл. Не за това сега!

Все пак приседна върху една купчинка. Имаше ги толкова много наоколо, изглеждаха добри и приветливи и на Матис му се прииска да поседи тук малко. На тази светлина той приличаше на призрак, въвлечен в тайнствената игра на луната и сенките.

Скоро му стана хладно и тръгна през поляната към къщи. Отново си легна. Но не можеше да заспи.

Дъното, помисли си той. Накрая стигна и до него. Но то може да бъде най-различно. Тревисто. Пясъчно. Заблатено. Каменисто. Или такова, каквото никой не е виждал.

Ами ако е друго? — с отчаяние си помисли и му стана страшно.

Значи там ще отида? — попита той, вкопчвайки се тази мисъл.

Да! — отговори си сам.

Не можеше да заспи. Вятърът беше утихнал.

46

Все пак към зазоряване Матис явно бе заспал: не беше чул кога Хеге е минала покрай него на път за кухнята. Не беше усетил и кога е минал Йорген. Когато се събуди, и двамата вече бяха в кухнята. До него достигна потракване на чаши… и нещо, което моментално го разсъни:

— Днес е толкова тихо, сякаш…

Хеге каза това на Йорген, без да влага някакъв особен смисъл, просто го отбеляза мимоходом, докато му наливаше кафе и му приготвяше храна за през деня.

— Да — безразлично отговори Йорген.

— Значи днес ще може да отиде на езерото — продължи Хеге.

Матис не чу дали Йорген отговори нещо, усети само как през цялото му тяло преминава някаква трептяща нишка. Мислите му се разбягаха в разни посоки и се оплетоха. Но все пак успя малко да ги усмири и да се вземе в ръце.

Стойте си там, където сте! — заповяда той на мислите си и започна да се облича. Сега трябваше да осъществи своя план.

През прозореца Матис погледна езерото, беше все така неподвижно, както снощи, когато се разхожда навън. Само ефирната като воал мъгла леко помръдваше — беше прекрасна есенна утрин. Слънцето още не се бе показало, но скоро щеше да изгрее, да затопли земята и да разтопи остатъците от мъглата.

Матис така и не успя да овладее мислите си. Когато влезе в кухнята, всичко бе изписано на лицето му. Хеге беше сама. Йорген отдавна бе отишъл в гората. Матис се зарадва.

— Какво се е случило? — веднага попита Хеге, като видя, че тази сутрин е по-особен.

Матис поклати глава — това бе целият отговор.

— Казвай! — изкомандва тя по стар навик и той се подчини, но не изцяло.

— Едва не умрях от разни мисли — отговори Матис и каза истината.

— Само това ли?

Той потръпна.

— Седни да закусиш.

Матис се опита да хапне малко. Хеге бе удовлетворена от отговора му и не го разпитва повече. Той не я изпускаше от очи и накрая съобщи:

— Днес пак започвам да превозвам по езерото.

Хеге с радост подкрепи идеята:

— Браво на теб! Много добре!

Наистина ли толкова го бе чакала? Но после си спомни, че лодката не е много сигурна.

— Нали веднъж спомена, че лодката не е здрава. Много ли е прогнила?

— О, не е чак толкова зле!

— Провери я добре и ако е опасна…

— При тихо време не е страшно, казах ти. Когато има вятър, е друго нещо.

— Само те моля да се пазиш! — рече тя малко забързано. — Днес не съм ти приготвила храна, като огладнееш, си ела вкъщи.

— Добре — каза Матис.

Той вече бе готов, трябваше да тръгва, но се спря насред стаята.

— Има ли нещо? — попита Хеге.

— Не.

Трябваше да върви. Сега можеше да й каже толкова много неща, но не биваше. Тежко е да си тръгнеш, без да кажеш нищо.

Докато Матис се спускаше към езерото, слънцето се показа над хълмовете. Есенните му лъчи грееха, без да топлят, и от тази светлина всичко наоколо стана прозрачно. Като че ли вървенето сред окъпаната в слънце зеленина стана по-лесно. И все пак беше трудно.

Матис гледаше как денят настъпва.

— Хубав ден за гребане — каза той високо и някак напук, защото днешното спускане към езерото му се стори дълго и трудно.

Направи няколко крачки и добави:

— Днес може много хора да дойдат при мен.

Още няколко крачки:

— Това е хубаво.

С усилие преодоля добре познатия път до брега и лодката. Посрещна го мирисът на смола, разбуден от утринното слънце. Грамадните нови гребла лежаха в близките храсти и бялата им дървесина проблясваше. Матис ги сложи в лодката.

Така, всичко е готово.

Какво още?

Не…

Сега трябва да се действа бързо. Бързо в лодката. Оттласна се. Но после се огледа наоколо, някак диво, обърна лодката към брега, скочи на крайбрежните камъни и се спусна към венеца от млади брезови издънки, обграждащ брега. Хвърли се към една самотна брезичка и впи зъби в сивата й кора, горчивият брезов сок опари устните му. Никой не биваше да вижда това и то продължи само миг. За един безумен миг Матис замря край дървото, а после, сякаш освободен от нещо, побягна към лодката — следите от зъбите му по брезовата кора започваха постепенно да почервеняват.

Сега какво?

Повече нищо.

Лодката започна да се отдалечава. Матис гребеше и през цялото време гледаше онова, което напуска.

