Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Статия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Публикация:

— „Дума“, 19.XII.2002 г.


Видях го на ъгъла на една софийска улица. Черно, на бели петна. Симпатяга, но по особен начин. Едното му ухо клепнало, другото — щръкнало. Едното око гледа весело на света, другото — някак много, ама много тъжно. Навело глава на една страна и гледа с интерес божия свят. Дали кучетата си имат техен дядо Боже? Ако случайно имат, сигурно е доста по-различен от нашия, човешкия дядо Боже.

Куче раздвоение… Липсва му здравословен оптимизъм.

После се появи добре облечен гражданин и започна да храни кучето. Храни го и го поучава. Така де, храната трябва да се заслужи. С труд, или с търпението да бъдеш поучаван. Сещам се за каноничната постановка, че Бог е един. За всички. Значи, на кучетата не им се полага да си имат отделен дядо Боже.

И си мисля още: колко приличаме и ние, хората от тази сбъркана (но поела дай Боже по правия път) държава на кучето от софийската улица. И ние се опитваме да гледаме оптимистично на живота — едното ни ухо стърчи, а едното око блести. Но другото ни ухо е клепнало, а в другото око се е насъбрала болка за няколко вселени.

А хората, от другите държави, които ни наблюдават като куче на софийска улица, умно констатират очевидното: липсва ни здравословен оптимизъм…

Прави са. Липсва ни. Ама просто не са прави!

И ние, като кучетата си нямаме отделен дядо Боже. Ползваме услугите на дядо Боже на Обединена Европа. Може би наистина всички сме възлюбени чада Божии. На крачка сме от шанса да влезем в благословената свише формацията на ситите и равните. Само дето ме гази съмнението, че може да си останем малко по-гладни от ситите. И малко по-малко равни от равните.

Но поне ще бъдем поучавани от умните…

Край
Читателите на „За ситите и равните“ са прочели и: