Белва Плейн
Приятелки (7)

Шеста глава

Мис Елизабет Дженкинс излизаше в пенсия. Норма си спомни за това, докато прекосяваше коридора след последния час по френски в петък и я видя в стаята на третокурсниците да събира нещата си в голям кашон.

— О! — извика тя. — Чувствам се толкова виновна! Бях решила да подготвя нещо специално за последния ти ден, но времето не ми стигна. Въобще не погледнах към календара. Ще ми простиш ли?

Уморените очи, прекалено остарели за възрастта на жената, срещнаха нейните.

— Радвам се, че изобщо дойде — каза мис Дженкинс простичко. — Приятно е да има с кого да се сбогуваш, преди да си отидеш.

Очевидно никой друг не бе наминал в стаята, за да отбележи този ден. Или бяха прекалено заети, или са забравили. Това беше шокиращо. Една мълчалива трагедия. Норма не знаеше какво да каже, освен да й предложи помощ и да продължи да изрича празни, лишени от смисъл фрази.

— Ще опаковаш ли книгите върху бюрото? Да ти донеса ли още един кашон?

— Не, благодаря. Книгите са на училището. Ще взема само съдържанието на чекмеджето.

Бе застанала пред нея, тази дребна жена с посивяла кестенява коса и живо, дяволито лице. Същинско врабче.

— Колко време мина? — попита Норма, колкото да каже нещо. — Колко години?

— Тридесет и пет. Струва ти се невъзможно, нали? — мис Дженкинс имаше навика да задава риторични въпроси. — Понякога ми изглежда прекалено дълго, а друг път — че съм дошла тук едва вчера. Но хората казват това, нали?

— Ще липсваш на всички. Да ти кажа честно, не си падам по новата програма за преподаване на чужди езици, но ми беше много приятно да водя френския в твоя клас. Децата ти са толкова интересни, толкова будни. Просто… са по-различни от останалите.

— О, наистина ли мислиш така? Много се радвам да го чуя. Винаги съм се стремила да извадя на повърхността най-доброто у тях, да ги науча да виждат и чуват всичко около себе си — хората, птиците…

Норма проследи ръката й, която сочеше към стената, където в стройна редица бяха подредени в красиви рамки илюстрации на птици.

— Прекрасни са — каза тя. — Ще ти помогна да ги свалиш.

— Не, не, ще ги оставя тук. Правят стаята по-приятна за децата. Пък и ще стоят по-добре на тази стена, отколкото в стаята ми у дома.

Забелязала отчупено парче тебешир на пода до черната дъска, Елизабет Дженкинс се наведе, взе го и го хвърли в кошчето за боклук. Тридесет и пет години. Трябва да й се е налагало да вдига хиляди такива парчета, мислено отбеляза младата жена.

— Трябва да ти кажа нещо, Норма. Преди теб съм виждала много преподаватели по чужди езици, но още от онзи ден миналия септември, когато за първи път влезе в класната ми стая, разбрах, че си по-специална. Макар и толкова млада и без никакъв опит, забелязах, че си открила правилния подход.

— Благодаря ти, Елизабет. Много ти благодаря.

През годината, в която се завърна тук не като ученичка, а като преподавател, Норма общуваше повече с учениците, тъй като се чувстваше неловко да се обръща като към равни към онези, които доскоро са били нейни учители. Ала с Елизабет Дженкинс й беше по-лесно, тъй като никога не е попадала в неин клас.

— Какво смяташ да правиш с многото свободно време, което ще имаш оттук нататък? — попита младата жена.

— О, ще бъда достатъчно заета. Двете с майка ми живяхме в чудесен апартамент, но той се намира на втория етаж на сградата и до него се стига по прекалено стръмни стълби. Тъй че ще ни се наложи да се преместим. Миналия месец падна по тях, докато се е изкачвала, слава богу, без сериозни последствия, но все пак си счупи глезена. Договорът за наема изтича следващия вторник, затова напускам една седмица по-рано — Елизабет се усмихна, макар да нямаше повод за усмивка.

Това сигурно й е станало навик, помисли си Норма. Начин да спечелиш благоразположението на отсрещния. Една възрастна жена, която се прибира вкъщи при старата си майка! Без приятели, без съпруг, без дете! А около нас има милиони такива лични трагедии, които не забелязваме именно защото са твърде интимни.