47

На езерото не се виждаше никой с изключение на една моторна лодка, която пърпореше в далечината и ставаше все по-малка. Матис искаше да осъществи замисленото без странични наблюдатели. Раздялата бе мъчителна, но той все пак успяваше да изпраща обичайните мисли-конци до лявото и дясното гребло, без те да се преплитат. Гребеше както в най-обикновен ден. Не се концентрираше върху някоя определена точка, за да държи прав курс, това при него се получаваше от само себе си, като по навик.

Носът на лодката гледаше към безлюдните западни склонове, а гребецът седеше с гръб. Колкото по-надалеч отплаваше Матис, толкова по-широк изглеждаше родният бряг. Всичко, което виждаше, му бе скъпо.

По едно време си помисли:

Не гледай натам!

Но не можеше да избяга от мислите си. Един е създаден така, а друг — иначе, каза си той, но не посмя да продължи тази мисъл. Трябваше да се сдържа, ако искаше да изпълни плана си.

Сега вече не решавам аз, избора ще направи друг.

Когато греблата се вдигаха над водата, те сочеха напуснатия бряг. Нови, груби гребла — ще бъде удобно да се крепи на тях, ако лодката под него потъне. Добре че изобщо не мога да плувам — ако умеех, подобно изпитание нямаше да е възможно.

Изкушенията го нападаха отвсякъде, сочейки му кристалния въздух и златистите дървета. Той ги гонеше от себе си, независимо в каква форма му се явяваха.

Още по-надалеч. Къде трябваше да спре? Ако го видеха от брега, сигурно щяха да се опитат да се намесят. Значи трябваше да се отдалечи от къщите и изобщо от бреговете.

Трябва да стигна до черната дълбина. Само там мога да направя това. Трябва да стигна по-далеч от далечното.

Постепенно се приближи до мястото.

Никога преди не съм бил тук, опитваше се да си внуши той.

Плаваше така, все едно не бе тукашен, а идваше от някакво друго място.

 

 

Неочаквано Матис вдигна греблата — по челото му избиха едри капки пот. Какво става? Тук. Това е мястото. Тук, далеч от всички брегове и от всички погледи. Точно тук! Да не мисля.

Матис качи мокрите гребла в лодката. Те блестяха на слънцето, лодката се плъзна още малко напред и спря окончателно.

— Е, Хеге, това е!… — каза той на водата.

Искаше му се да произнесе думите високо и твърдо, но не се получи. Затова пък осъществи плана си без трудности. С отслабнали, сякаш чужди ръце вдигна дъската за сядане и откри най-изгнилото място. Кракът му също бе отслабнал и чужд, но Матис с цялата си тежест настъпи гнилата дъска и тя веднага поддаде. Дръпна крака си като опарен. Водата нахлу в лодката. Целият треперещ, Матис седна на дъното и стисна греблата под мишници.

Къде ми е тялото? — помисли си той. Кой направи това? Не съм аз. Но сега най-после ще стане ясно кое е правилно и кое не.

Лодката бързо се пълнеше с вода. Изгнила, цялата в пукнатини тя незабелязано се изплъзна под Матис. И преди да се опомни, той увисна върху греблата. Точно както искаше.

Водата не беше студена. Тя още пазеше лятната топлина. Но черната дълбина го сграбчи за краката и Матис потръпна. Само главата му стърчеше над повърхността. Започна да рита с крака под водата, да гребе с ръце, опитвайки се да плува към брега. Това беше разрешено, то влизаше в плана. Размахваше ръце и крака с всички сили, вдигайки странен пляскащ шум, и бавно започна да се придвижва. Водата беше като огледало и в нея преобърнати се отразяваха небето и земята.

Матис размахваше ръце и крака и плуваше. Очите му бяха приковани в една точка на западния бряг. Най-близката. Това бе част от плана — да се бори с всички сили, до последно.

Скоро повърхността се набразди от лек повей, сякаш някой бе духнал над водата. Тук-там се появиха сенки. Матис не видя това, той работеше като бесен и дишаше тежко. Малко по малко се придвижваше в нужната посока. В това време над хоризонта зад гърба му се надигна стена от облаци — нея Матис също не я видя.

Той вече нищо не виждаше, погълнат от това да размахва ръце и да се придвижва, без да изпуска греблата под мишници. Тялото му бе все така чуждо, странно и натежало като олово. Разстоянието, което успя да преодолее, бе нищожно в сравнение с онова, което му оставаше. До брега беше почти толкова далече, колкото и в началото.

— Хеге! — изведнъж извика той, като забеляза, че е излязъл вятър. Значи все пак днес вятърът трябваше да се появи отново! От вятъра водата се набразди. Пребледнял, Матис гледаше тъмносинята ивица, която се показа в далечината над повърхността на езерото. Тя бързо се приближаваше. От стената от облаци, издигаща се зад гърба му, задуха вятър — син и неумолим… И скоро цялата вода се развълнува.

Вятърът разпени вълните, които сякаш искаха да напълнят устата на Матис с вода, да го задушат, та да изпусне греблата.

— Матис! — обръщайки се, извика той в крайно отчаяние. Над пустинното езеро гласът му прозвуча като вик на непозната птица. Голяма или малка — по слух не можеше да се определи.