Едуард Успенски
Крокодилът Гена и неговите приятели (10)

Девета глава

На другата вечер работата закипя. Гена като главен специалист по обявите седеше на масата и пишеше:

Открива се Дом на приятелството.

Всеки, който иска да има приятел, да дойде при нас.

Чебурашка взимаше обявите и тичаше на улицата. Лепеше ги навсякъде — където може и където не може. По стените на къщите, по оградите и дори по минаващите край него коне.

През това време Галя разтребваше къщата. Като свърши с чистенето, сложи в средата на стаята един стол и му прикрепи табелка:

За посетители

След това седнаха на дивана да си починат малко.

Изведнъж входната врата тихичко изскърца и в стаята се промъкна малка, пъргава бабичка. Тя водеше на връвчица голяма сива мишка.

Галя извика и си качи краката на дивана. Гена скочи от мястото си, вмъкна се в гардероба и затвори вратата. Само Чебурашка спокойно си седеше на дивана. Той никога не беше виждал мишки и не знаеше, че трябва да се страхува от тях.

— Лариска! Марш на място! — изкомандва бабичката.

Мишката бързо се вмъкна в малката чантичка, която висеше на ръката на стопанката й. От чантата сега се виждаше само хитрата й муцунка с дълги мустаци и черни като мъниста очи.

Постепенно всички се успокоиха. Галя пак седна на дивана, а Гена излезе от гардероба. Беше си сложил нова вратовръзка и се правеше, че само заради нея бе влязъл в гардероба.

През това време бабичката седна на стола с табелката „За посетители“ и попита:

— Кой от вас е крокодил?

— Аз — отговори Гена, като си оправяше вратовръзката.

— Това е добре — каза бабичката и се замисли.

— Кое е добре? — попита Гена.

— Добре е, че сте зелен и плосък.

— А защо да е добре, че съм зелен и плосък?

— Защото, ако легнете в тревата, няма да се виждате.

— А защо трябва да лягам в тревата? — отново попита крокодилът.

— После ще разберете.

— А вие коя сте — най-после се намеси Галя — и с какво се занимавате?

— Казвам се Шапокляк — каза бабата. — Събирам зла.

— Не зла, а злини — поправи я Галя. — И защо?

— Как защо? Искам да се прославя.

— А не е ли по-добре да правите добрини? — намеси се крокодилът Гена.

— Не — отговори бабата, — с добрини не можеш да се прославиш. Аз правя по пет злини на ден. Трябват ми помощници.

— А какво правите?

— Много работи — каза бабата. — Стрелям по гълъбите с прашка. Поливам минувачите от прозореца с вода. И винаги пресичам улицата, където не трябва.

— Прекрасно! — възкликна крокодилът. — А аз защо трябва да лежа в тревата?

— Много просто — обясни Шапокляк. — Лягате в тревата и тъй като сте зелен, никой не ви вижда. Завързваме за едно въженце портмоне и го хвърляме на улицата. Когато минувачът се наведе да го вземе, вие му го измъквате изпод носа. Добре ли съм го измислила?

— Не — обидено каза Гена. — Никак не ми харесва! Пък и в тревата ще настина.

— Страхувам се, че няма да се разберем с вас — каза Галя на посетителката. — Защото искаме да вършим добрини. Дори мислим да открием Дом на приятелството.

— Какво? — извика бабичката. — Дом на приятелството! В такъв случай аз ви обявявам война! Чао!

— Почакайте — задържа я крокодилът. — За вас има ли значение на кого ще обявите война?

— Няма.

— Тогава обявете я на някой друг, не на нас. Ние сме много заети.

— Може и на някой друг — каза бабата. — Все ми е едно! Лариска, напред! — изкомандва тя мишката.

И двете изскочиха навън.