— Е, Норма, май е по-добре да тръгвам. Беше ми приятно, че те познавах. Продължавай да работиш все така добре.

Двете отнесоха кашона до колата и се разделиха.

— Ще се обадя на директора, за да съобщя новия си адрес. Така колегите ще могат да се свързват с мен.

Едва ли мнозина щяха да го направят. В началото аз сигурно ще ти се обадя, но след първите няколко опита ще престана. Защото за цялата година не сме си говорили толкова, колкото днес.

Норма наблюдаваше как колата даде на заден ход, пое напред и отново спря.

— О, току-що се сетих. Имаш ли нещо против да отскочиш до горе и да провериш прозореца? Опасявам се, че съм оставила едното крило отворено. Ако завали, паркетът ще се надигне, а съвсем скоро го изциклиха.

— Веднага. Не се притеснявай.

Нея наистина я бе грижа за пода… Щом се озова обратно в класната стая, Норма се загледа навън, усещайки следобедната пустота на празното училище. Тридесет и пет години, повтори отново. Класовете идваха и си отиваха, нови лица се появяваха и избледняваха, листата на стария дъб падаха, розовите азалии напълваха и разцъфтяваха. Тридесет и пет години, а след това у дома, при мама.

— Ти ли си, Норма?

Обръщайки се, тя видя мистър Коул. Понякога, в училищния бюфет, когато никой не можеше да чуе, той ставаше Лестър. Иначе беше мистър Коул, а тя — мисис Болсън. Само към две-три жени, достигнали вече възраст за пенсия, по навик се обръщаха с „мис“.

— Да, дойдох да изпратя мис Дженкинс.

Щом я бе нарекъл по име, значи можеше да си позволи да даде воля на чувствата си.

— Нямаше никой друг. Беше много тъжно.

— Права си. Всички сме толкова заети, че не ни остава време да различим важните неща… Не зная. Вчера проведох разговор с нея в кабинета и й казах колко я ценя. Нещо като признание. Трудно е. Каква би могла да бъде благодарността за такава преданост? През всичките тези години?

Изглеждаше притеснен, сякаш наистина го преживяваше. При това искрено, отбеляза тя. Беше чувала за толкова много инциденти, включващи учители и ученици, че можеше да му вярва. Беше тих човек, често облечен в костюм от кафяв туид, с кестенява коса и кафяви очи. От толкова много кафяво от него се излъчваше някакво спокойствие. Изглеждаше точно като учител, което беше абсурдно твърдение, тъй като как точно изглежда един учител, за бога? Все пак, ако го поставиш до брат ми, веднага ще разбереш, че Лари няма нищо общо с преподавателската работа.

Мелани Фишер си падаше по него. Не го беше споделила с никого, но въпреки това не беше трудно да се забележи. На всички беше известно, че е излизал с нея един или два пъти и никога повече. Хората често го виждаха по ресторанти, веднъж с „изумителна“ млада жена с червена коса и чуждестранен акцент, друг път с момиче, което би могло да стане модел.

— Забравила е илюстрациите на птиците — забеляза Лестър.

— Не, умишлено ги остави за децата.

— Много са сполучливи, знаеш ли. Ето този папагал например. Не съм специалист, но обичам птиците и случайно съм чел точно за този вид. Е, време е да си вървим. Ти?

— Не знам. Може би ще остана да посвиря на пианото в музикалния кабинет. По-добро е от нашето вкъщи. Ако нямаш нищо против, разбира се.

— Защо да имам? Върви. Само внимавай портиерът да не си тръгне и да не те заключи тук за цяла нощ.

Това не беше обичайното й петъчно настроение. Като за повечето хора петъкът за нея бе очакван и приятен ден. Остави химикалката върху купчината контролни по латински, които трябваше да бъдат проверени. Обикновено това занимание й доставяше удоволствие, тъй като латинският език за нея беше онова развлечение, което математиката е за друг. Ала днес заедно с тетрадките бе довлякла вкъщи тежък товар от самосъжаление и тъга.

Щеше ли тя в крайна сметка да се превърне във втора Елизабет Дженкинс? Виждаше как животът й се изплъзва от контрол. Веднъж беше наблюдавала една плажна топка — леко, безгрижно нещо, кръгло и ярко, подхвърлено от вълната навън, после отнесено отново навътре и пак навън, и по-навътре, докато накрая съвсем изчезна от погледа й. Тогава си помисли, че подобно на тази топка животът би могъл просто да отплава от теб.

Беше абсурдно и тя си даваше сметка за това, че човек едва на двайсет и три години би могъл да се чувства така.

Откъм улицата се разнесе звън, последван от висок смях. Две момичета на не повече от шестнайсет-седемнайсет години живееха в отсрещната къща и вече очароваха момчетата, което им се бе удавало още в началното училище. Какво беше това? Защо те? Защо Аманда или Сесил? Или Елизабет Дженкинс? Или тя?

От вътрешната страна на вратата на килера имаше голямо огледало. Водена от някакъв необясним порив, тя скочи от креслото, застана пред него и започна да се изучава от главата до краката. Косата й беше хубава, особено след скъпото подстригване, на което се бе съгласила по настояване на снаха си. Кожата й беше чиста и гладка. Очите й не бяха нищо особено, просто добре оформени кафяви очи, същите като на Лари. Вярно, носът й беше малко по-широк, но не предизвикваше чудовищния ефект, който бе забелязала при някои хора. Уста като уста. Равните зъби, по-бели отколкото при другите, правеха усмивката й да блести. Фигурата й беше стройна, не съвършено оформена, но приятна като на повечето млади жени.

И накрая краката. Мили боже, как можа да ме създадеш с такива крака? Като диреци, без всякаква форма, с глезени, широки колкото коленете, натъпкани в обувките, така че плътта преливаше над тях. Имаш ли представа какво е чувството на училищно парти да видиш как някакво момче идва към теб с явното намерение да те покани на танц, но после поглежда краката ти, променя решението си и се отдалечава? Шибой^[1]. Така по времето на прабаба ми или може би дори на нейната прабаба са определяли дамата, която седи усмихната, надява се, но така и не дочаква вниманието на някой кавалер. Освен ако собственият й брат не й спести унижението.

Иначе вечният разговор за това колко е несправедливо жената да бъде оценявана заради красотата или липсата й беше много приятен. Кажи го на някое момиче в дискотека или на жена, навлязла вече в живота. Разбира се, че е несправедливо! Но нещата стоят именно така, въпреки множеството изписани статии, които твърдят, че не трябва да е така. Всъщност всичко е много просто: хората обичат красотата и не само на жената, но и на мъжа, в природата… дори в кучетата.

Обзета от гняв, тя смъкна полата си с рязко движение и извади чифт панталони. Ако не беше този твърдоглав директор на училището, непоправимият сухар доктор Грифин, щеше да ходи облечена така всеки ден. Но докато зависеше от него, щеше да настоява на своето. Може би ако някой поговореше с Лестър Коул? Не, не. Младият заместник-директор, самият той нов в работата, не би трябвало да се насърчава да се опълчи срещу шефа си. Нямаше да е честно.

Ала Лестър щеше да я изслуша. Личеше си, че е любезен и открит човек. Беше се натъжил заради Елизабет Дженкинс…

Чудя се дали е влюбен в някоя? Сигурно е много нежен. Един бог знае какво ме кара да мисля така, след като нямам никакъв опит. Какво знам аз?

Седна до прозореца и се загледа към улицата. Лекият пролетен вятър развяваше завесите, а светлината започна да се променя с напредването на вечерта. Пораснали момчета, шумът, от чиито скърцащи скейтбордове бе раздразнил Аманда, когато още заемаше стаята за гости, отново се бяха отдали на любимото си занимание. Децата, играещи на дама, едно по едно бяха привикани на вечеря. Възрастният мъж, който очевидно цял ден бе работил над живия плет, вече прибираше инструментите си.

Нямаше представа колко време прекара така, когато чу гонга в трапезарията на първия етаж. Той известяваше вечерята. Баща й го беше поставил, тъй като във всички по-големи къщи имаше такъв гонг.

Когато се изправи, за да слезе при семейството си, изпита чувството, че настроението й се е променило. Дали не се дължи на увереността, която се бе върнала, докато наблюдаваше здравословния шумен живот на улицата? Може би. Или пък беше работа на нейната воля, която бе възстановила вътрешната й хармония. Изживей деня. И тя винаги го беше правила, всяка сутрин, нали? Разумът преди чувствата. И с това беше свикнала.